Джо Гарбър
Искам те обесен (5)

1

Тафт се възстанови след дългото и изтощително пътуване и сега обитаваше сив, мек като памук свят на приглушени звуци, неясни пастелни тонове и водниста светлина.

Полет 988 на „Юнайтед Еърлайнс“ изминава разстоянието между Ню Йорк и Сан Франциско за около шест часа. В Сан Франциско пристигащият от Ню Йорк пътник трябва да чака три часа, преди самолетът на полет петнайсет на сингапурските авиолинии да излети на дванайсетчасовото си пътуване до Сеул. След още един престой — два часа на летището, където, слава богу, пушенето е забранено — самолетът продължава за Сингапур и се приземява шест часа, след като е тръгнал от Корея.

Джак изтърпя приблизително двайсет и четири часа пътуване, за да стигне до крайната си цел — летище „Чанги“ в Сингапур, което се намираше на петнайсет хиляди и триста километра и тринайсет часови зони от остров Манхатън. Часове преди това изтощеното му тяло бе изключило главните си системи. Единствените мозъчни функции, които още действаха, бяха намиращите се в продълговатия мозък — лоното на основните хищнически инстинкти за самосъхранение, програмиран да изпълнява три команди — бори се, храни се и бягай. Тъй като в момента нито една от тези повели не отговаряше на състоянието му, Джак представляваше жив мъртвец.

Самолетът му кацна в Сингапур в два часа във вторник сутринта — два дни, след като бе тръгнал от летище „Кенеди“. Джак надникна през прозореца. Тропическият пейзаж беше ярко осветен, пищен и великолепно зелен. Но той всъщност не го виждаше. За неговите очи гледката беше предимно едноцветна мъгла.

Една от стюардесите отвори шкафчето в първа класа, за да извади спортното сиво раирано сако на Джак. Беше поразително красива. Малайка със златиста като кехлибар кожа, на двайсет и няколко години. Сочните й устни потрепваха във великолепна, срамежлива усмивка. Големите й очи искряха от топлота. Дългите до раменете коси бяха кестеняви и буйни, а талията й — удивително тънка, особено като се имаха предвид прелестните извивки на тялото й. Казваше се Зейтун и не само донесе сакото на Джак, но и му помогна да го облече. Докато се навеждаше над него, дългите й, меки като коприна коси докоснаха лицето му. Ноздрите му се изпълниха с възбуждащото ухание на скъп парфюм и нежната топлина на жизнена младост погали кожата му. Тя мило попита дали може да направи още нещо за него, каквото и да е. Джак с нежелание поклати глава. Гледаше, но не виждаше прекрасното същество, което през последните осемнайсет часа му беше повече от доброволна робиня.

Джак изръмжа нещо неразбираемо.

Часове по-рано удобствата на първа класа се бяха видели на Джак като най-подхождащи за повишението му във вицепрезидент на „Ел Би Тек“. Най-после той се сбогува с викащите деца, топлата бира, измъчените стюардеси, мръсните тоалетни и изпотените, кихащи и бъбриви дебелаци във втора класа.

Сега Джак Тафт беше високопоставено лице в компания за милиарди долари. Вече нямаше да пътува във втора класа.

„Татко, купих билети за опера за теб и мама по случай годишнината от сватбата ви. «Фауст». На първия ред.“

„Това е твърде изискано за хора като нас. Мястото ни е на балкона. Върни билетите.“

Той трепна при спомена и се опита да го прогони от съзнанието си… и поне веднъж в живота си да се наслади на плодовете на успеха си, без да изпитва вина.

Зейтун улесни нещата. Тя беше толкова съвършена представителка на легендарните, прелестни стюардеси от сингапурските авиолинии, че той хлъцна, като я видя. И се изчерви, когато на обяд Зейтун коленичи до него, за да му сервира ордьовъра с цялото си неотразимо уважение, което могат да покажат само азиатските жени. „О, господарю — говореше смиреното изражение на прекрасното й лице, — моля те, приеми този скромен дар от това низше и недостойно същество.“ И Джак почувства…

„Не трябва да съдиш хората само по външността“ — посъветва го познатият глас.

„Да, татко. Знам, татко.“

Почувства се виновен. Майсторски приготвеният фъстъчен сос с подправки, вкусните пилешки рулца и тортата с шоколадов и ментов сладолед имаха вкуса на пепел. Изпита желание да пътува във втора класа. Там беше мястото на такива като него.

Зейтун Бинте Самсудин, интелигентна и съвсем не толкова срамежлива, колкото изглеждаше, знаеше, че шансът да намери необвързан мъж, пътуващ в първа класа, са равни почти на нула. Когато постигнеха обществено положение в живота, което им позволяваше да летят в първа класа, американските мъже вече бяха обременени с настоящи съпруги, бивши съпруги и издръжки за деца. Въпреки това тя не можа да не забележи, че изтощеният от пътуването господин Тафт не носи пръстен. Нещо повече, той беше очарователен, учтив, скромен и остроумен. И симпатичен. Напомняше й на плюшено мече, което ти се иска да прегърнеш. Господин Тафт имаше вид на човек, който… ами… обича прегръдките.

Тя се запита дали умореният американец наистина не е обвързан и допря до устните си лакирания нокът на пръста си. Повечето мъже биха се разтопили при вида на този жест. Но господин Тафт дори не го забеляза. Той стисна куфарчето си, сякаш беше най-важното нещо на света, и препъвайки се, тръгна към изхода на самолета.

— Довиждане, господин Тафт. Надявам се пак да ви видя на полет на сингапурските авиолинии — изчурулика Зейтун, после си помисли: „Или може би другаде“.

Тя стисна устни. В никакъв случай. Зейтун беше добра мюсюлманка. Пък и това поведение беше строго забранено от работодателите й.

Обаче знаеше, че ако наистина иска да се измъкне от задушаващите окови на прекалено грижовната й малка държава, има само един начин да го направи — да намери чужденец, за когото да се омъжи. И докато свещеният Коран забраняваше на мюсюлманките да се омъжват за неверници, със своята мъдрост Пророка бе решил, че евреите и християните не са неверници.

Зейтун гледаше как господин Тафт слиза от самолета. Беше обезпокоена от мислите си, но й хрумна, че едно момиче може да прави и много по-лоши неща.

По-късно, по време на разпита, тя упорито щеше да отрича, че изобщо е проявила интерес към този мъж. Но тогава, разбира се, щеше да бъде твърде късно.

2

Издокаран в светлозелена куртка, ефрейтор Куан Йонг Куан стоеше на поста си на изхода на летище „Чанги“. Пътниците от полет 15 на сингапурските авиолинии слизаха от самолета. Някои крачеха бързо. Те не бяха уморени, защото се бяха качили в Сеул и идваха на неколкодневна командировка в процъфтяващ Сингапур. Други сковано се влачеха във фоайето. В едната си ръка държаха паспорта и формулярите, а в другата — ръчния си багаж. Това бяха изтощените нещастници от Щатите. „Горките копелета — помисли Куан. — Имат такъв вид, сякаш всеки момент ще пукнат.“

Един от тях, препъвайки се, вървеше към будката му. Куан се вторачи в него, опитвайки се да запомни чертите, които трябваше да види на снимката в паспорта. „Мъж, бял — помисли той. — На около четирийсет години. Няма отличителни белези. Кестенява коса. Кафяви очи. Ръст — метър и осемдесет. Тегло — около осемдесет и два килограма и трябва да свали няколко от тях. Скъпи мокасини, измачкан панталон и ново спортно сиво раирано сако. Американец. Най-малкото заместник изпълнителен директор. И съдейки по объркването, изписано на лицето му, това несъмнено е първото му посещение в най-експедитивната държава в света.“

— Добре дошли в Сингапур, сър — изрече Куан.

Западнякът се облегна на гишето и му подаде паспорта си и имиграционния формуляр. Ефрейторът бързо прегледа документите. Предположенията му се оказаха верни. Обикновено беше така.

— Каква е целта на посещението ви, сър?

— По работа — изръмжа мъжът.

Ефрейтор Куан бе виждал и по-тежки случаи на изтощение след дълго пътуване. Не беше необходимо да проверява този пътник във всезнаещите компютри на правителството.

— Надявам се, че престоят ще ви хареса, сър — рече той и подпечата паспорта на Джак. — Митницата е право напред.

