Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (10)

Девета глава

— Не мога да повярвам, че правя всичко това! — простена Емили с глава между коленете, докато разгрявахме в Риджънт Парк. — Гимнастиката е в твоя списък, не в моя.

— Ти просто ме подкрепяш — напомних й аз. — А освен това аз ти обещах, че ще дойда на тъпото ти благотворително събитие утре вечер, така че млъквай и започвай да бягаш!

— Но още няма дори девет сутринта, кранта такава! — простена тя, нацупи се и хукна пред мен. — И защо точно бягане? Защо не нещо приятно и релаксиращо като йога например?

— Спомняш ли си как през една неделя само за два часа унищожихме прекрасния ми кредитен рейтинг? — напомних й аз. — Когато онзи приятен мъж от „Топшоп“ се принуди да се обади на банката ми, за да се увери, че именно аз съм тази, която е твърдо решена да се докара до фалит за толкова кратко време?

— Никога не съм се гордяла толкова много с теб! — кимна тя.

— Е, тогава се гордей с факта, че вече си имам маратонки и че това тук не ни струва нищо.

— Съгласна съм — кимна тя.

Аз също не бях във възторг от идеята за бягането, обаче списъкът трябваше да бъде изпълнен, а това бе единствената спортна активност, която не включваше никакви излишни разходи, нито пък купуване на бански. А както се оказа, един сутрешен крос през Риджънт Парк не бил никак лошо нещо. Най-общо казано. Аз не бях човек на ранното ставане. Нито на спортуването. Но това сега беше просто прекрасно. Около нас се бе ширнал цял Лондон, събуждащ се за още един прекрасен летен ден. Направо не беше за вярване — трети ден хубаво време! Е, прогнозите за следващата седмица предвещавали дъжд — майка ми се обади да ме предупреди. Казали й както Би Би Си, така и нейните шамани. Не, Рейчъл, казах си аз, сега не е време да се тревожиш, че майка ти може да завърши като черноработник в мините на някой култ в стил „Храмът на обречените“. Сега беше време да се концентрираш върху новото ти аз. Върху приятния крос. Да се отърсиш от паяжините, да напомпаш сърцето. Паркът наистина беше красив — дървета, трева, тук-там по някой, разхождащ кучето си, който те поздравява. Направо невероятно! Точно така трябва да започва всеки божи ден. Всъщност вече реших, че точно така ще започва всеки мой ден. Новото ми аз като любител на бягането. Една червенокоса бегачка, която не позволява на никого да я гази и има мръсни сънища за това как се чука с Итън Харисън в музикалната стая.

— Знаеш ли, снощи брат ми случайно подхвърли нещо — подвикнах след Емили, като побързах да я настигна. Да ги вземат мътните дългите й крака и доста по-голямата й физическа издръжливост. — Говорехме за сватбата на баща ми и той внезапно запита дали съм говорила с теб за това.

— Странно — отвърна тя и малко забави крачка. Бягането било много забавно. Е, не чак толкова, но въпреки това. — Може да си е мислел, че си забравила за случая и че аз трябва да ти напомня.

— Може би. — Започвах леко да се задъхвам. Хубаво. Мазнините изгарят и прочее. — Просто останах с впечатлението, че сте говорили за това в петък вечерта.

— Е, това определено се връзва, не мислиш ли? — промърмори тя, вторачена право напред, с лице, скрито зад гигантската й, мятаща се опашка. — Защото ти няма как да забравиш сватбата на баща си, нали така?

— Защо се държиш толкова загадъчно? Ооох, нещо ми прищипа мускула! Няма проблеми, продължаваме.

— Не се държа загадъчно — отговори тя и хукна още по-бързо напред. — Млъквай и бягай!

— Тогава защо гласът ти звучи толкова пискливо, че дори кучето ей там си е покрило ушите? — Прасците ми вече горяха, но не се предавах. Нито от бягането, нито от намерението да разбера какво става между Емили и брат ми.

