Джо Гарбър
Искам те обесен (18)

Любов

Не си мисли, че той за тебе се сражава.

Мъжът дълга си изпълнява.

Това не е смелост, омраза или любов,

а гордост — на сърцето победният зов.

Робърт Грейвс, „На Лукаста преди заминаване на война… за трети път“

Сократ: Опрощаващият дух на демокрацията и „незаинтересоваността“ към дреболиите… Тези и други сходни характеристики са присъщи на демокрацията, която е привлекателна форма на управление, изпълнена с разнообразие и хаос и осигурява равенство на всички.

Платон, „Република VII“

Четири месеца по-късно

Оливия Тачър избърса сълзите си. Сватбите я разплакваха. Мислеше, че сърцето й е много състрадателно и в известно отношение наистина беше така.

Булката беше прекрасна. Цялата в бяло. С букет от рози. Облечен в смокинг, младоженецът изглеждаше много мъжествен. Оливия одобряваше това, че той не е нервен като повечето мъже на такива церемонии. Най-хубавото беше, че имаше и истински свещеник и всички ритуали бяха уважени. Това беше най-идеалната сватба, на която бе присъствала.

С изключение на неприличната постъпка на Джак Тафт.

Той бе целунал булката твърде страстно и твърде дълго. Оливия видя, че Чан Джин се ядоса. Пръстите му трепнаха, сякаш искаше да стисне Джак за гърлото. Гейбриел също гледаше гневно.

Джак само се усмихна самодоволно. Беше се променил. Дори настояваше да го наричат „Джон“. Оливия реши да проучи каква е тази работа.

Странно, но новото име му подхождаше. Беше отслабнал и сега изглеждаше много добре. Истински кум, издокаран в смокинг с медал за граждански заслуги, какъвто носеше и Чан.

Оливия се надяваше, че снимките ще станат хубави. Предишния ден, когато старши министърът Лий Куан Ю ги награждаваше, тя непрекъснато ги снимаше с фотоапарата. После, след речите пред сградата на правителството на Сингапур, се бе опитала да ги снима заедно, докато се ръкуват. Но неизвестно защо всеки тръгна в различна посока.

Е, Оливия щеше да има и други възможности да снима тези двама красиви мъже. След като Чан и очарователната му съпруга се върнеха от медения си месец, наскоро пенсиониралият се старши офицер щеше да пристигне в Ню Йорк като представител на Сингапур по въпросите на културата в Обединените нации. Това беше странна длъжност за бивш полицай, но й казаха, че правителството много е настоявало за назначението на Чан Джин.

Оливия се загледа в гостите на сватбеното тържество. Улови погледа на Чан и кимна. Той се усмихна. Зейтун пусна ръката му и й махна.

Според Оливия двамата щяха да живеят добре в Ню Йорк. Тя си напомни, че веднага след пристигането им трябва да представи господин и госпожа Чан на подходящите социални кръгове. Това беше най-малкото, което можеше да направи за тези две прелестни деца.

Огледа се за Джак и Гейбриел. Кумът трябваше да е до младоженеца. Или поне така мислеше Оливия. Не. Джак и Гейбриел стояха в отсрещния ъгъл на залата. Бяха страхотна двойка. Той — горд и властен лъв, а тя — неговата покорна лъвица.

Оливия се вгледа изпитателно в Джак. Нямаше съмнение, че той се бе променил. Беше станал по-хубав и по-мъжествен. Доказваше се като необичайно добър изпълнителен директор на „Ел Би Тек“ и това предполагаше различни възможности. След скандала и оставката на Джоуел компанията работеше по инерция и без главен изпълнителен директор. Нямаше да е лошо да издигне човек с таланта на Джак.

Наказанието на Джоуел беше напълно заслужено. И светкавично. Веднага щом чу новината за любовната му афера с Денис, съпругата му поиска развод и обезщетение, възлизащо на десетцифрена сума. Скоро след статията на Гейбриел в „И Пи Ес“ акционерите на „Ел Би Тек“ го дадоха под съд. Джоуел щеше да прекара остатъка от живота си в съдебната зала. Обаче не можеше да се каже същото за Саймън Бъртън.

Какво зрелище беше само! Оливия никога нямаше да забрави Джак. Ранен, разрошен, мръсен и със скъсани дрехи, направо от летището, той нахлу в апартамента на Гейбриел и с глас, който Оливия не подозираше, че притежава, изръмжа:

— Искам да ти задам само един въпрос, Гейбриел. Откъде онзи нещастник Бъртън знаеше, че заминавам за Сингапур?

И тогава Гейбриел изведнъж разбра всичко. Сетне изтърси нещо, съвсем неподобаващо на възпитана дама. Джак излезе. Двете жени се втурнаха след него. Но той бе хванал такси. Разбира се, те знаеха къде отива. Но съвсем не подозираха какво ще направи. Джак строши остъклената врата на жилището на Саймън, изтръгна я от пантите и провеси през прозореца окървавения австралиец. Едва го разубедиха да не го хвърли.

Саймън обаче не им беше особено благодарен за този жест. Но в края на краищата какво би могло да се очаква от човек като него, който смъртно бе намразил избраника на бившата си любима и се бе опитал да го натопи в извършване на углавно престъпление с илюзорната надежда, че щом е отстранен от пътя, Гейбриел ще се върне в обятията му.

