Колкото е по-слаба една сила, толкова по-важен е елементът на изненада и дали е предприела офанзивна или дефанзивна тактика. Това всъщност, е единственият начин, по който може да се компенсира по-слабата сила… Командирът иска да наложи волята си над врага. Това в края на краищата е целта на всяка военна операция. Надхитряне. Създаване на погрешна представа у противника не само ще помогне да се прикрият истинските способности и намерения, но и ще подведе врага да действа по такъв начин, че да улесни мисията.

Майкъл Хауард, „Стратегии на заблуда през Втората световна война“

Сократ: Не сте ли забелязвали интелигентността в наблюдателното око на хитрия мошеник? Колко е нетърпелив и колко ясно презряното му съзнание вижда пътя към целта? Той е пълната противоположност на слепеца, но острото му зрение е принудено да служи на злото и злините му са пропорционални на интелекта.

Платон, „Република — VII“

1.
Сингапур

1

Картата на Куинт показа на Джак, че най-подходящото място, откъдето може да започне да плува, се нарича Сунгей Було. Територията бе обозначена като резерват, затова по всяка вероятност щеше да бъде пуста през нощта. Намираше се в затънтен район, до който водеше една пътека. Резерватът бе заобиколен от зелени петна, означаващи необитаеми мочурища. Идеално!

Ключовете в джоба на Куинт бяха от хондата, паркирана пред кантората. Въоръжен с откраднатата карта и лакомо поглъщайки банана, който намери в пълния с бутилки с джин хладилник, Джак предпазливо шофираше по страничните улички, за да стигне до резервата. Караше в лявата лента на шосето, каквато бе традицията в Сингапур, и много под ограничението за скоростта, като предпазливо поглеждаше в огледалото за обратно виждане.

Сунгей Було не беше добре маркиран. Джак на два пъти подмина отклонението и след около километър и половина стигна до входа — забележим само заради знака, на който пишеше, че паркът затваря в седемнайсет и трийсет. Но нямаше порта. Пък и не беше необходима. Джак беше в Сингапур. А там, щом властите кажеха, че някое място затваря в седемнайсет и трийсет, на никого не би му минало през ума да влезе в седемнайсет трийсет и една минути.

Потърси скривалище за хондата. Край пътя имаше дълбок ров. Бронята изскърца, когато колата тупна на дъното и предният капак се отвори. Джак се почувства по-скоро доволен, отколкото виновен. „Така ти се пада, Питър Куинт!“

От онова, което бе прочел за страната, знаеше, че сингапурското правителство настойчиво насърчава гражданите си да използват обществения транспорт. На задръстванията по магистралите и на замърсяването на въздуха от лични превозни средства се гледаше с лошо око и автомобилите бяха много скъпи. В Съединените щати една хонда струваше четиринайсет хиляди долара. Куинт бе платил шейсет хиляди долара на правителството на Сингапур за правото да кара кола в продължение на десет години. Като се добавеше и таксата от сто и четирийсет процента върху вноса на автомобили, излизаше, че Джак е съсипал кола, която в Щатите струваше колкото мерцедес-бенц.

Странно, но тази мисъл беше приятна.

Повече от час Джак тихо се спотайва до центъра за посетители. Не видя никого. Както се бе надявал, цареше непрогледна тъмнина.

Тъй като беше жаден, той влезе в кафенето. Лесно отвори вратата. Изпи две кутии сок от манго. Хрумна му, че макар да извършва кражба с взлом, съвестта не го гризе.

Нещо в него се бе променило. Вече не обмисляше проблема, нито разсъждаваше логично. Просто вдигна крак, ритна вратата и си взе това, което му беше необходимо.

Може би се беше побъркал — последиците от дългото пътуване, хапчето на Раджив и необичайните дози хормони. Каквато и да беше причината, не изпита неудобство, когато предпочете физическата сила пред разума, и подозираше, че ако отново му се предостави възможност, ще постъпи по същия начин.

Утоли жаждата си, излезе от центъра за посетители и тръгна по дървено мостче, издигнато над устието на реката. Спря по средата и погледна на север, към протока Джохор и към Малайзия.

Разстоянието изглеждаше по-голямо, отколкото предполагаше. Повече от километър и половина. Може би беше дори три километра. Но, разбира се, Джак беше навътре в сушата. Щом стигнеше до брега, щеше да е по-близо.

Поне така се надяваше.

Оставаше въпросът, дали протокът е добре и редовно охраняван. Ако сингапурците имаха многочислена флотилия от патрулни катери, Джак нямаше да рискува да плува. Но ако бяха само няколко и минаваха на един-два часа, той щеше да им се изплъзне под прикритието на мрака. Катерите бяха големи и шумни. Плуващият човек можеше да се носи безшумно по вълните, незабележим в тъмните води.

Времето минаваше. Джак засече появата и изчезването на сигнални светлини във водата. Докато се занимаваше с това, той даде воля на въображението си. Без да се съсредоточава или да следва определена логика. Не се фокусира върху нищо и прогонваше обезпокоителните мисли.

„Някой е сложил наркотик в куфарчето ми. Само Джоуел знаеше, че заминавам за Сингапур, а Денис е единствената, която има мотив.“

„Мотив… Какви въпроси си задават ченгетата? Метод, мотив и възможност.“

Джак затвори очи и положи усилия да не се задълбочава в загадката.

„Никога не се съсредоточавай върху детайлите. Те отвличат вниманието. Ако се вторачиш в тях, няма да видиш цялото.“

„Метод. Мотив. Възможност.“

„Наркотици? Омраза?“

„Как е успяла да се добере до куфарчето?“

2

Чан Джин не одобри идеята.

Новите стаи за разпити бяха обзаведени с удобни столове, хубави масички за кафе, репродукции на картини на стените и дори с пепелници, които допускаха незаконно поведение в страна, където пушенето в затворени помещения беше забранено. Това не бяха стаи за разпити. Хубавата стая за разпити трябваше да бъде нещо като онази във филма „Детективска история“, заснет през 1951 година с участието на Кърк Дъглас и Уилям Бендикс. Един-единствен дървен стол с права облегалка, мръснобели стени и ярко светеща крушка над главата на заподозрения.

Чан смяташе, че полицията трябва да дава уроци, каквито престъпниците заслужават. Две изпотени ченгета с разхлабени вратовръзки, по ризи и с кобури. Може би зловещо парче гумен маркуч, което дискретно се подава отнякъде. Това беше обстановката, която престъпниците искаха да видят, а не онези проклети американски нововъведения.

Лекарят преглеждаше заподозрения два пъти — преди да влезе в стаята за разпити и на излизане. Тази процедура правеше изтръгването на самопризнания по-трудно, отколкото беше в миналото. Нови правила и нова политика. Чан се дразнеше, че се налага да глезят престъпниците, както правеха на Запад.

Внимателното отношение не даваше резултат. И за това нямаше по-убедително доказателство от факта, че Самсудин продължаваше да твърди, че е невинна.

Обработваха я от шест вечерта. Почти осем часа. И единственото, което изтръгнаха от нея, беше все същата изтъркана история — невинна стюардеса, която връща джобния компютър на един от пътниците. Той изважда пистолет, хваща я, завързва я в банята и…

„По дяволите!“

Чан стоеше в мрака и гневно гледаше през еднопосочното огледало. Започваше да й вярва. Лош признак. Ако тя наистина беше невинна жертва, тогава единствената следа, водеща към изплъзващия се господин Тафт, изчезваше яко дим. След почти двайсет и четири часово широкомащабно разследване жената беше единственото, с което разполагаше. Без нея Тафт все едно не съществуваше.

Всяка полицейска сила в света е организирана в три главни секции. Имената са различни в отделните държави, но функциите им са едни и същи — операции, администрация и обслужване. Чан Джин се занимаваше с оперативна дейност, но знаеше как да използва и другите отдели. Това беше едно от множеството неща, които правеше добре. И безмилостно.

Както беше и в случая.

Хората от обслужването работеха без почивка. Досиета, обработка на информация, комуникации, лаборатория, разузнаване. В компютърните зали действаха два екипа. Хал Лиунг координираше нещата, но Чан командваше положението. Особено там, където бяха включени компютърните специалисти.

Беше им заповядал да проучат всяка база данни, до която могат да се доберат. Имаше хиляди. И с помощта на американските власти сингапурската полиция претърси всичките.

Но без резултат. Трийсет метра компютърни разпечатки, в които нямаше нищо.

Досието на Тафт беше безупречно. Нямаше дори намек за нещо нередно. Хитрият негодник бе съчинил безукорна история, перфектно прикритие, идеалното алиби. Скучен американски бизнесмен, толкова прозаичен и обикновен, че никой не би го заподозрял в търговия с наркотици.

„Възможно ли е това да е вярно? Наистина ли е такъв, какъвто изглежда — невинен?“ — запита се Чан, но веднага отхвърли предположението. Глупава мисъл.

Истината бе, че Тафт имаше абсолютно прикритие. Кучият син беше съвършен почти във всяко отношение. Негодникът беше толкова идеален, че той дори се плашеше от него.

Това беше истината. Още една основателна причина, че копелето трябва да умре.

Чан пъхна клечка между зъбите си и се заслуша в думите на Самсудин, която за пореден път твърдеше, че е невинна. Разпитваше я инспектор Сери Наджиб Тан Сри Мухидин Туп Пониа, малаец, нисък, жилест, сипаничав. Освен това беше най-добрият в отдела за ролята на „лошото ченге“.

Мухидин, който говореше малайски, изпъстрен с китайски жаргон, я разпитваше безпощадно.

— И така, хуа пинг, ти твърдиш, че…

Младата жена се изчерви.

— Не смейте да ме наричате така!

Хуа пинг означаваше „ваза за цветя“, но се употребяваше за нещо съвсем не толкова ласкателно.

— Аз съм добра мюсюлманка!

— О, да. Тогава защо не си омъжена? На твоите години…

— Аз съм само на двайсет и три.

— Именно това казвам.

Зейтун гневно размаха пръст срещу лицето на Мухидин.

— Мъже мюсюлмани! Знаете ли защо не можете да си намерите свестни жени и…

Когато не беше дежурен, Мухидин говореше учтиво. Но в стаята за разпити беше груб, враждебно настроен и твърдо решен да унижава.

— Разбира се, че знам. Защото правителството позволи на курвите да учат в университета. Образованието ги прави свадливи. Мъжът се връща вкъщи след тежък работен ден, а жена му се заяжда, защото мисли, че като е завършила колеж, струва колкото него. По дяволите, прочети „Ню Пейпър“. Всеки месец там има интервюта с разни нещастници, докарани до полуда от нахалните си жени с твърде високо образование.

— Съпругът трябва да се гордее, ако жена му…

— Казваш, че си добра мюсюлманка, а? Е, сладурано, позволи ми да ти напомня, че добрите мюсюлманки се омъжват на осемнайсет години. На двайсет и три добрата мюсюлманка е в кухнята и храни първите си двама сина! Не прекарва свободното си време в сексуални игрички с някой международен търговец на наркотици! Хей, кукло, между нас казано, ако ти писне да те завързват в тоалетната, мога да уредя нещо за нас двамата. И остави пепелника, защото ще те обвиня в нападение…

„Невинна е — мрачно помисли Чан. — Момичето няма нищо общо с тази история.“

Вратата до него се отвори.

— Шефе?

— Да, Хал, тук съм. Влез.

Лиунг се приближи, застана до Чан и погледна през еднопосочното огледало. После тихо каза:

— Хубава жена.

Той кимна.

— Стигнахме ли донякъде с нея?

— Не — въздъхна Чан. — Тя е точно онова, което изглежда. Хубаво, невинно момиче, озовало се на неподходящото място в неподходящ момент. Не знае какъв е Тафт, къде отива и какво ще направи. По дяволите, Хал! Мисля, че ни прецакаха.

Двамата се умълчаха. Но според Чан мълчанието на Лиунг се различаваше от неговото. Младият ефрейтор гледаше в краката си и прокарваше показалец по устните си.

— Ами… По въпроса, че са ни прецакали…

Лиунг предпазливо отстъпи крачка назад.

Чан го погледна строго.

— Други добри новини?

Колегата му отново отстъпи назад. Не беше в състояние да погледне Чан в очите. Чан помисли, че това е лош знак. Нямаше да хареса онова, което щеше да чуе.

— За стрелбата пред апартамента на момичето…

— Да?

— Не е бил Тафт.

Чан усети, че пребледнява. В гласа му прозвуча раздразнение.

— Какво искаш да кажеш?

— Ченгетата разпитаха всички очевидци. Всички разказват едно и също. Тафт не е стрелял. Други хора са стреляли по него.

Чан скръсти ръце, погледна към тавана и изруга.

— Навсякъде имало гилзи — от патрони с калибър трийсет и осем, четирийсет и пет милиметра, от „Магнум 357“, от „Узи“, какви ли не. Оказва се, че Тафт вървял по улицата, когато по средата са спрели две коли. От тях изскочили главорези и започнали да стрелят по всичко, което се движи. Той хукнал да бяга. Стрелците видели, че са улучили невинен, онзи нещастен амбулантен търговец, качили се в колите и изчезнали трийсет секунди, преди да пристигнем.

