Джо Гарбър
Искам те обесен (8)

1

Макар да не бе казвал на никого, той предпочиташе да го наричат не Джак, а Джон. Преструваше се, че харесва името си, й насърчаваше всеки да му вика така.

Джак беше по-обикновено име от Джон и му се струваше, че го прави по-безличен, един от многото.

Но той не беше като другите. Беше различен и от ранна възраст научи, че е най-добре да не го показва.

 

 

Когато беше осемгодишен, стиснал в ръка бележника си, той гордо влезе в дома им в Куинс. Баща му, химик от „Бруклин Газ“, седеше с безизразно лице на дивана в хола и четеше последния брой на „Кемикъл енд Енджиниъринг Нюз“. Джак му подаде бележника си и писмо от директора на училището. В бележника имаше само отлични оценки. Писмото препоръчваше Джак да продължи образованието си. Баща му се намръщи.

— Ти не си по-добър от другите. Престани да се перчиш.

Сетне продължи да чете списанието.

Когато стана на дванайсет, баща му го научи да играе шах. Всяка съботна вечер двамата изиграваха по една партия. Това бяха единствените мигове, които прекарваха заедно. През цялото време мълчаха. След година Джак спечели за пръв път. Следващата събота отново спечели. Баща му повече не игра шах с него.

Разреши му да кандидатства само в Сити Колидж в Ню Йорк. Не му позволи да се опита да влезе в някой от по-престижните колежи, които учителите му бяха препоръчали. След часовете Джак пътуваше до Ню Джърси и работеше като докер, изкарвайки пари за обучението, учебниците и всекидневните си разходи. От тези надници баща му отделяше сума за квартира и храна. Никога не обсъждаха оценките на Джак.

Дипломира се на двайсет и една година. Майка му дойде на церемонията. Баща му не присъства. Джак вече бе приел първото назначение, което му предложиха. И оттогава дори и през ум не му мина да смени компанията.

Когато стана на трийсет и осем, както вървеше на изток по Седемдесет и осма улица, двама бандити с ножове го заплашиха. Джак вдигна ръце, учтиво им каза в кой джоб е портфейлът му и отмести поглед, докато му го взимаха. И за да няма неприятности, той не съобщи на полицията за инцидента.

А сега, на четирийсет и две години, след дванайсетчасов сън, предизвикан от хапче приспивателно, Джак Тафт си спомни какво бе направил предишната нощ и помисли, че е полудял.

 

 

Отначало не знаеше къде се намира.

Беше се облял в пот, както винаги ставаше, когато сънуваше кошмари, но този път всичко изглеждаше реално и неоспоримо.

Той беше с Гейбриел в малкия й апартамент в Уест Сайд. Каза й, че не е достоен за нея, най-сетне изповядвайки най-големия си страх. Тя го погледна изпитателно с ясните си зелени очи, които той обожаваше, и отговори: „Така е. Не си достоен“. Джак кимна. Знаеше го отдавна. После, сочейки с пръст, както винаги правеше, за да подчертае очевидното, Гейбриел продължи: „Аз се нуждая от повече, отколкото може да ми даде мъж като теб. Затова реших да стана любовница на президента на най-богатата инвестиционна банка в града. Той има власт и богатство и е всичко онова, което ти никога няма да бъдеш. Обеща да ме запознае с хора, за които искам да пиша репортажи. Президенти, министър-председатели и генерални директори на най-големите корпорации в света. Ти можеш да ме запознаеш само с превозвачи на стоки. И тъй като има връзки с много компании, той само трябва да се обади по телефона на някой от големите рекламодатели на списанието. Те ще притиснат Саймън и той вече няма да отхвърля статиите ми. Ти никога не би направил такова нещо за мен, Джак. Никога няма да ме изведеш на върха на социалната стълбица. Никога няма да ми дадеш много неща“.

„Имаш право. Единственото, което мога да ти дам, е любов, а любовта никога не е достатъчна…“

Джак се стресна и се събуди. Гадеше му се от думите на Гейбриел. Онзи мъж й бе предложил толкова много неща и Джак тайно се надяваше да долови в гласа й колебание, дали животът с човек, който има такава власт и влияние, няма да е толкова хубав…

Лоши сънища. Нощ на фантасмагории и кошмари. Джак си спомняше само последния, макар да знаеше, че и останалите бяха ужасни. Единственият начин да се отърси от тях беше да отвори очи, да стане от леглото, да забрави страховете си и постепенно да се превърне в решителен и преуспяващ мъж, какъвто Гейбриел заслужаваше.

Щеше да го направи. Повече никакви компромиси и отстъпки. Ще започне от днес. Още от тази сутрин. Веднага щом отиде в кабинета си.

Днес щеше да ходи на работа, нали?

Не. Трябваше да направи нещо друго. Да отиде на друго място.

Все още не напълно готов да отвори очи, Джак се зачуди по този въпрос, който изведнъж и необяснимо се появи в съзнанието му. Вече не беше ли отишъл там, където трябваше да ходи?

Дюшекът, върху който лежеше, беше различен — по-мек от този в апартамента на Седемдесет и осма улица. Главата му бе положена на дунапренова възглавница. Но Джак мразеше дунапреновите възглавници и си бе донесъл пухена. За съжаление Гейбриел имаше алергия към пуха. Освен това той чуваше бръмчене на климатична инсталация. Но вече беше октомври и в Ню Йорк беше студено.

Джак отвори очи.

