Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- In a Perfect State, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Джо Гарбър. Искам те обесен
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1999
Редактор: Лилия Анастасова
Художествено оформление на корица: Петър Христов
ISBN: 954-585-050-7
История
- — Добавяне
2.
Ню Йорк
1
Независимо дали бяха големи или малки, всички компании смятаха за свой дълг да правят скучен живота на служителите си.
И това неизбежно се случва в заседателните зали.
Те са подземните затвори на американския административен живот, уединени помещения, предназначени да изолират обитателите си от външния свят и следователно да ги имунизират срещу ненужно разсейване. Тези зали нямат прозорци, осветени са с неонови лампи и са звукоизолирани. Приличат на стаите за разпити в полицейските участъци. Неизменно обзаведени с дълга маса и столове, които не се прегъват под удобни ъгли, заседателните зали задължително имат бяла дъска в единия ъгъл и изход в другия. Някъде встрани винаги има шкаф с евтини маркери, показалки, резервни крушки за аспектомата и други необходими материали. Върху шкафа са сложени пластмасови чаши, пакетчета захарин, сметана на прах и една-две кани с отвратително кафе. Може да има и един-единствен телефон — уред, към който прозяващите се обитатели на залата след два-три часа съвещание поглеждат с копнеж с надеждата да иззвъни и някой да съобщи, че са необходими другаде.
Но напразно.
Ежеседмичният ритуал, който Гейбриел бе задължена да изтърпи, беше уникален в областта на журналистиката. Целта на съвещанието беше да даде възможност на редакторите и на репортерите да изложат идеи за бъдещите си статии. Другата, макар и необявена цел, беше да се осигури форум за намеци, клюки, злословия и унищожаване на личности.
Гейбриел ненавиждаше административната политика. Тя беше репортер. Проучваше разни проблеми и пишеше статии. За това я биваше и това искаше да прави. Бе достигнала най-високото стъпало на стълбата на амбицията. И повишението, което можеше да я сполети (не дай боже!), щеше да я изстреля в редиците на управата, да я направи редактор, не автор, и да я принуди да проверява репортажите на други хора — съдба, по-лоша от смърт.
Гейбриел мразеше политическите игри и притежаваше усет какво трябва да разследва и какво не, затова смяташе тези съвещания за губене на време. Тя седеше потънала в мислите си, драскаше в бележника си и мечтаеше.
Отново за Джак Тафт. Колко е сексапилен и привързан към нея. Привлекателен. Романтичен и похотлив — определено пагубна комбинация.
„Този мъж не е подходящият, нали? — помисли тя. — Тогава защо се превърна в проблем?“
Гейбриел нямаше намерение да се обвързва с него. Той беше само един от хората, от които бе взела интервю. Нещо за международния товарен воден транспорт. Скучна история. Скучен мъж. Но какво друго можеше да се очаква от един директор, отговарящ за материално-техническото осигуряване? Особено от такъв, който се хвали, че това е най-скучната работа в Америка.
Но Джак беше професионалист и знаеше всеки досаден факт и цифра в скучния свят на международния превоз на стоки. Затова, когато следващия път редакторите й повериха статия за транспортния бизнес, тя пак му се обади. Той много й помогна. След няколко седмици Гейбриел отново му се обади, този път без определена причина.
И после пак.
И така нататък.
Започна да го кани на обяд — отначало един-два пъти месечно, после всяка седмица. Скоро вече го смяташе за свой приятел. Но журналистите нямат приятели, само източници.
Но Тафт влезе в живота й. Стана й приятел и много скоро — много повече от приятел.
Гейбриел се запита какво намира в него? Защо прекарваше времето си с него, когато можеше да бъде с… ами, с онзи тип мъже, с които обикновено прекарваше времето си.
Тя беше перспективен журналист от престижно списание. Средата й бяха кабинетите на изпълнителните директори, а обичайните събеседници — магнатите, обитаващи горните етажи. Гейбриел се движеше в обкръжението на мъже с много пари — там, където беше властта. А хората казват, че властта е най-силният афродизиак.