— Нищо особено не е станало — промърмори Емили и леко забави крачка, докато накрая не се оказахме рамо до рамо. — Пол просто предложи да дойда и аз на сватбата, за да ти правя компания.

— Да ми правиш компания ли?

— Ъхъ. Да.

— А дали включи в така щедрата си покана и Матю?

— Ами, не.

Известно време тичах в пълно мълчание. Мускулите ми започваха да се отпускат. Емили забави още повече и изостана зад мен, без да казва нищо.

— А ти какво му отговори? — запитах, след като двама пенсионери ни настигнаха и надминаха. Изобщо не беше смущаващо.

— Казах, че ще отида — отговори тихо тя.

— И като каква точно ще присъстваш на сватбата на баща ми? — продължих, фокусирайки се върху алеята пред мен. Мускулите, които уж се бяха отпуснали, изведнъж пак станаха много стегнати. Това е нормално, нали?

— Като гадже на Пол — отговори тя. — Не бил успял да покани никоя, така че ми предложи да го придружа.

Не съм сигурна дали беше от внезапното гадене в стомаха ми или от агонизиращото стягане на корема, но докато разбера какво става, вече се бях изсипала по задник върху тревата край алеята и издавах някакви нечленоразделни и крайно непривлекателни звуци, стиснала силно подутия си прасец. Там поне ставаше въпрос за крампи.

— Мамка му! — извика Емили и моментално коленичи до мен. — Разтрий го! Това е просто млечна киселина. Очевидно не си загряла както трябва.

— Значи ти ще ходиш на сватбата на баща ми като гадже на брат ми? — провикнах се аз и сълзите ми рукнаха. — Въпреки че си го срещала не един и два пъти?

— Няма, ако ти не искаш — простена тя и покри лице с ръце. — Тогава просто не мислех. Беше след цялата онази разправия със Саймън и той ме покани, и аз се съгласих, а после не знаех как да ти кажа, и… сещаш се. Аз съм пълен идиот. И защото доста го харесвам, и защото никой друг не ми харесва, и знам, че е гадно, дето това е Пол, но въпреки това… Аз… просто не знам какво да кажа.

— Но той е моето малко братче! — провикнах се още по-силно. — И е отвратителен!

— Да, знам! — провикна се и тя. — Ще се обадя да му откажа.

Когато болката в прасеца ми започна да отминава, аз вдигнах глава и огледах най-добрата си приятелка. Изглеждаше съсипана. Но пък и брат ми е абсолютен мръсник. Защо вселената е решила да ме изпитва по този начин? Не й ли беше достатъчно, че бившото ми гадже ме обяви за отегчителна и ме захвърли след едно нещастно изчукване, и ми открадна пастата за зъби, та сега и брат ми да ми краде най-добрата ми приятелка?! Отпуснах се бавно на тревата и по чудо избегнах едно кучешко произведение, скрито хитроумно между стръковете. Пфу! Може би бягането не е чак толкова прекрасна работа все пак. Седнах отново и тръснах глава. В крайна сметка и двамата бяха зрели хора. Аз не мога да й забранявам да не ходи с него. Господи, сякаш тази сватба и без това нямаше да бъде най-гадното събитие на века, та и щеше да ми се наложи да гледам как брат ми опипва най-добрата ми приятелка цял ден. Леля Бевърли определено ще бъде във възторг.

— Няма нужда да му отказваш — промърморих нацупено. — Просто не мога да повярвам, че ти вече си имаш кавалер за сватбата на собствения ми баща, а аз нямам. И не смей да ми казваш да каня Матю, защото би било много тъжно.

Тя се хвърли върху мен и ме прегърна широко усмихната.

— Би трябвало да има хиляди мъже, които би могла да поканиш!

— Е, очевидно скоро ще трябва да измисля нещо — смотолевих, докато се опитвах да се изправя на крака, без да повърна. Защо не взема да парирам това гадене с още бягане? Да бягам чак до „Старбъкс“ и да удавя мъката си в кифлички. — Някакви идеи?