Зейтун огледа за последен път празния салон на първа класа. Всичко изглеждаше наред. Никой не бе забравил куфарчето или сакото си…

Между страничната облегалка и възглавницата на седалката, наскоро освободено от господин Тафт, който неизвестно защо още не беше женен, имаше нещо. Сиво. Показваше се само крайчецът.

Тя наклони седалката и като внимаваше да не си счупи някой нокът, пъхна пръсти под възглавницата и извади предмета.

— О, горкият господин Тафт — промълви.

Беше намерила джобен компютър „Псион“, серия 5, където сигурно бе записан телефонният номер на господин Тафт, дневната му програма и различни документи.

Зейтун отново притисна красивия си пръст до прелестните си устни. Редно беше да занесе компютъра в Бюрото за изгубени вещи на летището, откъдето щяха да го предадат на господин Тафт.

Но от петгодишния си опит тя знаеше, че американските бизнесмени, пътуващи със сингапурските авиолинии, са като с вързани ръце без персоналните си компютри. Може би трябваше сама да го върне на господин Тафт. Къде ли бе отседнал…

Но, разбира се, това беше лесно. Пътниците често използваха „Псион“. Зейтун бе виждала много пъти тези компютри в салона на първа класа и знаеше как да работи с тях.

„Псион“ се отваряше като портфейл. Горната част беше екранът, а долната — клавиатурата. Зейтун го включи и натисна функцията „Дневен ред“. На екрана се появи нещо като джобен бележник, показващ днешната дата. И срещу думите „два часа през нощта“ бе написано: „Пристигане в Сингапур. Хотел «Рафълс». Бийч Роуд 1. Тел. 337–1886. Номер за потвърждение на резервацията: 3248-183“.

Чудесно. Можеше да се отбие в „Рафълс“, докато се прибира в апартамента си в жилищния квартал Тоа Пейо. Нямаше да е неудобно. Щеше да се обади от фоайето на симпатичния господин Тафт и…

Зейтун се изчерви. Не, не можеше да го направи. Това беше твърде дръзко за добре възпитана мюсюлманка. Но щеше да остави компютъра на рецепцията. И може би бележка кой го е намерил.

И в случай, че той поискаше да й се обади и да й благодари, тя можеше да остави дори телефонния си номер.

В този късен час летище „Чанги“ беше безлюдно, с изключение на пътниците, слизащи от полет 15. Препъвайки се, Джак излезе от митницата. Тропическата нощ беше приятна. До тротоара чакаха таксита.

Той сложи чантата си в отворения багажник на светлосиня тойота. Шофьорът, сикх, се обърна и попита:

— Къде, сър?

— В хотела.

Двамата се вторачиха един в друг. Последваха няколко мига на напрегнато мълчание. Сетне шофьорът попита:

— Дълъг ли беше полетът, сър?

Джак кимна.

— Как се казва хотелът ви, сър?

Джак се замисли.

— „Рафълс“ — отвърна.

Сивото мицубиши лансър беше трудно забележимо превозно средство с тъмни стъкла и регистрационен номер, започващ с буквите „QX“. Шофьорът му изчака, докато таксито на Джак се отдалечи, сетне потегли след него. Помежду им имаше пет коли. Шофьорът увеличи скоростта, а пътникът до него доближи към ухото си радиопредавател „Моторола Спайктра“.

Чан Джин извади клечката за зъби от устата си и попита:

— Главно управление на полицията, чувате ли ме?

— Да. Къде си?

— Тръгвам от летище „Чанги“. Обектът е в такси тойота на фирма „Тибс“. Регистрационният номер е 2УА490. Отправи се на изток по Ийст Коуст Паркуей.

— Ще наредя на екипа да заеме позиция.

— Колко човека са?

— Четирима. Ще бъдат готови след трийсет минути.

— Кажи им да не бързат. С този тип ще се справим лесно. Край.

3

Докато пътуваше с таксито, Джак сънливо се взираше през стъклото. Гледките, които биха накарали всеки нюйоркчанин да зяпне от почуда, останаха незабелязани от него. Първите няколко километра изкусно замаскирана писта за въоръжените до зъби сингапурски военновъздушни сили — бяха оградени с блестящи от чистота обществени сгради. Фактът, че нито едно стъкло не беше счупено и по земята нямаше боклуци, а стените не бяха надраскани, при нормални обстоятелства би учудил Джак.

Той с нетърпение очакваше първото си посещение в азиатския Град на лъвовете и жадно изучи туристическите справочници. Страната представляваше малък остров Утопия с особени закони — огромни глоби за хранене на гълъби, за дъвчене на дъвка и за пропуска да пуснеш вода в тоалетната. Обаятелен лидер на име Лий Куан Ю, който ръководеше всичко — от стюардесите до националната отбрана. Многоезично население, състоящо се от три милиона, предимно китайци, малайци и индийци. Това несъмнено беше една процъфтяваща държава. Прогнозите сочеха, че след година-две ще бъде по-богата от Америка на глава от населението. Беше известна с удобствата, чистотата и продуктивността си. Тъй като беше нюйоркчанин, Джак никога не бе чувал тези определения, употребени за думата „град“. Дружелюбно настроени, спазващи законите граждани — още една непозната представа, на която обаче трябваше да гледа скептично. Няма мръсотии, боклуци и бакшиши. „Звучи като научнофантастичен филм“ — помисли той.

Но за уморените очи на Джак архитектурата в центъра на Сингапур не изглеждаше по-екзотична от тази на Сан Франциско. Обикновен делови център — по-модерен от другите, но иначе с нищо по-различен от този на Хюстън, Атланта или Финикс. „Това ли е загадъчният Ориент?“ — запита се той.

Единственото, което привлече вниманието му, беше Мерлион, гротескният национален символ на Сингапур. Огромна, бяла като алабастър статуя на тромав хибрид — наполовина лъв, наполовина риба. Джак не я хареса. Видя му се странна и обезпокоителна. Звяр, обсебен от противоречиви души, обитател на две взаимоизключващи се околни среди, неприспособен към нито една от тях и завинаги обречен на война със себе си. Струваше му се, че статуята може да послужи за подходяща метафора на страната, която символизира — вечно несигурна по въпроса дали е западна демокрация, или източен патриархат.

През това време хищникът в Джак ту идваше в съзнание, ту отново заспиваше, готов да действа, ако имаше нужда от услугите му. Но иначе беше инертен. Имаше различна реакция към онова, което виждаше. Единствената му тревога беше, че градът е твърде ярко осветен и има малко места, където да се скрие, ако се наложи.

Фоайето на „Рафълс“ беше образец на британското колониално величие. Мраморен под, снежнобели колони с орнаменти, висок централен вестибюл, дървени части от лакирано тиково дърво, бавно въртящи се вентилатори на тавана, под които Киплинг, Конрад и Моъм са пили пуншове с ром, портрети с маслени бои на знатни имперски благородници, палми в саксии, тихо тиктакащ стенен часовник, донесен в дните, когато корабите са плавали с платна, и персийски килими с размерите на хандбално игрище. Всичко беше безупречно чисто.

Макар да бе изтощен, Джак осъзна, че няколко нощи в този хотел ще се отразят пагубно на кредитната му карта „Американ Експрес“.

— Добре дошли в „Рафълс“, господин Тафт. Ще кажа на пиколото да ви заведе в апартамента ви — каза администраторът, след като регистрира Джак, даде му ключа и се вторачи в екрана на компютъра. — О, имате съобщение. Ще го намерите на бюрото в апартамента си.

Изведнъж Джак се превърна в друг. Непознат. Свил юмруци скандалджия, каквито най-много мразеше.

Той грабна куфарчето — подаръка от Гейбриел — от стреснатото пиколо, издокарано в бяло ленено сако. И с тих, сърдит и гневен глас алигаторът в него изръмжа.

— Това е мое!

Момчето отстъпи назад и с тънък гласец изписука:

— Да, сър. Разбира се, сър.

Джак притисна куфарчето до гърдите си, все едно прегръщаше жената, която му го бе подарила.

— Ами… Исках да кажа, че аз ще го нося. Естествено, ако нямате нищо против.

— Както кажете, сър.

Пиколото беше уплашено до смърт от изражението, което премина по лицето на новия гост, и погледна администратора, търсейки помощ. Той отвори уста и беззвучно изрече: „Умора от пътуването“. Пиколото кимна.

— Последвайте ме, сър. След минута ще бъдете в апартамента си.