Бог й беше свидетел, че имаше много предложения. Шеметните, делови дни на осемдесетте години бяха отминали и за корпоративните царе вече не беше модно да ги виждат с манекенки с безизразни погледи, хванали ги под ръка. Но с преуспяващи, способни жени? О, това вече беше съвсем друг въпрос. Такива жени се търсеха. Гейбриел можеше да избира от множество богати и влиятелни мъже. И се бе изкушавала да го стори. Изборът на подходящ покровител можеше да направи чудеса за кариерата на един репортер.
Но тя избра Тафт.
И още не знаеше защо.
Може би защото той беше малко загадъчен. Журналистите трудно устояват на загадките, а Тафт беше направо озадачаващ.
След като го опозна, се оказа, че той съвсем не е скучният, говорещ монотонно човек, за какъвто се представяше. Напротив. Джак беше изключително умен, един от най-умните мъже, които Гейбриел познаваше. Тя интервюираше интелигентни хора всеки ден и можеше да даде преценка. Тафт стоеше високо в класацията по интелигентност. Той беше остроумен, проницателен и притежаваше творчески способности. Но беше вицепрезидент, човек, който се хвалеше, че е най-скучният от скучните и най-мудният от мудните.
Интересно!
Освен това Джак твърдеше, че предпочита компромиса и избягва риска. Това, разбира се, беше пълна глупост. Гейбриел знаеше, че нещата, с които Тафт се занимава, са политически експлозивни проблеми, с каквито никой обикновен директор няма да посмее да се залови. Но Джак го правеше. А после, сдържано и омаловажаващ приноса си, той говореше така, сякаш не бе сторил нищо и заслугите са на друг. Все едно искаше да скрие способностите си от всички, може би дори от себе си.
Още по-интересно.
Пък и беше приятно да се разговаря с него. Но само ако темата не беше свързана с живота и работата на Джон Грегъри Тафт. Попиташ ли го за книги, музика, театър, котки — каквото и да е — той беше остроумен и провокативен. Зададеш ли му личен въпрос, Тафт млъкваше като риба, сменяше темата, отиваше в тоалетната, спомняше си, че трябва да се обади по телефона, и отбягваше отговора, и това я вбесяваше.
Тафт беше загадъчен и наистина й влезе под кожата. Защо такъв умен човек се преструваше, че е едва ли не немощен? Защо не се перчеше с интелекта си, а го криеше? Защо винаги последен си признаваше заслугите, пръв поемаше вината и никога не се стремеше да доказва достойнствата си?
Репортерите следователи обожават загадките.
И може би именно заради това Гейбриел харесваше Тафт.
„Да — разсъждаваше тя. — Разкрих загадката. Знам защо е такъв. И, по дяволите, сега го обичам… харесвам го още повече. Или не? Така ли е? Заблуждавам ли се? Имам предвид, дали той някога ще се промени и ще престане да се прави на глупак? Не мога да живея с мъж без самочувствие, нали? Искам да кажа…“
Съвещанието мудно продължаваше. Гейбриел си задаваше въпроси, на които не можеше да отговори, и не следеше обсъждането.
2
— Гейбриел?
Тя бе потънала в мислите си. „Все още мога да го зарежа. И друг път са го оставяли. Тафт има опит в това отношение и…“
— Госпожице Дън, ако обичаш.
Гейбриел вдигна глава и се изчерви. Начело на масата седеше Джонатан Харли Сътън, основател, издател и главен редактор на списание „И Пи Ес“. Той се намръщи. И за това, разбира се, беше виновен Тафт, не Гейбриел.
— Мой ред ли е?
— Точно така. — Гласът на Сътън беше леденостуден. За разлика от останалите присъстващи в залата той гледаше сериозно на тези съвещания. — Чух предложения да публикуваме материали за Канада, нашия северен приятел, за бъдещето на източноевропейската валута и за перспективите за освобождаване от данъци на фондовете в Латинска Америка и сега очаквам да препоръчаш най-малко една тема за статия, която няма да накара читателите ни да умрат от скука.
