Джо Гарбър
Искам те обесен (7)

2

Подчинените му го наричаха Чан, а майка му — Джин. Медиите, които Чан манипулираше като кукловод, го наричаха с всеки прякор, който чуеха от най-новия полицейски филм. Мръсния Хари, Терминатора. Той се радваше на ласкателствата на пресата (без тях бюрократите отдавна щяха да са го отстранили от работа), но прякорите бяха друго нещо. Единственият, който хареса, беше Текила, на името на героя от най-популярния хонконгски полицейски филм от деветдесетте. Чан се възхищаваше на измисления Текила и старателно моделираше личния си стил в съответствие с добре облечения и опасен екранен герой.

Но това беше преди години. Напоследък медиите вече не го наричаха Текила, а Ченгхуанг. В китайския пантеон на божествата това означаваше пазител на градовете и управител на ада. С други думи, Дяволско ченге.

Източната представа за дявол нямаше почти нищо общо с паднали ангели или Луцифер, а по-скоро означаваше свръхестествено същество, специализирало се в раздаването на заслужено възмездие. Китайските дяволи бяха неуморими инструменти на отмъщението, безмилостни в преследването на злосторници и упражняваха необикновено насилие в раздаването на правосъдие.

Дяволското ченге. Да, имаха право.

Съдебният лекар работеше в хотелската стая на Тафт. Петимата санитари бяха приготвили черните найлонови чували и носилките и чакаха. Чан нетърпеливо крачеше напред-назад. Едва след като си тръгнеха, той можеше да разгледа вещите на американеца.

Чан обиколи тъмните коридори на „Рафълс“. Зад един ъгъл видя трима служители на хотела — двама китайци и индиец, които шепнешком разговаряха с непознат с бележник в ръка. Чан се приближи и те млъкнаха. Той не се изненада. Сингапурците не разговаряха с чуждестранни журналисти, или ако го правеха, внимаваха да не ги чуят. Благоразумните граждани — в това число и Чан — обсъждаха официални въпроси само шепнешком и непрекъснато поглеждаха през рамо, за да се уверят, че никой не подслушва. Правителството беше навсякъде и на онези, които проявяваха недискретност, се случваха лоши неща.

Бъбривците избягаха. Размишлявайки върху малобройните факти по случая, Чан отмина. Бе получил анонимна информация, съобщение по електронната поща, предадено чрез една от онези услуги в Интернет, които запазват в тайна самоличността на изпращача. „С полет 15 на сингапурските авиолинии пристига опасен престъпник с куфарче.“ Но шефовете му забраниха да го арестува на летището. Всяка година туристите изсипваха в икономиката на Сингапур шест милиарда долара и не бивало да остават с погрешни представи за тази идеална малка държава. Ето защо Чан трябвало да извърши ареста в хотела. Лесна работа. Онзи тип щял да е изтощен от дългото пътуване.

Това беше досадна грешка. Две местни връзки, тайландец и филипинец, чакаха негодника. Тайландецът позна Чан. Не беше трудно да го направи, като се имаше предвид популярността му сред медиите в Сингапур и в съседните страни. После — бум! И главорезите в света намаляват с един. Но Тафт се нахвърли срещу добрите момчета, взе пистолетите им и избяга. След няколко секунди Чан започна да стреля. Противникът беше висок колкото Тафт и облечен в сиво сако. Намираше се далеч и Чан го помисли за американеца. Хукна след него. Отново стреля. Главорезът падна. И това вече беше хубаво.

Филипинецът. Чан се замисли за него. Филипинците бяха храбри като лъвове, ако бяха зад гърба ти и имаха оръжие, но страхливи, когато застанеха лице в лице с теб. Освен това не си търсеха белята извън границите на родната си страна.

„Но този тип го направи. Заедно с шибания тайландец“ — разсъждаваше Чан. Това бяха лунатици, които с радост натискаха спусъка. Осемдесет процента от тежките престъпления в Сингапур се извършваха от гастролиращи тайландци.

Тайландец и филипинец, двама проклети чужденци, внасяха престъпност в страна, която не толерираше такива неща. Поредната шайка чужденци, направили фаталната грешка да опитат да уронят престижа на Сингапур, бяха неколцина американски мафиоти от клона Веразано. Това се случи преди десетина години. Една нощ, в най-отдалечения североизточен край на острова, Чан бе предоставил останките им на крокодилите.

Мълвата се разнесе. И чуждестранните гангстери започнаха да отбягват Сингапур.

Тогава какво правеха онези двама главорези в неговия град?