Пълна загадка. Обстановката му беше непозната.

Разбира се, това се бе случвало и преди. Не беше необичайно, макар да бе изнервящ страничен ефект от твърде много командировки. Две седмици пътуване, смяна на хотелите всяка вечер, усилена работа, прекосяване на различни часови зони, недостатъчно сън и твърде много алкохол. Беше неизбежно онези, които не живеят здравословно, да се събуждат объркани и да не си спомнят къде се намират.

Но сега беше различно.

Джак потърка парещите си очи. Не беше в хотел. В хотелите нямаше кадифени покривки за легла с къдрички. Нито плюшени мечета на нощните шкафчета.

Пък и мебелите безспорно бяха подбрани от жена. Масичка с дантелена покривка. Канапе с възглавнички на цветя. На стените — акварели, изобразяващи тропически птици. Дори лампата на нощното шкафче показваше по-скоро женски, отколкото мъжки вкус.

Несъмнено Джак се намираше в апартамент на жена. По-точно в леглото й. И нито апартаментът, нито леглото бяха на Гейбриел.

Всички доказателства водеха до извода, че той се бе забъркал в нещо. Имаше проблем.

Но какъв проблем? И с кого?

Джак разтърси глава, опитвайки се да проясни съзнанието си. Къде се намираше? Как се бе озовал тук? Кой живееше в този апартамент, ухаещ приятно на непознат парфюм?

Джак беше напълно озадачен. Нямаше никакъв спомен от предишната нощ.

— О, боже! — прошепна той.

Ако Гейбриел разбереше за това, работата му беше спукана. „Какво да правя? — запита се той и веднага отговори на въпроса си. — Незабавно да се махна оттук.“ Джак се замисли. Да избяга тайно от леглото на случайно срещната любовница не беше джентълменска постъпка и елиминираше вероятността за… ами, още един шанс.

Той провеси крака от леглото. С изненада установи, че не е събул панталона си, а също и чорапите, ризата и сивото раирано сако.

Обнадежден си помисли, че може би все пак нямаше проблем. Вероятно бе претърпял злополука или се бе напил. И някой от офиса го бе завел до най-близкото легло. Или…

Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Джак инстинктивно вдигна слушалката. Опита се да каже: „Ало“, но езикът му бе надебелял, устата му бе пресъхнала, а гласът — пресипнал, сякаш имаше ларингит. Чу се само пискливо грачене.

От слушалката прогърмя самонадеян мъжки глас — досущ като на Саймън Бъртън.

— Госпожица Самсудин? Обажда се старши полицейски офицер Чан Джин.

Джак хлъцна.

— Цял ден се опитваме да се свържем с вас. Искаме да ви зададем няколко въпроса. Спешно. Аз съм в участъка в Темпайнс и мога да бъда в апартамента ви след… Ами по това време на деня движението не е натоварено и ще дойда бързо.

Кръвта на Джак се смрази. За миг в съзнанието му се появиха образи — мъгляви картини и неясни силуети, досущ стари снимки, стояли твърде дълго на слънце. Той нямаше представа какво означават. Но въпреки цялата им двусмисленост, знаеше, че са по-ужасни, отколкото можеше да си представи. Сиви призраци от лош сън някак бяха прекосили границите на реалността.

— Извинете за безпокойството, госпожице Самсудин. Ще се опитам да ви отнема колкото е възможно по-малко време. Докато ме чакате, бих искал да си припомните един от пътниците от снощния полет от Сан Франциско. Човек на име Тафт.

Когато полицаят произнесе името, тонът му стана твърд и глух и Джак започна да си спомня при какви обстоятелства бе чул този глас за пръв път.

— Джон Грегъри Тафт. — Чан наблегна на всяка дума. В тона му се долови гняв. — Всичко, което си спомните, може да е от полза. Ще се видим скоро.

Чан затвори. Джак седеше на ръба на леглото. Ръката, с която държеше телефонната слушалка, трепереше. Всеки мускул в тялото му бе парализиран, скован от ужаса на спомените.

Всичко това се бе случило наистина. Той го бе направил. Един господ знае как, но го бе извършил. Не беше кошмар. Онези мъже… Пистолетите… Престрелката… Убитият, който падна по гръб… Пистолетът под носа му…

Исусе! Та те бяха ченгета! Нямаха значки и униформи. Цивилни полицаи! Джак стана. Бяха се обърнали към него, пребледняха и пуснаха на пода оръжията си. Помислиха, че той ще ги застреля. Ала не беше така. Вярно, Джак взе пистолета на мъртвеца, но не го насочи към тях.

Или го насочи?

И после… Господи!… Грабна още оръжия от пода.

Сетне излезе от стаята. Зави зад ъгъла. Хукна по коридора и…

Кръвта му се разгорещи. Усети прилив на сила. Стомахът му се сви от гняв и желание. Дебнещ звяр. Хищник. Беше полудял. Но това му хареса.

Наистина ли беше той? Джак Тафт, върколак през нощта? Не, не, не! В него не живееше звяр. Дори да беше така, хищникът бе окован във вериги, обуздан и затворен зад решетки. Пък и Джак винаги се владееше. Преглъщаше обидите, усмихваше се, когато го наскърбяха, съгласяваше се с мнението на опонента, говореше спокойно и търсеше логичен компромис. Никога не губеше самообладание. Не. Какъвто и звяр да бродеше в хотел „Рафълс“, това не беше Джак. Той не… не можеше да направи такива неща…

„Но какво съм сторил? Не се върнах. Не вървях, а тичах. Сложих единия пистолет в джоба си и хвърлих другите в храстите. После… се появи някакво такси… Вътре имаше и още някого… Кой?“ Не си спомняше. И не искаше да си спомня. Нямаше нищо по-лошо от умопомрачителния възторг, който го бе обзел.