Гейбриел погледна бележника си, където не бе записала нищо, и каза две думи — същите, които преди няколко дни бе изрекъл Джак.
— Митнически злоупотреби.
Сътън се вторачи в нея.
— Избягване на данъци? Моля те, кажи ни каква светлина можем да хвърлим по въпроса, така че да шашнем онези подлеци от „Форбс“, „Форчън“ и „Бизнес Уийк“?
Намеси се най-неприятният глас, който Гейбриел познаваше. С превзет британски акцент и раболепен.
— Напълно съм съгласен с Джонатан. Дребните мошеници са скучно четиво.
Гейбриел го изгледа гневно. Мръсно копеле! Тя бе казала предварително на Саймън Бъртън върху какво работи и бе получила одобрението му. Гаден мръсник!
Но това и можеше да се очаква от нечовешки противния Саймън. С изключение на гнусните му малки зъбки той изглеждаше като образец на мъжествен англосаксонски благородник. Саймън беше напаст в живота й. Освен това за съжаление преди време й беше любовник.
— Поне имайте учтивостта да ме изслушате.
Тя произнесе думите бавно, като наблягаше на всяка една от тях.
Сътън се наведе напред.
— Казвай, Гейбриел.
— Предполагам, че най-малкото, което можем да направим, е да ти дадем възможност да си кажеш цената — обади се Саймън.
Гейбриел стисна зъби. От един месец той превръщаше живота й в ад. Съкращаваше статиите й, омаловажаваше идеите в тях и криеше от нея интересните събития. И сега беше време за отплата.
— Дребни мошеници? Така ли мислиш, Саймън? Е, според моите източници от държавната хазна бягството от митнически задължения струва на страната сто и петдесет милиарда долара всяка година. Това е достатъчно, за да се балансира бюджетът, затова мисля, че дребните мошеници си разбират от работата, нали?
Саймън гледаше в друга посока. Джонатан се наведе напред.
— Каква е гледната ти точка, Гейбриел?
— Играта е двойна. Първо, ще упрекнем Конгреса, че не отпуска достатъчно средства на полицията.
Джонатан Харли Сътън се усмихна. Той обичаше да порицава Конгреса дори когато на власт беше републиканското мнозинство.
— Второ, ще назовем известни имена. Страда не само данъкоплатецът. Вършат се измами, които ограбват компании като „Джонсън и Джонсън“, „Проктър и Гамбъл“, „Куейкър Оутс“, „Дюрасел“ и половината собственици на електроника в Силициевата долина.
— И какви са тези измами?
— Отклоняване на износа. Международните цени на продуктите се различават в отделните страни. Правят го, за да се нагодят към местните закони, данъците, дистрибуторските цени и конкуренцията. Нещо, което в Съединените щати струва сто долара, зад океана може да е осемдесет. Става дума за онези мошеници, които купуват оттук стоки с голяма търговска отстъпка, твърдейки, че ще ги изнасят. Но ги продават в страната, на черния пазар.
— Трудно ли е да ги хванат?
— И още как. Има и още нещо — най-хубавото. Чичо Сам постоянно поощрява износителите. Затова мошениците не само ограбват най-големите компании в Съединените щати, но и получават федерални субсидии за това.
— Сигурно се шегуваш!
— Знам името на един измамник, който печели по четвърт милион долара на месец.
Гейбриел скръсти ръце и доволно се облегна назад.
Джонатан Харли Сътън си записа нещо в бележника.
— Искам да се заемеш с тази история.
— И аз щях да кажа същото, Джонатан — раболепно се обади Саймън. — Историята е идеална за Гейбриел. В края на краищата тя е интимно запозната с транспорта на стоки.
3
— По дяволите, Саймън! Ти каза, че ще ме подкрепиш за статията.
Гейбриел стоеше пред вратата на малкия си, разхвърлян кабинет.
— Съжалявам. — Той вдигна ръце, все едно се предаваше. — Съвсем забравих. Честна дума. Изплъзна ми се от ума.
И още как!