— Милион — кимна Емили и ми направи знак да тръгна ходом. Шибан крак! Шибана гимнастика! Шибан списък! — Довечера бих могла да те заведа на бар, да ти поръчам питие, а после да се прибереш у дома буквално с всеки мъж там. Намирането на мъже не е трудна работа — всичко се свежда до самоувереност, стопроцентова и непобедима. Но да се приближиш до непознат и просто да му кажеш: „Хей, искаш ли да си ми кавалер на сватбата на баща ми след по-малко от две седмици?“ не е най-подходящият начин да впечатлиш мъжете. Освен ако не го предложиш в чорапи с жартиери и не го допълниш с ваучери за свирка. Но дори и тогава…

— Но нали го сложих в списъка! — простенах. — Значи трябва да го направя!

— Между другото, как върви? Имам предвид списъка? Докъде стигна? — попита тя.

Смръщих се и се опитах леко да ускоря крачка. Нищо не се получи. Е, оказваше се, че не съм родена за бегач. По дяволите!

— В неделя беше жестоко! — отвърнах. — Имам предвид с косата и тоалетите, и всичко останало. И всеки път, когато облека някой от новите тоалети, си казвам: „Да, днес ще успея“. И знам, че звучи глупаво, но ако не беше това, сигурно нямаше да кажа на Дан какво всъщност мисля за него. Освен това открих Итън във фейсбук, което е добре.

— Значи кандидат за кавалер на сватбата, а?

— Малко далечко ще му дойде да долети дотук чак от Торонто.

— О, сънародник значи! — кимна тя и стегна гигантската си конска опашка. — Изпрати ли му съобщение?

Поклатих глава и отбелязах:

— Има ли смисъл? В списъка се казва, че само трябва да го издиря и толкова. А и, честно казано, само снимката му ми беше достатъчна, за да ме накара отново да се влюбя до уши, така че не мисля, че бих могла да се справя с истински разговор с него. А и не е като да сме били най-добри приятели или нещо подобно. Би било шантаво, не мислиш ли?

— Нищо подобно. Малко виртуален флирт няма да ти се отрази никак зле — изтъкна тя. — Ще прочисти емоционалните ти шкафове, ще ти припомни някои основни неща.

— Може би. — Тази липса на категоричност започваше да ми харесва. — Но сега и без това си имам куп други неща, за които да се тревожа. Разполагаме само с десет дена, за да си направя татуировка, да скоча с бънджи, да наруша закона, да си намеря истински, жив кавалер за сватбата на баща ми, да пиша на Саймън, за да го уведомя какъв невероятен мръсник е, да си купя нещо неприлично скъпо и да отида до страна, в която никога не съм ходила.

— Е, нищо особено! — възкликна тя и неочаквано хукна напред. — Най-добре е да се заемаме веднага, не мислиш ли?

Бягането ни продължи още точно седем минути, след което Емили заяви, че й е писнало и поведе малката ни групичка към близката автобусна спирка. Не бих казала, че имах нещо против тази идея. Съществуваше мъничка вероятност да не съм родена за бегачка, както се надявах. А освен това ни предстоеше натоварен ден. Днешният ден бе посветен изцяло на списъка. Тъй като Матю бе изнесъл всичко, макар и минимално опорочено от въздействието на Саймън, апартаментът ми изглеждаше почти празен. Което обаче означаваше, че сега мога да стигна до бюрото в стаята за гости, без да се спъвам в маратонките му, в някоя полупразна бутилка водка или, не дай боже, в два пъти обувани гащи. Но защо мъжете не можеха сами да си намерят пътя до пералнята? Чувала съм ужасни слухове, че в Ню Йорк обикновено нямали перални в апартаментите си. Съжалявах онези нещастни момичета, принудени да излизат с момчета, които трябва да отидат до обществена пералня, за да изперат бельото си. Сигурно после пълзят обратно по улицата на четири крака. Дръпнах завесите, за да виждам слънцето навън, и подредих на бюрото лаптопа си, списъка със задачи и гореща чаша чай. Така. Чакаше ме сериозна работа. Идваше ми да си вдигна косата и да си сложа очилата, само дето зрението ми беше перфектно, а косата ми вече бе твърде къса, за да бъде вдигана нагоре.