Как е могъл да се подиграе с полицаи, да открадне оръжие и да изпитва такава радост от насилието? Това не беше той — спокойният, трезвомислещ Джак.

Но за съжаление беше истина.

И защо? Нямаше предвид защо временно бе откачил, а защо трима полицаи с насочени пистолети нахлуха в хотелската му стая, сякаш Джак бе смахнат престъпник? Той не бе нарушил закона или поне не знаеше да го е сторил. Как бе възможно да наруши толкова много закони само за двайсет минути, докато пътуваше с таксито от летището към хотела? Мисълта за това беше безумна. Но тогава защо ченгетата…

Куфарчето. Те се интересуваха от куфарчето. Търсеха ли нещо? Какво? Контрабандна стока? Смятаха, че пренася незаконно валута, порнографски видеофилми, наркотици, комунистическа пропаганда или… дъвки? Да, в Сингапур дъвченето на дъвка бе престъпление, което се наказваше с цялата строгост на закона. Джак понякога дъвчеше ментова дъвка без захар, предимно когато пътуваше дълго, но сега като добросъвестен гражданин, бе оставил пакетчето вкъщи. Пък и пренасянето на дъвка едва ли можеше да докара специалните части.

Тези разсъждения нямаше да помогнат. Трябваше да съсредоточи мислите си върху куфарчето. Но какво толкова имаше да мисли за него? Там носеше обичайните неща. Нищо особено. Документи, написани от обикновени бюрократи от обикновени корпорации, каквито имаше в цял свят. В куфарчето нямаше нищо, което би могло да заинтересува полицията, нищо уличаващо, никакво закононарушение.

Поне доколкото Джак познаваше законите…

„Аз съм в чужда страна. Чужденец, който не познава добре местните закони и правила. Но това е Сингапур, за бога! Най-безопасната и организирана държава в света. Сингапур не е страна, където властите могат да те застрелят само за развлечение. Като Босна, Ливан, Източен Лос Анджелис или друго подобно място. И със сигурност не е някоя периферна тирания от Третия свят, управлявана от ексцентричен фюрер. Господи, това е пазарна икономика, рейгъномика без дефицита и клинтъномика без данъците. Няма тарифи. Има минимум бюрокрация и страхотна работна сила. Световният икономически съвет оценява Сингапур като най-доброто място за бизнес в света и аз се опитвам да правя точно това, но не мога, защото изведнъж се оказва, че съм издирван от полицията. Аз! Мили боже! Издирван!“

Абсурд! Джак не беше нарушител на закона. Трябваше да има друго обяснение за… грешката от предишната нощ. Да, точно така, грешка. Недоразумение. Ченгетата го мислеха за някой друг — гастролиращ мафиот, колумбийски наркобарон или психопат убиец, когото търсеха жив или мъртъв. Случваха се такива неща. Непрекъснато ги описваха във вестниците. Екип от Агенцията за борба с наркотиците нахлува в апартамента на възрастна дама, защото са им дали погрешен адрес. Арестуват счетоводител, защото е облечен в същата на цвят риза като мъжа, току-що ограбил магазин за алкохол. После представителите на властта със зачервени лица мънкат извинения, кметът пише писмо и след година-две възрастната дама и счетоводителят получават неколкостотин хиляди долара и историята приключва.

Да, тук имаше някаква грешка. Ченгетата преследваха не онзи, когото трябваше. Имаше някакво недоразумение. Рано или късно щяха да разберат, че са сбъркали и да му се извинят.

Но той бе откраднал оръжията им и се бе превърнал в беглец.

О, боже!

Джак Тафт потрепери от страх и прошепна:

— Мисля, че съм загазил.

Трябваше да се махне от тук.

Можеше да направи само едно разумно нещо — да намери американското посолство. Той беше американски гражданин. Хората от посолството щяха да му помогнат да изясни тази бъркотия. Здравейте, аз съм Джак Тафт и имам проблем. О, нищо особено. Кражба на огнестрелно оръжие, съпротива при арест, бягство…

Той поклати глава. Вледеняващата парализа на ужаса отминаваше. Сега беше в състояние да се движи и да разсъждава.

И да осъзнае, че седи стъписан един бог знае откога, докато ядосаният полицай всеки момент ще се появи.

Джак остави телефонната слушалка и стана. Болка прониза слабините му. Пикочният му мехур беше пълен. Едва вървеше. Не бе уринирал повече от дванайсет часа. Трябваше да намери тоалетна.

Той закуца към вратата, отвори я и се озова в малък хол. Следобедната слънчева светлина проникваше през прозореца, на който нямаше перде. Джак съзря малко канапе, масичка за кафе, лавици с книги и тонколони на стереоуредба. Тоалетната не беше в тази посока. Той се обърна. В отсрещната стена на спалнята имаше още една врата. Джак се завтече натам.

Отвори вратата, потърси електрически ключ и го щракна.

Малка тоалетна, не по-голяма от онази в самолета.

Слава богу!

Джак вдигна капака на тоалетната чиния и разкопча ципа си. После с облекчение започна да уринира.