Изумен от поведението си, Джак се изчерви и тръгна след него.

Когато новият гост се отдалечи, администраторът вдигна телефонната слушалка и бързо набра номера на обслужване по стаите.

— Посетителят от двеста и първи апартамент току-що се регистрира. Занесете му нещо, което да му помогне да се отпусне. Хубаво бренди. И поздрави от управата.

Администраторът остави слушалката и вдигна глава. Във фоайето влизаха четирима мъже. Водачът им беше китаец — висок, широкоплещест и хубав. Приличаше на главорез. Беше облечен добре. Панталонът от тропикал, бялата памучна риза и скъпото кремаво спортно сако му стояха много добре. Лицето му изглеждаше познато. Вероятно беше филмова звезда, политик или…

Мъжът свали слънчевите си очила „Оукли“ на стойност двеста и петдесет долара, бръкна в джобчето на ризата си и извади клечка. Ухили се като хищник и я пъхана между зъбите си. И тогава човекът го позна. Чан Джин. Само преди седмица снимката му беше на първата страница на таблоида „Ню Пейпър“. До снимката на убитите.

Администраторът грабна телефонната слушалка и набра друг номер — на охраната на хотела. Не се чу позвъняване. Линията беше прекъсната. Телефонът на охраната беше първото нещо, за което Чан Джин се бе погрижил.

А сега щеше да се погрижи за второто.

4

— Желаете ли още нещо, сър? — попита пиколото.

— Събуждане — измънка Джак, обграден от лукс, който бе твърде изтощен да оцени.

— В колко часа, сър?

— Девет и трийсет.

Момчето бе сложило багажа му на поставката, бе му показало апартамента и включило радиото, като през цялото време стоеше на разстояние. Джак не забеляза това.

— Добре, сър. Ще кажа на телефонистките.

Пиколото отказа да вземе бакшиш. Гостът се засрами от себе си и измънка:

— Моля ви… Аз бях… там, долу, във фоайето… Вие само се опитвахте да ми помогнете, а аз…

— Не е необходимо да се извинявате, сър. Приятен престой в „Рафълс“ — каза младежът и излезе, тихо затваряйки вратата след себе си.

Джак глуповато се вторачи във временното си жилище. Три стаи. Разстояние петнайсет-шестнайсет метра от вратата до огромната баня. Приемна и трапезария. Спалня, по-голяма от целия апартамент на Гейбриел. Килими и мебели, които, изглежда, бяха антики. Свежи цветя. И най-важното — изключително удобно на вид легло.

Тук беше хубаво и скъпо. Той смяташе да отседне в „Холидей Ин“, но Гейбриел настоя да отиде в „Рафълс“. Вече бил вицепрезидент. Полагало му се да се поглези и поне за няколко дни да поживее като бял махараджа.

Джак се остави Гейбриел да го убеди. Той й позволяваше да го убеди във всичко. Обичаше я твърде много, за да не го прави. Но съвестта го гризеше.

Долови приятно ухание. Топло, дружелюбно и съблазнително. Нещо, от което му потекоха слюнките. Нещо, за което измъченият му и изтощен организъм жадуваше най-много от всичко. Нещо толкова прекрасно, че очакването беше почти еротично.

„О, мили боже! Бренди!“

Джак взе от бюрото кристалната чаша, поднесе я към устните си и вдъхна аромата, после отпи от кехлибарената течност.

Тялото му потрепери от удоволствие. Коленете му омекнаха, слабините му се раздвижиха и той изведнъж се замисли за Гейбриел. Представи си я в леглото. Ивици есенни слънчеви лъчи проникват през щорите. Косите й са разпилени на възглавницата. Кожата й блести. Изумруденозелените й очи са премрежени и…

„Господи! — стресна се Джак. — Какво са сложили в алкохола?“

Отговорът нямаше нищо общо с брендито, освен че алкохолът стимулира някои летаргични нервни окончания и събужда по-висши мозъчни функции. Към трите заповеди — бори се, храни се и бягай — сега можеше да се прибави четвърта.

Джак се доближи до прозореца на хола и полусънен загледа безупречно подредените градини. В главата му нямаше никакви мисли. След няколко минути се върна в спалнята. На бюрото имаше писмо.

Беше на лист хартия с личния печат на Раджив Сетанар, генерален директор на филиала на „Ел Би Тек“ в Сингапур. Докато го четеше, Джак сякаш чу напевния му глас.

Драги Джак,

Добре дошъл в Сингапур и най-сърдечни поздравления по случай заслуженото повишение. Много съм доволен, че ти си новият ни шеф и с нетърпение очаквам да работя с теб. Браво, Джак! Изненадах се, когато тази сутрин получих от секретарката ти факс за пристигането ти. Не мога да разбера защо посещението ти е толкова потайно. Надявам се, че ще ми обясниш, когато се видим утре. А дотогава, поздравления и най-сърдечни пожелания от твоя приятел и колега Раджив Сетанар, генерален директор на „Ел Би Тек“, Сингапур.

Послепис: В плика ти изпращам и приспивателно. Пътниците от Америка страдат от смущения в съня след дългото пътуване. Приспивателното ще ти помогне да се отпуснеш, преди да се подготвиш за работата сутринта.

Джак не забеляза, че Раджив е надраскал няколко думи на обратната страна на бележката. Той остави писмото на бюрото и помисли: „Колко мило!“. Раджив беше добър човек, един от малцината съюзници на Джак в Югоизточна Азия. Повечето от другите директори от региона бяха настроени враждебно към новия си шеф, но това не беше неочаквано, след като бяха избрани от Денис Доналд и бяха лоялни крепостни селяни в личното й феодално владение.

И Джак смяташе да се залови с разрушаването му още на другия ден.

„Новата метла мете по-хубаво — помисли той. — Очакват ви няколко изненади. Едната от тях е, че ще запаля огън под мързеливите ви задници. Другата е, че не съм слаб противник, както твърди Денис.“

Поднесе към устата си чашата с брендито. „Странно. Празна е. А къде е хапчето, което Раджив ми изпрати?“

През цялото време съзнанието му изпадаше във все по-дълбок унес и благословеният сън се приближаваше.

„Глътнал съм го.“

Джак не обичаше лекарствата и ги взимаше само когато се налагаше.

„По дяволите! При това със силен алкохол.“

Нямаше друг избор, освен да си легне.

Но всичко по реда си. Както винаги предпазлив, Джак искаше да се увери, че паспортът и портфейлът му са скрити от чужди погледи. Макар че бе отседнал в най-хубавия хотел в най-добре охранявания от полицията град, той не желаеше някой да види тези неща. Бе чувал твърде много истории за ужасите, които може да преживее американски бизнесмен, ако откраднат паспорта, портфейла и кредитните му карти.

Джак потупа джоба си. Портфейлът беше там. А паспортът? Нямаше го. По дяволите! Дали не бе в панталона? Не. В якето? Не. Къде ли можеше да е?

И тогава си спомни.

Портфейлът беше в куфарчето, което Гейбриел му бе подарила по случай повишението. Той харесваше куфарчето. Допадна му и начинът, по който тя го изненада. Погледът в очите й. Бележката, която бе прикрепила за дръжката. „За да не ме забравиш, докато си в Сингапур… или някъде другаде.“

Разбира се, че нямаше да я забрави. Но за съжаление не можеше да забрави как напереният Саймън Бъртън й се беше лигавил. Но тъпакът Саймън нямаше шанс. Той беше минало. Тя бе избрала по-свестния мъж. За това нямаше по-добро доказателство от подаръка й — прекрасното куфарче. И изведнъж му се стори, че куфарчето се превръща в Гейбриел. Притиснеше ли го до гърдите си, все едно прегръщаше нея…

„Господи! — Очите му се отвориха. — Не съм във форма. Трябва да си легна. При това веднага!“

5

Ако беше по-бдителен, Джак щеше да забележи, че Раджив бе добавил към писмото си няколко набързо надраскани думи.

Джак, това лекарство е много силно. Глътни го непосредствено преди лягане. А ако си пил — не го взимай.

Раджив.

Добър съвет.

Въпросното приспивателно беше рохипнол, забранен в САЩ и продаван другаде само с рецепта.

