Джо Гарбър
Искам те обесен (9)

2

Повечето фирми на Уолстрийт наемат армии от аналитици по ценните книжа. Работата им беше да правят оценка на компаниите и на печалбите и да препоръчват акции. Един добър аналитик взима заплата от седем цифри, а лошият — пощенски марки и пликове, за да разпространява препоръките и автобиографията си, кандидатствайки за друго работно място. Но добър или лош, никой аналитик не искаше да бъде интервюиран от пресата.

Поради тази причина аналитиците — иначе щастливи да побъбрят с журналисти, които с публикуването на имената им добавят към краткотрайната им слава — не приемат радушно представители на пресата на поверителните си конференции, където корпоративните изпълнителни директори, въоръжени с диапозитиви, се свиват зад катедрите, докато официално представят финансовите операции на компаниите си пред публика, пълна със скептично настроени аналитици от Уолстрийт.

Въпросната конференция, която се провеждаше в голямата бална зала на хотел „Уолдорф Астория“, беше едно от най-важните събития на годината. Охраната не искаше да пусне Гейбриел.

Най-сетне тя успя да убеди един закъснял гост да повика Оливия Тачър. След няколко минути Оливия, облечена в скъпа, семпла, тревистозелена рокля, без бижута, само с обикновен златен венчален пръстен и наниз перли, се появи, прошепна нещо достатъчно заплашително, за да накара шефа на охраната да пребледнее, хвана под ръка Гейбриел и се върна в залата.

Всички се обърнаха. Оливия Тачър винаги привличаше вниманието.

Двете жени, близки приятелки въпреки разликата във възрастта, минаха по централната пътека, завиха наляво и изчезнаха зад завесата. Чуха се леки въздишки — предимно от страна на мъжката аудитория. И тъй като повечето господа бяха от Уолстрийт, въздишките бяха предназначени по-скоро за богатството, отколкото за красотата на Оливия.

Скот Клеймор Тачър, съпругът на Оливия, стоеше зад кулисите, дъвчеше незапалена пура и гневно гледаше големия надпис „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

— Хубавата пура е удоволствие и утеха, най-приятната предпоставка за капиталистическия успех — изръмжа той, като видя Гейбриел. — Но тази утеха ми е отказана. И аз обвинявам за това вас, пуританското поколение.

Оливия сложи ръка на челото на съпруга си, сякаш искаше да провери дали има температура.

— Не му обръщай внимание. Изпаднал е в сценична треска.

Скот Тачър отблъсна ръката й.

— Разбира се, че имам сценична треска. След малко онези диви зверове ще ме разкъсат на парчета. Това тримесечие ще спечелим по четири цента по-малко за акция. Позовавам се на прогнозите на аналитиците, не на моите. Но те ще търсят отговорност от мен и ще ме дадат на лъвовете. Казвам ти, Гейбриел…

— Ш-шт! — прошепна Оливия. — Мисля, че е твой ред.

— Следващият оратор е известният председател и изпълнителен директор на „Пегас“ — обяви водещият, вицепрезидентът на „Лий, Бах и Уочът“, който приличаше на лисица. — Преди няколко месеца го поканих на лов за вълци в Канада. Той отказа. Но днес сигурно ще съжалява за пропуснатата възможност, защото очаквам, че вълците в тази зала ще вият за кръвта му. Госпожи и господа, Скот Тачър.

Публиката се засмя одобрително. Тачър изправи рамене, прокара пръсти през белите си коси и тръгна. Оливия надникна през завесата, за да го види как ще започне. Гейбриел се приближи до нея.

— Ловът беше покана, на която бях задължен да откажа. Твърдо съм убеден, че един джентълмен не трябва да застрелва нещо, което не възнамерява да изяде. — Скот се ухили. — Разбира се, с изключение на адвокатите.

Преценявайки реакцията на аудиторията, той придвижи ръка от ляво надясно, прицелвайки се в невидима мишена. Сетне погледна към тавана, сякаш търсеше божествено вдъхновение, усмихна се мило и продължи със сериозен тон:

— Често съм изказвал мнение, че цивилизацията може да отбележи голям напредък, положението на човечеството да се подобри и човешкият вид да стане по-морален, ако юридическите факултети доставят предварително условие преди дипломирането, отстранявайки от многобройните студенти генетичната основа за най-малко пет от седемте смъртни гряха…

Гейбриел сложи ръка на рамото на Оливия.

— Ливи, не искам да ти досаждам, но може ли да отидем някъде да поговорим? Важно е.