— Виждате труп на тротоара и предполагате, че Тафт е гушнал босилека… — Чан млъкна, като видя озадаченото изражение на Лиунг. Захапа клечката за зъби, счупи я на две и я изплю. — Хвърлил топа, Хал. Ритнал камбаната. И аз направих същата грешка. Не разбрах какво става. Помислих, че вие стреляте по Тафт. После ти ми каза, че някой е стрелял по цивилни граждани, преди да стигнете дотам. Реших, че е бил Тафт, който се е опитвал да си проправи път през тълпата или…

— Не е бил той. Тафт не е имал оръжие.

— И още как! Нали взе твоя пистолет.

— Не, шефе. Когато претърсвахме апартамента на жената, Синг намери моя пистолет. Беше пъхнат под възглавницата на канапето.

Чан се завъртя. Искаше му се да удари нещо, но нямаше какво.

— Оставил е пистолета? Казваш ми, че Тафт е оставил пистолета?! Я стига, Хал! Кой гангстер би захвърлил хубаво оръжие в идеално състояние? По дяволите! Защо не ми каза по-рано?

— Ченгетата проверяваха серийните номера. Предполагам, че някои от очевидците са избягали след стрелбата. Нашите хора приключиха с разпитите преди малко.

— Мамка му! Чакай да изясним нещо. В града има опасен престъпник. Той е смъртоносен убиец и има пистолет. Знае, че половината полиция е тръгнала към скривалището му. И какво прави? Изтичва навън, учтиво оставяйки единственото си оръжие, тръгва наперено по улицата, натъква се на престрелка и най-спокойно избягва. Това ли е разказът ти, Хал? Хайде, кажи ми. Наистина искам да знам.

— Ами… според свидетелите е станало точно така.

Гласът на ефрейтора заглъхна.

Чан кипеше от гняв. Скръсти ръце, сетне ги отпусна и сви юмруци. Онова, което отличава обикновените ченгета от способните, е интуицията. И тя му подсказваше, че пропуска нещо важно. Понечи да заговори, но се спря. Не знаеше какво да каже.

— Шефе?

Чан притисна с пръсти очите си. Беше капнал от умора и не можеше да възприеме фактите. По дяволите, беше му трудно дори да държи очите си отворени. Ако не си починеше, щеше да започне да прави грешки.

— Зарежи всичко. Виж какво, не знам за теб, но аз съм спал два часа през последното денонощие. Умирам за сън. Ще ударя един мигач, а утре сутринта ще обсъдим положението.

Лиунг нямаше представа какво означава „да ударя един мигач“, но въпреки това кимна.

— Звучи добре, шефе. На бюрото ми има купчина от метър и половина документи и всеки път, когато се опитам да ги прочета, погледът ми се кръстосва.

— Между другото, от лабораторията изпратиха ли доклада за наркотиците на Тафт?

— Да, шефе. Тук някъде е. Заедно с всичко останало, освен анализа на отпечатъците. Забавили се, защото имали някакъв проблем с компютрите.

Чан въздъхна. Изглежда, трябваше да прекара известно време зад бюрото, за да помогне на Хал. Работата беше неприятна, но нямаше друг начин.

— Добре, ще се включа в преглеждането на документите. Да започнем утре в осем и половина, а? Ще се видим тогава. Прибирай се вкъщи! Аз ще отида в стаята за разпити, ще изритам оттам лошото ченге Мухидин, ще поиграя ролята на доброто и после ще закарам нашата гостенка до дома й.

Двамата се обърнаха към еднопосочното огледало. Детектив Мухидин упрекваше момичето, че членува в сингапурското дружество за социално развитие — единствения клуб за запознанства в света, финансиран от правителството. Инспекторът подигравателно обясняваше, че всяка порядъчна мюсюлманка трябва да остави родителите й да уреждат запознанствата й и най-важното — да я придружават на всяка крачка.

Лиунг измърмори нещо. Чан не го чу.

— Какво каза, Хал?

— Нищо.

— Ами. Хайде, повтори го.

— Рекох, че ми се иска този път аз да изиграя ролята на доброто ченге.

Чан го погледна.

— Какъв ранг имаш, Хал?

— Ефрейтор, шефе.

— А какъв ранг имам аз?

— Старши офицер, шефе.

— Бързо учиш за новобранец, Хал.

Той го потупа по рамото и го бутна към вратата.

3

В два часа сутринта Джак се увери, че протокът не се охранява строго. Предпазливо изчака още един час, за да бъде сигурен.

На отсрещния край на моста имаше нещо като навес.

На стената беше окачена карта на парка. Джак се вторачи в нея, опитвайки се да избере най-прекия път до брега.

„Твърде тъмно е. Трябва ми фенерче.“

Беше забравил да потърси фенерче в кантората на Куинт.

„Колата му. Всеки държи фенерче в колата си.“

Джак се върна по моста. „Не тичай. Върви нормално. Запази силите си за плуването.“

Прекоси паркинга и се приближи до рова, където бе бутнал хондата.

В жабката имаше фенерче. Джак го запали. Батериите бяха нови и лъчът — ярък. Въздъхна с облекчение.

Излезе от колата и изпълзя от рова. Насреща му блеснаха фарове. Шофьорът удари спирачки, бавно мина покрай Джак и се вторачи в лицето му. Но не спря. „Странно“ — помисли си той. Предполагаше, че в тази страна, когато забележи човек с окъсани дрехи, вървящ покрай канавката, шофьорът ще спре, за да види дали не е станала злополука и дали някой не се нуждае от помощ.

Но този шофьор не постъпи така. Продължи да кара. Дори увеличи скоростта.

Джак се запита дали мъжът го бе познал. Едва ли. Светлината на фаровете не беше силна. Пък и той бе хвърлил сивото си ленено сако и бе облякъл широкия син блейзър на Куинт. Беше небръснат, с разрошени коси и други дрехи. Не, шофьорът не се беше досетил кой е. Просто прояви любопитство. И също като Джак беше твърде предпазлив, за да предложи посред нощ помощ на мръсен и дрипав непознат.

Джак освети картата с фенерчето и я разгледа. Беше хубава, ясна и елементарна, точно каквито харесваше. Маршрутът до брега на Сунгей Було изглеждаше лесен: наляво и надолу по дълга, криволичеща пътека, сетне пак наляво и по дървено мостче, надясно на разклонението, отново наляво и накрая надясно. Нямаше да е трудно. Сингапурският отдел по опазване на парковете беше достатъчно любезен, за да обозначи всяка отсечка от пътеката не само с разстоянието, но и с времето, за което можеш да я изминеш. „Ще стигна до брега за по-малко от час“ — помисли Джак.

Друга табела привлече погледа му.

НЕ ДРАЗНЕТЕ ДИВИТЕ ЖИВОТНИ!

Зачуди се какви ли животни има в парка. Вероятно птици. После сви рамене, зави надясно и тръгна надолу по пътеката. Преди да изминат и пет минути, вече изпитваше съмнения.

Беше твърде тъмно за вкуса на нюйоркчанин, свикнал със светлините на града. Нещо по-лошо, чуваха се разни звуци — шумолене от тръстиките и от двете страни на пътеката. Нещо тежко, и следователно голямо, цамбурна в плитките води. Птиците грачеха и чуруликаха. В шубраците изпръхтя същество, което определено не беше птица. Когато Джак мина покрай мястото, където се спотайваше, животното се размърда. Калта изджвака под лапите или може би под ноктите му… Джак се дръпна встрани. Скрито в блатната растителност, животното, изглежда, се движеше успоредно с него, внимателно преценявайки стъпките си, за да бъде само на няколко сантиметра разстояние.

Джак ускори крачка. Съществото направи същото, настъпи клон и го счупи със смразяващ кръвта трясък.

Джак насочи лъча на фенерчето по посока на звука, но видя само преплетени храсталаци и стволове на кокосови палми, извисяващи се нагоре… И в далечината — вода. Трябваше да е спокойна, но по повърхността имаше вълни. Диплеха се. В езерото проблясваше линия, дирята на някакво същество, което плуваше и беше достатъчно голямо, за да разплисква вълни.

„За бога, какво правя в тази джунгла? По дяволите, дори не съм бил скаут като дете…“

Джак с усилие преглътна и продължи да върви, като движеше лъча вляво и вдясно по пътеката, търсейки камък, клон, пръчка или нещо друго, което би могъл да използва като оръжие.

Животното отново изпръхтя — тих, смъртоносен стон, звук, по-подходящ за гробище. Джак потрепери и едва не хукна да бяга.

„Не. Те се плашат повече от теб, отколкото ти от тях“ — помисли си той. Или поне така пишеше в книгите за природата, които четеше. И тъй като естествоизпитателите, автори на тези книги, бяха живели достатъчно дълго, за да видят с очите си публикуването им, беше логично да им вярва. Струваше му се логично и да подскочи високо, да тупне колкото е възможно по-тежко на земята и да изкрещи.

Животното в тръстиките изпръхтя от страх и избяга.

Но след няколко минути змията не го стори.

4

Чан щеше да остави Самсудин в апартамента й. По-точно пред апартамента й. Тя не беше в настроение да я изпращат до вратата. Знаеше, че трябва да се държи любезно с нея, ако иска отново да я види.

А Чан беше убеден, че иска пак да я види.

Самсудин беше млада и много красива. Живо превъплъщение на истинската причина, поради която на западняците им харесваше да правят бизнес в Сингапур. Това беше добре, но не и нещо особено, тъй като по Орчард Роуд се разхождаха десетки като нея.

Всъщност не бяха като нея. Съдейки по онова, което видя в стаята за разпити, Чан разбра, че тя е и умна, упорита и способна да дава толкова, колкото може да вземе. В Сингапур нямаше много такива жени. Повечето се отплащаха с раболепие като бели мишки на господарите си. Но Зейтун Самсудин не беше мишка. И точно това му харесваше. Можеше дори да я уважава, но той не изпитваше това чувство към жените. Макар че в нейния случай можеше да направи изключение. Тя беше неговият тип — непреклонна. Да, Чан искаше да задвижи нещата с нея. Но не тази вечер.

Тази вечер госпожица Зейтун Бинте Самсудин не беше настроена да приеме радушно някой обигран тактически ход, който Чан можеше да пусне в действие. По-добре да я остави пред жилището й, да й даде визитната си картичка и да я посъветва да си почине. После щеше да я омае с най-хубавата си усмивка — тип Уорън Бийти, непринудена и леко стеснителна — отново да се извини за безпокойството и да й каже, че скоро ще се отбие, за да се увери, че тя е добре.

Ако й дадеше достатъчно време, Самсудин щеше да се успокои, да сподави гнева си и да се почувства поласкана, че е посетена от най-известния полицай в Сингапур — красивият герой Чан Джин, любимецът на медиите, ченгето, което винаги залавя престъпника, когото преследва, и до утре вечерта, ако не и по-рано, ще убие онова копеле Тафт.

Той я погледна. Сурово стиснала устни, тя се бе вторачила през стъклото на рейндж ровъра. За какво ли мислеше? „Несъмнено нищо хубаво за Тафт.“

Мислите на Зейтун бяха съвсем различни от онова, което Чан предполагаше. В името на Аллах, милостивия, състрадателния…

Останалите думи — утешителя на правоверните — някак противоречаха на настроението й. Непрекъснато мислеше за обидните думи на детектив Мухидин, подигравки, каквито през последните няколко години независимите мюсюлманки чуваха все по-често.

Пророкът Мохамед, мир на праха му, бе казал следното: „Мъжете и жените са равни като два зъба на гребен. Онзи, който уважава жените, е почтен, а който ги обижда — низш и лош“. Мъжете като Мухидин пренебрегваха тези думи. Те не търсеха насоки в Корана, а в Хадита и Шериата — закони, измислени от себични халифи след смъртта на Пророка. „Момичето трябва да бъде като водата. Да не оказва съпротива. Приема формата на съда, в който я изливат, но няма собствена форма.“ Така твърдеше един брадат фанатик, който я тормозеше, докато тя излизаше от джамията. И когато Зейтун, която добре бе изучила религията си, рязко възрази, че Пророка не е произнасял такива думи, фанатикът я нарече еретичка. Такива като нея трябвало да бъдат убивани с камъни. Зейтун гневно го предизвика да каже кой стих на Корана призовава към екзекуция на някого, с изключение на разбойниците. Мъжът се изплю, изруга и я нарече курва. Зейтун пребледня от обидите към личността и вероизповеданието й и преди да отмине, за последен път цитира Корана. „В Исляма няма принуда.“

До скоро радикалите в редиците на вярващите бяха малцина. Сега бяха твърде много. Щедро финансирани от страните, произвеждащи петрол в Персийския залив, те се криеха зад фасадата на благотворителността. „Мюсюлманското братство“. МБ. За мюсюлманките — съвременни, но не по-малко религиозни — тези две букви имаха същото значение като инициалите ККК^[1] за чернокожите американци.