Националният институт за контрол на лекарствените средства предупреждава, че рохипнол има стимулиращ ефект, когато се приеме в комбинация с алкохол. Резултатът е освобождаване на потисканите реакции и амнезия и може да предизвика празноти в паметта, дезориентация и чувство за безстрашие и агресивност в продължение на няколко часа. Приет с алкохол, премахва самоконтрола у човек и го прави безчувствен, макар да изглежда буден. Според медицинската терминология такива хора страдат от „автоматизъм“ — дума, означаваща състояние, подобно на сомнамбулизма. Загубил способността да разсъждава, човек се движи, но не съзнава какво прави. Наблюдателността му е притъпена, губи се способността за реална преценка на нещата. Той се държи като робот, програмиран да извършва само няколко примитивни функции за оцеляване, и е ръководен единствено от инстинкта си.

Макар че не го съзнават, хората, които са взели рохипнол, се превръщат в автоматони, лишени от съзнание, задръжки и разум. Всичко човешко в тях е приспано. Буден е само звярът и неговите страсти. Те не отговарят за действията си.

Всъщност те са опасни.

6

Като се изключат няколкото скъпи апартамента около вътрешния вестибюл, „Рафълс“ представлява огромен лабиринт от коридори със стаи от едната страна и градини от другата. Чан Джин разположи подкрепленията си до асансьора и последван от двама от хората си, хукна покрай вратите с месингови табелки, на които бяха написани имената на величия, бивши гости на хотела — Чарли Чаплин, Ава Гарднър, Андре Малро.

В този час на денонощието Сингапур беше тих. Дори да имаше шум, през дебелите стени, грамадните многолистни палми и преплетените увивни растения нямаше да се чуе нищо, освен забързани стъпки върху лакирания дървен под. Този хотелски анклав още живееше в двайсетте години — не шеметното американско десетилетие, а по-скоро златната ера на аристократични пътешествия, времето на непретенциозни пътувания с бавните самолети „Кюнард“, епохата без Си Ен Ен и с малко на брой вестници, когато благородниците са отсядали в хотели, където портиерите са наричали жените „мемсахиб“ и тържествено са им се покланяли.

Чан разкопча кобура. Подчинените му извадиха пистолетите си и ги хванаха с две ръце. Обикновено Чан държеше оръжието с една ръка. Това даваше шанс на мишената и правеше нещата по-интересни. Макар че тази вечер едва ли щеше да бъде интересно. Жертвата щеше да бъде уморена от пътуването и непредпазлива. Всичко щеше да свърши бързо. Дори нямаше да е забавно.

Той спря, промъкна се зад ъгъла и внимателно огледа пустия коридор. Сингапур беше твърде удобно място за човек с неговата професия. Всичко беше автоматизирано, следено с камери и с няколко изключения — например самият Чан — контролирано. Ако искаш да намериш някого, само трябва да проникнеш в базата данни на правителството. Там имаше информация за жилища, автомобили, хотелски резервации. В общество, което наблюдава всичко, лесно можеш да откриеш онова, което търсиш.

Например Тафт, който беше отседнал в апартамент 201 в най-отдалечения край на сградата. Уединена част на хотела. Тиха. Но не за дълго.

7

Джак сложи паспорта си до портфейла и затвори куфарчето. Макар че според всички доклади Сингапур беше страната с най-ниска престъпност в света, куфарчето щеше да прекара нощта на пода, под леглото му. „По-добре да взема мерки, отколкото после да съжалявам“ — помисли той, както винаги предпазлив. Докато се обръщаше към леглото, Джак забеляза вратата на апартамента. Не си спомняше дали я бе заключил.

Вероятно не. Пиколото бе излязло. Брендито бе съблазнило Джак и… „Не, сигурен съм, че не заключих.“

Той превъртя валчестата дръжка и я дръпна. Както и очакваше, вратата се отвори широко. Но най-неочакваното беше, че в коридора стояха трима мъже с безмилостни лица. Единият от тях бе вдигнал юмрук. Държеше някаква карта и се готвеше да потропа на вратата. В ръцете на другите имаше предмети от синкава стомана с дула, ръкохватки и спусъци. Джак беше леко пийнал, много дрогиран и не знаеше какво става, затова не избра подходящите думи:

— Здравейте. Аз съм Джак Тафт. Какво мога да направя за вас?

И в следващия миг лежеше по лице върху килима. Имаше съвсем смътен спомен как се озова там. Някой го завъртя. Чу се заповед. Извиха ръцете зад гърба му. Вкараха го в стаята и после… го повалиха на пода. Дали някой го бе ритнал през краката? Не беше сигурен. Но чувстваше болка.

Единият от мъжете безуспешно се опитваше да сложи нещо около китките му.

Зашеметен и без да проявява интерес, Джак видя как лъскавият хромиран предмет падна на пода. Човекът, който го бе възседнал, каза нещо на китайски — по всяка вероятност псувня.

Очите на Джак се съсредоточиха върху предмета. „Знам какво е това — с притъпено съзнание си помисли той. — Белезници.“

Белезници?

Мъжът протегна ръка да ги вземе. Заговори друг човек. Стоеше по-надалеч и имаше по-плътен глас. Джак долови задоволство в думите му.

— Това трябва да е онова, което търсим.

Джак бе изпаднал в състояние, граничещо с безсъзнание и всъщност не проявяваше интерес към тези странни процедури. Той изви врат, опитвайки се да види какво става.

Широкоплещест китаец с кремаво сако държеше в едната си ръка красивото му ново куфарче, а в другата — джобно ножче. Отваряше ключалките и вече бе издраскал месинга. Джак не хареса това. Нито вида на мъжа. Едър, мускулест, с гърмящ глас…

Разнесе се втори глас — дрезгав и пронизителен.

— По дяволите! Чан Джин! — извика мъж, застанал на прага. Беше нисък и як и държеше голям пистолет.

Изпаднал в плен на приспивателното, Джак сякаш излезе от тялото си. Превърна се в незаинтересован наблюдател. Все едно гледаше през тюлена завеса. В болезнения си унес той не можеше да разбере какво правят тези хора. Единият размаха метален предмет. Нещо блесна — досущ пламък на горелка. Ушите на Джак започнаха да кънтят. Звукът беше твърде силен и твърде близо. Последва нещо като балет — танцьор отскочи вляво, друг се наведе, трети направи пирует с протегнати напред ръце, а четвърти политна назад. Някои крещяха — предимно на китайски, но се чуха и цветисти псувни на английски. Проблеснаха десетина светлини, придружени от оглушителен гръм, парлива миризма и пушек. Върху Джак се стовари нещо тежко. Умиращият въздъхна за последен път в ухото му.

Тафт безучастно наблюдаваше всичко това. До него се появи някакво лице. Бузата беше притисната до килима, очите — затворени, а брадичката — обляна в аленочервено. Приличаше на мак. Джак си помисли, че цветът е много красив. Той не сънуваше цветни сънища, само в черно, бяло и сиво. Колко странно беше, че сега му се явява цветен сън. Но това, разбира се, се дължеше на хапчето, което бе глътнал. Сънят му се струваше много приятен.

Но съвсем не толкова приятен беше противният, пронизителен шум и виковете наоколо. Но звуците ставаха все по-далечни и заглъхваха, докато накрая той не чуваше почти нищо…

8

Чан беше леко разочарован. Тафт лежеше на пода. Хвана го много по-лесно, отколкото очакваше. И както бе предсказал, не беше забавно.

После на прага се появи нисък, як мъж, който възкликна:

— По дяволите! Чан Джин!

И в мига, в който си помисли: „Ти пък кой си?“, Чан вече се претъркаляше вляво и бъркаше в кобура си.

Ниският мъж направи голяма грешка. Той спря, за да преброи колко са хората в стаята. „Никога не брой мишените“ — помисли Чан.

Втората му грешка беше, че не застреля първо човека, стоящ най-близо до него. И този човек не беше Чан. Дотогава Чан вече бе пуснал ножа, бе извадил пистолета „Смит и Уесън Сигма“ и натискаше спусъка, защото в подобни ситуации се постъпва точно така. Рано или късно дулото щеше да се насочи в правилната посока.

Лесно е да се изнервиш и объркаш, когато куршумите вече летят към теб. По дяволите, това е най-лесното нещо, което можеш да направиш. Скапанякът на прага трепна и се опита да отскочи встрани. Грешка номер три, тъпако! Единственото разумно и логично нещо беше да стреляш колкото може по-бързо и да се молиш на Бога да се окажеш по-бърз от човека, който стреля по теб.