Тя кимна.

— Разбира се. Скот вече владее аудиторията. Винаги успява да го направи.

Двете жени си проправиха път през тълпата нервно крачещи изпълнителни директори, очакващи петминутната си поява на сцената. Намериха врата и влязоха в заседателна зала с маса и пет-шест стола. Гейбриел дръпна стол за по-възрастната жена и седна срещу нея.

— Ливи, чете ли днешните вестници? Не? Виж това.

Извади от чантата си изрезка от вестник и я сложи на масата.

Оливия я прочете и очите й се разшириха.

— Тук трябва да има някаква грешка. Това не е твоят Джак Тафт. Господи, сигурно е някой друг!

— В „Ел Би Тек“ има само един Джак Тафт, Ливи.

— Но това е абсурдно! — с леденостуден глас изсъска Оливия. — Твоят млад приятел е прекалено честен, също като моя Скот. Надявам се, че искаш да направя нещо по въпроса, защото самата аз съм твърдо решена да го сторя.

— Затова съм дошла, Ливи.

Оливия се усмихна злобно.

— Добре. Знаеш, че съм жена с възможности. Бързо ще изясним тази работа. Мисля да започна с Държавния департамент. Навремето, много по-отдавна, отколкото бих желала да призная, заместник държавният секретар беше мой ухажор, или поне аз така си въобразявах…

— Ливи, има и още нещо…

— Какво?

Гейбриел преглътна. Трудно й беше да произнесе тези думи.

— Трябва да разберем нещо. Става дума за куфарчето… Аз го подарих на Джак точно преди да замине и единственият начин…

Тя отвори чантата си и извади носна кърпичка. Ненавиждаше се, че не може да сдържи сълзите си.

Оливия заговори с дрезгав контраалт — глас, който погрешно можеше да се припише на цигари, алкохол и живот, изпълнен с трудности. Но тя не пушеше, не пиеше и животът й съвсем не беше труден, а просто говореше като всички жени във фамилията си. Пък и не харесваше пискливите женски гласове.

— Разкажи ми всичко, скъпа. Имам основания да се притеснявам за Джак и за „Ел Би Тек“. Всичко, което ми кажеш, може да се окаже по-важно, отколкото предполагаш.

И Гейбриел започна да разказва. Оливия барабанеше с пръсти по изрезката от „Ню Йорк Таймс“. После я смачка на топка и я хвърли в кошчето за боклук.

3

Американски бизнесмен издирван в Сингапур

Сингапур, 22 октомври

Сингапурските власти издирват американски бизнесмен след престрелка в престижния хотел „Рафълс“, в резултат на която бе убит полицай. Според Тан Чуа, говорител на полицията, нюйоркският изпълнителен директор Джон Грегъри Тафт е издирван във връзка с произшествието. На пресконференция, организирана днес в Главно управление на полицията, говорителят Тан каза, че четирийсет и две годишният вицепрезидент на „Ел Би Тек“, дистрибутор на електроника, е обвинен в незаконно внасяне на морфин в страната. Тафт, който е пристигнал предишната нощ в Сингапур с полет от Ню Йорк през Сан Франциско, е оказал съпротива на полицаите, изпратени да го арестуват в хотелския му апартамент. По време на инцидента неизвестен човек е изстрелял няколко куршума, убивайки полицай С. Лиу и забавяйки полицията, докато Тафт избяга. Управата на „Рафълс“ съобщи, че по време на престрелката не са били ранени гости на хотела. Щетите са оценени на двеста и петдесет хиляди американски долара. След като е избягал, Тафт е отвлякъл такси. Шофьорът, трийсет и две годишният Мохамед Абдул Кадир Отман е в болница. Полицията обяви общонационално издирване на американския беглец. Имиграционните власти и органите на реда са предупредени, че Тафт е въоръжен и опасен. Сдружението на таксиметровите шофьори предлага награда от пет хиляди сингапурски долара за залавянето му. Официални източници твърдят, че в куфарчето на Тафт са намерени двеста грама морфин. Според законодателството на Сингапур притежаването на повече от трийсет грама морфин е углавно престъпление, което се наказва със смърт чрез обесване. Не можахме да се свържем за коментар с работодателите на господин Тафт. Американските власти обещаха съдействие в разследването.

4

Отначало Гейбриел дълго седя в кабинета си и озадачено размишлява върху репортажа в „Таймс“ и последиците от него, питайки се дали е възможно да е купила куфарче, в което да са били скрити наркотици — отклонила се от маршрута пратка на трафикант.