Горката Гейбриел! Не беше на себе си от гняв, задето не се бе досетила, че Саймън е в дъното на цялата история. Проклинаше се. Не бе обърнала внимание на факта, че Саймън, който не би трябвало да знае за пътуването на Джак, я бе поканил на среща, защото „прехваленият й чиновник в транспорта на стоки“ е в чужбина. Освен това безгрижно бе признал, че знае за подаръка й. Тя трябваше веднага да се досети, че е ровил в кабинета й и е намерил куфарчето и бележката, в която Гейбриел пожелаваше на Джак приятно прекарване в Сингапур.

Но парчетата от мозайката се подредиха едва когато Джак нахлу в апартамента й и зададе въпроса си. По-късно той й обясни разсъжденията си и целият коварен план се изясни. Първо, престъпен бос като По Кей Сионг не би изпратил хора да го убият в хотел „Рафълс“, без да е мотивиран финансово. Второ, единствените пари, с които Джак имаше работа, бяха на „Ел Би Тек“. Извод, единственият човек в „Ел Би Тек“ в състояние да предостави значима сума на По, беше директорът, отговарящ за Азия, жената, която мразеше Джак и бе накарала Сионг да организира нападението.

Трето, щом бе изпратила Сионг да го убие, Денис не би си губила времето да слага наркотици в куфарчето му. Това не беше необходимо, щом По й беше съюзник. Четвърто, тя не бе имала възможност да пипа куфарчето на Джак. Извод, никой от „Ел Би Тек“ нямаше метода, мотива и възможността да го натопи.

Затова наркотиците биха могли да попаднат в куфарчето, преди Гейбриел да му го подари. Шесто, само някой, който имаше достъп до кабинета й, е имал възможността да пипа куфарчето. Извод, някой от списание „И Пи Ес“ имаше мотив да се опита да отстрани Джак от пътя.

Кой би могъл да бъде? И защо?

Тъй не бе обяснил защо, макар че, освен ако Оливия не грешеше, бе обсъдил този въпрос със засрамената Гейбриел. При това надълго и нашироко. Като имаше предвид последвалото гузно държание на Гейбриел, Оливия подозираше, че младата й приятелка е имала, ами да речем, връзка със Саймън по-скоро, отколкото твърдеше. И това несъмнено беше мотивът на бившия й любовник да иска да премахне Джак.

Никой от тях не можа да направи нещо по въпроса за вината на Саймън. Случаят беше потулен. От Държавния департамент се появиха господа, всички до един завършили Йейл. Забраниха на Оливия, Гейбриел, Джак и Саймън да говорят за онова, което действително се бе случило. Употребиха традиционните изрази като „националния интерес“, „упълномощени сме от най-високо ниво“, „нашия най-добър приятел в Югоизточна Азия“ и други подобни празни приказки. И още едно изречение, след като линейката откара Саймън в болницата. Думите много се харесаха на Джак. „Оставете господин Бъртън на нас.“

Не беше ясно какво имат предвид, докато доста неочаквано Саймън не реши да се върне в родната си Австралия. За съжаление самолетът му се повреди, докато летеше над Тихия океан, и той бе принуден да кацне в Сингапур, където млад сержант на име Харолд Лиунг откри, че той е скрил в багажа си шише със сто и петдесет хапчета „Екстази“. Във вестниците пишеше, че може да го пуснат под гаранция след петнайсет години…

Оливия си позволи да се усмихне. „Е, всичко е наред, щом свършва добре“ — помисли тя, поднесе към устните си чашата с шампанско и шепнешком благослови младоженците и онези, които се надяваше, че скоро ще се оженят.

След като побъбри с представителите ни Държавния департамент, които настояха да придружат Джак до Сингапур, тя излезе от залата и отиде да потърси съпруга си. Предполагаше, че той се разхожда из красивите градини на хотел „Рафълс“, ожесточено пуши пура и сипе ругатни върху всеки член на сингапурското правителство заради забраната да се пуши в затворени помещения.

И както винаги щеше да се нуждае от утехата на любящата си съпруга.

— Не беше необходимо да я целуваш така — изрече през зъби Гейбриел.

— Само исках да ядосам Чан — излъга Тафт. Напоследък все по-лесно лъжеше.

— Е, ядоса и мен.

„Хубаво“ — помисли той, но не го каза и отброи поредната безобидна лъжа, на която му повярваха. Пристрастяваше се към измъкването с лъжи. Трябваше да направи нещо по въпроса.

— Добре, съжалявам. Но не очаквай да се извиня на онзи кучи син.

— О, Джон! Трябва да се сдобрите. Да бъдете приятели. Забрави онова, което ми каза за него. Пък и той вече не е полицай. Не може да ти стори нищо.

— Мислиш ли? Не видя ли какво му подариха колегите за сватбата и за пенсионирането?

— Не.

— Карта за доживотно членство в Националната оръжейна асоциация. На него и на нея.

Гейбриел изсумтя презрително и шампанското предизвика сълзи в очите й.

— Добре ли си? — попита Тафт.

— Да.

— Струва ми се, че плачеш. Разчувстват ли те сватбите?

— Не. Да. Понякога.

Той сключи ръце зад гърба си и леко се залюля.

— Ами по въпроса за сватбите, Гейбриел, искам да те питам нещо.

Тя се усмихна.

— Предложение ли ще ми правиш, Джон?

— Разбира се, че не — светкавично отговори той.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

Джон Тафт се отдръпна и едва избегна шампанското, което Гейбриел се опита да плисне в лицето му. „Да му се не види — помисли си. — Грешка.“