Или по-смел.

След петия изстрел пистолетът на Чан се насочи към корема на противника му. Изстрелът отхвърли човека към стената. Пистолетът изхвърча от ръцете му. Чан продължи да стреля. Още един куршум в корема. Два в гърдите, пети в слабините и шести — в главата.

Трудно е да убиеш някои хора. Застрелваш ги един, два пъти, а те пак се съпротивляват. Достатъчно са силни да поемат няколко куршума и когато би трябвало да са мъртви, те още са живи и дори по-зли от теб. Много е гадно, когато простреляш някого и си убеден, че си го убил, а после обърнеш гръб и чуеш зареждане на оръжие. Това се бе случвало на Чан. И той нямаше намерение да го преживее отново.

Чан престана да натиска спусъка. Надупченият от куршуми мъж танцуваше като кукла на конци! Падна едва когато пълнителят на Чан свърши.

Чан видя, че един от хората му също лежи на земята — хлапе на име Лиу, а друг е застанал вцепенен и със стъписано изражение. Казваше се Хал Лиунг и той знаеше, че ще трябва да го утешава. Но всичко по реда си. Най-важното беше незабавно да заредиш нов пълнител в пистолета си и да не откъсваш очи от простреляния, който може още да е жив. Чан извади нов пълнител от джоба си. И в същия миг се сети, че има едно изключение от правилото да заредиш, преди да направиш нещо друго.

Твърде късно.

Джак Тафт, който е майстор на компромиса, потъва в облаците на съня. Светът изчезва в наркотична мъгла. Той се бои от едва доловимите шумове — псувня, съскане, изпълнено с омраза: „Той щеше да ни застреля“, изстрели, затръшване на врата. Но всички тези звуци, разбира се, идват от телевизор в някоя друга стая и нямат нищо общо с него.

Вик — много по-силен от другите — прониза главата му. Думите обаче нямат никакъв смисъл. „Полиция! Старши полицейски офицер Чан Джин!“ Не го познаваше. „Арестуван си!“ Абсурд! „Стой, в името на закона!“

Чувствайки се удобно и изпаднал в унес, Джак отново заспива.

9

В миролюбива страна, където ежегодно се извършват по-малко от петдесет хиляди, предимно ненасилствени престъпления, повечето безупречно обучени и некорумпирани полицаи се занимават с рутинни въпроси — замърсяване на улиците, дребни кражби, чиновнически нарушения, семейни скандали, а като се има предвид ненаситният апетит към пороци на населението — хазарт.

Но не и Чан Джин. Всъщност според обичая в Китай малкото му име беше Джин, а фамилията — Чан.

Шефовете му признаха, че е способен още от деня, в който преди двайсет и седем години той подаде заявление за работа в полицията. Беше от онези ченгета, чиято орис по рождение бе да залавят само един вид престъпници — най-лошите.

В Сингапур няма много насилие и Чан Джин се занимаваше само с такива случаи.

Когато за пръв път надяна униформата, положението беше различно. Тайни организации, войни между тонгите, малки банди с големи оръжия и расови бунтове със стотици мъртви и ранени. Това бе наследството в най-ранните дни на независимостта на Сингапур. Но онези времена бяха минали отдавна и Чан изпитваше носталгия по тях. Без да има противници, достойни за неговия кураж и издръжливост, той се чувстваше безполезен и отегчен. Липсваха му емоциите — да се усмихне в лицето на смъртта, да възседне повален противник — силен и жив. Чан не познаваше по-опияняващо вино от прилива на адреналин, преди да започне престрелката…

Както щеше да стане и сега.

„Онзи боклук е взел пистолета ми!“ Той страшно се разгневи. Изпита желание да убива. Но не го показа. Изражението му беше хладно, спокойно и уверено. Ала възприятията му бяха изострени. Един от полицаите му беше убит. Трупът на наемен убиец — тайландец или камбоджанец, съдейки по външността, и несъмнено свръзката на Тафт в Сингапур — беше прострян на пода. Американски главорез, размахващ откраднато полицейско оръжие, беше на свобода.

Плячка.

Чан извади пистолетите от кобурите на глезените си.

Ефрейтор Лиунг облиза устни. Лицето му беше бледо. Той избърса в панталона изпотената си длан. Чан се усмихна насила, за да повдигне духа на Лиунг, който се нуждаеше от окуражаване.

— Изглежда ще трябва да задържим бандита по грубия начин — каза и пъхна клечка между зъбите си.

Преди няколко минути американският престъпник бе изчезнал през вратата.

— Сър — прошепна Лиунг, — ами ако ни чака от другата страна?

Чан отговори на въпроса му, като изстреля четири патрона с кухи върхове във вратата. Никой не отвърна на стрелбата му. Кучият син, изглежда, бе избягал. Чан щеше да хукне след него, да го хване и да се реваншира за бягството, което унизи достойнството му. Трябваше повече да внимава. Анонимното обаждане за пристигането на Тафт бе предупредило полицията, че престъпникът е неотстъпчив. Чан се прокле, че се бе обърнал с гръб към опасния гангстер.

Сега преследването щеше да бъде изпълнено с емоции. Точно както му харесваше. Въоръженият Тафт беше някъде в коридора. Ако беше толкова опасен, колкото Чан предполагаше, американецът нямаше да използва последните няколко секунди, за да избяга, а щеше да се отдалечи достатъчно, за да намери скривалище — ниша, колона или някоя от плетените масички и столове, наредени в ъглите на коридорите в хотела. Там трябваше да бъде. Скрит. Да дебне, стиснал откраднатия полицейски пистолет, насочен към мястото, където скоро Чан щеше да се появи.

Чано обожаваше последния миг преди престрелката. Усещането беше по-приятно от секса. Кръвта пулсираше във вените му. Кръвното му налягане се повишаваше. Беше готов да убива.

Помоли се шепнешком. Макар че беше и методист, отправи молбата си към китайските божества. Те бяха по-смели, вършеха работата си по улиците на града и му се струваха подходящи за дадените обстоятелства. Но най-пламенната си вяра Чан пазеше за патроните на Федералната корпорация по оръжията, модел „ПД“, които проникваха най-малко на трийсет сантиметра дълбочина и причиняваха рана с размерите на пещера. Необходим му беше само един точен изстрел…

Пое дълбоко дъх. Чан беше добро момче. Неуязвим. Никой не може да убие добър човек.

Нищо подобно.

Той насочи напред пистолетите — единият в дясната, другият в лявата ръка — и се хвърли на пода. Плъзна се по дъските от тиково дърво и започна да пълзи по корем. И врагът беше пред него на по-малко от петнайсет метра разстояние. Виждаше се ясно. Чан присви очи и се прицели, готов да натисне спусъците на двата пистолета, когато ужасеният вик на чистачката раздра тишината на нощта.

„По дяволите!“ Беше се заблудил.

Не беше Тафт, а някаква дебела индийка в широк черен панталон и бяла блуза. Жената буташе количка, натоварена с хавлии, сапуни, парцали и кофи. Тичаше колкото й държат краката. Бягаше право към него.

Чан започна да й крещи да се маха от пътя му. Изтрещя пистолет. Мазилка и трески заваляха върху бягащата жена. Тя отново изпищя. По главата й се посипаха прах и парчета мазилка. Тя не спираше. Очите й се напълниха със сълзи. На устата й се появи пяна. Още един изстрел. Още един писък. Още прах и мазилка. Чан се претърколи обратно в стаята на Тафт. Виейки като ранен звяр, чистачката профуча покрай вратата. Чан протегна ръка, хвана я и я дръпна вътре.

— Майчице! — пищеше тя.

— Млъкни! — извика й той. — Стой тук и мълчи!

Жената се втурна към задната част на апартамента и се скри от погледа му.

Чан се хвърли към вратата. Тафт вече беше далеч, неясен силует в дъното на коридора. След миг щеше да изчезне зад ъгъла. Той се втурна след него.

Американският бандит изглеждаше твърде пълен, за да се движи толкова бързо. Но когато Чан стигна до ъгъла, Тафт беше още по-далеч и бягаше по стълбите, водещи към площадката пред асансьора.

Чан се ухили злобно и хукна след него. На партера пазеха две добри ченгета. Когато излезеше от асансьора, Тафт щеше да бъде мъртъв.

По дяволите! Американецът мина покрай асансьора, без дори да го поглежда, зави наляво и пак изчезна от погледа му.

