Джо Гарбър
Искам те обесен (16)

2

Десет и четирийсет и пет вечерта.

Големият бял часовник на стената в кабинета на Чан сега беше негов враг. Стрелката безмилостно отмерваше секундите. Минута по-малко до намирането на Тафт и минута по-близо до края на полицейската му кариера.

Вече се бе обадила секретарката на шефа му. Съвещанието — всъщност изслушването — трябваше да започне в осем сутринта. Щяха да присъстват обичайните заядливци от отдела за вътрешно разследване, както и двама старши офицери от инспектората. Случаят с Чан беше толкова гореща тема, че комисарят изпращаше лакеите си, вместо да дойде лично.

Неприятно.

И нещо още по-лошо. Обади му се репортер от вестник в Сидни. Фактът, че позвъни чуждестранен журналист, а не сингапурски, означаваше, че местната преса е предупредена. Щеше да има официална версия по случая Тафт. Други не се позволяваха. Квотите за внос на чуждестранните вестници, които противоречаха на официалната версия, бяха намалени. Представителствата, продаващи десетхиляден тираж в Сингапур, изведнъж установиха, че имат лиценз само за петдесет. Не че в Сингапур има цензура на пресата. Това е въпрос на внос и износ.

Австралиецът бе надушил скандалната история, за да рискува отмъщение от страна на правителството. Сензационна новина. От онези, които се публикуват с големи букви на първата страница в международната преса. История, наистина неприятна за правителството.

Слухът се разпространяваше. Преди час Чан бе отишъл да хапне нещо в барчето на отдела за криминално разследване. В мръсното заведение на Ю Тонг Сен стрийт научи, че сингапурската полиция изведнъж се е разделила на три вида ченгета. Неколцина дойдоха при него, набързо му прошепнаха, че се опитват да му помогнат, и после също така бързо се отдалечиха. Повечето се усмихваха подигравателно и шушукаха нещо в ухото на партньорите си. И мнозинството — колеги, които не смееха да го погледнат в очите, отдръпваха се, когато той се приближаваше, и изглеждаха притеснени и нервни, че са в едно и също помещение с него.

Старши офицер Чан се беше провалил. И всеки го отбягваше.

Десет четирийсет и осем. По дяволите, тази вечер часовникът вървеше бавно.

Чан трябваше да намери Тафт до полунощ или малко след това. После новинарските екипи щяха да се приберат вкъщи да спят и нямаше да пристигнат навреме на мястото. Но ако планът му успееше, там трябваше да има камери.

Планът беше добре обмислен, сложен и предизвикателен. Нямаше начин да не се съобразят с него. Правителството щеше да стисне зъби и да каже: „Браво, старши офицер Чан!“. Е, щяха да разберат, че историята е подозрителна. Но щяха да я приемат. Ако досадното копеле Тафт не се разприказваше пред пресата, те нямаше да се интересуват от останалото. Спестяването на позора беше единственото, което бе от значение.

После Чан Джин щеше да се пенсионира с достойнство и да напусне страната, в която вече нямаше място за такива като него.

Но всичко това щеше да стане само ако някой забележеше онзи зъл негодник Тафт. По дяволите, всеки полицай в Сингапур го търсеше, но никой нямаше представа къде се крие. Информаторите и доносниците също го издирваха. Вярно, три четвърти от тях щяха да се обадят на По Кей Сионг десет секунди след като съобщяха на Чан. Това можеше да се очаква. Но нито един нямаше да се обади първо на По. Бяха предупредени какво ще им се случи, ако се осмелят да го сторят.

„Само едно обаждане — молеше се Чан. — Едно-единствено. Само да ми кажат къде е. Дано някой да го види и да вдигне слушалката. Хайде, Господи, направи така, че това да стане!“

Веднага щом разбереше къде е жертвата му, Чан щеше да започне да действа. Беше подготвил всичко. Хал Лиунг бе набавил необходимата екипировка. Колите бяха по местата си, оръжията — заредени, а Чан — издокаран за събитието.

Беше в тъмносинята униформа на сингапурския военен взвод за специална тактика и спасителни операции, ВСТСО. Беше си сложил кевларена бронежилетка, а отгоре — черен кожен елек. Джобовете му бяха пълни — две шокови гранати и множество други боеприпаси. В ботушите му бяха скрити бойни ножове с двайсетсантиметрови остриета. В десния джоб бе сложил „Берета Томкет“, трийсет и втори калибър — достатъчно ефикасно оръжие за стрелба отблизо. А тази нощ щеше да се действа отблизо.

Отблизо… Именно поради тази причина в кобура под лявата му мишница не беше безценният „Смит и Уесън“, модел „Сигма“, а „Ди-Макс Сайдуайндър“, огромен револвер, тежък два килограма и половина и дълъг четирийсет сантиметра, направен изцяло от стомана с изключение на обемистата ръкохватка. Револверът имаше два барабана — за патрони с калибър 45 мм и за сачмен заряд. Това го превръщаше в изключително точна ловджийска пушка — двайсет и една от двайсет и две сачми поразяваха целта. Разбира се, от по-голямо разстояние сачмите не можеха да убият врага, но несъмнено щяха да развалят деня му. Тежкото оръжие гърмеше като оръдие, бълваше огън като змей и беше страховито. Чан знаеше, че само трябва да натисне спусъка веднъж и лошият тип започваше да моли да го хвърлят в някой хубав, безопасен затвор.

Вратата се отвори и на прага застана Лиунг. И той беше облечен в синята униформа на взвода за специална тактика и спасителни операции. Ефрейторът погледна въпросително Чан, който поклати глава. Хал седна на стола пред бюрото. Чан му предложи „Спрайт“, но той се нуждаеше от кофеин и предпочете кока-кола.

— Как са ребрата ти, шефе?

— Добре. Следобед ми сложиха ортопедичен корсет. Стегнат е и ги придържа.

— И си спокоен, нали?

— Не, по дяволите!

Хал се засмя:

— Защо ли не съм изненадан?

Чан стана.

— Обади се, ако телефонът звънне, Хал. Трябва да източа бойлера.

— Бойлерът? — озадачено попита той.

— Отивам до тоалетната, Хал. Връщам се след минута.

 

 

До мивката стояха двама полицаи. Миеха ръцете си и бъбреха. Единият беше едър, самодоволен сикх, а другият — нисък, дебел малаец. Мат и Джеф. Двамата се обърнаха, когато Чан влезе, и млъкнаха. Мат подигравателно се ухили.

Чан го погледна гневно.

— Нещо ли искаш да ми кажеш?