Пророка не бе настоявал жените да крият лицето си с фередже, нито да се обличат в дълги, скриващи тялото дрехи. Но с всеки изминал ден все повече екстремисти от МБ им заповядваха да го правят и ги заплашваха с насилие, ако не се подчинят. Напоследък най-крайните реакционери призоваваха жените постоянно да бъдат скрити зад заключени врати, добавяйки към това скандалното настояване за религиозната необходимост от задължителни пояси на целомъдрието или „женско обрязване“, както се изразяваха превзетите западняци, които не бяха в състояние да приемат ужаса от премахването на клитора.

Разкъсвана между силата на вярата си и светотатствата, извършвани в нейно име, Зейтун се безпокоеше за бъдещето си. Надяваше се един ден да се омъжи и се молеше да има деца. Но можеше ли да се омъжи за човек, заразен от трескавия делириум на МБ? Щеше ли да съумее да запази достойнството си, ако съпругът й я заплашваше да й надене пояс на целомъдрието… Ако й заповядаше да не излиза от къщата без придружител… Ако й наредеше, както бе сторил с МБ шейх Бин Баз, най-светият от реакционерите, да вярва, че земята е плоска и слънцето и звездите се въртят около нея? Това се бе случило с други омъжени мюсюлманки. Тя познаваше много от тях и знаеше какви чувства изпитват — тъга, гняв и безсилие. Познаваше и няколко жени, самоубили се заради фундаменталисти, които бяха упражнили правото си на полигамия, взимайки си нова и по-млада съпруга.

Тя и приятелките й разбираха, че ако искаш да се омъжиш и да възпитаваш деца в своята вяра, трябва да търсиш мъж извън редиците на ислямистите. Най-добре беше да намериш толерантен западняк. Не от онези, за които ислямът е синоним на тероризма, а интелигентен и образован мъж, съзнаващ, че вярата няма нищо общо с тези неща, и уважаващ привързаността ти към нея.

Зейтун усещаше, че е на кръстопът. В едната посока е свободата на самотния изгнаник, а в другата — заплахата от погубващото душата робство. Тя обичаше вероизповеданието си, но повече обичаше свободата. Изборът между тях щеше да бъде най-болезненото решение, което трябваше да вземе.

И така, Зейтун седеше до Чан и размишляваше. Беше разтревожена, обидена и не намираше утехата, която търсеше в молитвата.

Чан се чудеше дали да не й каже нещо и да се опита да я заговори. Но после размисли. Тя явно искаше да я остави на мира.

Той нямаше нищо против. След около пет минути щяха да стигнат до жилището й. Можеше да използва това време за размисъл.

В историята с Тафт нещо не беше наред, но не знаеше какво.

„И така. Тафт излиза от апартамента на момичето. Теоретично никой не знае, че той е там, освен аз и Самсудин. Нито един от нас двамата не е в състояние да каже на някого. После се появяват гангстери и започват да стрелят. Това не е хубаво. Нюйоркска работа. Хората в моя град не правят така.“

Той бръкна в джоба на сакото си да извади клечка за зъби. Погледна жената, реши, че тя ще помисли навика му за отвратителен, измъкна ръката си и отново я сложи на волана.

„Несъмнено стрелците са били хора на По Кей Сионг. В тази страна никой не стреля по улиците, освен полицията и отрепките на По. И дори те не го правят често. Знаят правилата. Но сега изведнъж започват да се водят престрелки и Сионг иска да очисти Тафт. Защо? Американецът е дошъл тук да извърши сделка с наркотици, а По е единственият, който има достатъчно пари, за да купи стоката. Тогава защо…“

Дали Тафт не бе измамил По? Може би. Но имаше и друга вероятност и тя никак не се понрави на Чан. Американецът може би не беше дошъл в Сингапур да продава дрога, а в ролята на разузнавач на конкурентна организация.

„Дали е бил нает от някоя от хилядите проклети банди, действащи в Югоизточна Азия? По дяволите! Трябва да намеря информация!“

Веднага щом оставеше Самсудин, щеше да вземе радиопредавателя и да издаде няколко заповеди — ченгетата да пуснат слух по улиците, да кажат на всеки информатор, че Чан Джин е в лошо настроение, иска отговори и ако не ги получи, ще се случат много ужасни неща.

„Сионг знае, че правителството гледа сериозно на престрелките. Не би рискувал въоръжена война, освен ако не става нещо наистина важно.“

Радиотелефонът на таблото иззвъня. Чан грабна слушалката.

— Шефе? Обажда се ефрейтор Лиунг. В участъка съм и…

— Трябваше да си в леглото, Хал.

— Да, но нещо започна да ме измъчва. Не можах да си представя как някой е разбрал, че Тафт е в апартамента на госпожица Самсудин.

„Браво — помисли Чан. — Имам страхотно добър човек.“

— Затова се обадих на двама информатори — продължи Лиунг. — И вторият каза, че въпросът не е кой се опитва да убие Тафт, а кой не се опитва.

— Така ли?

— Говорело се, че някой забелязал Тафт…

— Стотици хора ни се обадиха за подозрителни непознати…

— Изслушай ме, шефе. Информаторът каза, че знаят къде е Тафт. В резервата Сунгей Було. И са тръгнали натам.

— Кои са те, по дяволите?

Лиунг му каза. Чан стисна зъби, погледна дали Зейтун си е сложила предпазния колан и после направи нещо с волана, което я накара да изпищи.

5

Сингапур функционира не толкова като държава, колкото като строго управлявана корпорация. Осигурява работа, облаги и сигурност. В замяна изисква труд, лоялност и спазване на норми на поведение, които малко се различават от наложените върху служителите на „Дженерал Мотърс“, макар че шефовете наблюдават сингапурците не по осем часа, а денонощно. Също като в Америка съблюдаващите корпоративната линия получават награди, а възразяващите срещу политиката на компанията не се радват на кариера. Отстраняваха само най-грубите нарушители. Недотам цивилизованите тирании — например Китай — наказват дисидентите с трудови лагери и взводове за разстрел, докато в Сингапур просто ги изолират. Както американските компании, разбрали, че са обременени с безполезен изпълнителен директор, подтикват некадърника да поеме пост, където не може да вреди, така и Сингапур се отървава от онези, които пречат на властимащите. Всъщност най-видният дисидент в страната се събуди една сутрин и установи, че е фалирал, безработен и има ново жилище в затънтен ъгъл в най-популярния сингапурски тематичен парк, за да прекара остатъка от живота си като малко посещавана атракция.

Моля, не давайте храна на социалиста.

В една корпоративна среда всеки работник знае мястото си. Същото важи и за Сингапур. В това отношение криминално проявените заемат най-долните стъпала на обществената стълбица. За разлика от другите азиатски държави, където организираната престъпност често е представена официално в правителството, а в някои страни дори е самото правителство, Сингапур не обича мошениците. Полицията и обикновените граждани ги гледат с презрение.

Поради тази причина Чан Джин, дългогодишен служител на корпорация „Сингапур“, реагира на гледката на малкия, посипан с чакъл паркинг на Сунгей Було като американски бизнесмен, който влиза в залата за конференции на компанията си и вижда, че противникът заема позициите му.

— Стой тук. Наведи се и не издавай звук — прошепна Чан.

Зейтун се подчини.

Чан слезе от колата. Движещият се с пропан рейндж ровър беше огромен и обикновено се даваше само на пазачите на паркове. Той го харесваше, но предпочиташе военен джип. Сингапурската полиция му отказа. За съжаление По Кей Сионг не страдаше от същите бюджетни ограничения. Бандата му имаше два военни джипа, боядисани в защитни цветове.

Чан не прояви интерес към другите превозни средства на паркинга — две черни беемвета, мерцедес лимузина и запазената марка на По Кей Сионг — тъмносин кадилак „Ку де Вил“, единственият в Сингапур. Но фактът, че братството на Седемдесет и осемте дракона „Чиу чоу“ има военни джипове, а той няма, силно го обезпокои.

Докато крачеше по паркинга, задната врата на кадилака се отвори и отвътре излезе По Кей Сионг, издокаран в скъп черен костюм. Макар че на лицето му бе изписана умора, По стоеше с изправени рамене и се извисяваше като властна фигура, каквато си въобразяваше, че е.

— Старши офицер Чан — измърмори той. — Очаквахме ви.

Чан не му обърна внимание. Престори се, че гангстерът дори не е там. Приближи се до най-близкото беемве, отвори вратата и заповяда:

— Вън!

От колата се измъкнаха петима мъже, а от второто беемве — четирима, от лимузината — още шестима. Във военните джипове имаше по четирима човека. Заедно с По гангстерите ставаха двайсет и четири. „Това не е престъпна банда, а проклета армия“ — помисли Чан.

Той скръсти ръце и се облегна на едно от беемветата. Искаше му се да беше пушач, за да има кибрит, с който да запали скъпата кола. Извади от вътрешния си джоб клечка, пъхна я между зъбите си и мълчаливо се вторачи в сборището на най-големите главорези в Югоизточна Азия.

Никой не казваше нищо. Чан чакаше. В края на краищата имаше правила. Повече в Изтока, отколкото другаде, но както навсякъде по света онези, които работят от двете страни на закона, постигат някакво разбирателство. Сключва се споразумение по неписан кодекс на поведение и внимателно се определя протоколът, по който необходимата работа може да се свърши. Главното правило беше престъпниците да обяснят държанието си на полицаите, а не обратното.

Сионг кимна, учтиво признавайки реда на нещата:

— Както вече казах, очаквахме ви, старши офицер.

— Вносът на високочестотни многовълнови скенери и на друга апаратура, с която може да се подслушва полицията или радиопредавателите на отбраната, се наказва с трийсет и шест месеца затвор, двеста хиляди долара глоба и десет удара с бамбукова пръчка.

По разпери ръце.

— Но, разбира се, че никога не бихме пренесли незаконно такава техника през границата на нашата страна. Очаквахме ви, защото присъствието ви тук изглеждаше логично. Наречете го интуиция, ако искате. Освен това предчувствахме, че не сте извикали подкрепление, защото предпочитате да разглеждате въпроса по-скоро като личен.

Чан не отговори. Само го гледаше студено. Тук, на северозападния бряг, беше тъмно и градът бе далеч. Единствената светлина идваше от фаровете на автомобилите. Лек ветрец шепнеше в поклащащите се дървета. Някъде в тръстиките изкряска чапла, ядосана, че са я събудили.

Чан познаваше добре тази част на острова. Когато беше млад, преди икономическия разцвет, по време на който навсякъде се появиха сонди, кранове и булдозери, той идваше тук да лови риба, да плува и да играе с приятели малайци, обитаващи живописни наколни жилища. Сега селцата и красивите лодки, закотвени край тях, бяха изчезнали. Всичко бе застроено с държавни жилища — хигиенични, чисти и стерилни. Чан беше достатъчно възрастен, за да знае как стояха нещата, когато страната му още фигурираше в списъците на Третия свят. Непретенциозността на онези времена му липсваше.

— Предполагам, че познавате повечето от джентълмените тук — каза По.

Сионг играеше друга роля — на дипломат от кариерата. Чан можеше да изтърпи тази игра, но само донякъде.

— Достатъчно добре, за да знам, че не са джентълмени. Я да видим. Тук са синдикатите А Конг, Сю Сам, Хонг Джи Хин, тонгата Сио Кун и армията Монг Тай. По-добре още утре сутринта да хванете самолета, момчета. Струва ми се, че нито един клон от семейството не липсва.

Сионг трепна.

— Моля, моля. Всички тук сме професионалисти. Онези, за които говорите… — избърса невидима прашинка от спортното си сако, — са само главорези.

— Откъде да знам каква е разликата? Пък и не познавам онзи тип в скапания костюм и другия до него.

Мъжът, когото Чан посочи, се ухили подигравателно и изрече цветиста псувня на китайски:

— Ко-пао, жи та тцу-тцу!

После изведнъж пистолетът „Смит и Уесън“ на Чан се заби в слабините му. Никой не видя как стана това. Китаецът млъкна и се обля в пот.

Чан не можа да се сдържи да не изрече реплика от един от любимите си филми и изръмжа:

— На мен ли говориш?

Мъжът започна да мънка извинение, че е обидил прадедите му. Чан изтегли назад петлето на пистолета си.

— Попитах, на мен ли говориш?

Китаецът се извини още по-многословно.

Сионг пое ролята на умиротворител и се приближи до Чан.

— Простете му, старши офицер. Той е от Китай.

— Това обяснява лошия му вкус към облеклото. А сега, разкажи ми за мръсната му уста.

— Моля ви, старши офицер. Той е от Бандата на зелените и не разбира…

— Какво не разбира? — изрева Чан. — Мислех, че червените са застреляли онези отрепки преди петдесет години.

— Комунизмът е млад. Ние сме стари. — По Кей Сионг обърна ръце с дланите нагоре — жест, който показваше, че предлага на Чан дребен, но безценен дар. — В нашия свят се променят поразително малко неща, старши офицер.