Неприятно.

Сега беглецът беше на втория етаж на централния вестибюл на хотела. Там се намираха луксозните апартаменти, които струваха шест хиляди долара на вечер. Тафт можеше да вземе богат заложник и да се измъкне. Или по-лошо — да продължи да бяга. Коридорите в далечния край на вестибюла водеха до лабиринт от проходи, стълбища и аварийни изходи. Ако се измъкнеше от вестибюла, кучият син щеше да избяга от хотела. Чан Джин нямаше намерение да му позволи да го стори.

Завтече се нагоре по стълбището, като вземаше по три стъпала наведнъж и блъскаше двойните врати. Забеляза Тафт зад палмите в далечината и стреля четири пъти, макар че едва го виждаше.

„Хайде, задник такъв! Застани на едно място! Излез на светлината! Искам да те видя добре. Само за миг.“

Тафт се обърна. Приклекна, вдигна двата пистолета на нивото на очите си и отвърна на изстрелите. Движенията му бяха спокойни и уверени.

В двата глока на Чан имаше по девет патрона. Вече бе изстрелял четири от тях във вратата, после още четири. Оставаха му десет. Тафт бе откраднал неговия „Смит и Уесън“, а също и оръжията на Лиунг и на наемния убиец. Имаше общо двайсет и осем патрона. Чан разполагаше с далеч по-малко боеприпаси и това го вбеси още повече.

Той се хвърли на пода и започна да стреля. Тафт пак отвърна на огъня. Куршумите образуваха кратери в стените. Въздухът се изпълни с прах и отломки от мазилка. На персийския килим се появиха две грозни дупки. Безценно старинно канапе от орехово дърво и мрамор се сгромоляса, след като заблуден куршум строши на трески крака му. Порцеланова ваза, изрисувана със сини и червени пеперуди се пръсна на пода. Жълти рози плуваха в локви вода по килима. Разби се още една ваза, пълна с хризантеми. Във въздуха се изви вихрушка от златисти венчелистчета. Безразсъден гост на хотела отвори вратата си да види какво става. Пребледня и отново се скри вътре. Огледалото вляво от Чан се разби на хиляди диамантени частици и много от тях се забиха в лицето му, но той продължи да стреля.

Запълзя по корем. Шевовете на спортното му сако се разпориха и ленената дреха на стойност две хиляди долара се превърна в дрипа.

Не му вървеше. Само един от куршумите му попадна близо до целта, унищожавайки висящо растение над главата на Тафт.

От друга страна обаче, имаше късмет, че нито един от куршумите на Тафт не го улучи. Бяха направили дупки в стените, тавана и пода и съсипали няколко красиви и несъмнено скъпи мебели. Но нито един дори не одраска Чан. Негодникът изпразни два пълнителя и пак не го уцели.

Сега пистолетите на Чан бяха празни. Неясният силует на Тафт хвърли оръжията си и хукна зад ъгъла.

„Стреляш по мен, а? Е, тъпако, имаше само един шанс и ти го изпусна.“

Чан съблече съсипаното си сако и се претърколи на една страна. После стана. В ръцете си държеше ловджийската пушка „Байкал“ с рязана цев. Дулото беше дълго само трийсет сантиметра. Цевта беше леко набраздена, за да осигури на патрона широка и смъртоносна траектория. Патронът беше за диви патици и съдържаше оловни сачми, които от разстояние поваляха мишената. Изстреляни отблизо, раздробяваха корема на човека и го превръщаха в червено-сива пихтия.

Пушката беше полуавтоматична. Нямаше приклад. Оръжейният майстор на Чан го бе заменил с пистолетна ръкохватка от устойчив полимер.

Имаше пет патрона.

Чан зареди.

Лицето му беше зачервено, дишането му — учестено и гневът бе възпламенил сърцето му. Онзи мръсник Тафт се бе опитал да го убие. И сега единственото, което Чан искаше, беше да го ликвидира, затова трябваше да бърза.

Чу камбанките на асансьора. По дяволите! Чан хукна. Главните асансьори бяха зад него. Тафт сигурно бе търсил служебен асансьор. Чан бе довел като подкрепление само двама души: Тай и Уонг. И двамата наблюдаваха пътническите асансьори в главното фоайе на хотела. Ако се добереше до служебния асансьор, американецът щеше да има открит път за бягство. Чан започна да тича още по-бързо, колкото му държаха краката. Краят на коридора беше вляво пред него. Тафт бе завил надясно. Кучи син. Не можеше да е далеч.

Чан напрегна слух да чуе свистене на пристигащ асансьор и въздишка на автоматично отварящи се врати. Още не. Беше рано. Имаше време. Беше стиснал зъби от ярост, а тялото му беше напрегнато. До ъгъла, зад който Тафт бе изчезнал, оставаха само няколко крачки. Негодникът бе запазил един от трите си пистолета и сега чакаше там, готов да стреля, да убива и да се смее, докато се измъква, оставяйки Чан мъртъв след себе си.

Или поне така несъмнено мислеше американският бандит.

Но Тафт не знаеше какво е киатцу, сингапурската етика. Победата не е най-важното нещо, а единственото. Няма по-висша ценност за всеки търговец, директор и работник. И най-вече за Чан. От двайсет и седем години вярваше в тази етика и сега нямаше да загуби битката.

Колкото и да беше добър Тафт, Чан беше по-добър от него. Вярваше в това с цялото си сърце. Стисна пушката, протегна ръка зад ъгъла и натисна спусъка, преди да се появи пред очите на противника. Пушката го ритна като магаре, но той не обърна внимание на болката. Лампата угасна, строшена от изстрела. Чан падна на колене и отново стреля. В сумрака се разхвърчаха парчета от плътта на Тафт. Червени конфети, покрити с плат от сивото му спортно сако. Третият куршум го уцели в коляното. Бандитът се строполи на пода и се претърколи напред. Чан стреля отново и този път го улучи в корема. Разстоянието между тях беше само три метра. Куршумът разкъса вътрешностите на американеца, който падна пред месинговите врати на асансьора. На младини Чан изпитваше сексуална радост от такива гледки и с изненада и удоволствие установяваше, че мъжествеността му е възбудена при вида на умиращия враг.

Макар че Тафт не умираше, а вече беше мъртъв. Вонята на червата му беше достатъчна. Чан разбра, че го е убил и не е необходимо да стреля отново. Но в ловджийската пушка бе останал още един патрон и нямаше да е лошо да пръсне черепа на този лайнар. Изправи се, пъхна крак под рамото на мъртвеца и преобърна трупа. Насочи дулото към лицето на Тафт и сложи пръст на спусъка.

Убитият беше смугъл филипинец. Не беше Тафт. Американецът беше избягал зад ъгъла, след като излезе от хотелската стая. Чан се обърна надясно. Този човек беше друг наемен убиец, подкрепление на тайландеца, когото Чан бе ликвидирал в апартамента на Тафт. Преобразен от гняв и псувайки както никога дотогава, натисна спусъка, но изпита изненадващо малко радост от резултата.

Сънят е спасение, но само ако не е обезпокоен от сънища.

От две минути и четирийсет секунди Джак сънува много обезпокоителен сън.

Той винаги спи дълбоко, макар че понякога го спохождат кошмари. Тъй като е обикновен човек, редките му среднощни страхове са обичайните психически клишета, прозаичните опасения на индивид, който води прозаичен живот и чието спящо съзнание няма достатъчно въображение, за да измисли истински ужасии. Сънищата на Джак са банални: как се озовава гол на публично място, как отива на зъболекар, защото му се клати зъб, как пада от голяма височина или пък е измамен от жената, която обича.

Но сега, изтощен от умора и под въздействието на силно приспивателно и алкохол, Джак сънува различен кошмар. В съня му се промъква тъмна сянка — хищна, с необуздан атавистичен аспект. Движи се като дим — безшумно, плавно и привидно хаотично, и все пак в движенията й, които са целенасочени и подтиквани от хладнокръвна лукавост, има ужасяваща прецизност. Съществото в съня му е обсебено от цели и стремежи. Затова е въоръжено с намерението да го осъществи. Не може да се каже, че изпитва емоции. Това е безчувствен звяр. И въпреки това е тласкано от тъмни потребности, от унищожителна цел, на която не може да устои.