Свърши и закопча панталона си.

Зад завесата на душа се чу глас. Джак протегна ръка и предпазливо я дръпна.

Във ваната имаше жена.

Беше облечена в тесни сини джинси и широка мъжка риза. Жената беше едно от най-прелестните същества, които бе виждал. Или по-скоро би била, ако не беше изражението на лицето й — смесица от страх и ожесточен гняв. „Нищо чудно, че е ядосана — помисли си той. — Горкото момиче е завързано за крана. Устата му е запушена. Кой ли…“

Залитайки, Джак отстъпи назад. Изведнъж си спомни предишната нощ и какво се бе случило, след като избяга от хотела.

Той отново усети световъртежа на приближаващото се умопомрачение, паниката и импулсивното скитничество, присъщо за душевноболните. Чувството беше толкова завладяващо, че изпита желание да се скрие под завивките и да се престори, че ако затвори очи, всичко ще премине, както правят децата.

Но знаеше, че това няма да стане.

2

— Виж какво, съжалявам. Кълна се в Бога! Нямаш представа колко съжалявам — повтаряше Джак. — Моля те, недей да пищиш!

Той се бе навел и протягаше ръка, за да махне превръзката от устата й. Тя се отдръпна и обърна глава на една страна.

И Джак би постъпил така на нейно място. В края на краищата той бе отвлякъл горкото момиче, заплашвайки го с пистолет. И това не беше всичко.

 

 

Шофьорът на таксито караше към Главното управление на полицията. Джак извади от джоба си пистолета, за да го сплаши. Но проклетото нещо гръмна. Той не разбра как стана така. Изведнъж — бум! На таблото се появи голяма дупка. А Джак се усмихваше, Господ да му е на помощ! Таксито се завъртя, прескочи бордюра и нахлу през витрината на някаква книжарница. По тротоара се разпиляха книги. Вентилаторът на тавана се разби в предното стъкло на колата. Челото на шофьора се блъсна във волана. От спукалия се радиатор изригна пара. Най-сетне таксито спря. Усмихвайки се злобно, Джак заби дулото на откраднатия пистолет в ребрата на… Как й беше името? А, да, Зейтун. Накара я да излезе от колата и й заповяда да го заведе в апартамента си. Принуди я да тича и двамата хукнаха из лабиринта от тъмни улици. Всяка пресечка беше препятствие от тесни тротоари, дървета и храсти, избуяли от стените на стари сгради, клетки със спящи папагали, велорикши, паркирани пред входовете, столове и маси пред малки ресторантчета, купчини кашони и кофи, очакващи боклукчийските камиони. През цялото време Зейтун плачеше и се задъхваше. А той — вече не Джак Тафт, а по-скоро някой друг — беше спокоен и хладнокръвен и дори не се запъхтя. Минаха под няколко свода, които бяха толкова ниски, че едва не удари главата си. На един ъгъл току-що бяха затворили сергията за закуски, а на друг — трудолюбив търговец, станал преди конкурентите си, вече подреждаше стоката — евтини якета за сафари и фалшиви бижута. Тичайки покрай него, Джак събори на земята часовниците. Търговецът изруга. Джак изчезна в мрака.

Китайският квартал не изглеждаше китайски. Нямаше пагоди с извити покриви от лъскави зелени плочки. Беше безлична зона от тесни улички с две триетажни сгради от двете страни, с боядисани в пастелни тонове рамки на прозорците на горните нива и магазинчета на долните. Приличаше на Френския квартал в Ню Орлиънс или на някое старо градче в Калифорния. Джак продължаваше да бяга, дърпайки жената, която бе останала почти без дъх от ужас.

После той видя вход за метро с надпис „Бърз масов транспорт“, а отдолу — червена емблема и ескалатори, водещи надолу към ярко осветен тунел с гранитен под. Спря и се замисли. Белите нюйоркчани на средна възраст не се осмеляват да влизат в метрото късно през нощта. Това е рисковано и несигурно начинание, предизвикателство, игра с късмета. Защото кой е буден и се разхожда из Ню Йорк в четири часа сутринта? И по каква работа е тръгнал? Но в далечината се чу вой на сирени.

Зейтун изглеждаше много уплашена. Пък и Джак вече не беше онзи предпазлив човек, а въоръжен и опасен тип, който не познава страх. Той започна да слиза по стълбите, като държеше пистолета в джоба на сакото си. Всичко беше чисто. Ослепително бели плочки. Никакви боклуци на пода, нито лепкави дъвки. Имаше климатична инсталация и беше по-хладно, отколкото на улиците горе. Единственият звук, който се чуваше, беше шепотът на добре смазаните ескалатори. В сенките не се спотайваха психопати. До павилионите не се криеха нощни птици. Отникъде не те грозеше заплаха и тъй като беше нюйоркчанин, Джак стана още по-подозрителен. Зейтун пусна няколко монети в автомата. От процепа изскочиха два билета. Тя го поведе през компютризираните въртящи се бариери. Излязоха на перона за северната линия. След малко дойде мотрисата. Спря и лъскавите стоманени врати се отвориха. Стискайки здраво пистолета, Джак бутна заложничката си да се качи. Неколцина пътници кротко седяха на пластмасовите седалки. Повечето четяха вестници или списания. Смугла мюсюлманка с аленочервен шал и множество златни гривни държеше небрежно чантата си, за разлика от жените в Ню Йорк, пътуващи в метрото. Красива китайка бъбреше по клетъчен телефон и непрекъснато гледаше екрана на пейджъра си. Дали беше момиче на повикване с клиенти, страдащи от безсъние?