Сикхът се замисли. Хрумнаха му пет-шест остроумни отговора. Но, от друга страна, макар и унизен и опозорен, Чан Джин си беше Чан Джин.

— Само искам да ти пожелая късмет, старши офицер. Само това.

Чан се върна в кабинета си. В същия миг Хал остави слушалката. Обърна се към шефа си и засия.

— Какво има, Хал?

— Вече не е необходимо да се тревожим как да намерим Тафт.

— Защо?

— Току-що е взривил американското посолство.

Чан погледна часовника си. Десет петдесет и седем.

— По дяволите. Радвам се да го чуя.

3

Десет петдесет и три.

В мрака изпищя жена.

Ужасеният и отчаян писък се извиси над воя от пожарните, фучащи по улиците. Жената беше наблизо.

Сержант Притви Бахадур погледна през прозореца на третия етаж. Наведе и се вторачи в оживеното движение по Хай стрийт, после в сенките между дърветата на Лок Ю стрийт. Викът се чу от онази посока, някъде от пресечката на Лок Ю и Армениан стрийт.

— Сержант? — обърна се към него младо ченге.

Бахадур му направи знак да мълчи. Внимателно оглеждаше с бинокъла улицата. Но Лок Ю беше тъмна. Видя само неколцина мъже, които влязоха в запустелите сгради по Армениан стрийт. И те бяха от взвода за специална тактика и спасителни операции като него и заемаха позиции в опразнените постройки зад американското посолство. Бахадур прибра бинокъла в калъфа.

По Армениан стрийт пробяга силует.

Бахадур допря до рамото си австрийската пушка „Щаер-Даймлер ССГ“. Дулото беше дълго и комбинирано с полицейския снайпер, гарантираше изключителна точност. Сержантът погледна през прибора за нощно виждане, който усилваше светлината трийсет хиляди пъти, обагряйки тъмната улица в зелено, по-ярко и от най-слънчевия ден.

Жената беше полугола. Само по бикини и разкъсана памучна риза. Бахадур видя гърдите й — хубави, младежки и твърди, полюшващи се, докато жената бягаше.

Тя стигна до ъгъла на Лок Ю и Армениан стрийт. Дишаше учестено. Лицето й бе обляно в пот. Поколеба се, спря за не повече от секунда и се обърна, сякаш видя нещо ужасно. Сградите пречеха на Бахадур да проследи погледа й. Онова, което жената видя, я накара да изпищи отново — този път по-силно. Тя хукна по Лок Ю. По изцапаното й с кал лице се стичаха сълзи. Изражението й показваше паника и първичен страх.

— Това е Самсудин — момичето, което Тафт отвлече — изсъска Бахадур.

Младото ченге също погледна през прибора за нощно виждане на пушката си и възкликна:

— Господи! Колко е красива!

— Американският негодник я е малтретирал.

Жената тичаше по Лок Ю право към Хил стрийт.

Американското посолство беше от дясната й страна. Лок Ю бе къса и тя вече се приближаваше до ярките светлини и безопасността. Наистина беше поразително красива. Краката й бяха дълги и тънки и се движеха с грациозността на бягаща газела. Бахадур си представи цвета на кожата й — сигурно златиста и мека като косите й.

— Слез долу! — заповяда Бахадур. — Ще те прикривам.

— Слушам.

Сержантът насочи прибора за нощно виждане и бързо огледа празните сгради в края на Лок Ю. Другите снайперистки екипи също се бяха втурнали да помогнат на момичето. Бахадур се обърна да каже на младото ченге да се върне, но вече беше късно. Той бе хукнал надолу по стълбите.

Сержантът отново погледна жената, която сега минаваше покрай портата на посолството. Озадачен морски пехотинец от охраната излезе от будката си, направи пет крачки, спря, отново влезе вътре и протегна ръка към телефона.

Самсудин излезе на светлината на уличните лампи. Бахадур отмести очи от прибора за нощно виждане, защото усилената светлина беше твърде ярка, болезнена и почти заслепяваща.

Чуха се викове. Той се наведе през прозореца и погледна надолу. Към Самсудин тичаше не само младото ченге, но и снайперисткият екип от подкрепленията. Бахадур ги наруга, че са напуснали постовете си.

На Хил стрийт се появи пожарна. Фаровете осветиха грозната фасада на американското посолство. Проблясващите сини, червени и бели светлини озариха бягащата жена, която стигна до една от най-оживените пътни артерии на Сингапур, но не спря.

Снайперистките екипи, разположени в двата края на Лок Ю, също се завтекоха към средата на безлюдната, тясна улица. Към тях хукнаха още трима мъже в сините униформи на ВСТСО. Всички тичаха към жената, която се бе насочила към потока от превозни средства.

Шофьорът на тъмнозелена тойота удари спирачки. Таксито зад него се блъсна в задната му броня. По асфалта се посипаха стъкла. Друга кола рязко свърна вляво, за да избегне сблъсък. Момче и момиче мотоциклетисти се претърколиха върху предния капак на колата и паднаха на улицата. На Хай стрийт се появи още една пожарна. Шофьорът въртеше волана наляво и надясно и твърде късно видя парчетата стъкло и сблъскалите се превозни средства пред него. Рязко удари спирачки и навитият отзад маркуч се размота. Униформените пожарникари направиха салто във въздуха и тупнаха на асфалта. В далечината се разнесе сирената на трета пожарна.

„Пожар? — запита се Бахадур и се зачуди колко сирени бяха прозвучали през последните няколко минути. Три-четири. — Какво ли гори?“

Младата жена сякаш не чуваше нищо. Тя се навеждаше и се промъкваше между свирещите гуми на колите. Беше поразително гъвкава и вече не пищеше. Двама от тримата снайперисти от сградата на Бахадур се приближаваха до нея. Тя сякаш не ги забелязваше. Не. Видя ги, обърна се и хукна в друга посока.

Сержант Притви Бахадур преглътна с усилие.

„Възможно ли бе…“

Той отмести поглед от катастрофиралите превозни средства пред американското посолство, присви очи и се вторачи в мрака на Лок Ю стрийт.

И го видя.

Тъмносин ровър с бял покрив и със сигнални светлини на покрива. Полицейска кола. Онази, която чакаха.

Тафт.

Наркотрафикантът я бе паркирал напряко пред страничния вход на посолството. Незабелязано. Прелестната полугола жена, последвалият хаос, дрънченето на пожарните, трясъкът от сблъсъка на колите. Всички очи бяха насочени другаде. С угасени фарове Тафт бе минал по Армениан стрийт, бе завил по Лок Ю и нагло бе спрял в средата на заложения от снайперистите капан.

