Джо Гарбър
Искам те обесен (12)

2

Едно такси като по чудо се освободи точно пред входа на „И Пи Ес“. Измокрен от дъжда човек без чадър се готвеше да се качи. Гейбриел го изпревари, каза на шофьора адреса на „Ел Би Тек“ и когато таксито се включи в уличното движение, извади от куфарчето си папка с компютърни разпечатки.

— Бихте ли запалили лампата?

— Моля?

— Лампата. Трябва да прочета нещо.

Шофьорът изпълни молбата й. Тя започна да прелиства купчината документи, които й бяха дали библиотекарите.

Данните бяха безполезни. Никъде нямаше намек, че в компанията се извършва нещо нередно. Финансовите доклади бяха изрядни. Единственият спорен момент бяха обичайните дела, заведени от алчни за хонорари адвокати с надеждата, че подобно на всяка друга компания в Америка и „Ел Би Тек“ ще предпочете да уреди спора извън съдебната зала, отколкото да похарчи пари за скъп процес. Никой от федералното правителство не разследваше „Ел Би Тек“. Нито един ядосан длъжник не бе предявил иск за запор на активите. Нямаше компенсационни програми за награждаване на…

Гейбриел изведнъж престана да прелиства страниците. Нещо привлече погледа й. Нещо съмнително в един от кредитните доклади. „Какво, по дяволите…“

— Тук ли, госпожице?

Тя вдигна глава. Таксито беше пред сградата на „Ел Би Тек“. Предпазвайки с огромен тъмносин чадър прекрасното си палто от норки, Оливия Тачър стоеше вляво от въртящите се врати. Гейбриел даде пет долара на шофьора и му каза да задържи рестото.

Беше осемнайсет и трийсет и в „Ел Би Тек“ нямаше никого. Деловата секция приличаше на запустял град. Въпреки това се долавяха характерните миризми на административна сграда — на недоизядени сандвичи, изхвърлени в кошчетата за отпадъци, на ацетон, на озон, примесен с мириса на тонер за копирните машини, на букет от евтина козметика, използвана от зле платени секретарки, и преди всичко — парлив мирис на преуморени служители.

Двете жени застанаха в занемарената приемна на трийсет и четвъртия етаж. Оливия й посочи протрито канапе, тапицирано с изкуствена кожа. Гейбриел седна.

— Кабинетът на изпълнителния директор е на горния етаж. Ще поработим тук един час, после ще отидем там.

— Какво ще правим?

— Ще ровим из документите. Тук живеят работливите пчелички, мила. Не си ли идвала?

Гейбриел поклати глава. Преди да повишат Джак, тя знаеше, че кабинетът му се намира на този етаж, но не бе ходила там. Джак твърдеше, че се смущава от размерите му. Но според нея той по-скоро беше притеснен от факта, че на същия етаж работи бившата му приятелка. Затова Гейбриел реши да не го посещава в „Ел Би Тек“.

Оливия протегна ръка.

— Това място ми прилича на лабиринт за лабораторни плъхове. Коридорите водят във всички посоки. Претъпкани миниатюрни стаички. Стените имат потискащият оттенък на избледняла слонова кост. Представяш ли си горките същества, които работят тук? Мъчат се за парче хляб и постоянно се страхуват, че вместо това ще получат удар. В нашата компания съпругът ми е осигурил минимум четирийсет и пет квадратни метра на служител. Казва, че по-малката площ ги превръща в бездушни роботи.

Гейбриел се намръщи.

— Не сме дошли тук, за да обсъждаме помещенията, нали?

Леко засегната, Оливия отговори:

— Не. Трябва да ти кажа някои неща, мила. Предполагам, че се опитвах да отложа неизбежното.