Не. Невъзможно.

Миналата седмица тя дълго избира подарък за Джак. Обиколи пет магазина и разгледа доста куфарчета. Преди да плати, Гейбриел внимателно огледа куфарчето. Това, на което се спря, беше идеално. Нямаше нито една драскотина и не личеше да е било пипано. Не забеляза и подозрителни издутини. Куфарчето беше в безупречно състояние и след като го даде да гравират инициалите на Джак. После то стоя под бюрото й.

Имаше само един промеждутък от време, в който някой би могъл да сложи нещо в него. Точно след като го даде на Джак на обяда в петък. И само едно място, където някой би могъл да го пипа — „Ел Би Тек“. След срещата им той се бе върнал на работа. Тръгна си в шест и трийсет вечерта и двамата се срещнаха на улицата пред сградата. Оттогава до заминаването му за летището бе прекарал всяка минута с нея.

Онзи, който бе пипал куфарчето, беше от „Ел Би Тек“. Нямаше друго обяснение.

Оливия Тачър потропа с нокът по масата. Престори се, че жестът показва размисъл, но всъщност изразяваше раздразнение. Понякога Гейбриел й напомняше за самата нея на млади години. Обаче смяташе, че на тринайсет е била по-мъдра, отколкото Гейбриел беше на два пъти повече години. Жалко.

Но това беше типично за сегашното младо поколение. Те се стремяха към съвършенство. Мислеха, че могат да го постигнат, и не се примиряваха с по-малко. Искаха съвършено тяло, съвършено дете, съвършено спокойствие и съвършен партньор в живота.

Ха!

Както съпругът й Скот непрекъснато я уверяваше, съвършенството е враг на доброто. Тя беше съгласна с неговото мнение. Ето защо бракът й беше дълъг и щастлив.

Надяваше се, че и бракът между Гейбриел и младия Джак ще бъде като техния. Е, Джак си имаше недостатъци. Не беше достатъчно твърд. Но Оливия знаеше, че на него може да се разчита. Той не се различаваше много от Скот Клеймор Тачър. Само му трябваше волева жена да го насочва. Но, както и да е. Сега горкият Джак беше в беда и тя се питаше какво общо има „Ел Би Тек“ с неприятностите му. Гейбриел смяташе, че само някой от компанията би могъл да пипа куфарчето.

Но кой? И защо? И нещо по-интересно — имаше ли тази история нещо общо с плана на Джоуел Грийнбърг да продаде компанията? Възможно, но малко вероятно. Противно на представата, която човек добиваше от четенето на твърде много криминални романи, деветдесет и девет процента от хората на бизнеса (с изключение на инвестиционните банкери) бяха твърде преуморени от работа, за да мислят за престъпления. Нещо като наркотици и опит за убийство би уплашило до смърт всеки изпълнителен директор, в това число и Джоуел.

И все пак, изглежда, някой в „Ел Би Тек“ кроеше нещо. Ако разберяха кой и защо, това можеше да се окаже по-полезно, отколкото Гейбриел предполагаше.

Имаше малко начини да се спре една покупка, след като вече е предложена. Управителните съвети обикновено имаха задължението да приемат на доверие изгодните предложения. Подлият план на Джоуел да ликвидира „Ел Би Тек“ щеше да успее, освен ако купувачът не оттеглеше офертата си. А това можеше да стане, ако имаше доказателства за злоупотреби в компанията.

„Трябва да ги уплаша — помисли си Оливия. — Да, точно така. Никой няма да иска компания, компрометирана с нарушения от страна на управата или с престъпното нехайство на изпълнителния директор. Ако Джоуел или някой от любимците му са изцапали ръцете си с наркотици и се опитват да натопят горкия невинен Джак, тогава наистина става нещо лошо. Узнае ли какво е, групата, предлагаща да купи «Ел Би Тек», веднага ще се оттегли.“

Оливия си позволи да се усмихне доволно: „Ако спася Джак и спра Джоуел, ще гръмна с един куршум два заека“.

Но всичко по реда си. Първо трябваше да прекъсне почти истеричния брътвеж на Гейбриел.