Бахадур допря пушката до рамото си и погледна през прибора за нощно виждане. Насочи го първо към будката на охраната на посолството. Пазачът стоеше вътре и крещеше нещо през прозореца. Бахадур не го чуваше от врявата, която вдигаха ядосаните шофьори, пожарникари и полицаи.

Пазачът се обърна и погледна към сградите, които скоро щяха да бъдат съборени и където само до преди няколко минути се криеха снайперистите. Сержантът насочи дулото на пушката нагоре и наляво. После надясно. Сетне отново нагоре и наляво. Тафт беше някъде там. Бахадур беше сигурен в това.

И се оказа прав.

Тафт беше в края на Лок Ю и бе долепил гръб до стената на една от полуразрушените тухлени сгради на Армениан стрийт. Силуетът му блесна в зелено на странната светлина на прибора за нощно виждане. Нещо се развяваше в краката му. Парче плат. Брезент. Тафт бе развил предмета, който държеше в ръцете си.

Бахадур беше виждал такова нещо. Наблюдавал бе как онзи смахнат Чан Джин го демонстрира и знаеше на какво е способен гранатометът „САГ-50“.

Притви Бахадур освободи предпазителя на пушката си.

Тафт бе подпрял гранатомета на стената и го бе насочил към улицата. „Към какво? В какво се прицелва?“ — запита се Бахадур и зареди пушката. Мишената се намираше на разстояние седемдесет метра. Сержантът въздъхна и се прицели в гърдите на Тафт. Започна да натиска спусъка, като още се чудеше в какво се цели американецът в тъмната, безлюдна улица.

Болката беше ужасна, мигновена и неописуема. Сякаш в черепа му се заби нажежена игла. Сержант Притви Бахадур ослепя. Ярка светлина изгори дясното му око. Усилена трийсет хиляди пъти от прибора за нощно виждане, светлината не беше само вулканичният блясък на експлодиращо огнено кълбо, а ядрото и пещта на самия ад.

Сержантът изкрещя и изпадна в безсъзнание, преди от небето да започнат да се сипят димящи метални отломки.

4

Монро Бригс се бе радвал на двайсетгодишна спокойна военна служба.

Положи клетва на двайсет и две години, току-що завършил Корпуса за подготовка на запасни офицери. Войната във Виетнам бе свършила преди две години. Бригс я пропусна. Както и шепата партизански войни в Панама, Гренада и другаде, където нетърпеливата му страна изпрати войски. Когато избухна конфликтът в Ирак и се появи Саддам Хюсеин, Бригс вече беше полковник. Скоро щяха да го пенсионират, затова не го изпратиха на фронта. Той беше военен от кариерата и никога не бе чувал изстрел, произведен с гняв.

Като баща си и дядо си Бригс беше военен полицай, занимаващ се с обикновените престъпления на обикновени хора, макар да бяха в униформа. Предимно пиянски скандали, но имаше и дребни кражби, изнасилвания, убийства и наркотици. Дневният доклад за инцидентите на военната полиция е същият като отчета във всеки полицейски участък в света. Единствената разлика беше в броя на присъдите.

И сега, допълвайки пенсията си — малко повече от трийсет хиляди долара годишно — като шеф на охраната на посолство, бившият полковник се радваше на спокойни дни. Работата му не се различаваше от останалите длъжности в Държавния департамент. През повечето време Бригс прелистваше документи — формуляри за освобождаване под гаранция на контрабандисти на алкохол, за удостоверяване самоличността на разтревожени туристи, загубили паспорта си, за финансиране за сметка на данъкоплатците на разходите за храна, хотел и билети до родината на клоуни, стигнали до Сингапур и свършили парите, и най-болезненото — за осигуряване на медицинско и психиатрично лечение на глупаци, които търсейки неуловимото тайно познание, се бяха заселили в затънтени дупки и манастири в Индия, Шри Ланка и Тайланд и след шест-седем месеца се изнасяха оттам, съсипани от болести. Жените представляваха най-тъжната картина. Шарлатаните монаси и духовни водачи ги бяха използвали и оставили объркани, наранени и психически разстроени.

С изключение на редките случаи на уреждане на охрана — предпочитаха се жени — на щедри конгресмени, Бригс имаше малко възможности да използва полицейския си опит. В края на краищата той работеше в Сингапур, държава, чиито покорни граждани никога не биха се осмелили да се съберат пред американското посолство, за да изразяват недоволство, да протестират или да се бунтуват. Дори чуждестранните терористи не обичаха смъртта толкова много, че да направят такъв опит. В Сингапур нямаше вълнения.

Досега.

Шофирайки от къщата си в Букит Тима към центъра на града, Бригс се обади по клетъчния телефон на полицията, на пресата и на един много уплашен морски пехотинец, за да изясни какво се е случило. Човекът, нахлул в посолството, несъмнено беше Джон Грегъри Тафт. Полицията го издирваше и в опразнените сгради на Армениан стрийт зад посолството и по Хил стрийт бяха разположени снайперисти. Трябваше да го спипат, преди да се е приближил на петдесет метра от посолството. Но не бяха успели да го направят.

Отнякъде се бе появила млада жена. Била гола и бягала да спасява живота си. Снайперистите напуснали постовете си, за да й помогнат. И никой не забелязал Тафт, който неочаквано се появил пред американското посолство.

Мръсен и небръснат, наркотрафикантът бе поискал да влезе вътре. Морският пехотинец от охраната, застанал в безопасност зад високата ограда и порта, бе отговорил — както трябваше да казва на нахални нощни посетители, че работното време на посолството е от осем и трийсет до седемнайсет и петнайсет само в делнични ДНИ.

— Случаят е спешен — бе настоял Тафт.

— Всички случаи са спешни — подигравателно отговорил морският пехотинец.

— Аз съм американски гражданин.

— Всички казват така, приятел.

— Трябва да се срещна с посланика.

— Само в съня ти.

— Господи, приличам ли на ислямски терорист или на нещо подобно?

— Не. Приличаш на поредния странстващ хипар, останал без пари.

Тафт се бе завъртял и се бе приближил до ровъра, който бе паркирал на Лок Ю стрийт.

— Премести колата. Препречил си изхода — изкрещял след него морският пехотинец.

— Няма да е за дълго.

Бригс не знаеше точно какво оръжие е скрил в ровъра Тафт. Само му беше ясно, че проклетото нещо трябва да е било адски мощно. Каквото и да е, Тафт бе стрелял само веднъж. Право в резервоара с пропан на ровъра.

Според всички доклади гърмежът бил оглушителен.

След няколко минути влязъл в посолството.