— Така, та докъде стигнахме? — изрекох на глас и огледах внимателно списъка. Не, нищо не се бе променило. Отпивайки от чая си, аз си сложих моята най-добра замислена физиономия в стил Кари Брадшоу и погледнах навън към градината. Целта на списъка бе да ми позволи да наваксам с всичко, което бях пропуснала, да ми покаже колко е забавно да си сам и да разшири хоризонтите ми. Засега обаче той бе нарушил драстично банковия ми баланс, бе зацапал с червено три бели калъфки за възглавници и ме бе направил развратна на подсъзнателно ниво. Вероятно това бяха важни крайъгълни камъни по пътя към успешното съжителство със самата себе си. Не бях много сигурна дали уволнението за първи път през живота ми влизаше в тази категория, но от него определено можеше да бъде извлечена ценна поука. И тя като че ли гласеше, че не мога да си позволя да се държа като бясно куче и да крещя на хората, че не мога да ги търпя и че ако не си държа устата затворена, след не повече от шест месеца ще остана без пукнат грош и без покрив над главата.

Отключих телефона си и прегледах пропуснатите обаждания. Едно от мама, придружено от добронамерено съобщение в гласовата поща. Едно от банката, с което най-вероятно искат да ме попитат защо съм решила, че е добра идея да похарча всичките си пари в неделя. И три от агентката ми, като първото е точно един час след прословутата афера „Анагейт“. Можех да се справя. Вече бях голямо момиче. Контролирах живота си. Бях господарка на собствената си съдба. Бях готова. След като си поех дълбоко дъх, отпих глътка чай, прегледах няколко страници в интернет, после пак си поех дъх и пак глътнах малко чай, натиснах бутона за набиране.

Но веднага след това затворих и отворих фейсбук.

Профилът на Итън не се бе променил ни най-малко през последните дванайсет часа, но като се имаше предвид, че имах на разположение само една негова снимка и че виждах, че живее в Торонто, това надали бе изненадващо. Бутонът за изпращане на съобщения в дясната част на екрана ми намигаше подканващо.

„Давай! — шептеше той. — Какво толкова може да се случи? В най-лошия случай просто няма да ти отговори. В най-добрия — той ще се окаже единственият!“

Пръстът ми кръжеше несигурно върху безжичната мишка, Едно щракване, едно съобщение. Просто съобщение. Колко съобщения по фейсбук съм имала от хора, които някога са ми били съученици? Ами от съученици от детската градина? Но повечето от тях съм игнорирала. Обаче с тях не съм си поделяла „Туикс“ по време на пътуването до Лондонската филхармония преди шестнайсет години. А това все пак беше нещо. Той не може да го е забравил. Няма начин да не си спомни как съм седяла два реда зад него в автобуса. И няма да реши, че съм откачалка. За всеки случай обаче прегледах всички свои снимки във фейсбук и махнах тези, които биха могли да бъдат възприети като дори и леко непривлекателни. Няма ги вече снимките от Хелоуин, на които съм облечена като джудже. Няма ги и снимките, където Матю ме е метнал на рамото си. Няма ги и снимките ми по бански. Той може да си състави мнение по дадения въпрос ако и когато се стигне до това. Така. Само едно съобщение.

Отворих прозорчето и напечатах темата: „Здравей!“. Добро начало, не мислите ли? Нищо потенциално налудничаво в това. Нищо особено в едно простичко „здравей“.

А сега съобщението. „Здравей, Итън — започнах. — Не знам дали още ме помниш, но когато бяхме деца, свирихме в един и същи оркестър.“ Когато бяхме деца ли?

Пфу! Изтриване! Изтриване! Изтриване! Защото вече съм изхабена старица, която никой не желае, и затова съм принудена да те търся онлайн, защото ти си моят последен шанс за любов! Чудничко!

— Сега разбирам защо казват, че фейсбук разваля всички сватби, за които съобщават в „Дейли мейл“! — извих на висок глас. — Но защо е толкова трудно?