Джак Тафт, оплетен в мрежите на подсъзнанието и на съня, не е в състояние да извика и да се събуди. Той само може да наблюдава как се развива кошмарът и да се моли на Бога утрото да настъпи по-скоро.

10

От посипаната със снежнобял чакъл алея за коли пред „Рафълс“ до широката веранда с огромни стъклени врати водят три големи стъпала. Зад портала със завеса има безупречно чист червен килим, предназначен да увери богатите гости, че са добре дошли.

Зейтун Бинте Самсудин отвори вратата на таксито. Беше се преоблякла в елегантни джинси „Ливайс“, удобни платнени обувки и широка мъжка памучна риза, която макар и твърде голяма за нея, подчертаваше сексапилността й.

— Почакайте малко, ако обичате — каза тя през рамо на шофьора. — Няма да се бавя.

Наблюдавайки съблазнителния й задник, докато Зейтун крачеше към главния вход на хотел „Рафълс“, той си помисли, че би я чакал цял живот.

Тя не бе направила и пет-шест крачки, когато съзря господин Тафт. Сърцето й неочаквано подскочи. В самолета й се бе сторило, че в него има някаква тъга и уязвимост, които привличат всяка жена. За своя изненада осъзна, че се радва да го види отново.

Той излизаше от хотела. Бързаше. Дясната му ръка беше в джоба на сакото. Изражението на лицето му беше съсредоточено. Зейтун остана доволна. Господин Тафт изглеждаше много по-буден, отколкото когато слизаше от самолета. Несъмнено се бе съвзел бързо от пътуването.

— Господин Тафт — извика тя и вдигна ръка.

Той слизаше по стъпалата. Хубав и атлетичен. Погледна я в очите и каза нещо странно и неочаквано.

— Приятел — дрезгаво прошепна господин Тафт.

Гласът му прозвуча особено. Следващата му постъпка беше още по-странна. Той прегърна Зейтун през кръста, притегли я към себе си и бързо я поведе към чакащото такси. Преди да разбере какво става, Зейтун отново седеше в таксито, а господин Тафт беше до нея.

Шофьорът се намръщи. Такава красива жена, твърде млада за американеца на средна възраст, който явно й беше любовник. Той знаеше къде да отиде. Дамата вече му бе казала адреса си — една от трийсетгодишните жилищни сгради в Тоа Пейо, недалеч от парка резерват „Макричи“. Стискайки зъби от ревност, шофьорът включи таксиметъра и изпрати до компанията си съобщение по сателитното радио, после настъпи газта.

Колата се стрелна по Бийч Роуд и зави наляво по Сий стрийт. Гумите изсвириха. Зейтун изпищя. Резкият завой я тласна към господин Тафт. Изведнъж се озова в ръцете му. Той още я държеше през кръста. Тя се изчерви силно. Сигурно я бе помислил за ужасно нагло момиче.

Не можа да се сдържи и се усмихна на тази мисъл. Господин Тафт я бе повел към таксито, без да й остави миг да си помисли. Всичко стана много бързо. Съзнаваше, че усмивката й ще бъде изтълкувана погрешно, затова трябваше веднага да престане да се хили.

— Извинете — каза тя и се отдръпна от американеца.

Той не отговори. Това беше изключително странно. Господин Тафт стоеше неподвижен като статуя. Сякаш не бе забелязал несъзнателната прегръдка. И тъй като бе свикнала да я забелязват, Зейтун леко се притесни. Не че искаше господин Тафт да се възползва от обстоятелствата. Но все пак момичетата имат гордост.

От двете страни на улицата, която с нищо не се отличаваше от другите улици в света, имаше високи административни сгради. Ако на някои от постройките нямаше надписи и на английски, и на китайски, Зейтун би могла да си каже, че се намира в центъра на Атланта, Далас или Денвър. Единствената разлика беше, че таксито се движеше не в дясната, а в лявата лента на шосето и фасадата на една от сградите беше твърде крещящо розова, за да бъде приемлива в Америка.

С изключение може би на Далас.

По-скоро озадачена, отколкото разтревожена от държанието на господин Тафт, тя бръкна в чантата си. Джобният компютър беше най-отгоре. Към него с ластик бе прикрепен плик. Вътре имаше бележка, в която Зейтун обясняваше къде е намерила компютъра. Накрая учтиво канеше господин Тафт да й се обади, ако има въпроси за Сингапур или проблеми с компютъра. Бе добавила, че си е позволила волността да впише номера и адреса си в директорията с телефоните.

Сега щеше да му каже да спре таксито. Да му даде компютъра и да го помоли да слезе. Щеше да го направи с уважението, с което бе възпитана като добра мюсюлманка. Но щеше да бъде настоятелна. Господин Тафт, изглежда, си бе съставил ужасно погрешно мнение за нея и не бе разбрал защо бе отишла в хотела му. Колкото и да беше неприятно, вината бе нейна. Тя беше ориенталка и грешките на мъжете винаги се приписваха на жените. Нейно беше и задължението да поправи тази грешка, преди нещата да се влошат още повече.

— Господин Тафт…

Той се обърна към нея. В начина, по който се движеше, имаше нещо неестествено и механично. Приличаше на робот като онези, които рекламират стоки пред магазините.

— Да.

Гласът му беше безжизнен и изкуствен, почти метално съскане на работеща машина. Зейтун се почувства неловко.

— Това е ваше — каза тя и му подаде компютъра и бележката.

— Да — монотонно отговори той, взе компютъра, и го пусна в джоба на сакото си.

После се обърна напред, без дори да й благодари.

Зейтун се уплаши. Побиха я ледени тръпки. В гърлото й заседна буца. Знаеше, че трябва да каже на шофьора да спре. Но не бе в състояние да произнесе нито дума.

Нещо свиреше на таблото на колата. Зейтун позна звука. Законът изискваше такситата в Сингапур да имат сензори за скоростта. Ако таксито превишеше дори с километър ограниченията, алармата се задействаше, за да даде сигнал на шофьора да намали, иначе рискуваше огромна глоба. Поради тази причина шофьорите на таксита в Сингапур бяха най-предпазливите в света.

Но този шофьор съвсем не беше внимателен. Звукът на алармата стана оглушителен. Зейтун се наведе към него.

— Моля ви, намалете. Искам да…

Тафт я дръпна назад и изръмжа:

— По-бързо.

Тя го погледна. Зъбите му бяха стиснати, лицето — безизразно, а очите — притворени и страшни като на влечуго. Стори й се различен. Съвсем не беше любезният, симпатичен мъж в самолета. Защо я дръпна? Как се осмеляваше да заповядва на шофьора, който би трябвало да я закара в малкия й апартамент?

Мъжете заповядваха на жените — така я бяха учили от малка. Ролята на жената е да мълчи и да се покорява. Или поне така твърдяха ревностните привърженици на нейното вероизповедание. Възпитана консервативно, но смятаща се за умерена, Зейтун усети, че се изчервява.

— Господин Тафт…

На Коулман стрийт таксито премина в другата лента, профуча покрай сменящите се светлини на светофара и изсвирвайки с гуми, зави надясно. След няколко минути свърна наляво и отново се отправи на юг, сега по Хил стрийт.

— Господин Тафт, не може така!

— По-бързо.

Очите му бяха безизразни. Гледаше я, но не чуваше какво му говори. Хрумна й нещо — прозрение, което трябваше да я осени по-рано, ако не бе възпитана толкова стриктно в традициите на своето вероизповедание. Вероятно имаше основателна причина да се страхува от този студен като лед, механично действащ чужденец.

Таксито се стрелна по Коулман стрийт и оттам по Ню Бридж Роуд. Беше се отправило към центъра на Китайския квартал, най-оживения район на Сингапур. Дори в три и трийсет през нощта по улиците имаше хора — неколцина нощни хищници, които дебнеха в уличките, водещи към нейния блок, и забързани работници, разтоварващи камиони с хранителни продукти и други стоки за трескавата търговия през деня.

Зейтун надзърна над рамото на шофьора. Видя показанията на спидометъра и сърцето й се сви. Опита се да извика, но от устата й излезе само шепот:

— Спрете!

Шофьорът, чиито очи бяха приковани в пътя, не й обърна внимание.

Двама китайци с дълги прътове на раменете, натоварени с кашони, отскочиха встрани. Единият изкрещя неразбираема псувня. Другият се подхлъзна и падна.

— По-бързо — изръмжа господин Тафт.