И сега държеше заложници.

Монро Бригс, бивш полковник от американската армия, се опасяваше, че след всичките тези години, най-сетне ще му се наложи да чуе изстрел, произведен с гняв.

 

 

Военната кариера не спомага за развиването на естетично чувство към архитектурата. Въпреки това Бригс смяташе, че американското посолство е най-грозната сграда в света. Приличаше на Гробницата, прословутия градски затвор в Ню Йорк. Имаше мрачен и отблъскващ вид. Решетки бяха монтирани не само на прозорците, но и на стените. Посолството имаше триметрова ограда със стоманени шипове. Сградата, изглежда, бе проектирана така, че да излъчва безмилостна враждебност. Ксенофобските чувства на все по-ненавиждащата имигрантите нация предупреждаваха евентуалните посетители за съдбата, която ги очаква, ако имат нещастието да поискат визи.

А за визи не можеше да кандидатства тълпа, жадуваща да бъде свободна.

Макар че известно време такива тълпи едва ли щяха да подават документи. Експлозиите на Тафт се бяха погрижили за това. Портата беше взривена, оградата — съборена, стъклата на прозорците — счупени, будката на охраната — преобърната и голяма част от бетонната стена на северната страна — разрушена. Виждаха се само оголени греди и огънати железа.

Бригс въздъхна: „А аз мислех, че нищо не е в състояние да направи сградата по-грозна“.

Сингапурската полиция го придружи до мястото на разрухата. Недалеч новинарски екип насочи прожектори и камера към шефа на охраната. Бригс стисна зъби, придоби непреклонен вид и решително тръгна напред. Кадрите щяха да бъдат излъчени в Съединените щати и желанието му беше шефовете в Държавния департамент да се успокоят, като ги видят. Слаб и с типичен вид на военен, Монро Бригс изглеждаше най-подходящият човек за тази работа.

И наистина беше така.

Странно, но интериорът на посолството беше невредим и както обикновено представляваше неприятна гледка. Сините стени бяха олющени, мокетът в същия цвят — избелял, а столовете — покрити с прах. На всяко очукано метално бюро имаше компютър от онези, които американският бизнес бе изхвърлил в дните, когато Бригс беше лейтенант. Антиките, предшестващи революцията в областта на персоналните компютри, датираха от епохата, когато процесорите бяха не с твърди дискови устройства, а с магнитни ленти. Малките им екрани бяха неясно осветени с кехлибарени букви, а напуканите пластмасови кутии — посивели от годините. „Толкова ли лошо е било положението? Толкова ли бедна е била Америка, че единствените компютри, които дипломатическият корпус е могъл да си позволи, са били направени, преди да се роди най-възрастната от «Спайс Гърлс», и произведени от компании, фалирали след администрацията на Картър?“ Очевидно бе така. По отношение на архитектурата, обзавеждането и технологията посланическото лице на Америка би посрамило дори бедна държава от Третия свят като Бангладеш.

Бригс забързано прекоси фоайето, зави надясно и спря пред кабинета на заместник-консула. Пое дълбоко въздух, положи усилия да изглежда спокоен и в същото време леко загрижен, и влезе.

Тафт седеше зад бюрото на заместник-консула. В едната си ръка държеше диетична пепси-кола, а в другата — черен автоматичен пистолет. „Глок“, модел 27 — помисли Бригс. — Девет патрона, в пълнителя и един в цевта. Достатъчно.

Морският пехотинец седеше намусен на пода. Телефонът, по който се бе обадил на Бригс, беше до него. Пазачът не вдигна глава, за да види неодобрителния поглед на Бригс. Един от служителите на посолството и трима спокойни на вид инспектори от Федералното авиационно управление играеха покер. В Сингапур се намираше щабът на Федералното авиационно управление за Южна Азия. Денонощно имаше дежурни, които следяха някоя от съмнителните авиолинии, опериращи в района, да не замине за Съединените щати, без да отговаря на минималните изисквания за безопасност. Инспекторите не изглеждаха уплашени от Тафт, но като се имаше предвид какво бяха видели в небето, явно им трябваше нещо повече от въоръжен маниак, за да се стреснат.

Както можеше да се очаква, Тафт беше по-спокоен от заложниците. Естествено, той беше хладнокръвен тип.

— Господин Тафт — широко се усмихна Бригс и засия. — Слава богу, че сте стигнали благополучно дотук.

Тафт остана озадачен. Бригс се надяваше точно на такава реакция. Старши офицер Чан Джин от сингапурската полиция го бе информирал за неубедителното алиби на Тафт. И сега бившият полковник възнамеряваше да се възползва от това.

— Аз съм Монро Бригс от Държавния департамент. Но всички ме наричат Джо. — Глупости. Всички го наричаха „сър“. — Нямате представа колко съм щастлив, че ви виждам тук.

Объркан и без да разбира радушното посрещане на Бригс, Тафт започна да мига. Беглецът беше мръсен, със сплъстени коси. Дрехите му бяха окъсани.

— Господин Тафт, искам да знаете, че американското правителство няма да приеме спокойно случилото се. Самият държавен секретар пише протестно писмо срещу начина, по който са се отнесли с вас. Тонът ще бъде много рязък.

Очите на Тафт се стрелкаха ту вляво, ту вдясно.

— Така наречените азиатски „демокрации“ не могат да арестуват американски гражданин по скалъпени обвинения. Случаят срещу вас е пълен с празноти. Няма да убеди никого в Съединените щати и ние ще се погрижим да не стане така и тук.

Наркотрафикантът се усмихна, макар и колебливо.

— Е, сега вече сте в безопасност, господин Тафт. Намирате се в американското посолство, територия на Съединените щати. Тук не могат да ви арестуват. Ако се опитат, това би означавало обявяване на война.

Тафт най-сетне успя да каже нещо:

— Ченгето, което ме преследва, е побъркано.

Бригс кимна.

— О, да, ние знаем всичко за старши офицер Джин. Той трябва да бъде държан в клетка. Не се тревожете. Вече сте в безопасност. Сега сте под закрилата на Съединените американски щати. Националното знаме все още означава нещо. Особено за държавици като тази.

Раменете на беглеца се отпуснаха, сякаш от гърба му падна огромен товар. Бригс не беше на себе си от радост. Номерът имаше ефект. Също както го бяха учили на курсовете по преговори с терористи. Тафт се хващаше на въдицата. Той реши да обработи още контрабандиста.

— След малко ще дойде посланикът. Ще доведе личния си адвокат, който ще се погрижи за положението. Ще пристигне и репортер от „Ню Йорк Таймс“. Изгаря от нетърпение да ви интервюира.