Ченгето направи гримаса. Не можеше да понася философстващи гангстери. Но свали пистолета. После, след като бе привлякъл вниманието на публиката си и възнамерявайки да се възползва от това, той завъртя три пъти пистолета на пръста си и го прибра в кобура. Номерът беше евтин и безвкусен, но и бандитите пред него бяха такива. Чан се усмихна, показвайки колкото е възможно повече зъби. Никой не отвърна на усмивката му.

— Добре, По. Да чуем какво е довело посред нощ в това мочурище най-големия престъпен бос в страната и питбулите му.

Сионг кимна учтиво.

— Има един комар, който ме безпокои. Доколкото си спомням, името му е Джон Грегъри Тафт. Чухме, че към три часа тази сутрин е навлязъл в района и ни хрумна, че ще направим малка услуга на обществото, като го възпрем.

Чан ненавиждаше многословието на По и лицемерно учтивото му изражение.

— Да го възпрете? Например да го хвърлите на дъното на протока?

— Не говорете така, старши офицер. Ако го хванете вие, той сигурно ще бъде обесен. Ако го заловим ние, не е ли разумно да уредим подобно, макар и по-бързо и не толкова скъпоструващо на държавата решение?

— Не разбирам, По. Защо точно ти искаш смъртта на един наркотрафикант?

— Но сигурно знаете, старши офицер, че никой от присъстващите не търгува с наркотици.

— Разбира се — иронично потвърди Чан. — Както и че никой от вас не носи незаконно притежавано оръжие.

Колкото и да му се искаше да сложи белезниците на Сионг, Чан трябваше да спазва правилата. И ченгето, и бандитът трябваше да се придържат към временното примирие.

Сионг кимна, усмихна се и с премерена тъга изрече предварително репетираните думи:

— Отговорът е лесен, старши офицер. Нашите хора са си наши. А господин Тафт е чужд. В моя бизнес човек не приема радушно новата конкуренция. Най-добре е бързо да я спре. Така господарите на Тафт ще разберат, че философията на свободния пазар в Сингапур не се отнася за всяка стока. Нашата система на добре организирана незаконна дейност е много по-ефикасна от анархията на наемниците, чийто представител е господин Тафт. Нека да добавя и факта, че всички ние, които вие ненужно смятате за опоненти, много ви уважаваме… — Изражението на Чан накара По да започне да заеква. — Истина е. Нито един от тези, които си изкарваме прехраната в тази държава, дори не би помислил да покаже и най-малкото неуважение към вас. Не се постъпва така. Етикетът на взаимоотношенията ни е друг. Поведението на онзи чужденец Тафт се отразява зле върху нас. Хората ще помислят, че имаме нещо общо с него и сме отговорни за непристойното му държание. Нещо повече, онези, които живеят извън нашите граници, ще си съставят погрешно мнение за позволените и непозволените неща на територията ни. И така…

— И така, според теб аз не мога да свърша работата — изръмжа Чан.

— Съвсем не…

— Затова се опитахте да го изведете от хотелската стая, преследвахте го в Тоа Пейо и сега сте дошли тук. Нали така? Помислихте, че всеки, който ми се е изплъзнал два пъти, може да го стори и трети път. Смятате, че остарявам и губя битката. Решили сте да ми помогнете, за да не ми се случи нещо лошо.

— Преувеличавате…

— Играта свърши. — Той зачака реакция, но тъпият, невеж боклук не разбра намека, затова опита отново: — Тук става дума за неумение да общуваме. — Страхотен израз, прекрасен филм, в който Пол Нюман трябваше да получи наградата на Академията. Но, изглежда, никой от присъстващите не го беше гледал. — Аз съм Чан Джин и представлявам закона. — Никой не мигна. Чан се отказа. — Сам разчиствам бъркотиите си, По. Ясно ли е?

Сионг се усмихна широко. Чан щеше да убие Тафт и през ум нямаше да му мине, че американецът не е наркотрафикант, опитващ се да превземе територията на По. Сетне, след като Тафт бъдеше убит по време на поредната проява на публично насилие, личното отмъщение на министъра щеше да се стовари върху главата на Чан. Идеално. Точно както Сионг искаше. Удовлетворяващо решение на всичките му проблеми.

— Разбира се, старши офицер.

— Хубаво. — Чан се вторачи в мрака отвъд паркинга. Тресавища, острови с мангрови дървета, далечния прибой на протока. — Казваш, че Тафт е някъде тук? В Сунгей Було?

— Няма съмнение.

Чан се приближи до рейндж ровъра си и вдигна капака на багажника. Вътре имаше дълъг метален калъф за пушка. Той го отвори. Видя се грамадно оръжие, което приличаше не толкова на пушка, колкото на базука — неговата гордост и радост, синкав гранатомет „САГ-50“. На цевта бе монтиран лазерен мерник, взет от резерва на Червената армия, и снайпер „Леополд“, модел 36Х, използван от тактическите полицейски части. Оръжието струваше шест хиляди долара, но си заслужаваше цената.

Чан взе гранатомета, който тежеше единайсет килограма. Допирът до него беше приятен. Никой в Сингапур нямаше такова оръжие и не искаше и да има. Дори не желаеха да го изпробват. Чудовището имаше откат, който можеше да огъне стоманена повърхност. Когато стреляш с него, все едно тежест от шест килограма блъсва рамото ти. Болезнено. Но много по-болезнено за онзи, който получаваше гранатата — изстреляна с начална скорост сто осемдесет и пет метра в секунда, достатъчна да повали бизон от разстояние хиляда и шестстотин метра.

Когато Чан видеше Тафт в мерника, гранатометът щеше да направи в корема му дупка с размерите на хонда.

Той погледна през рамо.

— Изчезвайте, момчета.

Сионг поклати глава.

— Ако нямате нищо против, старши офицер, бихме желали да чакаме завръщането ви.

Чан се изсмя.

— Искате да сте наоколо, в случай че той ме убие. Добре. Губете си времето, щом настоявате. Но нека да ви кажа, че когато ме видите отново, аз ще съм видял сметката на Тафт. А когато видите него, той ще е мъртъв.

— Радвам се да го чуя повече, отколкото предполагате.

„Защо се хили така този самодоволен негодник?“ — запита се Чан. Не можа да отговори на въпроса си и понечи да се обърне, после се сети нещо и отново погледна Сионг.

— А, да, и още нещо. Днес следобед в Тоа Пейо някой е убил невинен свидетел. С магнум 357. Според експертите по балистика вероятно „Колт Питон“. — Откачи от колана си белезници и ги хвърли в краката на По. — Когато се върна, искам скапанякът, който има такъв револвер, да е окован за предната броня на колата ми. Ясно ли е, По?

— Смятайте го за сторено, старши офицер.

Китаецът в евтиния костюм започна да отстъпва назад. Чан не остана да гледа, но шумът от схватката не продължи дълго.

6

Съвсем погрешно — макар че го разбра едва по-късно — Чан смяташе, че знае какво е намислил По. Двете бягства на Тафт бяха опозорили Чан в очите на престъпния свят. По Кей Сионг и гангстерите му се бяха усъмнили в способностите му, питаха се дали не е остарял и мечтаеха колко много неща ще им се разминат, ако е така. Той нямаше друг избор, освен да тръгне по следите на опасния Джон Грегъри Тафт в непрогледния мрак на тресавището.

Сионг го бе подложил на изпитание. Ако Чан успееше да се справи, По щеше да отстъпи. Ако се провалеше… Е, онова, което щеше да се случи после, не беше от особено значение, нали?

Извървя петдесет метра надолу по главната пътека. Мина покрай центъра за посетители и се насочи към моста над Сунгей Було. Паркингът беше зад гърба му. Светлината на фенерчетата и фаровете на военните джипове чезнеше в тъмата между дърветата, отразяваше се в блатистите води и едва осветяваше пътя му. Пътеката се разклоняваше на север и на юг и в двете посоки цареше непрогледен мрак.

Чан нямаше фенерче. Би било глупаво, вероятно самоубийствено, да носи фенерче. Това щеше да го превърне в лесна мишена.

Той спря на разклона и се опита да си спомни разположението на парка. Резерватът обхващаше площ от двеста акра. Имаше само няколко пътеки. Сунгей Було не беше толкова популярен, колкото другите природни резервати в Сингапур, защото се намираше на отдалечено място и беше трудно проходим. Беше далеч от удобствата, които разглезените сингапурски бели мишки харесваха.

Жалко, че хората не идваха тук по-често. Дива природа и свобода — приятен спомен от миналото.

Спомни си къде са пътеките. Бяха три и всяка криволичеше успоредно на другите. Въпросът беше по коя бе тръгнал Тафт.

Отговорът беше очевиден.

В този час на денонощието нямаше по-безлюдно място на остров Сингапур от Сунгей Було. В протока дори не минаваха лодки с контрабандисти, пренасящи „Марлборо“ от Малайзия. Крайбрежната ивица беше твърде далеч от пътищата. Пък и трябваше да си малко луд, за да се занимаваш с контрабанда и напълно откачен да рискуваш среща с някой от крокодилите в Сунгей Було.

„Крокодили… — Чан сви устни. — Още един основателен довод срещу защитата на застрашените видове.“

Там, където имаше крокодили, ставаха и нещастни случаи. Те бяха повече в Малайзия, отколкото в Сингапур, но бяха опасни, където и да те срещнеха.

На сушата гладният крокодил може да се движи със скорост десет километра в час. Хората можеха да бягат по-бързо и това им се препоръчваше. Когато беше дете, Чан видя крокодил, дълъг колкото пикап. На гърба му имаше двойна редица от заострени люспи. Крометът му беше дебел. Късите крака завършваха с ужасни извити нокти. Имаше много зъби. Приличаха на куки за окачване на месо. Устата беше достатъчно голяма, за да погълне наведнъж възрастен човек. Чан мразеше крокодилите — кафяви и люспести, досущ плаващи дънери, коварно спотайващи се в плитчините и търпеливо чакащи жертвата да се приближи до тях. Нямаше друго животно, от което да се страхуваше повече.

Освен може би от змиите.

Като тропически остров Сингапур гъмжеше от змии. Отровни. Черни, сиви или на петна, но винаги скрити и невидими, макар и точно на пътеката пред краката ти. Кралски кобри. Да, те наистина бяха кралете на Сунгей Було. Когато беше десетгодишен, чичото на най-добрия му приятел се натъкна на кралска кобра. Човекът живя само петнайсет минути. И това беше много. Пищеше като прокълната душа в четиринайсетия кръг на ада.

Имаше и черни плюещи кобри — смъртоносно отровни. Повечето змии бяха плахи и обикновено изпълзяваха в тревите, когато към тях се приближеше човек. Но плюещите кобри нападаха, търсейки схватка. Бяха много зли. Освен това Сунгей Було бе известен, поне сред херпетолозите, с шарените питони — най-дългите змии в света, достигащи до девет метра и шейсет сантиметра. Решеха ли да увият тялото си около теб, работата ти беше спукана.

„Да си го начукам! — прокле се Чан. — Защо правя това? Аз трябваше да чакам на паркинга, а По и бандитите му да бродят из резервата. Ако нямам късмет и попадна на кобра или на крокодил, проблемите ми с организираната престъпност ще бъдат решени…“

От храсталаците излезе нещо черно с размерите на кугуар.

„Исусе!“

Сърцето му подскочи. Спря да диша. Белите му дробове сякаш се вледениха. Не можеше да поеме въздух. Животното беше на не повече от два метра от краката му. Имаше кожа като от обсидиан и светещи котешки очи. Беше отворило уста и зъбите му се виждаха.

Чан държеше до гърдите си гранатомета. Но оръжието беше безполезно. По Кей Сионг имаше право. Дяволското ченге губеше битката. Беше се проявил като пълен идиот и не бе заредил гранатомета.

Лицето му се обля в пот. Сърцето му блъскаше в гърдите. Дали да хвърли гранатомета и да извади пистолета „Смит и Уесън“?

Но едно движение и звярът щеше…

Какво щеше да направи?

Ще избяга от страх. По дяволите! Чан разбра какво е животното — противен малайзийски бинтуронг, дребен хищник, който по някакъв начин бе минал протока. Проклето същество! Всъщност зверчето беше обикновен братовчед на дивата котка цибетка. Е, вярно, приличаше на пантера — поне в мрака, но имаше нрава на домашна котка. Причината, поради която нещастният звяр стоеше на пътеката, застинал, сякаш се готвеше за скок, беше, че се страхуваше повече от Чан, отколкото той от него.

Чан ритна с крак и изсъска:

— Къш!

Ужасеният бинтуронг се шмугна в шубраците. Чан преглътна с усилие, избърса потното си чело, пое си дълбоко въздух и зачака сърцето му да се успокои. После зареди гранатомета. И отново тръгна да търси Тафт.

7

Чан погледна вдясно, на север, към делтата. Стотина метра по-нататък се намираше протокът Джохор. В далечината на около два километра блещукаха светлините на Малайзия. Малайзия беше отговорът. Желанието да се добере до тази страна бе накарало Тафт да навлезе в лабиринта от мочурища и тресавища.