Вероятно Матю е прав — може би една снимка на гениталиите е най-добрият начин да се представиш. „Здрасти, Итън, погледни това — това са циците ми! С обич: Рейчъл. Хохо“. Наистина е трудно. Няма начин да изпратиш съобщение, без да те вземат за вманиачен преследвач или просто за нещастник. Затова, докато реша кое е за предпочитане, просто ще продължа да съзерцавам хубавата му снимка. И ще продължа да отварям някоя моя снимка точно до неговата, за да проверя как изглеждаме заедно. Добре изглеждаме. Това би се превърнало в страхотна история, която да разказваме на внуците си, нали? Знаеш ли, че преди баба и дядо да се съберат, баба ви може и да се е отрязана от снимка от втората сватба на баща си, където шаферската й рокля прилича малко на булчинска, а после да е наложила тази снимка до снимката на дядо ви. Саймън веднъж ми каза, че много негови познати използвали фейсбук като заместител на порно каналите, когато можели да си откраднат „пет минути насаме“. Не бях сигурна кое беше по-лошо — да мастурбираш пред момичето от рекламни снимки за курорти или да използваш фотошоп, за да изработиш фалшиви сватбени снимки. Да, знаех. Да, знаех!

Напълно засрамена от себе си, реших, че е време за наказание. Вдигнах телефона.

— Вероника Мантъл — отговори веднага тя. — С какво мога да ви бъда полезна?

Я виж ти!

Бях напълно сигурна, че Вероника познаваше номера ми. През шестте години, откакто ми беше агент, реакцията й, когато видеше името ми на дисплея, беше обикновено „Какво, по дяволите, искаш?“ или „Скъпа, имам фантастични новини за теб!“. Така че или наскоро е претърпяла травма на главата и се е превърнала в напълно друг човек, или това е някаква абсурдна шега. Шега, с която само тя е наясно.

— Вероника? Обажда се Рейчъл.

Нищо.

— Рейчъл Самърс?

— Не, не може да бъде — рече накрая тя. — Тя е мъртва.

Става още по-интересно.

— Е, определено не съм мъртва — пробвах аз с нервен смях, обаче той излезе като леко писукане. — Макар че вчера се чувствах точно така.

— Ясно. — Вероника не отвърна на писукането ми със свое. — Но ако Рейчъл не беше мъртва, досега щеше да отговори поне на едно от обажданията ми. Или да напусне страната, преди да отида у дома й, за да я убия с голи ръце!

Последните три думи бяха изречени толкова ясно, че аз буквално се обърнах в стола си, за да проверя дали на прага ми няма наемен убиец в стил Тарантино.

— Ясно — промърморих, отпивайки успокояваща глътка чай. — Но не съм мъртва. Просто зарязана.

— Аз още не съм те зарязала. — Гласът й звучеше тревожно безгрижно. — Разбира се, че не. Ако това наистина е Рейчъл и тя не е мъртва, не бих я зарязала, докато не й изкарам всичко през носа, не я накарам да реве като дете и да ме моли за прошка. А после, ако има късмет, ще зарежа нещастния й задник и тя няма да работи повече и ден в дай боже краткия си живот. Имаш ли изобщо някаква представа какво ограничение на щетите ми се наложи да предприема заради шибаното ти избухване вчера? И колко задника трябваше да целувам? По едно време имах чувството, че ще ми се наложи да направя свирка дори на Ана, за да я успокоя. А тя няма пишка, Рейчъл! Тогава какво трябваше да направя, а? Кажи ми!

Вероника никога не е била от пестеливите на думи.

— Нямам представа.

— Затова не, още не съм те зарязала. И предлагам да започнеш веднага с извиненията си, а аз ще бъда тази, която ще ти каже кога да спреш, нещастна кранта такава!

— Саймън ме заряза. Наистина — прошепнах. — И аз много съжалявам! Много, много, много…

— Какво каза, по дяволите?