Нямаше отговор на този въпрос. После щеше да разсъждава върху тази загадка. Сега трябваше да мисли за изключително неприятния факт, че са строшени антики на стойност десетки, ако не и стотици хиляди долари, в хотел, забележителност на града. Нямаше как да го потули. Гостите щяха да забележат пораженията. Нещо по-лошо, едно ченге беше убито, бяха откраднати полицейски оръжия, безмилостен престъпник се разхождаше свободно по улиците и самият Чан Джин, любимецът на медиите, беше унизен по изключително срамен начин.

Истинска катастрофа. Чан не се вместваше в образа на любезния, мил сингапурец, какъвто властите се опитваха да внушат на външния свят. Сигурно щяха да го отстранят от работа за известно време. Сега имаха основанието, което им бе необходимо. Ако Тафт бързо не бъдеше изправен пред правосъдието, кариерата на Чан щеше да приключи.

И нещо още по-важно — Тафт го бе унизил и го бе опозорил пред пресата, обществеността и собствения му екип. Имаше само един начин Тафт да заплати за този грях. Да умре. При това много скоро.

А това можеше да се уреди.

Но първо Чан трябваше да го намери.

Къде ли бе отишъл? Към кого ли би се обърнал за помощ?

Той се замисли: „Да. Към кого? Подземният свят на Югоизточна Азия е покровителстван пазар. Нашите престъпници не обичат чужденци да бракониерстват на територията им. Освен ако не вършат бизнес с някой местен, гастрольорите като Тафт изчезват заедно със сутрешния отлив. Но Тафт не е глупак. Той сигурно има посредник, упълномощен и официален представител в Сингапур. И аз се обзалагам, че знам кой е“.

По Кей Сионг. Последният по рода си в Сингапур. Единственият оцелял Тцунг-ли, важна клечка! Сионг беше единственият гангстер, който би могъл да има вземане-даване с човек като Тафт. И по една случайност беше единственият гангстер, който имаше куража да внася отвън наемни убийци. Носенето на оръжие в Сингапур се наказваше със смърт чрез обесване. Нацията гледаше на огнестрелните оръжия толкова сериозно, че дори за заплаха с пистолет играчка можеш да получиш пет години затвор.

Ето защо трябваше да е Сионг. Останалите сингапурски мафиоти бяха твърде страхливи, за да наемат платени убийци от чужбина. В това нямаше съмнение. Двете мъртви отрепки бяха пратеници на По.

Това до известна степен беше добра новина. Чан отдавна преследваше Сионг. Досега хитрият негодник успяваше да се изплъзне. Винаги имаше алиби. Или доказателствата бяха недостатъчни, или свидетелите изчезваха, или следователят безпричинно зарязваше разследването.

По Кей Сионг се измъкваше от правосъдието от повече години, отколкото Чан беше ченге.

Но може би този път нямаше да му се размине. Тафт беше изключително опасен престъпник. Такива като него зачеркваха Сингапур от маршрута си, освен ако не ставаше дума за нещо голямо. А големите неща бяха свързани с По. Чан се усмихна при тази мисъл. Арестуването на Тафт щеше да спаси кожата му. А арестуването на Сионг и на Тафт щеше да бъде върхът в кариерата му.

Чан не можеше да се сдържа повече и се изсмя на глас: „По дяволите! Ако хвана и По, и Тафт, ще ми дадат медал. Божичко, как ще се ядосат шефовете!“.

3

На не повече от петнайсет километра североизточно от мястото, където озадаченият Харолд Лиунг слушаше гръмогласния смях на шефа си, „Джейд Лейди“ леко се поклащаше по вълните в пристана на сингапурския бряг Пасар Рис. Яхтата беше дълга двайсет и два метра, струваше дванайсет милиона долара, имаше два двигателя „Детройт Дизел“ с две хиляди конски сили и бе обзаведена с всичко, което можеше да се купи с пари.

По Кей Сионг можеше да си купи каквото поиска, макар че за съжаление някои неща не се продаваха.

Той беше слаб, с тесни рамене и с изискани маниери. Малцина можеха да познаят годините му — вече седемдесет и три, макар да изглеждаше на не повече от шейсет. Единственият белег за напредналата му възраст бяха няколкото бръчки на лицето и известна умора, която понякога засенчваше живите му очи.

Така беше и в този безсънен час.