Американецът беше професионалист и сигурно бе набелязал план за отстъпление, преди да си купи билет за Сингапур. Беше изучил маршрута в случай, че нещо се провали.

И пътят за бягство беше следният — до най-отдалечената част на острова, до брега, до бърза моторница и към безопасността. Наркотрафикантът сигурно имаше човек за свръзка в Джохор. Едно телефонно обаждане, и срещата щеше да бъде уредена. Да се видят там, където не минават полицейските патрулни катери, в Сунгей Було.

Чан беше убеден, че в протока има моторница, която чака Тафт. Погледна часовника си. Три трийсет и осем. Американецът вероятно бе уговорил срещата си за кръгъл час. Може би за четири? Да. Това съвпадаше с графика на По. Ако хората на Сионг са го видели да влиза в парка около три, тогава съвсем логично е срещата да е в четири. Едва ли щеше да е в три и половина, защото Тафт нямаше да разполага с достатъчно време, за да отиде до единственото възможно място, където го чакаше моторницата.

И Чан знаеше къде е това място.

Човекът на Тафт се нуждаеше от ориентир, нещо, което да го ръководи. Но на необитаем бряг от тресавища ориентирите бяха малко и отдалечени един от друг.

Сунгей Було беше рай за защитниците на птиците. В резервата мигрираха над сто и седемдесет вида, някои от които изключително редки. Защитниците на птици бяха агресивно, интелигентно и откровено племе. Бяха организирали мащабна кампания за защита на Сунгей Було като природен резерват и правителството, странно либерално по въпросите на опазването на околната среда, бе направило всичко възможно да ги успокои. Резултатът — в парка имаше двайсетина заслона за наблюдение на птици.

И една кула.

Оттам фанатиците можеха да се възхищават на белите морски чайки, които кръжаха, връхлитаха и убиваха жертвите си.

Кулата. Натам бе тръгнал Тафт. Кулата се извисяваше на брега и лесно се виждаше от протока. Не можеше да не бъде забелязана. Лодкарят на Тафт щеше да се насочи към нея и после — към свободата.

Ако погледнеш картата на Сунгей Було — а той несъмнено го бе сторил — ще видиш, че кулата е далеч от мястото, където Чан стоеше. Няма да сбъркаш.

И в същото време ще сбъркаш.

Чан познаваше Сунгей Було, но жертвата му — не. Тафт щеше да се придържа към картата и да върви по дървените мостчета и песъчливите пътеки, които криволичеха из парка. Северната заобикаляше кално езеро, в чиито тръстики се разхождаха чапли и бекаси. Южната минаваше покрай плитко езеро, идеално за четири вида бели чапли. Намираше се на пет километра от кулата.

Беглецът не знаеше, че между двете водни площи има тесен насип, дълъг триста метра. Не беше отбелязан на картата. Достъпът дотам бе забранен за всички, освен за пазачите на парка. Този маршрут щеше да даде възможност на Чан да измине разстоянието за една десета от времето, необходимо на човек, движещ се по дългите, лъкатушещи пътеки.

Ако извадеше късмет, Чан щеше да стигне до кулата, преди да се появи моторницата на престъпника.

Най-големият заслон за наблюдение на птици беше на няколко крачки вдясно. Прекият път през центъра на природния резерват започваше точно зад него.

Той насочи напред гранатомета.

Тръгна, без да бърза, защото щеше да вдигне шум и да се умори. Подтичваше с равномерна скорост. Десет километра в час. Като крокодилите. Кожените му мокасини тихо шепнеха върху чакъла. Несъзнателно, без дори да забележи какво прави, белите му дробове ритмично започнаха да изпомпват въздуха, както го бяха учили в академията. Бърз марш! Леви, десни!

Американско обучение. Американски методи. Американски оръжия. Всичко това влизаше в подготовката. В онези дни Съединените щати приличаха на голямо объркано животно, което се търкаля в малко, смъртоносно тресавище на име Виетнам. Цяла Югоизточна Азия гъмжеше от американци и мнозина от тях имаха задачата да обучават така наречените съюзници. Едри типове в зелени униформи, които вървяха с полюляваща се походка като Джон Уейн в „Рио Браво“. Докато тичаш, сержантите ти викат, както са ги учили американските инструктори: „Леви, десни“.

И Чан тичаше, понесъл оръжие почти пет пъти по-тежко от карабините „М-14“ с дървени приклади. Ритъмът беше правилен. Той се нуждаеше от повече кислород в кръвта, от засилена сърдечна дейност, от допълнителни хормони в организма. Това правеше убиването по-лесно. Ако се престараеш, ще започнеш да се задушаваш. Ръцете ти ще се разтреперят и няма да улучиш целта. Трябва да действаш бавно и да мислиш. Ставаш чувствителен и се потиш по-обилно. И най-странното беше, че дишаш по-учестено, отколкото ако тичаш.

Номерът е в ритъма. Това е форма на медитация, повтарящи се физически и умствени мантри, които носят покой на душата, острота на ума и съвършен контрол на тялото. Дзенбудизъм, йога, медитация, военна подготовка — всички те имаха една и съща цел и постигаха еднакъв психически ефект.

Леви, десни.

Чан спокойно тичаше в тръс покрай солените блата. При минаването му се размърдваха живи същества. Нощни птици спореха за територия и изразяваха любовните си предпочитания. Жаби крякаха в тръстиките и водите на делтата, които се надигаха от прилива, шепнеха между корените на мангровите дървета и леко се плискаха в калния бряг.

Чан се намираше на четирийсет минути от финансовия център на Югоизточна Азия и на един милион километра в миналото, в свят, който беше същият както преди раждането на човека.

Леви, десни.

Сега той беше във върхова форма, спокоен и готов. Тъмните храсти пред него просветляваха, отстъпвайки място на пясъка. Още двайсетина крачки и щеше да излезе на главната пътека. И ако боговете му се усмихнеха, щеше да се приближи до жертвата си. Завой вдясно, още километър и половина, и щеше да стигне до кулата. Осем-десет минути тичане, после по-бавен ход, без да издава звук. Надяваше се, че Тафт е достатъчно самоуверен, за да се изкачи на кулата и да стане идеална мишена. Силуетът му щеше да се очертае на фона на небето и отраженията…

— Исусе!

Чан се вкамени. Викът се чу вляво от пътеката, водеща към най-гъстата част на тресавищата в Сунгей Було. Гласът несъмнено беше на Тафт.

— Господи! Махни се от мен, по дяволите!

Офицерът се усмихна доволно. По всичко личеше, че господин Тафт се е срещнал с някое от нощните животни в Сунгей Було.

8

Змията беше последната капка. „Чашата преля“ — помисли Джак.

Той вървеше предпазливо. Придържаше се към песъчливата пътека и проверяваше дали е на правилния път, като от време на време включваше фенерчето на Питър Куинт.

И онова нещо се плъзна в светлината на лъча. Изглеждаше безкрайно. Десет метра отвратителна, бяла, люспеста, гадна змия!

— Исусе! — извика Джак.

Влечугото беше дебело колкото ствол на дърво, чудовищно, силно и изключително отблъскващо. Догади му се. Змията спря по средата на пътеката и се вторачи в него. Явно го смяташе за апетитна мръвка.

„Господи!“

Той неволно отстъпи назад. Змията реагира, като смени посоката и запълзя към него, като влечугото не откъсваше от Джак хипнотичните си, изцъклени очи. Сигурно го мислеше за ранено животно, което вие от болка и е лесна плячка.

— Махни се от мен, по дяволите! — извика той.

Змията застана неподвижно. Но само за секунда. Мъжът хвърли фенерчето, което отскочи, угасна, търкулна се по земята и спря на няколко сантиметра от главата на змията. Влечугото го докосна с език.

Метал. Твърде студен. Не става за ядене.

Питонът бе изпитвал подобно разочарование и преди. Шумни машинки, които приличат на плячка, но са направени от нещо друго, не от месо. Опитите да ги смаже и да ги превърне в смилаема каша бяха чиста загуба на време.

Онова, което не пуска кръв, не е храна.

Питонът се изви и се върна на първоначалния си път. Скоро се скри.

Джак не помръдваше. Не знаеше колко време е стоял неподвижно. Сетивата му бяха изострени до крайност. Оглеждаше се, ослушваше се и дори се опитваше да подуши противната твар.

Змията, изглежда, се бе отдалечила. Той вече не чуваше приглушените звуци от плъзгане по пясъка и не виждаше безкрайната ивица от люспеста кожа,

„Всемогъщи боже! Какво беше онова нещо?“

Влечугото бе изчезнало и Джак трябваше да тръгне. До брега, намиращ се най-близо до Малайзия, оставаха около осемстотин метра.

Но Джак не смяташе да продължи без фенерчето. В храстите се криеха змии и кой знае още какви гадини.

Бе хвърлил фенерчето по змията. Надяваше се, че не се е счупило. Иначе не би могъл да се оправи в това тъмно и опасно място.

„Нужна ми е светлина. По дяволите, къде ли падна фенерчето?“

Съзря отблясъка на нещо на земята. Метал, слабо озарен от светлините на града, отразяващи се в облаците. Фенерчето се бе търкулнало до основата на дебело, огромно дърво. Направи пет крачки към него и се наведе да вземе фенерчето.

В същия миг шейсетсантиметрова част от дървото над главата му изчезна. Изпари се, сякаш поразена от гръм. Остана само мъгла от дървесни частици и празно пространство — около седемдесет сантиметра в диаметър. Дървото се наклони и започна да пада.

Разнесе се пронизителен шум — унищожителен взрив, от който ушите му започнаха да кънтят толкова силно, че не чу ругатните на Чан Джин:

— Не те уцелих, кучи сине!

Джак изкрещя за трети път тази нощ. Но не от ужас. Вече го бе преодолял. Викът изразяваше нещо друго — неудържим гняв.

9

Чан не можеше и да желае повече. Тафт стоеше неподвижно на разстояние четирийсет метра. Тъмният му силует беше лесна мишена. Подпря гранатомета на дебелия ствол на мангово дърво, което да поеме отката, натисна копчето, задействащо прибора за нощно виждане, и долепи дясното си око до оптическия мерник. Миг по-късно кръстчето се съсредоточи в гърба на мишената. Точно тогава Тафт тръгна напред, постепенно ускорявайки крачка в мрака. Нищо. Той отново се прицели. Не беше стрелял толкова отблизо с този гранатомет и изгаряше от нетърпение да види какъв ще е резултатът върху нещо, улучено от такъв обхват.

Повяваше лек ветрец. Чан беше близо до мишената. Тафт вървеше към едно тиково дърво. Преди няколко десетилетия Сингапур изобилстваше от тези дървета, но напоследък все повече намаляваха, защото ги изсичаха заради ценната им дървесина.

Натисна бутона, активиращ лазерния мерник. Американецът спря пред тиковото дърво. Сега бе моментът. Червената точка беше фокусирана на няколко сантиметра под врата на Тафт, точно между раменете му. Чан бавно натисна спусъка.

Гранатометът изтрещя и избълва двуметров пламък, който описа дъга като голяма синя акула, захапала стръвта. От манговото дърво, на което бе опрян, се посипаха узрели плодове.

Тиковото дърво бавно се наклони назад. Тафт се изправи и се развика — несъмнено някоя арогантна псувня, която Чан не чу, защото ушите му заглъхнаха от гърмежа.

Чан не можеше да повярва на очите си. Престъпникът беше свръхестествен, да го вземат мътните. „Що за човек е той? — запита се Чан. — Кой може да усети лазерния лъч на гърба си?“

Отговорът беше следният — най-опасният човек, когото бе срещал. Нощта сякаш стана по-студена и той изпита страх.

Американецът хукна по пътеката към дървения мост над тресавището. Чан едва виждаше сянката му. Нямаше време да зареди гранатомета. Беглецът прескочи перилата, нагази в дълбоката до кръста вода и изчезна от погледа му.

Той се завтече след него. Бягаше, колкото му държаха краката. Заряза заучения ритъм. Сега се нуждаеше от всичкия въздух, който белите му дробове можеха да поемат, и от силата на всеки мускул, напрегнат в преследване на врага, когото изгаряше от желание да убие.

Чан зареди гранатомета. За миг му хрумна да го захвърли и да извади пистолета, но се отказа от тази идея. Тафт беше далеч напред. Пистолетът беше неточен на разстояние повече от двайсет и пет метра. А той не можеше да си позволи грешка! Гранатометът беше единствената му надежда.

Обувките на Чан тропаха по дървения мост и издаваха на Тафт местонахождението му. Докато тичаше, зареди гранатомета. Събу лявата си обувка, после дясната. Едната спря на дървените дъски, а другата цамбурна в блатото. Мокасини „Бали“, направени от кожа за ръкавици, четиристотин сингапурски долара. Чан дори не се замисли за загубата. Приготви се да скочи в калната вода и да стреля, ако съзре мишената.

Приближи се до мястото, откъдето американецът се бе шмугнал в най-тъмната и гъсто обрасла част на Сунгей Було, в самия център на джунглата от мангрови дървета. Негодникът инстинктивно бе побягнал към най-подходящото място.