— О, Ливи, той е толкова умен, макар да се опитва да не го показва. Не мога да проумея как е допуснал някой да постъпи така с него. Но Джак е такъв слаб противник. Още не е превъзмогнал онова, което му е сторил баща му. Няма да повярваш, но когато Джак ме представи на родителите си, знаеш ли какво каза баща му? „Гейбриел е твърде красива за такъв като теб.“ Джак не говори за тези неща, но всеки път, когато е споделял някакъв проблем с баща си, той го е отпращал. Пък и майка му. Имала проблеми, когато Джак се родил. Не могла да има повече деца и много треперела над него. Затова Джак не може да се оправя сам. Говоря сериозно, Ливи. Той няма никакво самочувствие. Не е герой, не е от онези, които могат да оцеляват. Ще го убият, Ливи. Знам го. Ще го убият и той дори няма да се съпротивлява!

Гейбриел спря да си поеме дъх. Приятелката й се възползва от възможността, за да я прекъсне:

— Прекалено грижовна майка и резервиран баща. Изненадана съм, че Джак се справя толкова добре. Човек би очаквал, че ще е вързоп от нерви.

— Но той е нервен.

Оливия познаваше изражението в очите на Гейбриел. Младата жена беше готова да разкрие някои интимни неща за приятеля си.

— Не съм съгласна с теб, мила. Познавам Джак. Той е изобретателен и винаги постига своето. Макар че начинът, по който го прави, може да е доста дразнещ. Това е стилът му — колебае се, извинява се и прави компромиси. Но си върши работата много решително.

Гейбриел подсмръкна, готова да се разридае неудържимо.

Оливия нямаше намерение да го допусне.

— Сигурна ли си, че куфарчето не е било пипано, преди да го купиш?

— Да.

— И си убедена, че не е било сменено на летището? Или някой объркан на вид пътник не е помолил Джак да му помогне да прекара подарък през митницата?

— Това е невъзможно. Във вестника пише, че наркотиците са били скрити в куфарчето. Пък и Джак изпитва такава параноя от самолетите, че когато стюардесата каже на пътниците да прочетат информацията за безопасността пред тях, той го прави.

Оливия изсумтя. Ясно. Джак Тафт трябваше да бъде оженен за оправна жена, при това колкото е възможно по-скоро.

— Добре. За момента мисля, че трябва да се съглася с теб. Деянието вероятно е извършено от някой от „Ел Би Тек“. Това до известна степен е добре, защото хората там са малко.

— Моля? Та това е компания за седем-осем милиарда долара и…

— Мила моя, „Ел Би Тек“ е дистрибутор. Купува от производители и продава на купувачи. Същинската работа се извършва в складовете и в транспортните центрове по света. Освен това, като се изключат неколцината счетоводители, отделът на Джак и управленският персонал, всички останали Джоуел тихомълком премести в държави с по-малки данъци. Съмнявам се дали в момента в Ню Йорк има повече от четирийсет-петдесет души.

— О, не знаех. Джак не говори за… работата си. — Младата жена се огледа и зашепна: — Ливи, трябва да ти кажа още някои работи. Преди няколко седмици Джак спомена нещо за „Ел Би Тек“. Затова дойдох при теб тази сутрин. Искам да ти го кажа, защото си член на управителния съвет и… Ливи, трябва да те попитам дали в „Ел Би Тек“ става нещо нередно?

Оливия изведнъж стана предпазлива и сви устни. Малко корпоративни дела са по-чувствителни от предложението за покупка. Преждевременното оповестяване можеше да предизвика неконтролируемо колебание на цените на акциите на „Ел Би Тек“ и ако по-късно сделката пропаднеше, да прерасне във всякакви тъжби. Договорът за покупката беше много деликатен и управителният съвет бе поискал от купувачите писмо за изясняване на намеренията. И докато то не пристигнеше, въпросът беше строго секретен.

— Защо питаш, мила?

— Той ми подсказа идея за репортаж.

— Така ли?

— Каза да проуча измамите с износа.

Оливия въздъхна с облекчение и помисли: „Още никой не е изплюл камъчето“.

— В „Ел Би Тек“ ли?

— Не уточни. Само спомена, че би станала хубава статия.

— Какви по-точно измами, скъпа? С износа се правят много мошеничества — отбеляза Оливия и помисли: „Макар че е необходимо само едно, за да осуети плана на Джоуел“.

— Джак не сподели подробности. Никога не го прави.

„Разбира се. Младият Джак е твърде дискретен, за да се разприказва пред репортерка, макар да е влюбен в нея.“

— Смяташ, че Джак е открил нещо нередно в „Ел Би Тек“?

— Обзалагам се, че е така. И мисля, че точно заради това някой е сложил наркотици в куфарчето му. Те знаят, че той е по следите им, и искат да го отстранят от пътя си.