Стигайки прибързано до погрешен извод, младата жена прошепна:

— Господи, наистина ли Джак е замесен в…

— Разбира се, че не е. Онова, което ще ти кажа, няма нищо общо с този въпрос — прекъсна я Оливия, сетне си пое дълбоко дъх, подготвяйки се да съобщи вестта: — Макар че новината не е по-малко мрачна. Изглежда твоят млад приятел не може да очаква помощ от правителството. Разговарях с онези лицемери от Вашингтон. Съпругът ми Скот също. Думите им съвсем не ни успокоиха. По всичко личи, че официалната политика на Държавния департамент е на ненамеса. Нещо повече, сегашната администрация няма желание да бъде обвинена, че „пипа меко“ по въпроса с наркотиците.

— Няма ли поне да проверят какво е положението на Джак?

— Опасявам се, че не. Макар че утре Скот ще отиде във Вашингтон и ще се опита да извие ръцете на неколцина сенатори. През това време… — Оливия извади от чантата си сгънат лист и й го подаде. — Изпратиха ми това по факса. Официалното становище на Съединените щати, отнасящо се за американски граждани, нарушили законите на Сингапур.

Гейбриел присви очи и започна да чете.

Докато е в чужда страна, гражданинът на Съединените щати се подчинява на законите и правилата в съответната държава, които понякога значително се различават от тези в САЩ и не осигуряват защитата, гарантирана за индивида от американското законодателство. Хората, нарушили закона, макар и несъзнателно, могат да бъдат изгонени, арестувани или хвърлени в затвор. Те трябва да знаят, че в Сингапур има строги закони и наказания за провинения, които в САЩ се смятат за дребни, в това число нарушаване на правилника за движение за пешеходци, хвърляне на боклук, плюене, внос и продажба на дъвка. Сингапур налага задължително бой с бамбукова пръчка за вандализъм, както и за нарушения на имиграционните закони и други провинения. Наказанията за притежаване, употреба и търговия с наркотици са строги и осъдените нарушители може да очакват затвор и глоби. В Сингапур има смъртно наказание за множество престъпления, свързани с наркотиците. Търговските спорове, които в САЩ се разглеждат като граждански, в Сингапур може да ескалират до криминални и да доведат до тежки глоби и присъди. В съдилищата няма съдебни заседатели. Присъдите се издават само от съдии. Сингапурското правителство не осигурява юридическа помощ, освен в углавни престъпления.

— Господи! — възкликна младата жена.

— Откровено казано, по-лошо е, отколкото предполагах. — Оливия въздъхна и стисна зъби. — А сега трябва да знаеш още нещо. Тайна е и искам да обещаеш, че няма да споделиш с никого. Нали? Джоуел Грийнбърг изяви желание да продаде компанията. Купувачите предложили привлекателна цена и още по-привлекателна лична сделка за Джоуел. Нямаше да ти го кажа, но вчера на съвещанието се случи нещо необичайно, точно преди Джоуел да разкрие плана си. Тогава ми се стори, че е ненужно нарушение на протокола, но сега се питам дали не е нещо по-сериозно. Макар че Джак отсъства от града, Джоуел твърдо настоя резултатите от работата на отдела му да бъдат представени пред управителния съвет. Съвсем не беше необходимо да го прави. Можеше да почака, докато той се върне.

— Не разбирам.

— Изненада ме начинът, по който Джоуел го стори. Държа се така, сякаш Джак не е вицепрезидент. Все едно не бяхме обсъдили, гласували и приключили с въпроса кой да отговаря за материално-техническото снабдяване. За мястото имаше двама кандидати и Джоуел повери представянето на своя фаворит — човека, когото управителният съвет отхвърли. Вчера ме изуми наглостта на Джоуел — плесница за управителния съвет, а също и за Джак. Разбира се, нямам никакъв проблем с младата Денис, но… — Млъкна и изпитателно изгледа Гейбриел: — Кажи ми, мила, какво означава изражението ти?