— От „Таймс“?

— Вашият случай много нашумя, господин Тафт. Откровено казано, нюйоркските вестници чакаха удобна възможност да разобличат сингапурското правителство. И сега вие им я предоставихте. Разбира се, може да отложим интервюто, ако сте твърде уморен да говорите. Но аз смятам, че е във ваш интерес да не го правите. Колкото по-голям натиск упражним върху тези фашистки главорези, толкова по-добре ще бъде за всички нас.

Глуповатата усмивка на Тафт стана по-широка. Нищо неподозиращият идиот вярваше на лъжите му.

— Искате да кажете, че това вече няма да ми трябва? — попита Тафт и вдигна пистолета.

— Задръжте го, ако смятате, че така ще се чувствате в по-голяма безопасност.

— Господин Бригс… Джо… Аз не разбирам много от оръжия.

— Разбира се.

— Може да нараня някого…

Господи, какъв актьор! Той наистина говореше като невинна жертва.

— Само натиснете онова копче отстрани. Това е предпазителят.

Тафт натисна друго копче и пистолетът изхвърли пълнителя.

— Уф — измърмори. Изглеждаше огорчен.

Бригс помисли, че това е най-талантливото изпълнение, което е виждал.

— Господин Тафт, чух, че сте преживели трудни мигове. В кабинета на посланика има баня. Вероятно и самобръсначка. Може да ви намеря и дрехи. Искате ли?

За момент се притесни, че е отишъл твърде далеч, но когато Тафт въздъхна и се съгласи, се успокои.

— Хей, войнико, изтичай до помещението с личните шкафчета и намери риза и панталон за господин Тафт — обърна се Бригс към морския пехотинец, на чието лице бе изписано стъписване и недоверие. — Нещо с твоя размер. Щом става на теб, ще свърши работа и на господин Тафт. Или ако имаш цивилни дрехи, донеси ги. Не се притеснявай, ще получиш обезщетение.

Пазачът стана и учудено поклати глава. Бригс затаи дъх. Тафт не направи нищо. Дори не погледна морския пехотинец. „Мили боже, не мога да повярвам! Номерът наистина успя“ Програмите за обучение имаха резултат.

— Хей, Джон — обади се един от инспекторите от Федералното авиационно управление. — Може ли вече да си тръгваме?

— О, разбира се. Съжалявам, че ви задържах, момчета.

— Няма нищо. Желаем ти успех.

— Благодаря. И аз на вас.

Заложниците излязоха. Монро Бригс остана сам с Джон Грегъри Тафт. Бившият полковник беше изключително доволен.

 

 

Избръснат, изкъпан и облечен в избелели сини джинси и фланелка за ръгби, Тафт изглеждаше различен — обикновен, типичен американец, макар и много, много уморен. За миг Бригс изпита съжаление към него.

Бившият полковник го заведе в стая без прозорци на първия етаж на посолството. Тафт продължаваше да се прави на невинен и дори не каза нищо, когато пазачът от охраната взе пистолета му.

Бригс и нищо неподозиращата му жертва седнаха един срещу друг на еднакви пластмасови столове. Между тях имаше евтино метално бюро. Тафт беше с гръб към стената. Фактът, че нямаше път за бягство, изглежда, не го безпокоеше.

— Това… стая за интервюта ли е? — попита той.

Трябваше да му се признае, че бе потресен от неугледността на посолството на родината си.

— Искам да кажа… наистина ли позволявате на чужденците да видят това… Ами, мебелите сякаш са взети от вехтошар — добави.

— Боя се, че е така, Джон.

Вече си говореха на „ти“.

Тафт сви устни.

— Много неприятно.

Бригс кимна. Не му харесваше да се съгласява с един наркотрафикант, но в случая Тафт имаше право.

— Както и да е. Каза, че искаш да ми зададеш няколко въпроса, Джо.

Бригс погледна часовника си. Десет и петдесет и осем. Всичко беше уредено в единайсет и четирийсет и пет. Не беше необходимо да продължава с играта.

— Всъщност — усмихна се той, — първо искам да ти кажа нещо. Съществува един мит, в който почти всички американци вярват. Никой в Държавния департамент не знае как се е създал. И ние правим всичко възможно да обясним истината на хората, но посланието някак не стига до тях. Всеки, който идва в американските посолства по света, продължава да вярва в тази легенда, макар да е стопроцентова заблуда.

Тафт сбърчи чело.

— Митът, Джон, е, че американските посолства са територия на Съединените щати. Това са абсолютни глупости. Нито едно посолство не е суверенна територия. По дяволите, ние сме взели под наем тази сграда. Както и всички останали в другите държави. Тази постройка принадлежи на правителството на Сингапур. Ако поискат да влязат тук, те имат пълното право да го сторят. Може да предизвикат дипломатически скандал, но въпреки това имат правото да го направят.

Тафт изглеждаше озадачен. Бригс засили натиска, като изгаряше от нетърпение да се позабавлява.

— Но ако потропат или ако ние им дадем разрешение, няма никакъв проблем. И, разбира се, като всички дипломати правим всичко възможно да сътрудничим на страната домакин. — Бригс се обърна, протегна ръка и превъртя валчестата дръжка на вратата. — Можете да влезете, старши офицер.

На прага застана Чан Джин. Бригс, който бе работил като полицай, не прояви интерес към злорадството, изписано на лицето на Чан. Бившият полковник беше доволен, както се чувстват всички войници, когато са преживели още един ден, без да чуят изстрел, възпроизведен с гняв.

5

Ти си безнадежден случай, синко.

Не, не съм.

Погледни се. Всичко, което правиш, само влошава положението ти.

Не съм направил нищо, което един истински мъж не би сторил.

Мислиш се за истински мъж?

Не мисля, а наистина съм такъв.

Какво трябва да означава това?

Искам да кажа, че не съм като теб.

Е, и?

Постигнах нещо в живота си.

Разбира се. Стигна до бесилката.

Няма начин да те оборя, нали, татко?

Не и когато имам право. А що се отнася до теб, аз винаги имам право.

— Извинете, старши офицер, но не трябва ли да сложите белезници на арестанта?

— Не, господин Бригс. Навън има камери. Искаме светът да види, че се държим добре с господин Тафт.

— Ами ако опита нещо?

— Сам отгатнете какво ще се случи.

Добре, татко. Ето какво мисля аз. Смятам, че ти се страхуваш от всичко. През целия си живот си се боял от света и си се опитвал да стоиш настрана.

Светът е опасно нещо, синко. Има от какво да се страхуваш. По-добре да си в безопасност, отколкото после да съжаляваш. Това е най-важният урок в живота.