— Е, заслужава си да разровим тази история. И двете с тебе ще го сторим. И мисля, че знам откъде да започна.

— Откъде?

„Измама с износа. Много е вероятно, като се има предвид мащабът на международната дейност на «Ел Би Тек». И ако е така… ако намерим доказателството, което Джак е открил, ще разберем кой го е натопил.“

— Ами, от кабинетите и папките на „Ел Би Тек“, мила.

— Те няма да ми позволят да се ровя в тях, Ливи. Аз съм репортер.

„Нарушения от страна на управата, нехайство на изпълнителния директор — измамата с износа се вписва в тази сметка.“

— А аз съм член на управителния съвет на компанията. Кой има по-голямо право да преглежда документацията на отдела за материално-техническо осигуряване?

5

Веднага щом се върна от „Уолдорф Астория“, Гейбриел се залови за работа. Изпълняваше задачата, възложена й от Оливия, и вършеше онова, за което най-много я биваше — журналистическо разследване.

Първо, каза на библиотекарите да започнат основно претърсване на базата данни, при това незабавно, защото извличането на необходимата информация изисква време. Най-напред трябваше да проверят базата данни ЕДГАР на Комисията по ценните книжа и стоковите борси, където бяха финансовите доклади на „Ел Би Тек“, после — Лексис и Нексис, големите хранилища на текуща информация. Първата съдържаше юридическите данни, а втората — статии от вестници и списания. И в двете можеше да се открие важна следа. В това време други библиотекари щяха да проникнат в Агенцията по отчета на кредитите и Екуифакс, за да извлекат кредитни досиета, отразяващи определена схема на плащания. Сетне щяха да продължат с обикновените американски и чуждестранни информационни агенции — „Нюзуайър“, „Стандард и Пуърс“, „Хувърс“, регистъра „Томас“, „Дън и Брадстрийт“, „Мудис“, „Дисклоужър Онлайн“, „Тейкоку“, „Ройтерс“, „Морнинг Стар“, „Файненшъл Таймс“ и десетки други. Гейбриел искаше всичко и виртуозните програмисти трябваше да прегледат цялата тази информация и да търсят онези малки червени сигнали, познати на специалистите, предупреждаващи, когато нещо не е наред в някоя компания.

Второ, щеше да се свърже с източниците си. В заключителния анализ журналистът е толкова добър, колкото позволяват източниците му. Гейбриел можеше да се обади на много хора, но според Оливия никой от тях не беше вътрешен човек в „Ел Би Тек“.

Трето, трябваше да се свърже с всички останали. Гейбриел щеше да започне с конкурентите на „Ел Би Тек“, защото корпоративните служители много обичат да злословят по адрес на съперниците си. Неофициално, разбира се. После щеше да се свърже с доброжелателите на „Ел Би Тек“. Никой не продава клиентите си по-бързо от доброжелателя, особено ако с продажбата си спечели услуга от влиятелно списание като „Е Пи Ес“. Сетне Гейбриел щеше да телефонира на хората от Уолстрийт. Интервютата с тях бяха по-сложни. Номерът беше да ги накараш да повярват, че ги мислиш за най-властните и знаещи хора на света. Успееш ли да го направиш, те ще се опитат да ти докажат, че наистина са всезнаещи. Накрая тя щеше да изтръгне информация от други журналисти. Е, да, предполагаше се, че те са й конкуренти, но понякога си вършеха услуги.

Четвърто, Гейбриел щеше да изтича до библиотеката, за да види какво са открили, да запише имена и телефонни номера, да се върне в кабинета си и отново да се залови за телефоните.

Никоя корпорация не можеше да скрие истината от добър репортер. Не и ако репортерът знае какво търси и има време да го намери.

Но Гейбриел не знаеше. И времето беше ограничено.

Дойде време за обяд, но Гейбриел нямаше апетит. Тя стана, протегна се и се приближи до прозореца. Небето сякаш се бе снишило. Облаците бяха мръснобели. На юг, отвъд Трийсет и четвърта улица, вятърът диплеше вълнообразно воала на дъжда. Над Ню Йорк се бе разразила буря. Есенният дъжд се стичаше по стъклото на прозореца. Капките приличаха на кварц с примеси.

Дъждовните капки трополяха, а вятърът пронизително свиреше. Зловеща светлина, мъгла и буря — време като в романите на Томас Харди, където небето и облаците вещаеха поврат в сюжетната линия и приближаването на съдбата, която авторът бе избрал за героите си. Това време я плашеше. Изпита желание да избяга някъде.