Никой не поглеждаше Джак. Той не чувстваше никаква заплаха. Това беше необичайно усещане за нюйоркчанин, пътуващ нощем в метрото. Мотрисата увеличи скоростта. Движеше се забележително тихо. Нямаше стържене на метал, друсане, нито искри. Вагоните бяха хладни и безупречно чисти. На пода нямаше нито една хартия, а стените не бяха надраскани. Имаше реклами, но също и карти на много езици, предупреждения за размера на глобите за онези, които пушеха, ядяха, пиеха или се държаха неприлично в метрото. Джак беше обезпокоен от този свят, който не разбираше. В мотрисите не патрулираха полицаи — зорки, бдителни, с ръце на кобурите и готови за най-лошото. Тук, изглежда, нямаше нужда от тях. На шестата спирка — „Тоа Пейо“, Зейтун го изведе от метрото. Минаха през тунел с жълти плочки и се качиха на ескалатора. Излязоха на улицата и се озоваха в квартал с широки булеварди, дървета с огромни корони и десететажни жилищни сгради, оградени от паркове и детски площадки. Всичко беше ярко осветено — твърде опасно за подозрителния Джак. Някъде в далечината се чуваше приглушеният тътен на нощното движение по магистралата. Той накара Зейтун да бяга, докато стигнаха до блока й. На приземния етаж имаше магазини с метални решетки. Прозорците над тях бяха тъмни. Апартаментът на момичето беше на четвъртия етаж. Джак губеше сили и заспиваше. Но въпреки това знаеше какво трябва да направи и го стори. Беше доволен и се усмихваше.

 

 

Сега отново беше буден и гледаше какво е направил. Искаше му се да намери думи да обясни на тази красива млада жена, че всичко е било ужасна грешка.

Тя вероятно нямаше да му повярва. Но той трябваше да опита.

— Виж какво, знам, че си уплашена и… разстроена…

Сбърка. Не трябваше да казва това. Джак започна отначало:

— Господи, не знам какво да кажа! Аз… Ами… Всичко това не е така, както изглежда. Имам предвид, че… Снощи наистина не бях на себе си. Много съжалявам. Говоря сериозно. Знам, че няма да разбереш, но…

Не, тя не разбираше. Виждаше го по изражението на лицето й. Младата жена не изпитваше нищо друго, освен дълбока омраза.

— Добре… Ще махна превръзката от устата ти. Това ще бъде всичко. Честна дума. Само искам да те попитам нещо. Имам големи неприятности и се нуждая от малко помощ. Кълна се в Бога. Онова… което направих снощи… Господи! Онези мъже ме преследваха. Едва не ме хванаха. Искаха да…

В очите на Зейтун се появи интерес. Джак знаеше, че трябва да се възползва от ситуацията и да излъже.

— Не знам какви бяха. Нахлуха в стаята ми. Успях да взема един от пистолетите им. — Той бръкна в джоба си и извади оръжието. — Ето този.

Тя изпищя. Джак хвана с два пръста пистолета и го пусна в мивката.

— Аз не съм от онези, които носят оръжия. Погледни ме, за бога. Приличам ли на бандит?

Сега в погледа й се четеше любопитство. По изражението в очите й Джак разбра, че вече не го мисли за престъпник, и си позволи да се усмихне.

— Не знам кои бяха и какво искаха, но ми провървя и избягах. После направих онова, което всеки разумен човек би сторил — хукнах да спасявам живота си. — Нарочно избърса челото си. — И тогава те видях пред хотела. Онези мъже бяха по петите ми. Нямаше време да ти обяснявам. Пък и се страхувах, че ще проследят таксито. Затова те накарах да ме доведеш тук… Господи! Когато пистолетът гръмна в колата… Никога през живота си не съм бил по-уплашен…

Джак видя, че моментът е настъпил.

— Единственото ми желание е да отида в американското посолство. Там ще бъда в безопасност. Но не знам къде се намира. По дяволите, дори не знам къде съм в момента. Затова ще махна превръзката от устата ти. Ще ми кажеш как да стигна до посолството и ще се махна оттук. Кълна се в Бога, че искам само това.

Зейтун беше готова да се съгласи.

— Замисли се. Ако исках да те нараня, щях да го сторя снощи. Или сега. Но аз не съм такъв човек. Наистина. Аз съм съвсем обикновен човек, който има неприятности и не знае защо.

Тя кимна. Джак протегна ръка и започна да маха превръзката.

— Надявам се, че не те боли.

Чорапът в устата й беше напоен със слюнка.

— Жадна ли си? — попита я. — Ще ти донеса вода.

Напълни чаша и я поднесе към устните й. Тя жадно изпи водата.

— И така, къде се намираме и как да стигна до посолството? — попита той.

Зейтун облиза устни.

— Ще ме развържеш ли?

— Не! Искам да кажа да. Но нали няма да се обадиш на полицията? — „Полицията! По дяволите! Онзи, който се обади по телефона, ще бъде тук всеки момент.“ — Веднага щом стигна до посолството, ще им кажа къде си. Честна дума. Обещавам. Те ще изпратят ченгетата тук да те освободят.

Зейтун се замисли.

— Не ти вярвам.

