Джо Гарбър
Искам те обесен (13)

3.
Сингапур

Джак имаше чувството, че е страничен наблюдател, а не участник в събитията.

Вярно, той направи всичко, което Чан му каза, колкото и да беше безумно. Подпря гранатомета, насочи оптическия мерник, погали спусъка и стреля. Стори го хладнокръвно.

Усети, че в стомаха му се размърдва някакъв звяр, голяма котка, протягаща лапи, за да оголи нокти. Нямаше съмнение в това. Цял ден я бе обуздавал и не й бе позволявал да ръмжи.

И Джак успя. Не загуби самообладание. Направи необходимото.

Да, и още как.

„Но щом съм го извършил, тогава защо… — Облиза устни. — Защо имам усещането, че би било по-добре, ако… бях казал майната му и наистина бях дал воля на чувствата си?“

Изпаднал в странно състояние — преситен, но още не напълно задоволен — той караше откраднатия полицейски ровър в благоденстващ квартал — редици хубави къщи, пред които бяха паркирани мерцедеси и беемвета. Но с изключение на ярките улични лампи прозорците бяха тъмни и не се виждаше жива душа.

Джак шофираше бавно. Предполагаше, че се намира на юг от Сунгей Було, най-малко на осем километра, а може би и повече. Не можеше да каже какво означава това. Само караше напосоки, оставяйки инстинктът му да определя посоката.

Погледна часовника на таблото. Четири петдесет и осем. Колко ли време имаше до изгрева? Вероятно два часа. После хората щяха да станат, да излязат да бягат за здраве, да разхождат кучетата си, да се подготвят за предстоящия работен ден и да се чудят какво прави по улиците им полицейски рейндж ровър.

От друга страна, някои от тези хора щяха да включат радиото или телевизора си. Те нямаше да си задават въпроси за ровъра. Сутрешните новини щяха да ги информират. И щяха да протегнат ръка към телефоните си.

Джак погледна Зейтун. Тя още беше на пода и го гледаше с изражение, което той не можеше да разгадае. Опита се да й се усмихне и реши, че го е сторил убедително.

— Добре ли си?

Тя не отговори, а изражението на лицето й не се промени.

— Мога да те оставя тук — продължи той, — или да карам още малко. Както кажеш.

Зейтун мълчеше.

— Имам малко пари. В случай, че трябва да вземеш метрото или нещо друго.

Не последва отговор.

— Трябва да слезеш. Рано или късно някой ще ме забележи. После ще дойдат ченгетата. Няма да искаш да си в тази кола, когато това стане. По дяволите, ще предпочетеш да си на километри разстояние.

Тя го гледаше безучастно.

— Доколкото виждам, след няколко преки има голямо кръстовище. Сигурно има автобусна спирка. Защо да не те оставя там? Ще се качиш на автобуса. А може би ще намериш телефонна кабина. Да, това вероятно ще е най-добре. Намери телефон и се обади на полицията. Така няма да мислят, че си с мен и ми помагаш.

Зейтун не отговори.

Джак намали на ъгъла между две улици с жилищни сгради и се огледа. Ниско над хоризонта видя удивително ярка звезда. Това му напомни за единственото нещо, което не харесваше на градския живот. Не виждаше звездите. Дори нямаше смисъл да опитва.

— Как ще докажеш, че си невинен?

Джак се стресна от гласа й.

— В Сингапур ли? Не, тук няма да мога да го сторя.

— Лъжеш.

— Не съвсем. Имам ясна представа кой е сложил наркотиците в куфарчето ми.

„Само че представата ми не е ясна, защото не знам как са ги сложили. Но знам, че не може да е друг, защото никой от останалите няма мотив.“

— Тогава можеш ли да го докажеш?

„Надявам се, по дяволите!“

— Вероятно. Ще има доказателства. Частици разпилян хероин. Отрязани влакна от подплатата на куфарчето. Такива неща. Полицията може да ги намери. Нужен е само добър експерт, куче, обучено да намира наркотици или нещо подобно. Ако мога да се върна в Ню Йорк и да обясня на ченгетата как стоят нещата, те ще издействат заповед за обиск. После, когато претърсват вещите й…

— Жена?

Зейтун се изправи.

— Да — горчиво се усмихна Джак.