— Денис Доналд. Двамата с Джак са били… Ами, имало е нещо между тях. Той не обича да говори за това, но каза, че раздялата била много неприятна. Тя му изпращала писма, заплашвала го, опитвала се да пречи на работата му и…

— Това може да обясни много неща. Отначало Денис се е представяла в благоприятна светлина — откровена, сдържана, не се опитва да флиртува с момчетата… Защо гледаш така, сякаш се задушаваш?

— Не се опитвала да флиртува! — Гейбриел повиши тон: — Аз чух точно обратното.

Оливия се ядоса:

— Умея добре да преценявам хората. След четирийсетте… След няколко десетилетия в света на бизнеса познавам добре всички хитрини, които трябва да използва една жена, за да се издигне. Всъщност мисля, че аз съм измислила много от тях.

— Извинявай.

— Истината е, че понякога Денис може да бъде доста емоционална. Ако Джак е скъсал с нея, сигурно е била… Ами, да речем, отмъстителна. Всъщност не ми е трудно да си я представя в ролята на лейди Макбет. Лицето й прилича на книга, в която мъжете могат да прочетат странни неща… — замислено добави Оливия.

— Какво искащ да кажеш?

— Ами, като член на управителния съвет, аз имах удоволствието да й съобщя, че Джак е спечелил мястото. Тя пребледня, като чу новината, макар че направи всичко възможно да не покаже чувствата си. Предполагам, че се е ядосала достатъчно много, за да отвърне на удара. Денис вдигна голям шум, когато Джак измисли нова стратегия за развитието на транспорта. Същината на неговия план бяха операциите в Азия и той предложи някои драстични промени. Но, разбира се, тя ръководи нещата в Азия. Това е малкото й феодално владение. Онемя, когато научи какво възнамерява да направи Джак.

— Опита ли се да го спре?

— Разбира се, че не, мила. Живеем в Америка. Хората, които не могат да разберат накъде духа вятърът, не се застояват дълго. Тя направи онова, което всеки би сторил. Веднага се представи като най-големият поддръжник на плана. — Оливия въздъхна. — Корпоративната политика е толкова предсказуема.

— Мислиш ли, че Денис е в дъното на онова, което се случи с Джак?

Оливия се усмихна.

— Би ми се отразило добре, ако чуя, че е така. Макар че той още не знае, но аз смятам да попреча на Джоуел Грийнбърг да открадне компанията. Ако се окаже, че в „Ел Би Тек“ става нещо нередно, тогава е много вероятно купувачите да оттеглят предложението си. А ако злосторникът се окаже кандидатът за вицепрезидент на Джоуел… ами, още по-добре. Малко делови операции могат да оцелеят след такъв скандал.

— Както и малцина изпълнителни директори.

— Хрумвала ми е и тази мисъл.

Изражението на по-възрастната жена показваше, че мисълта й е приятна.

— Ами онова, което ми каза Джак? Идеята за репортаж? Продължавам да мисля, че той е притеснен за някаква митническа измама в „Ел Би Тек“.

— Още една основателна причина да проверим документите на отдела. Занимава се с вноса и износа през националните ни граници, нали? — Оливия се усмихна мрачно и погледна часовника си. — Мисля, че е време да се залавяме за работа и да извършим няколко нарушения.

3

Оглеждайки вратите на кабинетите, Гейбриел тръгна след Оливия. Някои — метални, боядисани в матовобяло с лек оттенък на синьо — бяха затворени. Повечето бяха отворени. На всички имаше черни пластмасови табелки, където с бели букви бяха гравирани имената на обитателите. Табелките бяха поставени в метални рамки — лесно заменими, също като служителите, чиято самоличност известяваха.

Толкова много кабинети и имена. Гейбриел не познаваше нито едно от тях. Не и тук. Не и в другите административни сгради, които бе посетила като журналист. Директорите държаха репортерите настрана от такива корпоративни кошари — тесни килийки, широки три и дълги два метра и половина, обзаведени с грозни метални бюра, сбутани между стените без прозорци и претъпкани с обикновени черни телефони, пластмасови кошчета за отпадъци и евтини столове, тапицирани с изкуствена кожа. Чиновниците на средна възраст бяха белязани със знака на Каин, обречени да постъпват недостойно, вечно присъстващо напомняне за основната аксиома на корпоративния живот — станеш ли на четирийсет години, не трябва да се притесняваш къде отиваш, защото вече си там.