Дали прекъсването насред изречението е същото като да ти кажат кога да спреш?

— Рейчъл, какво ми каза току-що?

— Че Саймън ме заряза.

— Кога?

— В събота.

— И ти отиде на работа в понеделник?

— Да.

— Макар да знаеше, че ще бъдеш принудена да работиш с тази абсурдна уличница?

— Да.

— В такъв случай какво мога да направя за теб днес, любов моя?

За момент отдалечих телефона от ухото си, за да проверя дали по грешка не съм набрала повторно номера на майка си.

— Наистина ли? — Не че исках да си насилвам късмета, а просто да се уверя, че не ме занасят, отпращайки ме в нещо като личен рай, където всичко внезапно става много лесно.

— Досега трябваше отдавна да ми се обадиш! — заяви тя, като свали силата на звука си от единайсет на някъде към осем и половина. Което беше добър знак. — И изобщо не трябваше да ходиш на работа вчера, но тъй като досега никога не си правила гафове и тъй като отсега нататък ти си ми личната кучка, смятам да ти простя. Знаеше ли, че тя се чука с Дан?

— Знаех. — След като се успокоих, че от пощенската кутия на вратата ми няма да се покаже дуло на пушка, аз се обърнах отново към чая си. — Трябва да измислят някакво ново хапче, което да си дават един на друг.

— Може. Обаче му дължиш благодарност — отбеляза Вероника. — Именно той я успокои. Бих казала да му изпратиш цветя, но в случая може би кутийка презервативи би била по-подходяща. Оребрени, за нейно удоволствие.

— Добра идея — примигнах, кръстосвайки крака.

— Освен това получаваш покана за излизане и безразборно харчене на извънреден хонорар. Свободна ли си по-късно днес?

Тя наистина беше страхотен агент. Ако не беше фактът, че на двайсет и петия ми рожден ден заяви на майка ми, че единственото, за което си мечтае, бе да намери кой да я изчука, а после не запя на караокето „Докосвам се сама“, бих я нарекла дори приятелка.

— Мисля, че все още ме държи махмурлукът от събота. И от неделя. — Прекалено рано е за алкохол. — Но има едно нещо, с което можеш да ми помогнеш.

— Знаеш, че не мога да поръчвам да убиват никого, нали? — сниши глас тя. — Не че държа това да става публично достояние, де.

— А аз си мислех, че хората просто се самоубиват по твоя заповед — отбелязах усмихнато и докоснах списъка си за късмет. — Та не е това. Надявах се да можеш да ми намериш някаква международна поръчка. Честно да си призная, ще ми се малко да попътувам.

— Хммм. — Клавиатурата й се включи в действие. — Нали не очакваш да измъкна нещо от шапката си специално за теб, а? Защото навън няма много хора, които да те познават. Което си е изцяло твоя шибана грешка!

— Да, знам — кимнах. — Но наистина искам да се махна за малко оттук. Не ми пука дали става въпрос за ревюта или снимки, дали ще бъде в студио или на терен. Където и да е, няма значение!

— Ти май не си работила на терен години наред, а?

Ако не беше агент, от Вероника щеше да излезе фантастичен механик. Веднага уцелваше повредата.

— Така. Та ако Дан не ти беше толкова бесен, има снимки в Сидни след две седмици. Бих пуснала малко връзки, стига той да няма нищо против. Редакторите го обожават.

Да го вземат мътните!

— Дай ми два дена, става ли? — предложи самоуверено тя. — А дотогава разпускай. Излез, натряскай се, изчукай се с някой абсурдно мускулест идиот, който няма да може да те последва у дома. И запомни, че историята не познава по-добър момент да си необвързана, Рейчъл! Днес жените са тези с топките. Ние сме мъжете! Ние казваме с кого, ние казваме кога, ние казваме къде и ние казваме как! Че на кого му трябва гадже, когато ние си имаме по-големи топки и от тях, а?!

Благодарих й и затворих. После си допих студения чай и прекарах остатъка от следобеда, опитвайки се да не мисля за размера на топките на Вероника Мантъл.