Джак притисна длан до очите си. На вратата всеки момент щеше да се позвъни. На прага щеше да стои онзи Чан Джин, насочил голям, черен пистолет.

— Добре, добре.

Докосна тънкия кожен колан, с който бе завързал ръцете й за крана.

— Ще трябва да го срежа. Нужен ми е нож. Или ножица.

— В кухнята.

Той се втурна в спалнята и после в хола. На отсрещната стена имаше врата, точно до прозореца. Там беше кухнята — по-тясна и от тази на Гейбриел, която беше три на метър и петдесет. Над миниатюрния плот имаше три претъпкани шкафчета. Малка печка с два котлона, мъничка мивка от неръждаема стомана и хладилник подобен на хотелско минибарче. На пода имаше плочки, а отсреща — стена без прозорци.

Джак отвори едно от шкафчетата. Прах за пране, белина, почистващи препарати, амоняк, гъби и парцали. В другото шкафче имаше чинии и чаши, а в третото и последното — пакетирани хранителни продукти. Това му напомни, че е гладен. Издърпа чекмеджето. В него имаше покривки за маса и ножове, но нито един достатъчно остър, за да среже мокрия кожен колан. Къде ли имаше по-остър нож? Аха! Под мивката. Отвори дървените вратички и видя шпатули, ножици и големи ножове. Зейтун имаше дори назъбен нож за рязане на хляб. Щеше да свърши работа. Джак го взе, изправи се и излезе от кухнята. Минавайки през хола, той погледна през прозореца. До тротоара беше спрял тъмносин рейндж ровър с бял покрив. На вратата бе изрисуван гербът на Сингапур — лъв и тигър, които държат щит с пет звезди и полумесец. На покрива й имаше сини, червени и бели лампи. Това несъмнено беше полицейска кола. Един мъж току-що бе слязъл от нея и забързано крачеше към сградата. Джак вече знаеше кой е той.

На челото му избиха капки пот. Задави се, сякаш в гърлото му заседна нещо. Стомахът му се сви. Беше твърде късно. Нямаше начин да се измъкне. Дори да имаше време да избяга, Джак не знаеше накъде да тръгне. Положението беше безнадеждно. Той беше сам в чужда страна. Обвиняваха го в престъпление, което не бе извършил. Преследваше го ченге, което говореше така, сякаш го мразеше в червата, приличаше на хулиган и явно не се вслушваше в гласа на разума. Какво ли щеше да направи това ченге, когато го хванеше? Какво би сторил всеки друг полицай на негово място?

„Обвиняемият, за когото ми беше известно, че е откраднал оръжие, бръкна в джоба си, сър… Оказа съпротива при ареста, сър… Опита се да избяга… Нападна полицай… Надолу по стълбите… През прозореца, сър…“

Полицията смяташе Джак за американски гангстер или дори за нещо по-лошо. Нямаше да задават въпроси. Медицинските служители щяха да приберат останките му в полиетиленов чувал, а Чан Джин щеше да получи потупване по рамото.

Дори ако Чан не го убиеше, Джак беше сигурен, че мъжът, чийто пистолет открадна, ще го бие, докато се превърне в кървава пихтия. Ще му строши костите. Ще го осакати за цял живот.

Джак бе хванат натясно и не можеше да избяга. Смъртта се качваше с асансьора. Всичко свърши. Той беше… Какъв? Обикновен човек. Нищо особено. Един от хилядите американски бизнесмени. Водеше заседнал живот, беше пълничък и не притежаваше умения, които биха му помогнали в тази ситуация.

Но ако беше обикновен, тогава откъде намери достатъчно хитрост — или безумие! — за да избяга от полицаите предишната нощ? Кой беше мъжът, който сграбчи пистолетите, спусна се по хотелските коридори, отвлече такси и се чувстваше така, сякаш всичко това му доставяше огромно удоволствие?

Джак Тафт ли беше това? Не! „Във всеки пълен човек живее слаб, който се опитва да излезе. А във всеки страхливец…“ Не! Насилието не беше присъщо за него. Изтощението, дългото пътуване, хапчето, което Раджив му изпрати — това обясняваше държанието му. Моментно отклонение, случайно стечение на обстоятелствата, нарушено химично равновесие на организма, и хората изключваха. Нещо изщраква и те вършат неща, които никога не са правили и няма да направят.

„Кой съм аз? Ами същият обикновен Джак. Тих и кротък. Разсъдлив. Разумен. Човек, който мисли, за да реши проблемите, а не безразсъден тип, действащ прибързано и необмислено. Аз съм корпоративен бюрократ, а не залагащ на риска предприемач. Хората не влизат в кабинета ми, за да чуят мълниеносно гениално прозрение, а прагматично решение на проблема.“

Решение на проблема. Точно така. Сега Джак имаше проблем и това означаваше, че има и решение.

„Успокой се. Не изпадай в паника. Можеш да се справиш. Номерът е да не мислиш за това. Номерът е, че няма номер. Просто освободи съзнанието си, забрави емоциите и страховете си и разсъждавай за проблема, за алтернативите, за онова, което би направил един трезвомислещ човек.“

Нещо изщрака.

Джак погледна към кухничката. Той водеше ергенски живот и добре познаваше съдържанието на кухните и какви глупави грешки може да направи един неженен мъж, който не е наясно с домакинското изкуство.

„Да… Може би…“

Хукна към банята. Усмихна се престорено и каза:

— Ето. Намерих го.