Едно от имената я накара да спре. „Ел Би Тишман“. Тя го познаваше. Беше го интервюирала преди повече от дванайсет години. Тогава той беше на шейсет и няколко. Имаше ясен поглед и говореше цинично. В онези дни „Ел Би Тек“ все още беше Ел Би Тишман Текнолъджи, кръстена на енергичния предприемач, който бе започнал с капитал само от петстотин долара и с непоклатима вяра в способностите си.

Гейбриел превъртя валчестата дръжка, натисна я, отвори вратата и огледа тъмната стая. Малък кабинет, обзаведен спартански също като останалите. Тя потрепери. Ел Би бе създал компания за милиарди долари, но бе изгонен от зет си. Тишман бе създал над четири хиляди работни места в целия свят и повечето му служители го уважаваха, а сега дори името му бе заличено от фирмата на компанията, която бе основал.

— Гейбриел? — изрече Оливия и сложи ръка на рамото й.

— Извинявай. Замислих се за… Ами, замислих се.

— За Ел Би и за зет му, нали? Джоуел Грийнбърг ще понесе заслужено възмездие и за това.

Двете отново тръгнаха по коридора. Гейбриел се готвеше да попита приятелката си какво би могло да се случи на президента на „Ел Би Тек“, когато през една от отворените врати се чу глас:

— Знаеш ли защо жените се преструват, че изпитват оргазъм? Защото мислят, че на мъжете им пука… Ах, чакай малко… Оливия? Ти ли си?

Оливия спря, стисна зъби и прошепна:

— По дяволите!

После се усмихна и надникна в стаята.

— Добър вечер, мила. Какво правиш тук в този късен час?

— Имам работа. Заповядай, влез. Покани и приятелката си.

Гейбриел погледна табелката на вратата и тихо изруга. Онази жена! Сетне влезе в кабинета на бившата любовница на Джак.

Денис Доналд се извини на някого по телефона. Не изглеждаше точно така, както Гейбриел очакваше. Но в края на краищата Джак винаги отговаряше уклончиво, когато го разпитваше за Денис. „Привлекателна ли е?“ „Да.“ „Има ли хубаво тяло?“ „О, определено.“ „Големи гърди, нали?“ „Ами, да.“ „Съблазнително дупе?“ „Би могло да се каже.“ „И е естествено руса, а?“ „Предполагам, но нали съм мъж, мога да бъда заблуден.“

И още как!

Денис не беше просто красива. По дяволите, тя беше съвършена. Беше два-три сантиметра по-висока от Гейбриел, имаше естествено руси коси, големи сини очи, розова кожа и най-лошото, изглеждаше млада за годините си, макар че беше на възрастта на Гейбриел.

Оливия отказа предложения й стол и рече:

— Денис, това е приятелката ми Гейбриел.

Гейбриел протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Денис Доналд. И на мен.

Изражението не се промени. Тя не позна името, нито го свърза с Джак Тафт или със списание „И Пи Ес“. Само огледа критично дрехите на Гейбриел, която си представи какъв въпрос се върти в главата й: „В кое начално училище преподаваш, Габи?“.

Гейбриел едва не изскърца със зъби. Денис бе издокарана със скъпи дрехи, макар и в различен стил — светлосин костюм на Шанел, копринена розова блуза, задължителния шал от „Хермес“, обувки „Ферегамо“, наниз изкуствени перли, два искрящи пръстена, които говореха, че има богат приятел, и добре поддържан маникюр, какъвто служителките на пресата нямаха нито времето, нито средствата да си позволят.