„Много го бива. Но дали е по-добър от мен?“

Чан прескочи перилата, без да се подпира. Направи го като олимпийски бегач, грациозно преодоляващ препятствие.

Приклекна и се приготви да нагази във водата и засмукващата кал. Водата се разплиска до шията му. Топла и гъста кафява течност обля лицето му. Вкусът й беше солен и в същото време миришеше на органична материя. Имаше температурата на прясна кръв.

Изправи се. Водата стигаше почти до кръста му. Леко течение подръпваше крачолите на панталона му.

Застана неподвижно и се заслуша.

Тафт сигурно се придвижваше бавно, затова беше по-добре да не вдига шум. Но ако боговете му се усмихнеха, Чан нямаше да е толкова безшумен. Щеше да се хвърли в калта, да се хване за плаващ дънер, да се добере до място, където е дълбока, и да започне да плува.

Лек ветрец разлюля дърветата. Листата зашумяха. Приливът зашепна с тих глас. В протока изсвири корабна сирена. Звукът беше слаб и далечен, заглушен от гъстата растителност в природния резерват. Някакво дребно животно изпръхтя и малки нокти застъргаха по кората на дървото, по което се изкатери. Жабите още крякаха гръмогласно, а нощните птици продължаваха да вършат шумната си работа, без да се интересуват от пристигането на двете същества, бавнодвижещи се двуноги, които едва ли щяха да застрашат гнездата им. Чан стоеше неподвижно и се ослушваше.

От североизток, вляво по канала, се разнасяше тих шум от бавно придвижване във вода. Приглушен, потаен и ритмичен — някой плуваше колкото е възможно по-безшумно. Разбира се, това беше Тафт, който се опитваше да стигне до мястото на срещата при кулата за наблюдение.

Аз съм мъжкар и съм гладен. Лениво размахвам опашка, търсейки дълбоки води. Тук няма плячка. Отчайващо място.

Тафт сигурно не плуваше бързо. Рискът да го чуят беше твърде голям. Това даваше предимство на Чан. Той добре познаваше парка и бе играл в него още когато имаше само пущинаци. Затова знаеше как да се придвижва в тези води по-бързо и потайно от престъпника.

Веднага намери подходящ дънер — дълъг почти колкото него и не много дебел. Хвана се за дървото и се остави течението да го носи по канала. Сложи гранатомета напреки на пъна и започна да се изтласква, като риташе в калта. Така се движеше по-бързо, отколкото ако плуваше. И не издаваше звук. След няколко секунди дървото се понесе по-бавно. Чан продължи да рита.

Някъде пред него — но вече много по-близо — още се чуваше ритмичното плискане на вода.

Пернатите са вкусни, но най-хубави са топлокръвните. Плувай под повърхността. Да се виждат само очите. Храната сама ще те намери. Не е необходимо да бързаш.

Чан настигаше Тафт. Ако американецът продължеше да плува бавно, скоро щеше да скъси разстоянието. Тафт несъмнено бе напрегнал слух, за да чуе издайнически плисък на вода от преследващ го човек. Но негодникът нямаше да чуе нищо. Нито щеше да разбере какви умения бе усвоило малкото китайско момче преди няколко десетилетия, благодарение на малайските си приятели, опитни в промъкването до птичите гнезда в тресавището, за да крадат яйца в онази епоха на бедност и междуособни войни.

Каналът правеше завой. На двайсет метра имаше островче — плетеница от мангрови корени и кал. Прииждащият прилив минаваше от двете му страни. Коя ли страна ще избере Тафт? Чан се заслуша. Плувецът, който вече беше наблизо, бе поел вдясно. Той също насочи натам импровизирания си сал.

В тези води има и друг. Зад мен е. Движи се толкова безшумно, че сигурно е някой от люспестите ми събратя.

Понякога използването на дънер за придвижване през мочурища и делти бе давало още по-благоприятни резултати за Чан и приятелите му. Да, птичите яйца бяха вкусни. Но още по-вкусни бяха самите птици и ако умееш да боравиш със саморъчно усукана примка, вечерта ще се прибереш вкъщи като герой, носейки храна за разкошен пир. В онези дни, когато Сингапур беше размирна, изостанала страна от Третия свят, месото беше рядкост. Разбира се, Чан Джин не бе изпитал подобно лишение, тъй като родителите му бяха заможни. Но сред приятелите му от малайските семейства, които живееха на брега и ловяха риба, дъждосвирецът беше страхотен деликатес. Имаше и раци, но само ако знаеш къде да ги търсиш и действаш ловко с пръчката. Малкият Чан, разбира се, беше ловък и гордо правеше подаръци на родителите на приятелите си.

Макар и бедни, онези времена бяха по-хубави. Чувстваше се нетърпение. Несигурността на живота се усещаше по-осезателно. Хората сами взимаха решения, мислеха за алтернативи и понякога предприемаха смели действия. Но днес повечето сингапурци бяха плахи същества. Имаше кой да се грижи за тях и да ги защитава. Криеха се зад широките поли на покровителстващото всеки правителство и…

Ето го! Чан го видя! На не повече от трийсет метра.

Другият се приближи. Кой се осмелява да оспорва кралските ми владения?

Тафт се виждаше само като блед силует сред сенките, неясно очертание в тъмните води. Но несъмнено плуваше към островчето с мангрови дървета и се отправяше към кулата за наблюдение. Чан сви колене, заби пети в засмукващата кал и се отблъсна по-силно.

Още минута и щеше да го настигне. Щеше да се приближи на десет-дванайсет метра зад Тафт. После щеше да се прицели, да натисне спусъка и да сложи край на нощните приключения.

Гранатата щеше да разкъса на парчета проклетия наркотрафикант. Щяха да ги търсят цяла седмица. И да ги намерят разпръснати в радиус от един акър.

Изгаряше от нетърпение.

Приближи се още. Деляха ги по-малко от осемнайсет метра. Онзи боклук не го беше чул и не знаеше колко близо е смъртта.

Четиринайсет метра. Чан видя цялата дължина на тялото на врага. Само още няколко секунди…

Съдейки по миризмата, не е съперник, а голяма и вкусна плячка. Хубаво месо. Меко и обилно напоено с кръв.

Дънерът се блъсна в нещо. Плитчина от кал. Заседна. Не искаше да продължи напред. Нито да помръдне дори на сантиметър.

„Ако ще го убивам, това трябва да стане сега!“

Плячката се изправя. Ако ще я хващам, това трябва да стане сега.

Чан се надигна и понечи да сложи гранатомета на рамото си. Знаеше, че може да пренебрегне удобството на оптическия и лазерния мерник. От това разстояние само трябваше да се прицели, да натисне спусъка, да поеме отката и да се надява парчетата от покойната отрепка Джон Грегъри Тафт, които полетят към него, да не са от най-гадните.

Гладът ми скоро ще се превърне в преяждане.

Чан вдигна гранатомета и се усмихна. В същия миг нещо се допря до гърба му и един глас прошепна:

— Горе ръцете, Чан! Хвърли оръжието!

Истинско угощение!

Чан Джин си помисли: „Боже мой! Какво преследвах през последните пет минути?“. После си каза: „О, не!“. Последното се отнасяше за факта, че стреснат от засадата на Тафт, инстинктивно бе натиснал спусъка.

Нанасям удара…

От дулото се извиси огнена дъга. Гранатометът отскочи назад и прикладът се заби в ребрата на Чан със силата на слонски ритник.

Почувства пронизваща болка.

Във водата пада мълния…

Пред очите му падна мрак.

Чува се гръм…

Чан Джин изгуби съзнание.

Те са по-смъртоносни от мен.

Четириметровият крокодил трепна от унищожителната сила на гранатата, която експлодира на няколко метра от него. Стъписано и зашеметено, животното се гмурна и заплува с всички сили, за да се спасява в дълбините на протока.

10

Чан се свести, но още не беше готов да отвори очи. Отдясно на гръдния си кош усещаше болка, но някак притъпена и далечна, потисната от лекия шок, в който бе изпаднал.

Сви крака. Движението накара тялото му да потрепери. „Счупени ребра“ — помисли Чан. Нямаше да може да се движи бързо, докато не заздравееха. А може би и после.

В случай, че имаше „после“, което беше малко вероятно.

Интуитивно чувстваше, че не е лежал дълго в безсъзнание. Най-много няколко минути. Достатъчно, за да може онзи гадняр Тафт да го повали и да го претърси за оръжия.

Както и да откачи резервните белезници от колана му и да ги използва, за да окове лявата му китка за хубав, солиден корен на мангрово дърво.

„Свършено е с мен“ — помисли си Чан. Но не се страхуваше много. В края на краищата американецът беше професионалист и щеше да го направи бързо.

Той отвори очи. Тафт стоеше пред него — съвсем наблизо. Обаче Чан не можеше да стигне до него.

„После ще ме хвърли в делтата, крокодилът ще дойде и… О, боже!“ Изведнъж осъзна, че всъщност се страхува.

Американецът заговори веднага щом видя, че Чан е дошъл на себе си. Странно, но тонът му не беше враждебен:

— Въоръжил си се до зъби.

Револверът „Ругер“ — едно от оръжията на Чан — небрежно висеше на пръста му.

По всичко личеше, че кучият син щеше да го дразни, преди да натисне спусъка. „Няма да стане. Може да ме убиеш, но няма да ми се подиграваш.“

— По-добре да взема мерки, отколкото после да съжалявам.

— Какво е онова нещо? — попита Тафт. — Ракетохвъргачка ли?

Опитваше се да изглежда хладнокръвен, но Чан виждаше, че американецът кипи от гняв. Проклетият кучи син искаше да размаже лицето му с ръкохватката на пистолета. Чан не го обвиняваше. На негово място и той щеше да изпитва това желание.

— Не се занасяй, Тафт. Това е само пушка.

— Само? По дяволите, това чудо разцепи на две огромно дърво.

— Да. Противотанковите оръдия го правят.

Чан го остави да си представи какво щеше да му се случи, ако го бе уцелил.

Американецът преглътна с усилие.

— На кого му трябва противотанково оръдие?

— На мен.

— За какво ти е?

— Нещата се влошиха.

— Например?

„Например ти, негоднико“ — помисли Чан, но не го каза. Спомни си, че според полицаите психолози, когато престъпникът иска да говори, това е положителен знак, и реши да поддържа разговора.

— Ами, например преди около седем години преследвах открадната хонда. Ченге на име Кумар караше колата ми. Аз седях на задната седалка с гранатомета. Бяхме на магистрала „Букит Тима“. Хондата се движеше със сто и петдесет километра в час. Казах на Кумар да изпревари и да препречи пътя й. Той го направи. Смъкнах стъклото, насочих гранатомета към хондата и натиснах спусъка. Двигателят се разцепи на две. Хей, Тафт, виждал ли си какво става с движещ се с висока скорост автомобил, когато двигателят му експлодира? Красота. Много приятно.

Очите на американеца се разшириха.

— Господи! Ти си извратен.

— Аз убивам престъпници, Тафт. Това ми е работата. И я върша много добре.

— Ти си ненормален.

— Грешиш. Само прилагам закона по начини, които се забелязват. Изпращам послание на лошите типове. Но не съм ненормален. Единственият смахнат тук си ти.

Тафт се ухили. Чан за пръв път го виждаше да се усмихва. И изражението никак не му хареса.

— Щом съм смахнат, защо ти си окованият за дървото?

— Да ти го начукам, Тафт.

— И аз на теб, приятелю мой.

Двамата млъкнаха. Времето, минаваше и единствената мисъл на Чан беше защо Тафт не свършва с него. „Какво чакаш, Тафт? Хайде, направи го.“ Най-сетне американецът рече:

— Ребрата ти са в много лошо състояние. Разбрах това, докато те претърсвах.

Тези думи изненадаха Чан. Както и състрадателния тон, с който бяха произнесени. На каквото и да се дължеше това, единственият начин да се справи с Тафт, беше като му се изсмее в лицето.

— И аз мисля така.

— На гърба ти има дупка от клона.

„Клон?“ Чан вече знаеше какво има предвид Тафт. Стар номер. Фактът, че се бе хванал на него, го накара да изпита желание да вие от срам. Това беше унизителното разкритие, което чакаше злият кучи син.

— Наръгал си ме с шибан клон?

— Да. Забрави ли, че мразя оръжията?

— По дяволите!

— Както и да е, раната не е дълбока. Превързах я, защото кървеше.

— Заври си го отзад, самарянино.

Тафт поклати глава.

— Знаеш ли, Чан, наистина си много противен.

— Опитвам се.

— Кажи ми нещо. Когато ти и приятелите ти нахлухте в хотелската ми стая, защо не носехте полицейските си значки? Ако си ги бяхте сложили, щях да се предам.

— Не ми трябва смърдяща значка.

— „Съкровището на Сиера Мадре“. Заснет през 1947 година. Режисьор Хюстън. Участват Богарт и Холт. Всъщност репликата е: „Не е необходимо да ти показвам смърдящи значки“.