Пропуснал си всичко, татко. Приятните мигове, развлеченията и радостта в живота.

— Добре че новото посолство на страната ви е почти готово.

— Сградата е по-грозна и от тази, старши офицер.

— Това не ми харесва.

— На мен ли го казвате?

Ще ти разкажа всичко за тези неща, татко. На теб по рождение ти липсва нещо. Но аз го притежавам. И когато си разбрал това, ти си ме намразил. Да, ти си умен, татко. Може би дори в теб е имало амбиция. Но ти е липсвало желанието. Имал си талант, но не си направил нищо с него. Седял си със скръстени ръце и си се измъчвал. Бил си болен от завист към всеки, който е постигнал нещо в живота. Когато се появих на белия свят, ти разбра, че съм човек, който може да постигне нещо, да има позиция и отговорност и да бъде уважаван. Ти не притежаваш тези неща, защото никога не си се опитвал да ги постигнеш. И ти не можа да се примириш с това, нали, татко?

— Всемогъщи боже, старши офицер! Колко души сте довели тук?

— Около петдесет униформени. И двайсетина цивилни.

— Наистина не искате да го изпуснете, нали?

— Мястото ще се превърне в Босна в лош ден, ако се опита да избяга.

Да се опитам? Винаги когато се опитвах да използвам способностите си, ти ме спираше, татко. Казваше, че нямам необходимите качества. Не съм бил достатъчно силен, умен и добър. Само съм се опитвал да привличам внимание към себе си. Карал съм хората да ме мислят за фукльо и да ми натриват носа. Спомняш ли си, когато онова хлапе ме наби и ми открадна парите за обяд? Ти твърдеше, че грешката била моя. Аз съм му позволил да разбере, че имам пари в джоба си. Господи, татко!

— А онези телевизионни екипи, старши офицер? Те не бива да влизат на територията на посолството.

— Аз им разреших да влязат. Ще ви дам един съвет, господин Бригс. Дръпнете малко сакото си отзад. Да, точно така. По този начин раменете ви ще изглеждат по-широки пред камерата.

— Благодаря.

— Другият номер е да извиете ръката на затворника ето така. Виждате ли, това го кара да наведе глава, докато вие вървите с гордо вдигнато чело.

Дръж главата си наведена. Никой не обича умниците. Ти не си по-добър от другите.

Но истината е, че съм доста по-добър от много хора. Способен съм. Мога да се оправям в живота. Правя, каквото е необходимо. След всичките тези години вече знам това.

Ти си нищожество, Джак. Кръгла нула. Какъвто бащата, такъв и синът. Крушата не пада по-далече от дървото. Онова, което е вродено…

— Добре, аз поемам нещата. А ти, Тафт, не си и помисляй да се усмихваш пред камерите.

— Старши офицер, от страна на моето правителство искам да ви благодаря, че задържахте този човек. Искрено се надявам, че ще си получи заслуженото.

— О, непременно. При това по-скоро, отколкото той предполага.

Заслепяващи светлини. Усилващ се шепот на хора. Въпроси от пресата.

Млъкни, татко, просто млъкни.

Винаги ще бъда в теб.

Много се лъжеш.

6

Зейтун се бе издокарала в широк панталон, дълга риза и евтини сандали. Бе пъхнала топчета памук в бузите си и малка възглавница под корсета. Присвила очи, тя вървеше, като се клатушкаше и се стараеше да прилича на късогледа, бременна мюсюлманка. Косите й бяха пригладени назад и намазани с гел. Беше си нарисувала пъпки по лицето с молив за вежди.

Сама измисли как да се маскира и се гордееше с това. Полицаите, възпиращи тълпата пред американското посолство, дори не я погледнаха.

Купи си дрехите от индийския квартал, който се намираше само на една спирка с метрото от общината. Докато напускаше тихия район, тя запали огън в две боклукчийски кофи и задейства четири противопожарни аларми. Улиците в онази част на града бяха тесни и на пожарните коли никак не им беше лесно.

Придържайки се строго към плана, който бяха измислили заедно с Джон, Зейтун се качи на метрото до търговския център „Марина“ и пусна запалени кибритени клечки в контейнерите за отпадъци на третия и четвъртия етаж. Спря, за да задейства още противопожарни аларми и отново се качи на метрото. Слезе на станция „Община“, запали още един пожар и задейства още една противопожарна аларма. После разкъса дрехите си.

Зейтун погледна часовника си. Ако Аллах се смилеше над господин Тафт, а тя горещо се молеше това да стане, малките пожари и фалшивите пожарни тревоги от Букит Тима до центъра на града щяха да объркат уличното движение и Джон щеше безпрепятствено да мине по маршрута от странични улички, който тя му бе начертала на картата. Бръмченето на двигателите, спасителните полицейски екипи, изпратени от всеки участък на острова… Известно време всички щяха да бъдат объркани и никой нямаше да търси откраднатия полицейски ровър. И Джон щеше да измине петте километра до американското посолство.

Но стигнеше ли дотам, вече нямаше да бъде в безопасност, Зейтун трябваше да направи още нещо, за да отвлече вниманието на полицията.

Тя стоеше във Форт Канинг Парк, намиращ се на хълма зад американското посолство. Наоколо цареше непрогледен мрак. Сенките под шепнещите палми бяха плътни. Смъкна джинсите си и нощният въздух погали бедрата й. Тя хвана краищата на бялата си памучна риза и я разкъса. Съблече я и махна сутиена си. И в същия миг потрепери — но не от студ, защото тропическата нощ беше мека, нито от страх, нерви или угризения на съвестта. Останала само по бикини, тя потръпна от неочаквано удоволствие. Вълнението от забраненото я накара да изпита почти еротична възбуда. Добрите мюсюлманки и спазващите закона сингапурски гражданки не се събличат голи нощем на публични места. Но забраненият плод е примамлив и нарушаването на табуто е приятно преживяване.

Зейтун бавно прокара пръсти по бедрата, корема, гърдите, шията и косите си. Беше чудесно да докосва тялото си и да знае, че някой може да я види и че поне през тези няколко минути е свободна.

Двайсет и три години Зейтун безропотно се бе подчинявала на законите на едно строго общество и на още по-строга религия. Нищо не й бе носила по-голяма радост от подготовката да наруши всяка норма на обществото, което я бе направило такава, каквато беше.

Голотата и безсрамното удоволствие не бяха идея на Джон. Той й предложи само да изцапа с кал ризата си, да скъса няколко копчета и да започне да вика. Тя не бе споделила с него истинските си намерения, защото предполагаше, че той няма да ги одобри.