Изпитвайки съжаление към щастливото изражение в очите на Зейтун, Джак пъхна острието на ножа под колана, с който ръцете й бяха завързани за крана.

— И така, как да стигна до посолството?

— Лесно — отговори тя. — Завий наляво, когато излезеш от сградата, после върви направо към спирката на метрото с надпис „Бърз масов транспорт“. Вземи мотрисата в южна посока и слез на шестата спирка, където е общината. Ще извървиш една пресечка, после ще свърнеш вляво. Посолството е на ъгъла на Хил стрийт и Лоук Ю. Ще бъдеш там за не повече от петнайсет минути…

Тя видя свития на топка син чорап в лявата ръка на Джак.

— Не! Нали обеща…

— Излъгах — прошепна той и почувства съненото мъркане на звяра от снощи, който дремеше и сънуваше.

3

Никакви следи. Нищо. Тафт бе станал невидим. Чан бе преровил багажа му — костюми, ризи, старомодни вратовръзки, евтино бельо и тоалетни принадлежности в чантичка с надпис: Поздрави от странноприемница „Рамада“. Всяка вещ — с изключение на куфарчето — показваше, че е обикновен, скучен бизнесмен.

Това беше най-умелата маскировка, която Чан бе виждал.

Нямаше никакви доказателства.

Единственото, с което разполагаха и може би щеше да ги заведе при Тафт, бяха показанията на портиера, че от таксито е слязла жена и е поздравила с прегръдка гангстера на стъпалата пред хотела. Красива, млада жена.

Тафт имаше приятелка в Сингапур.

Това не беше много, но все пак по-добре от нищо.

И сега група ченгета, сред които множество доброволци, обикаляха баровете, където ставаха запознанства и се уреждаха интимни срещи. Коя има любовник западняк? Коя се хвали с приятел американец? Коя тича на среща късно през нощта?

Може би на някое от онези ченгета щеше да му провърви. Вероятно някоя момиче или барман бе забелязал нещо.

В това време Чан трябваше да извърши разследване. Той вярваше в оперативната работа и беше по улиците като всеки друг. Обикаляше и разпитваше, като се стремеше да не пропусне някой детайл. Това беше същината на успешното разследване.

Чан разпита осем човека. Сега щеше да разговаря с деветия — една от стюардесите в първа класа на полет 15 на сингапурските авиолинии. Госпожица Зейтун Самсудин. Истинска красавица, съдейки по снимката в служебното й досие.

Той се запита защо госпожица Самсудин живее в Тоа Пейо — стар и немодерен квартал — и как е успяла да се сдобие със собствен апартамент. Съветът по благоустройство контролираше осемдесет процента от жилищата в Сингапур и не разрешаваше на самотни хора, нито дори на самотни родители, които според превзето моралното правителство не бяха „семейни единици“, да притежават апартаменти. Ето защо госпожица Самсудин несъмнено имаше семейство и вършеше някаква измама със свой роднина, за да запази жилището за себе си.

„Умно момиче“ — помисли си той и се усмихна, защото имаше слабост към умните жени. Красота и ум — това беше истинската причина, поради която реши лично да я разпита. Тя вероятно нямаше да му съобщи никаква информация и нямаше да знае нищо за пътника от място 2Б. Но рангът имаше своите привилегии, затова старши полицейски офицер Чан Джин подкара тъмносиния полицейски рейндж ровър към Тоа Пейо.

Шофирайки по улиците на Тоа Пейо, Чан не видя спретнат малък квартал от апартаменти за средната класа, а неприятно наследство от британската колониална политика — разделяй и владей, напъхай в гета расите и не позволявай сътрудничество между смуглите езичници.

Подобно на по-голямата част от Сингапур и Тоа Пейо беше бедняшки квартал, лабиринт от улички, бараки с ламаринени покриви, проскубани кучета, отворени канали, наркомани с безучастни погледи, пласьори на дрога, евтини главорези и още по-евтини проститутки. На колко години беше? Четиринайсет-петнайсет? Какво правеше там? Не си спомняше. Но никога нямаше да забрави мъжа с коктейл „Молотов“. Нито писъците на подпаленото семейство индийци, въодушевлението на възбудената тълпа и момчето, което сечеше краката на повален малаец мюсюлманин. С всеки удар секирата описваше дъга от кръв. В онази нощ имаше четиристотин жертви. Малайци срещу индийци. Индийци срещу китайци. Китайци срещу западняци. Новото правителство на малката държава, независима едва от една година, нарече изстъпленията расов бунт, макар че всъщност барутният погреб бе запален от враждуващи тонги. Изведнъж на улицата се появиха мъже със сурови лица. Бяха облечени в сини униформи. Носеха щитове и палки. Вървяха в сгъстен строй. Сериозни и безмилостни. Не бяха нито китайци, нито малайци, индийци или западняци, а… нещо ново под слънцето… Нечувана нация, неизвестен народ… Сингапурци!

Жесток сержант сикх изкрещя по мегафона заповед да се разчистят улиците. „Обявено е извънредно положение. Човешките права не се зачитат. Идват полицаи. Всеки, който оказва съпротива, ще бъде хвърлен в затвора и бит.“

Канавките бяха пълни с кръв до глезените. Кръвта се стичаше по обувките на Чан и засъхваше по чорапите му. Но улиците бяха очистени от смъртта и кръвопролитията и бунтът — потушен, преди да се разпространи. На другата сутрин младият Чан Джин излезе от скривалището си — домът на един приятел — и разбра кое е призванието му в живота.