„Обзалагам се, че носи лъскаво, секси бельо. Убедена съм! Да те вземат дяволите, Тафт!“

Гейбриел знаеше, че всичко това е маскировка. Също като кабинета — меки земни тонове, подбрани с вкус репродукции, никакъв нюанс на индивидуалност. Дрехите на Денис имаха за цел да скрият характера й, не да го разкрият.

— Оливия? — попита Денис. — Какво те води тук след работно време?

— Нищо съществено — излъга Оливия. — С Габи ще вечеряме в „Льо Шантили“ и тъй като бяхме наблизо, реших да се отбия и да взема някои документи, които ще ми трябват за следващото съвещание на директорския съвет.

— Мислех, че директорските кабинети са на горния етаж.

Дясната вежда на Денис потрепна — жест, който според Гейбриел означаваше недоверие, че елегантната Оливия ще вечеря с неофициално облечената си приятелка в едно от най-луксозните и снобски заведения в града.

— Така е. Но исках да покажа на Габи „Ел Би Тек“. Компанията е толкова известна, че…

— Тафт. — Гласът на Денис почти не се промени, само стана по-студен. — Трудно е да се повярва, нали? Имам предвид за човек като него. Не че го познавах добре, но никога не бих предположила, че е замесен в нещо толкова жалко като контрабанда на наркотици.

Отнякъде в стаята се чуваше тихо бръмчене. Гейбриел се запита каква ли машина работи. Денис нагло излъга, че не познава добре Джак, но този факт не я учуди.

— Убедена съм, че е невинен — каза тя. — Цялата история е някаква ужасна грешка.

— Е, надявам се. — Думите на Денис прозвучаха искрено, но Гейбриел беше сигурна, че истинските й чувства са съвсем различни. — Макар това да означава, че отново ще трябва да се преместя тук долу.

— Отново тук долу?

Огледа се, опитвайки се да види източника на бръмченето. Шумът, изглежда, идваше от нещо под бюрото на Денис.

— Не си ли чула? Джоуел ме премести горе. Ще поема работата на Джак. Поне временно. Предполагам, че ти и другите от управителния съвет ще трябва да го одобрите, ако не е временно.

Изпълнена с любопитство, Гейбриел се промъкна напред. Още крачка-две и щеше да надникне под бюрото на Денис и да види какво бръмчи.

— Ще го сторим — отвърна Оливия. — „Ел Би Тек“ не може без човек, който да отговаря за материално-техническото осигуряване, и ти знаеш колко високо ценя квалификацията ти. Сигурна съм, че ще свършиш добра работа, докато Джак се върне.

— Ако се върне.

„Лош ход, момиче — помисли Гейбриел. Каза го доста нетърпеливо.“

— Надявам се, че ще се върне — добави Денис.

„Добре се измъкна“ — помисли Гейбриел.

Бръмченето се разнасяше от бяла машина, висока около метър. От едната й страна имаше малък поднос, върху който бяха натрупани документи. Отдолу имаше кошче за отпадъци, пълно догоре с тънки хартиени изрезки.

Машина за унищожаване на документи. Съдейки по количеството книжни ленти, Денис се бе отдала на това занимание от няколко часа.

Денис проследи погледа й, погледна машината и с по-висок тон каза:

— Стари доклади. Разчиствам бюрото си, преди да се преместя горе.

Оливия се приближи и също видя машината, сетне попита:

— Има адвокати, бюрократични процедури и редица юридически изисквания, които не позволяват да се изхвърлят документи. Или политиката се е променила?

— Не. Но… Ами…

— Пък и какви документи имаш, които са толкова секретни, че трябва да бъдат превърнати в конфети?

Денис сви рамене. Престана да гледа двете жени и се вторачи някъде над рамене им. Промени се само изражението в очите й. „В момента ми е нужна помощ“ — сякаш говореха те.

Няколко часа по-късно, размишлявайки върху неприятностите, които последваха, Гейбриел щеше да си помисли колко съвършено бе изпълнението на Денис. Тя се владееше абсолютно, беше съвсем спокойна и с нищо не показа, че докато разговаряха, на прага стои мъж и подслушва разговора им.