Гейбриел се опита да мисли за по-приятни неща. Спомни си първата среща с Тафт в един слънчев септемврийски следобед. Обядваха в „Боут Хаус“ в Сентръл Парк и припряно си тръгнаха още когато им сервираха салатата. Струваше й се, че таксито се движи твърде бавно. Хвърлиха се в леглото и тя се пренесе в друг свят. Джак я понесе по все по-забързващото се течение на топли водопади и накрая я потопи в най-прекрасната и спокойна лагуна в рая…

Йейтс бе писал за „потрепването на притворени клепачи и дрипави облаци или дантели“. Усещането беше съвършено.

След известно време Джак прошепна:

— Престори се, че изпита оргазъм, нали?

Това беше толкова характерно за него и споменът я накара да се усмихне.

Понякога Гейбриел подозираше, че Джак е изучил подробно един от онези адски тъпи сексуални наръчници, написани от психолози феминисти, които искат мъжете да дават, никога да не взимат и повече от всичко да се страхуват от опасен съперник. Джак, който явно не разбираше, че въздържанието е по-малко вълнуващо от освобождаването на страстите, я остави да тъне в блаженство, докато самият той не бе задоволен, че е взел всичко, което тя може да му даде.

И това само я караше да се старае повече.

Милият, сладък Джак се нуждаеше от нея. Гейбриел го знаеше. И, по дяволите, беше приятно някой да се нуждае от теб. Караше я да се чувства…

Може би в края на краищата наистина беше влюбена в него.

6

Денис Доналд стоеше до прозореца в кабинета си и също гледаше дъжда. На лицето й беше изписано приветливото изражение, което показваше пред другите. Но вътрешно кипеше от гняв.

Тафт още беше на свобода. По Кей Сионг го бе изпуснал. Глупавият дребен китаец трябваше да нареди на хората си да чакат Тафт на летището, готови да го приберат и да сторят необходимото. Но те го бяха оставили да отиде в хотела и макар да не бе за вярване, Джак бе избягал. Сега и полицията се бе намесила. Ако го хванеха и той пропееше, цената щеше да бъде адски висока.

Денис измърмори псувня, която би накарала и моряк да се изчерви.

Запита се дали не трябваше да се справи с Тафт по друг начин. Да. Само щеше да щракне с пръсти и той веднага щеше да дотича при нея. Онази червенокоса репортерка нямаше да има никакъв шанс, ако Денис, по-млада и много по-хубава, го бе поканила в леглото си. Пък и какво толкова намираше той в нея? Първия път, когато ги видя заедно, не повярва на очите си. Онези коси! Онези дрехи! Невероятно!

Щеше ли Тафт да зареже малката уличница, ако Денис поискаше? Мигновено!

Но съблазняването на Джак не беше решение на въпроса. Той беше твърде любопитен и умен. Щеше да разбере какво е намислила и щеше да се разприказва.

Освен това онзи мухльо и гадняр беше повишен вместо нея. Длъжността беше нейна! Тя трябваше да стане вицепрезидент, не той! Само това беше достатъчно основание да… се отърве от него.

По-добре беше да остави По и неговите изтребители на паразити да го премахнат от живота й. И този път дребният китаец не биваше да греши.

Времето летеше. Приятелите на Джоуел бяха направили предложението за покупката няколко седмици по-рано. Скоро ревизорите щяха да се заемат със счетоводните книги. Така постъпваха, когато се извършваше сделка. Усърдно преглеждаха всичко, а имаше документи, които тя предпочиташе никой да не вижда.

Онези документи — на хартия и в компютърни файлове — означаваха неприятности. Денис всъщност не се нуждаеше от тях. По Сионг имаше копия в Сингапур. Тя направи грешка, като ги запази. От време на време допускаше малки грешки, по-скоро недоглеждане, нищо сериозно, макар че такива неща ядосваха бюрократи като Тафт. Пък и тя винаги поправяше пропуските си по-късно.

Така щеше да стори и сега. По-добре да вземе мерки, отколкото после да съжалява. Благодаря за този съвет, тъпако Джак!

Денис допря пръст до устните си. Ако някой бе видял лицето й, щеше да си помисли, че това е нежното изражение на жена, която с обич копнее за любимия си.

Но съвсем не беше така. Денис мислеше за копирни машини, факсове, машини за унищожаване на документи и други такива неща.