„Кой друг може да бъде? Никой. Трябва да е Денис. Но как го е направила? Метод, мотив и възможност. Това търсят следователите. Знам какъв е методът и мотивът. Но ако не измисля как е станало, все едно съм обесен.“

Зейтун се настани на седалката и започна да закопчава предпазния колан.

— Наближаваме кръстовището. Мисля, че трябва да слезеш. Говоря сериозно.

— Искам да поговорим.

„И аз. Искам да разговарям поне с един разумен човек в тази проклета страна.“

Джак намали, погледна през рамо и спря.

— След като вече реши да ми говориш, какво е онова голямо нещо отзад, там, където трябва да е задната седалка?

Той го бе забелязал, когато се качи в ровъра, но повече не се сети за предмета — продълговат черен цилиндър.

— Пропан.

— Пропан? — Джак хлъцна от изумление.

— Да. Много държавни коли се движат с пропан.

Той облегна глава на волана и прошепна:

— О, боже! По дяволите! — Сетне погледна Зейтун и добави: — Господи, много съжалявам! Там, на онзи паркинг стрелях по всичко, а ти си седяла в кола с бомба! — Удари глава във волана и изстена: — Тъпако! Тъпако!

— Не си знаел.

— Да, но, от друга страна, не знам страшно много неща. По дяволите, можех да те убия. Всички онези експлозии… Трябваше да се…

— Не мислех за това. Бях твърде уплашена, за да мисля.

Искаше му се да потъне в земята от срам.

— Но защо не слезе от колата? Аз съм преследван човек и непрекъснато стрелят по мен. Освен това едва не те взривих. Знам, че заради мен са те арестували и обвинили в съучастничество…

— Старши офицер Чан ли ти го каза?

— Да. Разказа ми всичко. Аз съм виновен, разбира се. Съжалявам. Извинявай, че те накарах насила да ме заведеш в апартамента си. Съжалявам, че те завързах и ти навлякох толкова много неприятности. Затова… — Извади от джоба си портфейла на Питър Куинт и изсипа съдържанието в скута на Зейтун. — Няма да ми трябват. Скоро ще ме хванат. Хората на Чан или на По. Затова вземи парите и хвани такси.

Тя взе банкнотите, прегъна ги и ги остави на таблото.

— Защо каза онова нещо там, на паркинга?

— Кое?

— Че всичко е наред и съм в безопасност, защото ти си дошъл?

— А, това ли. — Той леко се изчерви. — Ами, тревожех се за теб. Чан ми каза, че си в колата и се криеш, а наоколо е пълно с бандити. И си помислих, че след като съм те забъркал в тази каша, аз трябва да те измъкна от нея. Виждаш ми се добро момиче и се безпокоях за онова, което ще ти се случи, ако те намерят в колата на Чан. Пък и вината беше моя…

Гласът му постепенно заглъхна.

— Наистина си невинен, нали?

Джак я погледна в очите. Беше намислила нещо, което той не разбираше.

— Наистина.

— И някаква жена е сложила наркотиците в куфарчето ти?

— Да. Несъмнено.

„Лъжец. Все още има въпросителни. При това много.“

— И можеш да го докажеш?

— Такъв е планът ми.

„Добрият стар Джак би предпочел да избегне цялата тази неприятна история, да я потули и да се престори, че никога не се е случвала. Но Джон…“ Джон Тафт искаше отмъщение.

Зейтун го погледна с неприкрито любопитство. Очите й бяха поразително красиви. Всъщност бяха прекрасни. Несъмнено беше прелестна и съблазнителна жена. Джак не би забелязал това, но Джон го стори веднага.

Тя закопча предпазния колан и рече:

— Карай до кръстовището, после завий надясно.

— Мисля, че трябва да слезеш.

„Всъщност не мисля така.“

— Прави каквото ти казвам. Ще ти покажа къде да се скриеш.

Джак се подчини. Следвайки указанията й, след две минути и три километра, той се озова на коларски път, шофирайки под хвърлящи дебели сенки дървета. След като го упъти, Зейтун мълча през цялото време и отбягваше погледа му. Но когато ровърът спря на малка горска поляна, тя отново се обърна към него:

— Имам още един въпрос.

— Да?

— Когато се качи в колата, защо… ме целуна така?

— А, това ли? — усмихна се Джон (не Джак) Тафт. — Мисля, че мога да ти го обясня.