— Денис, мисля, че не е необходимо да отговаряш на този въпрос — каза Джоуел Грийнбърг. — И ми направи една услуга. Вдигни телефона и се обади на охраната. Искам веднага да дойдат тук.

4

Оливия сложи ръце на кръста си. Едва се владееше.

— Младата дама е с мен, Джоуел.

— Не искам непознати да обикалят из кабинетите ни след работно време.

Джоуел беше висок, красив мъж, който явно полагаше големи грижи да поддържа формата си. Гейбриел го намрази от пръв поглед.

Денис вдигна слушалката и с изящния си маникюр набра номера на охраната.

— Дошла съм да върша работа за управителния съвет. И съм взела приятелката си за компания.

— Имаме политика по този въпрос, Оливия.

Той вдигна ръка. Венчалният му пръстен беше по-евтин от вратовръзката. Грийнбърг не приличаше на президент на корпорация, а на холивудска карикатура — Майкъл Дъглас в „Уолстрийт“. Поведението му напомни на Гейбриел думите на Кийтс: „Има господари, които управляват народа си предимно с външен блясък“.

Гласът на Оливия стана тънък и пронизителен:

— Джоуел, няма да…

Тя млъкна и почервеня, когато чу какво каза Денис по телефона:

— Охрана? Да, аз съм госпожица Доналд от трийсет и седмия етаж. Тук съм с господин Грийнбърг. Намерихме репортерка, влязла без разрешение. Не, няма пропуск. Името й е Гейбриел Дън. Благодаря. Чакаме ви. — Затвори и усмихвайки се като хищник, добави: — Тя е от списание „И Пи Ес“, Джоуел. Приятелката на Джак.

Гейбриел се изчерви. През цялото време тази кучка се бе преструвала, че не я познава.

Джоуел гневно изгледа Оливия.

— Искам обяснение, Оливия.

Запретна ръкавите на ризата си, изпъчи гърди и застана в поза, която напомняше на мъжкар примат, отстояващ териториалните си права.

— Вече ти обясних — студено отвърна тя.

— Не беше достатъчно. Виж какво, Оливия, имах тежък ден. Първо, още сутринта научих, че човекът, когото против желанието ми съветът на директорите направи вицепрезидент, е наркотрафикант. После се наложи да обяснявам на журналисти и аналитици, че в контейнерите с електроника на „Ел Би Тек“, транспортирани по света, няма по няколко килограма тайно сложен наркотик. След това секретарката ми ме уведоми, че са дошли хора от Агенцията за борба с наркотиците, които имат заповед за обиск и искат да влязат в кабинета на Тафт. Малко по-късно получих много разтревожено телефонно обаждане от… ами, от хората, за които стана дума на последното съвещание на управителния съвет.

Той погледна предпазливо и гневно Гейбриел, която мигаше невинно, сякаш нямаше представа за кои хора става дума.

— Те са много притеснени, Оливия. Ще се разтревожат още повече, ако разберат, че член на моя управителен съвет се разхожда вечер в сградата на компанията и води репортер.

— Дошли сме, за да се опитаме да помогнем на Джак. Не ме интересуват твоите тайни.

Денис сви устни.

— С Джоуел не се безпокоим за тайните на фирмата, а че журналистка, чийто приятел е търговец на наркотици, търси доказателства, които да унищожи. Нали така, Джоуел?

— Денис ме предупреди да очаквам нещо подобно от вас, госпожице Дън.

Пред очите на Гейбриел падна червена мъгла.

— Слушайте, Грийнбърг… — изкрещя тя.

— Не, вие слушайте. Утре сутринта погледнете какво има на бюрото ви. Ще намерите съобщение в пресата, че тази корпорация е прекъснала трудовия договор на Джак Тафт, оказва пълно сътрудничество на сингапурските власти и е предала на федералните агенти цялото съдържание на кабинета му, личното му досие и всяка информация, отнасяща се за него.