Чан отвори широко очи. Тафт очевидно беше културен човек и имаше вкус, макар да бе проклет гангстер.

— И защо не ти трябваше смърдяща значка? — продължи американецът.

— По дяволите — изръмжа ченгето. — Държах пълномощното си.

— Кое?

Въпросът го озадачи. Наистина ли този боклук не знаеше какво е пълномощно? Не, това беше невъзможно… Но, от друга страна, Тафт беше американец и очакваше цивилните ченгета да носят значките си, закачени на саката. Може би не знаеше, че в Сингапур…

— Тафт, шибан лъжецо, много добре знаеш какво е пълномощно.

— Не знам.

— Полицейска карта за самоличност, човече! Пълномощно да риташ врати, задници и отрепки като теб. Държах я в ръката си, когато ти отвори вратата. Картата беше точно под шибания ти нос.

— И откъде трябваше да знам каква е тази карта?

— Не се будалкай, Тафт! Не искам да те слушам.

Американецът се намръщи и измърмори:

— Проклетите тъпи ченгета дори не носят значки. Защо ли не съм изненадан?

Тафт се изправи и Чан видя още два пистолета, затъкнати в колана му. И двата — на Чан.

— Нали каза, че не обичаш оръжията.

— Така е. Но знаеш ли, човек се пристрастява към тях. — Отново се ухили и Чан още по-малко хареса изражението му. — Както и да е. Тъй като съм свестен тип, ето какво ще направя. Не искам да те оставям тук ранен, но няма друг начин. Щом стигна до Малайзия, ще се обадя…

Чан потрепери. Обзе го смъртен ужас и неконтролируем страх.

— Ще ме оставиш на крокодилите, така ли?

Гласът на Тафт прозвуча една октава по-високо, изпълнен с паника:

— Крокодили?! Истински?

— Престани, Тафт. Пръсни ми черепа и да приключваме. Или ако искаш да ме чуеш да крещя, изстреляй няколко куршума в корема ми. Но, за бога, позволи ми да умра като мъж!

— Тук има крокодили? — Американецът отново седна. — Исусе!

Тафт напрегнато се замисли. Чан не знаеше за какво, но беше важно да разбере. Той поклати глава, опитвайки се да прогони болката, шока и смразяващия ужас от мисълта, че е окован с белезници за дърво, няма оръжие и вероятно наоколо се въртят гладни крокодили.

— Във водата имаше нещо — зашепна Тафт. — Мина покрай мен. Току-що се бях добрал до това островче. После се появи ти. Помислих, че онова нещо във водата е голяма риба.

— Беше крокодил. В тъмнината го взех за теб. Повечето минават през протока и…

— Протока? — Отново повиши тон. — Аз се готвя за среднощно плуване, а във водата има крокодили!

Чан не се сдържа и се изсмя. Почувства адска болка в гърдите.

— Да плуваш? А моторницата?

— Каква моторница?

Тук нещо не беше наред.

Тафт заговори по-бързо, като отчаян човек, който всеки момент ще загуби самоконтрол:

— Виж какво, единственото ми желание е да се добера до безопасно място. Толкова ли много искам? Ако намеря някого, който да ме изслуша, вместо да се опитва да ме застреля всеки път, когато пътищата ни се пресекат, ще му обясня как стоят нещата. Но в тази скапана страна никой не желае да ме изслуша. В Сингапур непрекъснато се сблъсквам с ненормалник на име Чан, който има достатъчно оръжия, за да превъоръжи Ирак, и разни други типове, а не съм направил нищо. Господи! — Размаха ръце и погледна към небето, сякаш търсеше Бога. Думите се лееха като поток от устата му: — После се натъкнах на онази змия! Огромна като булдозер! Исусе! Само това ми липсваше. По-лошо не може да стане. Така си помислих. Но не! Имаше още. Крокодили, които преминават през протока! Това вече е прекалено. Писна ми!

Американецът се задъха и наведе глава.

Според Чан изпълнението му беше забележително — объркан гражданин, несправедливо обвинен в умишлено престъпление. За малко да му повярва. Но, разбира се, Тафт беше талантлив актьор, който играеше ролята си.

Американецът го погледна огорчено и примирено.

— Добре. Няма да вляза във водата. Не мога да се бия с крокодили. Тогава какво да направя? Първо трябва да се измъкна от това скапано блато, нали? Докато ти беше в безсъзнание, аз прегазих калта и се добрах до това противно островче. Дървеното мостче е от другата страна. Мога да отида дотам и да избягам, нали? Няма да има проблем, само дето мога да бъда схрускан от местните обитатели.

— Можеш да ме застреляш.

— Какво? — изкрещя Тафт. — Това да не е тест? Избери един от следните три варианта. Да те оставя на крокодилите! Да те застрелям! Или един от двата!

Американецът бе навел глава и се клатеше напред-назад като човек, изпадащ в нервна криза. „Уязвим е — помисли Чан. — Мога да го притисна и вероятно той ще…“

— Тафт, престани с проклетото хленчене!

Той вдигна глава.

— Какво каза?

— Бръщолевиш като дете.

Тафт стисна зъби и изсъска:

— Не ме наричай дете!

Реакцията му беше интересна. Чан разбра, че го е засегнал, и не можа да устои:

— Защо, Тафт? Не ти ли харесва да те наричат ревливо дете?

— Да ти го начукам!

Лицето му се зачерви.

— Реви и хленчи колкото искаш, приятел. Само не го прави пред мен. Лигавите мамини синчета ми лазят по нервите.

— Не съм лигаво мамино синче.

— По дяволите, синко. Имам счупени ребра. Но да си ме чул да се оплаквам? Истинските мъже не хленчат, Тафт. Те преглъщат горчилката. Искаш ли да знаеш какъв ти е проблемът? Мисля, че…

— Млъкни! Не желая да слушам тъпото ти мнение. За какъв се мислиш, за да ми говориш по този начин?

Чан се стъписа от избухването на Тафт.

— Уместен въпрос. А ти за какъв ме мислиш?

Американецът стисна зъби и се вторачи в Чан.

„Изкарах те от равновесие — помисли Чан. — По дяволите, психолозите имат право. Трябва да насърчаваш престъпниците да говорят.“

11

Изминаха пет минути. Може би повече. Тафт се бе шмугнал в храстите. Чан знаеше, че не е отишъл далеч. Чуваше гласа му — тих и гневен, но не можеше да разбере думите.

„Сам си говори. Побъркан е. Това се вмества в картината.“

Тафт се върна, седна на един пън и започна да барабани с пръсти по коленете си и да диша учестено, като човек, който е пробягал голямо разстояние. Питайки се какъв ли коварен план е измислил кучият син, Чан изръмжа:

— Е?

— Можеш ли да вървиш?

— Няма да стигна далеч.

— Защо ли не съм изненадан? Добре, тогава ще трябва да те нося.

— Няма да стане. Като ме вдигнеш да се кача на мостчето, някое от счупените ребра може да пробие белите ми дробове.

— Чан, казвал ли ти е някой колко си противен?

— Да. Ти. Има и още нещо. Дори да успееш да ме пренесеш, По Кей Сионг и момчетата му чакат на изхода. Първо ще застрелят теб. Това много ще ми хареса. Но после ще пречукат и мен и ще сложат пистолета в твоята ръка. А това вече не ми харесва.

— Кой, по дяволите, е По Кей Сионг? — изкрещя Тафт.

Чан му каза.

Чан не бе виждал някой да се съсредоточава толкова усилено. Струваше му се, че чува как щрака дяволското съзнание на Тафт. Напрежението сякаш образува ореол, едва забележимо сияние на функциониращ мозък. Чан все едно виждаше как американецът разглежда парчетата на ребуса, подрежда ги, търсейки картината, която изобразяват, и ги събира в едно цяло. Беше вълнуващо и едновременно с това изтощително да го наблюдава как мисли.

Чан също потъна в размисъл. Възможно ли бе Тафт да е невинен, както твърдеше? Спорен въпрос. Съмняваше се, дали някой, който не знае какво е пълномощно, би побягнал, ако група въоръжени полицаи нахлуят в стаята му. Можеше да се спори дали при първа възможност би изхвърлил откраднатите оръжия. Спорно бе дори, дали ако му се предоставеше възможност да остави мъчителя си на крокодилите, той ще се опита да го спаси.

Можеше да се спори по всички тези въпроси.

И в такъв случай с Чан бе свършено. Защото, ако Тафт беше само невинен корпоративен служител, дошъл да върши бизнес в Сингапур, тогава съдбата на ченгето, което се опитваше да го убие, щеше да бъде много по-неприятна, отколкото да бъде изяден от крокодили. Влечугите действаха бързо, но правителството бе мълниеносно.

„Виновен е. Невинните не оказват съпротива при арест, не крадат полицейски оръжия, не отвличат стюардеси и не стрелят по таксиметрови шофьори. Виновен си, нещастнико, и аз ще ти видя сметката.“

Тафт явно приключи с размишленията, тръсна глава и се върна в реалността. Стана, огледа се и кимна.

— Добре, Чан, измислих какво да направим.

— Радвам се за теб.

„Шибан скапаняк! Три пъти ме унизи!“

— Ето какво ще сторим. Аз тръгвам. Ти оставаш тук. Ще ти дам пистолет. И един-единствен патрон.

— Това вече ми харесва.

„Хората, които ме унизяват, умират от неприятна смърт.“

— Но няма да отключа белезниците ти. И това означава, че няма да ме застреляш.

— Сериозен знак на недоверие.

„Затова само си представи какво ще направя с теб!“

— Съвсем не. Ако ме застреляш, ще останеш прикован към дървото, защото ключът е в джоба ми и трупът ми ще бъде твърде далеч, за да го достигнеш. Затова ще стоиш тук, докато някой или нещо те намери.

— Това не ми харесва.

„Ще се изпикая върху гроба ти, приятел.“

— Нали? Хей, чух гласа едва когато започна да ме молиш да не те оставям на крокодилите, а да те убия. Патронът ще ти е нужен, в случай че някое влечуго реши да се поразходи около теб.

— Много ти благодаря.

„Да ти го начукам.“

— Удоволствието е мое. Но не с толкова голямо удоволствие трябва да ти кажа, че щом се измъкна от това проклето тресавище, веднага ще ти изпратя помощ. Предполагам, че ще прекараш час и нещо на тъмно…

— Освен ако не минеш по някой пряк път. Ще ти обясня откъде да минеш.

„Отговорът е По Кей Сионг. Той и бандата му още чакат на паркинга. И много са ти се надървили, Тафт.“

— Аха — рече американецът. — Най-сетне започна да се държиш разумно. Разкажи ми за прекия път, Чан. И как да използвам проклетия ти гранатомет.

Чан се замисли за крокодилите и преглътна с усилие.

— Да. Разбира се. Трябва да ти кажа и още няколко неща. Всъщност дори ще те отворя на един номер как да се измъкнеш от По Кей Сионг.

„И после, ако наистина си толкова добър, колкото мисля, ще живееш достатъчно дълго, докато те намеря. А ако не си, и двамата яко ще загазим.“

12

Треперейки на пода на ровъра на старши офицер Чан и заобиколена от мъже, които щяха да я убият, без да се замислят, ако я забележат, Зейтун се сви на кълбо.

Тя беше само стюардеса. Работодателите наричаха такива като нея „сингапурски момичета“. С нищо не се отличаваше от кандидатките, каквито авиолиниите търсеха. „Неомъжена, до двайсет и шест години, ръст — най-малко метър петдесет и осем, с хубаво тяло и приветлива усмивка.“

Но усмивката нямаше да й помогне, ако някой от мъжете, обикалящи паркинга в Сунгей Було, погледнеше в ровъра. Привлекателността й само щеше да ги предизвика да се позабавляват, преди да я убият. А нараняването на хубавото й тяло щеше да им достави удоволствие, преди да свършат с развлеченията си.

Всичките бяха от този тип мъже.

Тя разбра кои са веднага щом Чан им заповяда да слязат от колите. Някои бяха сингапурци, други — чужденци от съседни страни. Бирници, които плискаха киселина в лицето на длъжниците, главорези, занимаващи се с охранителна дейност и изнудване, и наркопласьори, отнасящи се пренебрежително към смъртното наказание в Сингапур.

Те бяха наемни убийци.

Близостта до тях я накара да потрепери. Зейтун знаеше какво ще направят, ако открият хубаво младо момиче, което, скрито в кола, от половин час подслушва какво си говорят.

— Рядко се предоставя такава удобна възможност — каза нисък, тантурест мъж, облечен в безвкусен, зелен копринен костюм. Името му беше Самюъл Лин и се говореше, че е убил човек, като го е горил с ютия.

— Това е въпрос, който изисква сериозно обсъждане и не бива да действаме прибързано — рече По Кей Сионг, Тцунг-ли, най-старшият от сингапурските престъпни босове.

— По дяволите, преди седмица онова копеле затвори три свърталища за опиум. Уби двама от моите хора. Загубих десет хиляди долара от опиума и по петдесет хиляди за семействата на загиналите.