Нямаше да одобри и дегизировката й, която бе скрила в един строеж недалеч от американското посолство. Джон строго й бе заповядал да се остави ченгетата да я хванат, да плаче и да твърди, че е безпомощна жертва. Тя се бе усмихнала като истинска мюсюлманка, която винаги се подчинява на заповедите на мъжа, и обеща да го стори.

Но не го направи.

И сега Зейтун бавно се клатушкаше напред-назад пред американското посолство. Бе скръстила ръце на корема си и пухтеше, сякаш изтощена от непривично напрежение.

— Нещо се е случило с американците, а? — попита тя с акцент от бедняшките квартали.

Добре облечена жена я погледна. Зейтун прочете мислите й. „Тази е изпуснала автобуса за Лим Чу Канг, сиромашкото предградие.“

— Там е онзи наркотрафикант, за когото пише във вестниците. Започнал е да буйства — отговори жената, обърна се и се вторачи в ярко осветената, леко димяща фасада на посолството.

— Е, сега са го хванали, а? — поинтересува се Зейтун.

— Погледнете! Това е Чан Джин! — извика жената, сякаш бе видяла рокзвезда.

Зейтун се загледа в посоката, в която сочеше жената. Мъж в тъмносиня униформа и въоръжен до зъби слизаше от мицубиши без отличителни знаци. Сингапурските полицейски коли без маркировка бяха пълна смехория, защото всичките бяха „Мицубиши лансър“ и регистрационните им номера започваха с буквите „QX“.

Чан се обърна към тълпата, ухили се и пъхна клечка между зъбите си.

— Хубав мъж, а? — отбеляза Зейтун.

— И е ерген — въздъхна жената.

Когато видяха Чан, няколко човека, успели да си проправят път до полицейския кордон, се опитаха да пресекат улицата. Редицата полицаи с шлемове ги спряха. Разнесоха се одобрителни възгласи за Чан, ругатни по адрес на наркотрафикантите и предложения екзекуцията на Тафт да бъде публична.

Чан само се усмихна и махна с ръка, после се обърна и бавно, с добре заучена каубойска походка, тръгна между ченгетата от паравоенния взвод за специална тактика и спасителни операции, насъбрали се около посолството.

По челото на Зейтун изби пот. Не би трябвало да позволяват на Чан да влиза в посолството. Това беше американска територия. Полицията нямаше право да влиза вътре. Но ако беше така, тогава защо легендарният старши офицер наперено вървеше към главния вход?

Не беше планирано да стане така. Джон трябваше да е в безопасност в посолството на родната си страна. Дипломатите трябваше да изслушат разказа му, да го свържат с приятелите и адвоката му в Щатите и да го държат далеч от Чан Джин, докато американската полиция намереше доказателство, което да го оневини.

— Преди да го обесят, да го набият с бамбукова пръчка, а? — подхвърли жената и очите й блеснаха.

Тя се държеше снизходително със Зейтун, като след въпроса си добави „а“ — нещо присъщо за простолюдието. Зейтун изпита желание да я зашлеви през лицето.

Уличните лампи светнаха. Съсипаната фасада на посолството стана ослепително бяла, досущ озарена от ярка слънчева светлина. На покрива на един микробус се покатериха двама телевизионни оператори, с тежки видеокамери „Сони“. Трети зае позиция пред посолството. Репортерката застана така, че зад нея да се вижда димящата сграда. Около входа обикаляха и фотографи от пресата, като от време на време изпробваха светкавиците на фотоапаратите си, за да се уверят, че батериите са заредени.

Готвеха се да правят снимки за първата страница на вестниците.

На какво?

Нещо не беше наред. Представителите на медиите бяха отвъд полицейския кордон, а не отзад. Сингапурската полиция не разрешаваше това. Но Зейтун видя, че ефрейторът, младият помощник на Чан Джин, направи знак на репортерите да се приближат и заповяда на командосите от ВСТСО да отстъпят встрани, за да могат камерите да снимат.

Зейтун изведнъж се уплаши. Когато залавяха престъпник, полицаите принуждаваха репортерите да стоят на дискретно разстояние от ареста, зад полицейските ленти, и не им позволяваха да се приближат, да тикат микрофоните в лицето на обвиняемия, да задават въпроси и да снимат с фотоапаратите. Това не се допускаше. Ако се опитаха да го направят, чуждестранните журналисти загубваха акредитацията си, а местните — работата си.

Но сега членовете на телевизионните и новинарските екипи бяха в центъра на събитията и се трупаха като стадо говеда, готово да тъпче и мачка. И това беше далеч от установения ред на нещата в благоприличния, добре организиран Сингапур.

Чан Джин планираше нещо ужасно. Зейтун бе убедена в това.

Младият ефрейтор изведнъж си проправи път сред хората от ВСТСО и извика нещо на ченгетата от кордона. Полицаите, които поддържаха реда на Хил стрийт и възпираха тълпата да не се приближава до посолството, мигновено отстъпиха назад. За миг сякаш никой не знаеше какво да направи. После тълпата се понесе напред. Хората блъснаха Зейтун, която се запрепъва по улицата.

Чан щеше да го убие. Това беше единственото обяснение. Джин създаваше предпоставки за бунт. Правителството се страхуваше най-много от масово насилие — звяр, който в Сингапур не бе пускан на свобода от двайсет години. И това беше единствената допустима причина полицията да използва палки, сълзотворен газ и оръжие. В хаоса и бъркотията щеше да изглежда така, сякаш Джон се опитва да избяга. И Чан щеше да има оправданието, което му бе необходимо.

Тълпата стигна до средата на Хил стрийт. Обикновени мъже и жени, покорни сингапурски граждани крещяха, тичаха и се блъскаха. Някои викаха заради самото удоволствие, други ругаеха и настояваха престъпникът да бъде обесен. Невидими зад шлемовете, ченгетата от ВСТСО стояха настрана.

Точно както искаше Чан, новинарските екипи щяха да заснемат всичко на видеокасети. Кадрите щяха да покажат разгневената и неконтролируема тълпа и зараждащия се бунт. И арестант, който може би ще се опита да избяга. А Чан Джин го спира с един-единствен изстрел.

Зейтун не можеше да направи нищо, за да предотврати това.

Възглавницата се плъзна надолу под корсета й. Тя пристегна ластика на широкия панталон. Вече не се движеше по собствена воля и не можеше да се обърне нито наляво, нито надясно, само се носеше, притисната от тълпата разярени граждани, които бяха надушили кръв и се надяваха да бъдат близо до мястото на убийството.