— Мръсник!

— Съвсем не. Аз съм само изпълнителен директор. Отговарям пред акционерите и властите. Като член на управителния съвет Оливия ще ви увери, че ако постъпя другояче, „Ел Би Тек“ ще бъде изложена на риск. Всеки документ, който може да уличи или да оневини Джак Тафт, сега е в ръцете на властите. Ето защо, ако сте дошли да търсите доказателства, които да унищожите, губите си времето.

Оливия хвана ръката на Грийнбърг.

— Успокой се, Джоуел. Знам, че си разстроен, но погрешно тълкуваш ситуацията.

— Нима?

— Ако Джак е невинен…

— Това ще бъде без значение. Няма да го върна на работа. Той е минало.

— Не ти, а управителният съвет го е избрал на тази длъжност, Джоуел.

— Той е уволнен, Оливия. При това с основателна причина. Като изпълнителен директор аз имам правото да го уволня. Пише го в трудовия му договор. И в моя.

— Джоуел, мисля, че думите „основателна причина“ са спорни…

— Не и ако той е извършил закононарушение в Сингапур.

Тя стисна зъби.

— Много добре, Джоуел. Нека да се съсредоточим върху този въпрос. Да предположим, че е бил натопен и в „Ел Би Тек“ има информация, която доказва, че е невинен. Как ще се почувстваш, ако го осъдят, защото си отказал на Гейбриел да потърси доказателството?

— Адски добре.

— Джоуел!

Грийнбърг сви устни. Беше допуснал грешка. Един директор не трябваше да говори така и той го знаеше.

— Съжалявам. Не исках да кажа това. Разстроен съм… Медиите, ефектът върху акциите ни… Знаеш, че в момента водим… важни преговори и този скандал с наркотици ги усложнява. Ако… уговорката ни… с онези хора се провали, Тафт ще бъде виновен.

— Моята теория е, че вината е на някой друг. Ако намерим доказателства…

— Както вече казах, всичките му документи са в ръцете на властите.

— Джоуел, не те моля като приятелка на Джак, а като член на управителния съвет.

— Отговорът пак е „не“. Компанията води деликатни преговори. Не мога да допусна репортер да рови из документацията. Освен това госпожица Дън съвсем не е незаинтересовано лице. Много добре знаеш, че ще бъдем юридически уязвими, ако тя скрие някое доказателство. Няма да й позволя да прегледа документите ни. По никакъв повод и при никакви обстоятелства.

— Ами ако търсим нещо, което не е в папките на Джак, а в нечии други?

— Моля? — Грийнбърг присви очи, погледна Денис, която още се усмихваше, и облиза устни. — Какво означава това?

На вратата се появи пазач в сива униформа, шапка с козирка, значка на ченге, дървена палка и фенерче.

— Вие ли повикахте охраната? О, здравейте, господин Грийнбърг. Не ви познах. Бяхте с гръб към мен.

Джоуел кимна.

— Да, Лен, ние повикахме охраната. Бих искал да придружиш тази жена… — Той посочи Гейбриел. — До изхода. И ми направи една услуга. Остави бележка с описанието й на бюрото на охраната, в случай че тя отново се опита да влезе, след като приключи смяната ти.

— Много добре, Джоуел — с леденостуден глас каза Оливия. — Но преди да тръгна, искам да ти задам един въпрос. Къде беше Денис в петък? Следобеда, преди Джак да замине?

Грийнбърг пребледня и повиши тон:

— Грешиш, Оливия! Дори членството ти в директорския съвет не ти дава правото да отправяш подобни обвинения!

Денис се усмихна по-широко. Протегна се и хвана Джоуел за ръката.

— Няма проблем да отговоря на въпроса на Оливия, Джоуел. Никакъв. Онзи следобед бях с Джоуел. — Направи дълга пауза, за да засили максимално ефекта от думите, които последваха: — Нали, скъпи?