— Задължени сме на наследниците на другарите си.

— Задължени сме да изстреляме куршум в ухото на Чан Джин.

— Моментът не е подходящ.

— Няма да има по-подходящ. Той ще се върне всеки миг. Ако го застрелям и после сложа пистолета в ръката на Тафт…

— Не. Онзи трясък на оръжието на Чан Джин показва, че той е извършил услугата, която се искаше от него. Няма да е почтено да му се отплатим с насилие.

— Моите уважения, но думата „почтеност“ липсва в речника на Чан. Ако той мислеше, че ще му се размине, щеше да убие всички ни. Достатъчно е луд, за да се опита да го стори някой ден.

— Разсъждавай, приятелю мой, и ще стигнеш до извода, че старши офицер Чан няма да ни тормози още дълго. Дните му са преброени. Той принадлежи на миналото и методите му са старомодни. Смятам, че управляващите скоро ще загубят търпение. После ще се погрижат за него, както винаги правят в такива случаи, и ще бъдем освободени от една досадна пречка, без да се налага да прибягваме до мерките, предлагани от теб. По-добре да не рискуваме с постъпка, която ще провокира лесно раздразнимото правителство.

В разговора се намеси трети глас.

— Като стана дума за Чан, не трябваше ли вече да е тук?

Зейтун се вторачи в мрака. Говорещият беше слаб и имаше тънки мустаци. Това несъмнено беше Тенг Куоенгми, прословут с безуспешната си борба да постави под контрола на мафията ожесточено съпротивляващата се независима сингапурска проституция. Тримата — хубавият, възрастен По, дебелият Лин и мършавият Тенг — стояха един до друг близо до черно беемве. Тенг държеше цигара. Лин беше пъхнал ръце в джобовете. Стоеше с прегърбени рамене и намръщено гледаше в земята. Сионг погледна към пътеката, откъдето щеше да се появи Чан. Зейтун се молеше това да стане по-бързо.

Готова да се наведе, ако някой се обърне към ровъра, тя огледа паркинга. В отсрещния край четирима мъже седяха на земята и играеха карти на светлината на фаровете на военен джип. Другите главорези се въртяха около колите, с които бяха дошли. Единият бе извадил пистолет и изглежда го почистваше. Друг мъж — явно шофьорът на По Кей Сионг — внимателно лъскаше тъмносинята повърхност на кадилака на господаря си. Изведнъж мълния раздра нощта. Кадилакът подскочи на метър във въздуха. Лин и Тенг се хвърлиха на земята. По се обърна. Предният капак на кадилака се отвори и от двигателя се разхвърчаха искри, сякаш някой работеше с оксижен. Шофьорът на Сионг се претърколи на земята. Приличаше на парцалена кукла, захвърлена от сърдито дете. Мъжете приклекнаха, извадиха пистолети и започнаха да търсят мишени. Кадилакът тупна на земята и вътре в него нещо метално се разцепи на две.

— Това е Чан! — изкрещя дебелият Лин, който пълзеше по корем като тлъста змия. — Предупредих те, че ще опита нещо!

Един обикновен човек, толкова невзрачен, че всеки би го помислил за счетоводител или за продавач, държеше нещо дебело и черно. Приличаше на уред за гресиране, но от предната част излизаха жълти пламъци и всеки свистеше като фойерверк. Главорезите стреляха. В блатните треви и тръстики свиреха куршуми. Странно, но Зейтун се разтревожи за птиците, които вероятно имаха гнезда там. Не гледаше в тази посока, когато огънят изригна, защото щеше да ослепее от експлозията. Тя се обърна и видя огнено кълбо, издигащо се от мястото, където се намираше кадилакът на Сионг. Облакът се разстла като червен купол и се разсея в ивици мазен пушек. Заваля дъжд от метални отломки. Някой крещеше. И не беше само един. По Кей Сионг лежеше по гръб. Ризата му гореше. Тенг се хвърли към него и започна да гаси пламъците с ръце. Един от гангстерите се изправи на колене и изпразни пълнителя на автоматичния си пистолет в храсталака. Последва втора мълния и се чу гръм. Военният джип се разтресе като хамак, разлюлян от силен вятър. От резервоара бликна бензин. Неколцина от мъжете започнаха да псуват. Употребяваха различни думи и говореха на различни диалекти, но смисълът им беше еднакъв. Едно от колелата на кадилака се затъркаля по чакълената настилка на паркинга. Гореше. Приличаше на фантастичен религиозен символ, като нарисуваните по стените на индийските храмове, какъвто обаче не можеше да се види във всекидневието. Един от хората на Лин се промъкна към него. Колелото се движеше по-бързо от мъжа и скоро прекоси потока от бензин, изливащ се от военния джип. Зейтун затвори очи. Тя отново отвори очи, но не видя ясно какво се бе случило с човека, който се бе опитал да спре колелото. Едно от беемветата беше обхванато от пламъци. Повърхността на колата бе обляна с бензин. Вътре имаше човек, който крещеше и безуспешно се опитваше да отвори горящата врата. Стрелбата спря, но не и псувните. Ставаха все по-гневни и вулгарни. Зейтун забеляза движение покрай предното стъкло на ровъра и се обърна. Там имаше някой, изцапан с черна кал. Усмихваше се. Мъжът се наведе и се скри от погледа й. Миг по-късно се изправи. До него стоеше убиецът от Китай, мъжът, когото гангстерите бяха оковали с белезници за предната броня на ровъра. Но сега белезниците ги нямаше. Убиецът започна да говори. Изцапаният с кал мъж, кошмарен черен силует, очертан на фона на пламъците, допря нещо до коляното на убиеца и натисна спусъка. Убиецът се разкрещя. Зейтун се сви на пода. Вратата на ровъра се отвори. Мъжът се намести зад волана и я погледна. Зъбите му се белееха, а усмивката му беше широка. Той протегна ръка към Зейтун, зарови пръсти в косите й и вдигна главата й. И тогава тя го позна. Мъжът я притегли към себе си и притисна устни към нейните. В движенията му имаше настойчивост, но не и бруталност. Миришеше на блато и кал, на барут и пот, на смазка и на растенията, върху които бе стъпвал. Но преди всичко излъчваше завладяващия мирис на мъжкар в опасно състояние на възбуда. Той я целуна и сломи волята й. От него струеше страст и мъжественост. И през ум не й мина да го отблъсне. Пък и това нямаше да е възможно. После мъжът отметна глава назад и без да престава да се усмихва, каза:

— Всичко ще бъде наред. Сега си в безопасност. Аз съм тук.

Макар да не знаеше защо, Зейтун му повярва.

13

Джак продължи да натиска бутони и да върти копчета, докато от радиотелефона на Чан се чу женски глас:

— Централен диспечер. Говори полицай Сонг.

Отпред имаше кръстовище. Джак намали, подготвяйки се за десен завой и смени скоростите.

— Спешен случай. Свържете ме с полицай Лиунг.

Жената замълча и натрака нещо на клавиатурата на компютъра си.

— Имаме осем полицая на име Лиунг. Ако ми кажете…

Двайсетгодишният опит в бизнеса бе научил Тафт на изкуството да запомня имена и длъжности. Той се замисли за разговора, който Чан бе провел в апартамента на Зейтун. Как го бе нарекъл? Да. Хал.

— Хал Лиунг. Ефрейтор Лиунг.

— Сега ще ви свържа.

Радиотелефонът изщрака. Джак завъртя волана надясно и даде газ. В далечината се разнесе засилващ се вой на сирени. Ченгетата бяха чули експлозиите в Сунгей Було и бяха видели огнените кълба. Патрулните коли и пожарните отиваха натам.

Той погледна жената. Тя още седеше свита на пода на ровъра. Изражението й беше непроницаемо. На Джак му се искаше Зейтун да се настани на седалката и да си сложи предпазния колан. Така щеше да е по-безопасно.

— Седни и си сложи колана. Аз съм от Ню Йорк и съм скапан шофьор.

Тя не помръдна. Само го гледаше изпитателно с черните си, замислени очи. Той сви рамене и отново насочи вниманието си към пътя.

Радиотелефонът иззвъня.

— Обажда се Лиунг. Ти ли си, шефе?

— Не. Джон Тафт е. — Хареса му как звучи. — Джон Грегъри Тафт.

— По дяволите!

— Слушай внимателно. Няма да повтарям. Онзи самохвалко шефът ти е окован с белезници за едно дърво в Сунгей Було. Знаеш ли къде е това?

— Знам, да те вземат дяволите, и…

— Затваряй си устата! И слушай! Има счупени ребра. Нуждае се от лекар веднага.

— Ще увиснеш на…

Кварталът беше тъмен. Зона с едноетажни складове и фабрики. Пожарните и линейките бяха вляво и се приближаваха. Джак не искаше да видят ровъра. Трябваше да намери тъмна уличка, където да се скрие.

— Млъкни, ако обичаш. Обаждам се, за да помогна. Един господ знае защо, но го правя. Ясно ли ти е?

— Да. Но няма да ти се размине.

Тафт долови омразата в гласа на Лиунг. Някога, всъщност съвсем доскоро, нечия ненавист би го притеснила. Но това едва ли щеше да се случи отново.

— Добре. Знам в коя страна живееш. И така, към Сунгей Було отиват пет пожарни…

— Пет пожарни?

— Да. Няколко коли, собственост на По Кей Сионг, и лакеите му се опитаха да ми попречат, но аз ги спрях.

— Господи, Тафт…

— И те се нуждаят от лекари. Или полиетиленови чували. Затова веднага се обади в участъка. Кажи им да изпратят спасителен екип на Чан и хеликоптер. И още нещо. Чан каза да ти предам, че се намира в онази част на парка, която наричате „ботаническата градина“, в северозападния край, недалеч от развъдника за скариди.

Джак стигна до кръстовището. Нямаше светофар, само знак СТОП. Той намали, но не спря. Зави надясно, встрани от приближаващите се пожарни.

— Тафт, ако си ранил шефа…

— Той сам се нарани, макар да се съмнявам, че ще го признае. Всъщност, като го знам какъв е задник, сигурен съм, че няма да го стори. Трябва да ти кажа и още нещо, Лиунг. Слушай внимателно. Аз не съм наркотрафикант. Онова, което сте намерили в куфарчето ми, е сложено нарочно там. Ако искаш вярвай, но това е истината. Мога да го докажа. Разбираш ли, Лиунг? Мога да го докажа.

Радиотелефонът изсъска, сякаш имаше смущения по линията. Но не бяха смущения, а Харолд Лиунг, който рязко си пое дъх. Джак се ухили злобно.

— Как ще го докажеш, Тафт?

— После ще говорим за това, ефрейтор. А през това време изпрати лекари при шефа си и се надявай да го намерят, преди крокодилите да са го сторили… Чакай малко…

Джак съзря главен път. Голям и ярко осветен знак известяваше: МАГИСТРАЛА „КРАНДЖИ“. Не можеше да поеме по този път, защото движението щеше да е твърде оживено и несъмнено щеше да има много полицейски коли. Натисна спирачките и направи обратен завой.

— Лиунг, още ли си на линията?

— Да.

— Добре. Тогава размърдай мързеливия си задник и се обади на лекарите! Колкото и да мразя шефа ти, ще ми е неприятно, ако го изядат крокодилите. И знаеш ли защо? Защото ако това стане, няма да видя как онзи самохвалко ще страда.

Това беше хвалба. Чиста лъжа. Джак нямаше доказателства за невинността си. Не и в Сингапур. Но това не му попречи да излъже. Стори го с изненадваща лекота. Както и всичко останало, предшестващо лъжата. Докато седеше срещу Чан, му хрумна, че все едно е мъртъв. Полицията го издирваше. Гангстер на име По Кей Сионг го търсеше. Рано или късно някой от тях щеше да го хване. Щяха да го застрелят или обесят. Всъщност това нямаше значение, защото резултатът щеше да е един и същ. Джак нямаше приятели в Сингапур, нито къде да се скрие или маршрут за бягство от този малък, добре охраняван остров. Ето защо логиката и разумът водеха до извода, че ще умре.

После се сети нещо. Не беше мисъл, а по-скоро тих глас, шепнещ в най-дълбоките ниши на съзнанието му. Едва доловим и колеблив: „Щом логиката и разумът ти казват, че си обречен да умреш, тогава прати ги по дяволите“.

Да, в това имаше смисъл.

Както и в онова, което последва. Дори във факта, че целуна Зейтун. В края на краищата шансовете му да целуне красива жена не бяха безкрайно много. Пък и дотогава не бе открадвал целувка и не му се искаше да умре, без да знае какво ще изпита.

Почувства се много добре.

Както и след като извърши всичко останало.

„Обажда се Тафт. Джон Грегъри Тафт.“

Бележки

[1] Ку-клукс-клан. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джо Гарбър Искам те обесен (11)

Метаданни

Данни

Искам те обесен

Информация

История

Сваляне / Връзки

4.Червен гняв

1.Сингапур

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

Джо Гарбър
Искам те обесен (11)

4.
Червен гняв

1.
Сингапур