Бе чувала, че в миналото са ставали такива неща. И обикновено Чан Джин е играл главната роля. Той имаше подход към журналистите и когато залавяше нарушител, обичаше представителите на медиите да са около него.

Улицата беше блокирана. На север, където Стамфорд Роуд се пресичаше с Хил стрийт, имаше ченгета. Лампите на две дузини полицейски превозни средства — коли, микробуси и камиони — пулсираха с бели, червени и сини светлини. Блесна още една редица улични лампи. Зейтун беше на тротоара пред американското посолство. Тълпата я бе изтласкала най-отпред.

На вратата се появиха трима души. Прожекторите се насочиха към тях и се фокусираха върху Чан Джин, Джон Тафт и висок западняк с квадратна челюст, когото Зейтун виждаше за пръв път. Тълпата започна да реве. Чан показа хищните си зъби. Джон мигаше, заслепен от силната светлина.

От тълпата се откъснаха неколцина мъже — единият в костюм, другите, облечени не толкова официално. Гласовете им бяха пронизителни, но думите — неразбираеми. Чан и Джон се бяха отдалечили на пет-шест крачки от посолството. Високият западняк вървеше след тях. Бягащите мъже се сблъскаха с групата журналисти, наобиколили посолството, и се опитаха да минат през тях. Скъп фотоапарат „Никон“ падна на земята, а статив с нагорещили се прожектори политна напред. Горещото стъкло експлодира и опари хората наоколо. Репортерка замахна с микрофона и удари по главата единия от мъжете. Той протегна ръка и я блъсна в гърдите. Червена количка с безалкохолни напитки описа дъга във въздуха и разплиска сода с цвят на карамел. Не уцели Джон и рикошира в стената на посолството.

Младият ефрейтор започна да крещи заповеди. Ченгетата от ВСТСО изведнъж се раздвижиха. Вдигнаха палките, сложиха щитовете пред гърдите си и с безпощадна прецизност се врязаха в развилнялата се тълпа.

Времената, които всички искаха да забравят, се завръщаха в Сингапур. Кръвопролитията, писъците и опиянението, предизвикани от безразсъдното насилие, отново властваха по улиците, сякаш никога не бяха изчезвали, а се спотайваха някъде, потиснати, но не и изкоренени, защото и най-бруталните пориви, въпреки жестокостта си, са човешки емоции като всички останали.

Чан блъсна Джон към мицубишито без отличителни знаци, с което беше пристигнал. Зейтун видя нетърпеливото изражение на лицето на старши офицера и разбра, че той е готов да направи онова, което е запланувал. Тя изпищя. Ревът на тълпата и стъпките на маршируващите командоси заглушиха вика й.

Десетина мъже, обзети от безумие и въодушевени от делириума на бунта, бутнаха няколко пъти микробус на новинарски екип и го събориха на земята. От покрива скочиха двама оператори и се приземиха пред щитовете на маршируващите командоси.

Чуха се псувни, изпълнени с омраза, викове от болка. Това бе воят на гладна глутница, тръгнала на лов. Всеки момент някои щяха да извадят оръжия и Чан щеше да постигне онова, което искаше.

Джон се наведе, за да се качи в мицубишито. Чан се спъна, залитна и изостана назад. Всичко беше номер. Зейтун ясно видя това. Никой не докосна Чан. Джон дори не раздвижи ръце.

Чан се престори, че е ударен, и залита. Джон загуби равновесие и протегна ръце към вратата на колата. Беше объркан и на лицето му бе изписано колебание. Пистолетът в ръката на Чан беше готов. Джон беше с гръб към него и се качваше в колата. Офицерът насочи пистолета надолу, притвори лявото си око и се прицели. Двама от хората на ВСТСО се откъснаха от редицата, пуснаха щитовете и хукнаха към Джон, Чан и мицубишито.

Озверялата тълпа ревеше в един глас — вика на свободата.

Всичко преминаваше пред очите на Зейтун като на забавен каданс.

Джон беше почти в колата. Изражението му се промени. Вероятно изпита надежда. Чан сложи пръст на спусъка. Зейтун беше на пет метра, но не можеше да стигне до него. Чан натисна спусъка.

В същия миг обаче се подхлъзна и падна по гръб на земята. Куршумът излетя високо във въздуха.

Джон превъртя ключа на стартера и отпусна тежестта си върху педала за газта. Задната част на колата поднесе и блъсна едното от двете ченгета от ВСТСО. Той направи задно салто. Другият се опита да се прицели в мицубишито. Тълпата се втурна към автомобила. Един от размирниците удари с юмрук по предното стъкло и счупи и него, и костите си. Виковете му бяха толкова силни, че дори ревът на екзалтираната тълпа не успя да ги заглуши. Джон изчезна в мрака.

7

— Мина ли номерът, шефе? — прошепна Хал Лиунг, поглеждайки през рамо, за да се увери, че никой не ги чува.

Чан направи гримаса и пристегна медицинския корсет. Беше се разхлабил, докато той се преструваше, че пада. И ребрата го боляха адски.

— Да, Хал, мина.

— И какво ще правим сега?

— Аз ще се кача в моята кола, а ти — в твоята. Ще включа предавателя и господин Тафт ще се превърне в примигваща точка на екрана.

— Той няма да може да махне проследяващото устройство, нали?

— Не. Ще му трябва длето, за да го изкара от тока на обувката си.

— Тафт не забеляза нищо.

— Не. Поставих устройството, когато го блъснах.

Лиунг кимна уморено.

— Тогава по-добре да се качвам в колата.

— Да. Само ми дай няколко минути, когато потеглим. Веднага щом разбера накъде се е отправил негодникът, ще ти съобщя координатите по радиопредавателя.

— Сигурен ли си, че По Кей Сионг ще подслушва честотата?

— Убеден съм. Знам и какво ще направи с Тафт.

 

 

Зейтун разгледа картата на метрото. До пристанището имаше две станции в южна посока.

Следобед двамата с Джон бяха говорили надълго и нашироко кой е най-добрият път за бягство от Сингапур. Имаше само две възможности — посолството и пристанището.

В посолството му скроиха номер. Пристанището беше единствената му надежда. И той сигурно се бе отправил натам.

Зейтун чу, че мотрисата спря на перона, изплю топчетата памук и хукна към въртящите се бариери.

 

 

Джак шофираше уверено. Знаеше къде отива. Към пристанището. Там щеше да се качи на някой кораб и да избяга от Сингапур.

После следваше дългото пътуване до родината.

Щеше да успее. Щеше да се върне в Ню Йорк. При Гейбриел. Да.

Искаше да обсъди нещо с нея.