Тя беше на двайсет и четири години. Бе завършила с отличие журналистика в университета в Колорадо и това беше първото й назначение. Пишеше статии за компания, собственик на няколко търговски списания. Една седмица пишеше за стоманодобива, другата — за хартията, третата — за медицинското осигуряване. Бореше се да свърже двата края с годишна заплата от двайсет и две хиляди долара, да усъвършенства занаята и най-вече — да си намери по-хубава работа. В онези дни в средата на осемдесетте години австралиецът Рупърт Мърдок и британецът Робърт Максуел придобиваха какво ли не и купуваха всяка американска медийна компания, на която можеха да сложат ръка. Организацията на Максуел — по-късно фалирала и опозорена, а собственикът й шарлатанин — намерен мъртъв при съмнителни обстоятелства — бе купила нейната компания. Един от хората, на които Максуел бе възложил да контролира новата придобивка, беше красив австралиец англофил на име Саймън Бъртън.
Той я очарова. Беше десет години по-голям от нея, с квадратна челюст, мускулест, елегантен и словоохотлив. Говореше с добре заучен оксфордски акцент. Олицетворение на мъжкия чар. И той го знаеше.
Беше станал учтиво, когато тя за пръв път влезе в кабинета му. Предложи й стол и Гейбриел седна до бюрото му. Подаде й носна кърпа, когато й съобщи, че е уволнена. След няколко минути се обади на приятел в едно мексиканско списание и я препоръча. После я покани на най-скъпия обяд през живота й.
Когато след две години тя му заяви, че смята да се изнесе от апартамента му, той пак се обади по телефона и още същия ден я уволниха.
След десет години Саймън се появи в „И Пи Ес“ като заместник главен редактор. Новият й шеф. Със същото съвършено лустро, изискан, безупречен вкус, мъжествена красота, ленив прелъстителен поглед… и решен да получи онова, което желае. Целеустремен и настойчив. И отново я съблазни.
Само защото Гейбриел пи твърде много вино на обяд.
Само защото тази седмица тя беше ядосана на Тафт.
Само веднъж.
Е, от техническа гледна точка не беше само веднъж.
Но дори веднъж беше твърде много.
Сега, след пет седмици, всичко бе свършило и Гейбриел мразеше дори спомена за това. Още повече ненавиждаше Саймън, защото не й позволяваше да го забрави. И заради решимостта му да получи още.
— Време е за изповед, Гейбриел. Моля те, изслушай ме. Не ми е лесно, но съм дошъл да ти се извиня. Държах се лошо през последните пет седмици и съжалявам за това. Прости ми. Нека отново да бъдем приятели.
Гейбриел сбърчи нос.
— Простено ти е. Само недей…
Беше безполезно да го казва.
— Жалко, че връзката ни не продължи. Вината е моя. Сега знам това. Ти нямаш никаква вина. Но аз наистина мисля, че между нас имаше нещо специално. — Той се усмихна, показвайки малките си бебешки зъбки и Гейбриел потрепери. — Онова рядко нещо, което човек не изживява често и си спомня с известна тъга.
— Като метастаза на рак.
Тя се опомни навреме. Този човек й беше шеф. Трябваше да положи усилия да се спогажда с него.
— Моля?
— Нищо.
— Трябва да признаеш, че си подхождаме, нали?
Тя беше готова да каже нещо, което щеше да й струва работата в „И Пи Ес“, но се сдържа и рече:
— Саймън, предпочитам да не говорим за това.
— Ах — въздъхна той. — Напоследък взаимоотношенията ни не са такива, каквито трябва да бъдат. Между нас се появи студенина, така да се каже. Аз поемам своята вина. Но, откровено казано, не само аз съм виновен.
— Саймън… — повиши тон Гейбриел.
— Позволи ми да довърша. Независимо от недоразуменията и в името на миналото аз ще бъда първият, който ще вдигне бялото знаме на примирието. Ще се жертвам в името на мира. Имам билети за „Дон Жуан“. Сам Рейми ще пее в главната роля. Слушала ли си го? Не? Много е добър, уверявам те. Удивително добър. Защо не дойдеш с мен? Може да вечеряме в… О, ти обичаш тайландската кухня, нали?