Зейтун се опита да се освободи от ръката му. Но той я стисна още по-здраво.

Таксито мина на червено на ъгъла на Хонконг стрийт. Зейтун неволно изпищя, сетне погледна лицето на господин Тафт. Той бе оголил зъби и това влоши нещата.

Докато колата профучаваше покрай Хон Лин Парк, лявата броня закачи празна количка, бутана от санитар от медицинския център „Тонг Чай“. Движението стана по-оживено. Таксито си проправяше път между другите превозни средства, изпреварвайки с бясна скорост по-бавните. Зейтун почувства, че й прилошава.

После забеляза екрана на диспечерския компютър. Там проблясваха едни и същи думи: КОЛА 782, ПРЕНАСОЧИ СЕ КЪМ ГУП, ПЪРЛ ХИЛ ТЕРАС…

— ГУП? Какво означава това?

Дрезгавият глас на господин Тафт накара Зейтун да подскочи. И тя си бе задала същия въпрос. Таксито се бе насочило на юг по Ню Бридж Роуд. Северните ленти на същото авеню се наричаха Ю Тонг Сен стрийт. В този квартал от двете страни на Ю Тонг Сен се намираха хотел „Сентръл Съдърн“ и административният комплекс „Пийпълс Парк“. Пърл Хил Терас беше зад тях… О, да. Зейтун се сети и крайно изненадана, изтърси:

— Главно управление на полицията. Там ни казват да отидем.

Шофьорът включи микрофона и намали.

Зейтун усети, че господин Тафт изважда дясната си ръка от джоба.

Пет минути, десет секунди и кошмарът стана ужасен.

Изпотеният, спящ Джак се бори със себе си и се опитва да си проправи път към будното състояние и разума. Безнадеждно е. Той е парализиран, не може да се движи и е безпомощен. Намира се във властта на сън, преминал границите на обикновен или ексцентричен кошмар. В последователност от видения, озарени от слаба светлина, Джак вижда движения, сякаш са под повърхността на канал, и с ужас осъзнава, че този канал е подсъзнанието му. Отдавна потискани неща се надигат, жадуващи да пируват с онова, което им е било отказвано дотогава.

Зверовете имат на разположение всичко необходимо — инструменти и желания. Млада жена, оръжие, достойни противници и мракът на нощта, който скрива всичко.

Джак извиква безмълвно в съня си. Ако не се освободи от този сън, апетитът ще бъде заситен, гладът — уталожен и копнежите — задоволени. Най-ужасният кошмар е да сънуваш, че вършиш най-лошите неща, и да не изпитваш вина.

11

— Засякох го!

Женският глас се извиси силно и ясно по полицейския радиопредавател на Чан Джин.

— Казвай — заповяда той, стиснал зъби от яд заради провала си.

— Сити Нет! Не, Скайтрек! Искам да кажа…

Жената беше служител в комуникативния център на сингапурската полиция, една от седемте дежурни нощна смяна. Никога не бе патрулирала по улиците и не бе срещала въоръжен и опасен престъпник. И сега се намираше далеч и в безопасност и помагаше на легендарния старши офицер Чан Джин да намери въоръжен американски бандит. На Чан му се струваше, че е готова да напълни гащите.

— Успокой се! — скастри я той. Гласът му беше дрезгав от унижението. Крачейки напред-назад като затворен в клетка тигър в опустошения от куршуми вестибюл на втория етаж на „Рафълс“, Чан изръмжа: — Само ми кажи къде е негодникът.

— През последния час само едно такси е взело пътник от „Рафълс“, сър — каза жената. — Компанията разполага с диспечерска система за сателитно проследяване. Получих картата им на екрана на монитора ми. Страхотно е! Виждам го точно къде е.

„Разбира се, че ще го виждаш, тъпа кучко — помисли си Чан. — Именно затова правителството дава милиони шибани долари за компютърни системи. Нали иска да вижда всичко.“

— Сигурна ли си, че е той?

Преди жената да отговори, в предаването се намеси втори глас:

— Тук е сержант Тай. Аз съм при портиера на хотела. Той казва, че мъж, който прилича на заподозрения, е взел такси само преди няколко минути.

Чан стигна до края на коридора. Искаше му се там да има нещо, което да удари. Но нямаше.

„Детайли“ — помисли. Случаят вече не беше единоборство, а екипна работа, полицейска процедура, изискваща точност и детайли. Той се завъртя.

— Коя е таксиметровата компания?

Чан чу сержант Тай да подсказва на портиера, който явно не си спомняше точно.

— „Тибс“? „Комфорт“? „Ситикаб“? „Стар“? „Стар“, сър. Той е сигурен.

Чан погледна вляво. На пода бяха разпръснати парчета от строшено огледало с позлатена рамка в стил рококо. Проклетото нещо беше безценна антика, вероятно незаменима. И това беше най-малката от поразиите. Той тихо изруга. Истинско бедствие. За което можеше да обвинява само себе си.

— Портиерът видял ли е номера на таксито? — изръмжа той.

— Не, сър.

Чан изсъска от отчаяние.

— Ти там, в компютърната зала, как се казваш?

— Полицай Сюзан Лим, сър.

Една от младите компютърни специалистки, помисли си и се намръщи. Не обичаше много ченгетата, които работеха зад бюрото, но сега се нуждаеше от помощта им.

— Добре, Лим. Чу ли какво каза сержантът?

— О, да, сър. Следя такси на компанията „Стар“, сър. Номерът е 782.

По радиопредавателя се чуха едновременно два гласа.

— Портиерът не е сигурен, сър. Може би таксито на Тафт е било 782, но може и да не е било.

— Това е достатъчно. Къде се намира кола 782, Лим?

Чан лениво преброи дупките от куршуми в несъмнено скъпия паркет на пода и на стените. Под краката му хрущеше мазилка от разбитите стени. Тази част на хотела щеше да се нуждае от основен ремонт, преди отново да започне да приема гости. А това щеше да бъде скъпоструваща катастрофа в сферата на връзките с обществеността за сингапурското правителство. Което мразеше Чан Джин. И отдавна го чакаше да се провали, за да го…

— На Ню Бридж Роуд, сър. Според компютъра шофьорът превишава ограниченията за скоростта.

— После ще го глобим — изръмжа Чан. — Къде на Ню Бридж?

— На север от Кампонг Бахру Роуд.

Той познаваше квартала.

— Свържи се с централния диспечер, Лим. Искам всички патрулни коли в района да се включат в преследването. Спрете извършителя… заподозрения, преди да стигне до магистралата.

— Не е необходимо, сър — рече Сюзан Лим. — Изпратих сателитно съобщение до таксито, сър. Колата е близо до Главното управление на полицията, затова казах на шофьора да…

Гласът й заглъхна. Чан стисна зъби. Компютърната магьосница бе решила да прояви инициатива. Жалко. Винаги беше жалко, когато някое от ченгетата зад бюрата си напъхаше носа в истинската полицейска работа. Чан се опита да говори спокойно:

— Какво става, Лим?

— Таксито свърна вдясно по Темпъл стрийт. Спря и…

Гласът й беше озадачен.

Чан положи усилия да овладее гнева си. Проклетата жена не бе проявила достатъчно разум, за да разпореди блокиране на пътя. Вместо това беше направила нещо, което щеше да доведе до провал.

— Какво има? Хайде, Лим, какво става?

— О, боже! — прошепна Сюзан.

Търпението му се изчерпа.

— По дяволите! Говори, Лим!

— Сър… — заеквайки каза тя. — Ами… таксито изчезна, сър.

— Какво искаш да кажеш? — много бавно попита той.

— Няма го на екрана. Изчезна от компютърната карта.

Седем минути, двайсет и девет секунди, откакто Джак спи.

Едва не се събужда. Намира се точно под повърхността на съня. Шумът и врявата са го издигнали там. Чува ужасния трясък на пистолетен изстрел в празно пространство. Стържене на метал, търкащ се в камък. Писъци. Уплашена жена. Съскане на пара. Вряща вода от експлодирал радиатор. Пронизителни писъци. Джак мисли, че трябва да се събуди. Но един глас там, на прага на съзнанието му, го предупреждава, че сънят е по-добрият избор. В будното състояние той ще намери съзнание и спомен. Най-добре е още да не го прави. Нека събитията следват своя ход. Спомените ще дойдат, но нека това да не става толкова скоро. Пък и всичко е само сън, Джак.