По стоеше на мостика на „Джейд Лейди“, пиеше черен китайски чай от старинна чаша и внимателно слушаше незаконно притежавания полицейски радиопредавател. Както винаги беше облечен в подбран с вкус черен копринен костюм, безупречно ушита памучна риза, лъскави мокасини „Джон Лоб“ и яркочервена вратовръзка с черен дракон. Вратовръзката бе направена от четиристотингодишна тайландска коприна, по седемдесет и пет долара метъра. Наскоро овдовяла жена бе дала на По плата — макар и с нежелание — като частична компенсация за дълговете от хазарт на нещастния й покоен съпруг. Оставаше значителна сума. Жената имаше петгодишен син. По беше убеден, че тя все някак ще намери парите.

Но най-важното не бяха парите, а принципът.

Същото можеше да се каже и за сегашното му притеснение. Сумата, изплатена му от американката — отстояваща своето, както всички западнячки се чувстваха задължени да правят — не беше толкова важна, колкото връзките, които гениалният й план бе направил възможни. Първият съюзник на По стана армията „Монг Тай“ — отблъскващо вулгарна, но безусловен лидер в бизнеса в Лаос, Камбоджа и Тайланд. А сега и Бандата на зелените, тайните, вечни управници на Китай, въпреки червените, бяха започнали преговори. Дори сдружението Санох, което беше по-преуспяващо от японската якудза, бе изпратило емисар за проучвателно обсъждане.

Но сега всичко бе изложено на риск заради некадърността на подчинените му.

По стисна устни. Като Тцунг-ли на Седемдесетте и осем дракона, последното велико в миналото сингапурско братство Чиу чоу, той не можеше да си позволи този гаф. Залогът беше твърде голям. Равновесието и редът трябваше да бъдат възстановени.

Но как? Всичко беше казано и направено, а нещата бяха ужасно объркани. Сингапурски полицай бе убит при изпълнение на служебния дълг. Това не се беше случвало от много години. Правителството щеше да търси отплата за тази грешка. Като се добавеха и опасният и непредсказуем Чан Джин, и обезпокоителният случай с куфарчето на господин Тафт и бягството му, положението можеше да се нарече трудно.

В миналото по-лесно се намираха решения на такива проблеми. После, когато британците си заминаха и Сингапур се колебаеше между независимостта и завладяването от страна на Малайзия, братствата Чиу чоу, преуспяващи триади и тонги, уреждаха деловите въпроси незабавно и откровено. Секира в гърба, труп, хвърлен под прозореца на противника, малък, незначителен расов бунт, разразил се в беден квартал — тези най-ефикасни в миналото методи сега за съжаление не действаха в общество, което не изпитваше угризения да премахва онези, които прибягваха до тях.

Нужни бяха други стратегии.

По вече бе заповядал да изфабрикуват доказателства, уличаващи тайванския синдикат А Конг в стрелбата в хотела. Бандата на зелените, най-върлият съперник на А Конг, щеше да оцени жеста и последвалото объркване на полицията можеше да му спечели малко време.

„В такъв случай — помисли си Сионг — остава Тафт. И безочливата госпожица Доналд, която явно не ми вярва и е направила нещо лошо с куфарчето на господин Тафт. Ако не се беше намесила, господин Тафт щеше да бъде премахнат, властите щяха да решат, че става дума за обикновен хотелски обир и всичко щеше да бъде наред. Но нейната прибързана постъпка — не първата от досадните й погрешни преценки — привлече нежеланото внимание на Чан Джин към онова, което би трябваше да е чисто делови въпрос. Горкият аз! Отново Чан Джин. През всичките тези години все той. Какво да правя с него? Чан е имунизиран срещу заповедите на неколцината ми останали съюзници в коридорите на властта. Да се отърва от него или от някой друг полицай е немислимо. И все пак залогът е твърде голям, за да му позволя да се намесва. А Чан ще го направи, освен ако не взема мерки. Омразата му към моето братство е толкова силна, че Чан никога няма да се умилостиви. Пък и не е човек, който може да бъде подкупен. Онова, което не може да бъде огънато, трябва да бъде пречупено. Но как? Няма лесно решение. Това е трудно, нееднозначно и опасно.“

По пиеше чай, взираше се в мрака и търсеше утеха в древната мъдрост. И докато размишляваше, му хрумна стара поговорка: „Разстоянието подлага на изпитание силата на коня, а времето — душата на човека“. В нея се съдържаха истина и прозрение и вероятно тя беше ключът към настоящата загадка. Защото, освен ако По не разбираше погрешно най-големия си враг, Чан Джин никога нямаше да разкрие душата си.

„Разкрий душата на Чан — помисли той. — Точно така. Това е решението на множеството трудности.“

Беше по-добре да оставиш един непреклонен човек да се самоунищожи, отколкото да го направиш ти. И доставяше много по-голямо удоволствие.