Тя го изгледа сърдито.
— Имам други планове.
— Скъпа моя, но аз още не съм ти казал за коя вечер говоря.
— Няма значение. Аз имам връзка с друг, Саймън. И ти знаеш това.
Бъртън докосна лявото си ухо и изсумтя презрително:
— Да. Прехваленият чиновник в транспорта на стоки.
Гейбриел отново повиши тон:
— Саймън…
— Във всеки случай твоето чиновниче не би трябвало да представлява пречка двама стари приятели да прекарат заедно приятна вечер. И тъй като е в чужбина…
— Не, Саймън. Отговорът е не.
Той се усмихна. Очарователно, разбира се.
— Е, добре. Но трябваше да опитам, нали?
Хрумнаха й няколко язвителни отговора, но тя премълча и поклати глава.
Саймън погледна часовника си.
— Господи! Трябва да тръгвам. Но искам да ти кажа още нещо. Тази твоя история за измамите с вноса и износа явно се хареса на Джонатан. Мисля да я направим поредица. Четири-пет страници, за да дадем възможност на фотографите да я илюстрират богато. Това означава, че ти би трябвало да напишеш петстотин — петстотин и петдесет реда. За колко време мислиш, че ще можеш да го направиш?
— Три седмици. Три и половина.
— И една седмица да редактирам текста, и още няколко дни, докато го прегледа Джонатан. Чудесно. Ще пуснем материала в брой тринайсети през ноември.
Гейбриел трепна.
— Срокът е много кратък. Голяма част от историята е свързана със Западния бряг — Сиатъл, Оукланд, Лонг Бийч. През цялото време трябва да работя върху това.
— Точно така. Зарежи всичко. Започни още утре и вземи необходимите интервюта. В края на краищата, след като толкова убедително обясни на Джонатан защо ти имаш право, а аз греша, протакането би било неуместно. — Той се завъртя, усмихна се, после подхвърли през рамо: — Чао.
И тръгна.
Гейбриел тихо изруга и ядосана влезе в кабинета си, като затръшна вратата. Отпусна се на стола си и забеляза, че на телефонния й секретар не примигва червена светлинка. „Защо нямам съобщение от Джак? — запита се тя. — Това не е присъщо за него. Винаги ми се обажда, когато пътува. Надявам се, че всичко е наред.“
Разбира се, че всичко беше наред. При Тафт нямаше спадове и възходи. Той беше уравновесен, можеше да се разчита на него и не си падаше по приключенията. И това всъщност беше проблемът.
4
В тъмната заседателна зала Оливия Тачър погледна часовника си. Съвещанието на съвета на директорите на „Ел Би Тек“ продължаваше повече от определеното време. Оливия мразеше неточността. Щеше да закъснее за срещата си с Гейбриел.
Още повече я дразнеше жената, която в момента представяше на управителния съвет на директорите обобщението на отдела. Денис Доналд. На последното съвещание на управителния съвет Денис беше кандидатка за поста вицепрезидент. Младият Джак Тафт, ухажорът на Гейбриел (Оливия беше от поколение, което се изразяваше деликатно за любовниците на дамите), бе спечелил поста с осем срещу един гласа. Ето защо днес трябваше да говори той, а не Денис.
— Това ще ни спести пет цента на тон. — Тя направи пауза, за да могат другите да осъзнаят, че се готви да завърши речта си, после натисна копчето на дистанционното управление и добави: — Последен диапозитив. Препоръки.
Въпреки загадъчното (според Оливия) отсъствие на младия Джак поканата към един от подчинените му да направи преглед на дейността на отдела пред управителния съвет беше нарушение на протокола. Оливия се запита защо Джоуел Грийнбърг, изпълнителният директор на „Ел Би Тек“, е допуснал това. Вероятно защото бе подкрепил кандидатурата на Денис за вицепрезидент. Но другите директори, показвайки необичайна независимост поне веднъж в живота си, бяха гласували за Джак. И сега Джоуел упорито тласкаше Денис в центъра на вниманието.
Докладът й беше скучен като всички други подробности, около които се върти деловият живот. Но въпреки това Оливия трябваше да признае, че за разлика от Джак Денис имаше дарбата да ги прави интересни. Изборът между двамата не беше лесен. Денис беше убедителна, решителна и се изразяваше ясно. Джак притежаваше гениален аналитичен ум и беше абсолютен професионалист. Но и двамата имаха своите недостатъци. Джак беше обезпокоително хрисим и правеше твърде много компромиси, а Денис — повърхностна и неточна. Затова, когато трябваше да изберат между добрия ръководител и умната личност, предпочетоха интелекта. Джоуел не остана доволен от избора.
— Да, правилно, господин Акерман. Ала не мисля, че това променя съществено крайния извод. Утре ще прегледаме отново цифрите и ще ви уведомим. Има ли други въпроси? Не. Е, благодаря.
„Господи — помисли Оливия. — Колко елегантно го направи. Първо, «не мисля, че грешката е съществена». После — «ще проверим изчисленията». Много хитро. Сега Чарли и почти всички в залата ще решат, че някой от подчинените на Денис е направил грешката.“
Денис — облечена с вкус и привличаща всеки поглед — излезе от стаята. Лампите светнаха. Оливия отново погледна часовника си. Чарли Акерман, секретар на управителния съвет и председателстващ съвещанието, се прокашля:
— Е, това беше последната точка от дневния ред за днес. Затова, ако няма други делови въпроси, да приключваме…
— Всъщност има още делови въпроси — прекъсна го Джоуел Грийнбърг.
Оливия го погледна неодобрително. Джоуел пак ли прибягваше до старите си номера — да поднесе изненада в последния момент?
Чарли, който според нея беше страхлив идиот, раболепно каза:
— Да, Джоуел.
Грийнбърг стана. Оливия го наблюдаваше с отвращение. Той беше висок метър и осемдесет, имаше слънчев загар, беше в добра форма и красив. Но в него имаше нещо змийско. И коварно.
— Управителният съвет трябва да знае, че малко преди да започне това съвещание, в кабинета ми пристигна предложение за „Ел Би Тек“ и всичките му подразделения. Офертата е отправена след предварителни преговори.
Оливия пое дълбоко дъх. Едва преди шест месеца Джоуел бе инсценирал дворцов преврат, принуждавайки Ел Би Тишман, основател на компанията и негов тъст, да се пенсионира. И сега, много по-скоро, отколкото бе очаквала, той предприемаше следващия си ход. Оливия беше убедена в това. Грийнбърг възнамеряваше да присвои цялата компания.
— Група чуждестранни търговски компании предложиха да изкупят активите ни с трийсет и пет процента повече от сегашната им цена. В момента секретарката ми размножава предложението — доста дълъг документ — и след малко ще го имате на разположение. Чувствам се задължен да отбележа, че предложението е щедро. Смятам, че изисква сериозно внимание. Освен това…
— Какъв е твоят дял от сделката, Джоуел? — прекъсна го Оливия. Топлите й сини очи изведнъж станаха леденостудени. — Мисля, че още отсега трябва да знаем това.
Всички се обърнаха към нея. Слаба, с пепеляворуси коси, прошарени със сребристи кичури, и по-красива на шейсет, отколкото са някои жени на трийсет години, Оливия винаги привличаше внимание, особено пък когато беше ядосана.
— Тъкмо се готвех да го кажа, Оливия. Личната ми печалба ще бъде… приблизително осем милиона долара. Нещо повече, купувачите ми предложиха петгодишен договор, възлизащ на още пет милиона долара.
— Общо? — попита Оливия.
— Трудно ми е да пресметна.
— Опитай.
— Над четирийсет милиона.
Джоуел се намръщи, когато някой от присъстващите подсвирна.
— Мисля, че трябва да напуснеш съвещанието, Джоуел. По-добре е управителният съвет да обсъди този въпрос в твое отсъствие.
Чарли Акерман познаваше Оливия от трийсет години. И дори не си помисли да иска гласуване на предложението й.