Законът е суров. Беззаконието е още по-сурово. Чан мразеше престъпниците с цялото си сърце.

И сега вече беше ченге от двайсет и седем години. Гордееше се с това и не възнамеряваше да напуска работата си. Но ако не заловеше онова копеле Тафт, нямаше да празнува двайсет и осмата годишнина от постъпването си в силите на реда. Защо? Отговорът беше лесен. Известната в Изтока поговорка казваше, че гвоздеят, който стърчи над останалите, винаги трябва да бъде забит. А сред покорните си сънародници Чан Джин се извисяваше най-високо — гвоздей, който плаче да го заковат. Човек, прилагащ методи, които сингапурските власти искаха да забравят. Е, разбира се, едно време го обичаха и хвалеха безмилостната му ефикасност. Но това беше много отдавна. Сега Сингапур беше различен, а Чан — последният от неудобните ченгета. Властите биха го принудили да се пенсионира, ако можеха да го сторят, но той владееше играта по-добре от тях. Докато обществеността го обичаше, големите шефове не можеха да го пипнат с пръст.

— Не гледам на работата си като на прилагане на закона — бе изрекъл срещу телевизионните камери, — а като на прибиране на боклука.

Те приеха безкритично това. Пресата и хората. Чан беше единственото, което никой в Сингапур не можеше да бъде — честен главорез. Обожаваха го, защото те бяха мишки, а той — котка, а мечтата на всички мишки е да бъдат котки.

В края на краищата хората се нуждаят от герои. От Уилям Харт, до Джон Уейн, Клинт Истууд и Арнолд Шварценегер, в цял свят всички бяха луди по непреклонния тип, добрия, героя.

Чан Джин.

И фактът, че беше герой в очите на хората, бе единствената причина, поради която правителството не го беше смачкало като буболечка. Стига да не се провалеше и да не дадеше повод на властите да го отстранят от работа, медиите щяха да го закрилят.

Но сега се провали. И нямаше начин случаят да бъде потулен. Властниците сигурно облизваха устни.

Най-много два дни. Разполагаше само с толкова време. Ако не успееше да хване Тафт, Чан щеше да изчезне от общественото полезрение. Завинаги.

Два дни.

Тафт или Чан — един от тях щеше да заплати за снощния провал.

Лесен избор, нали?

4

Чан отвори бележника си и отново погледна записаното там. „Зейтун Бинте Самсудин. Лоронг 4, блок 468, апартамент 4И, Тоа Пейо. Няма криминално досие.“ Той натисна бутона на асансьора.

Грозната врата изскърца и се отвори. Чан направи гримаса. Не харесваше тези стари жилищни сгради, първите, построени с държавни субсидии след обявяването на независимостта.

В асансьора нямаше огледало. Действайки инстинктивно и от дългогодишния си опит, Чан разроши косата си, така че да падне игриво над челото му, после подръпна синьото си сако, за да прикрие оръжията под него.

Асансьорът издрънча и спря на четвъртия етаж. Чан се запита коя усмивка да избере от богатия си репертоар. Самодоволната усмивка на Мел Гибсън или неодобрителното ухилване на Харисън Форд? Интуитивно избра изражението на Гибсън. Госпожица Самсудин беше млада и неомъжена, а Форд се харесваше на омъжените жени.

Апартамент 4И явно беше в дъното на коридора, ъглов и с добро разположение. Чан преговори наум сценария — извинение за безпокойството, след което щеше да запита къде е била, след като е слязла от самолета? „Спали ли сте и не сте чули телефона? Съжалявам. Надявам се, че не ви събудих. Да, аз съм онзи Чан Джин. Ха, ха! Но хората от телевизията преувеличават приключенията ми. Пък и вестниците. Както и да е. Искам да ви попитам за един от вашите пътници. Джон Грегъри Тафт. Пълничък. Американец. Място 2Б. Разговаряхте ли с него по време на полета? Той каза ли нещо, освен обичайната поръчка на храна и напитки?“ „И при никакви обстоятелства, каквото и да каже тя, недей да показваш какво мислиш за онзи гаден тип, който взе оръжието ти и те направи за смях пред цял Сингапур — каза си той. — И истината е, че вестниците съвсем не преувеличават…“

8Ж, 43, 4И. Ето го. Нямаше звънец. Така беше в тези стари сгради.

Чан потропа на вратата, която се отвори. В апартамента беше тъмно. Пердетата бяха спуснати. Лицето на Тафт беше в сенките и не се забелязваше, но пистолетът му се виждаше. Чан се скова. Стисна челюсти и сви юмрук. Беше готов да убива, без да изпитва угризения. По време на провала от предишната нощ той бе намразил Тафт колкото всеки друг престъпник, когото бе ликвидирал. Фактът, че някой бандит му се бе изплъзнал толкова лесно, беше унизителен за човек, който не умее да понася униженията. И сега, отново беше сварен неподготвен. Омразата му се превръщаше в убийствена ярост. Единственото му желание беше да вкопчи пръсти във врата на престъпника и да…

— Влез вътре — изсъска Тафт. — Горе ръцете. Ритни вратата след себе си.

Чан се подчини. Тафт бързо отстъпи две крачки назад, държейки се на безопасно разстояние. И Чан би постъпил така в подобна ситуация.

„Истински професионалист — мрачно помисли той. — Копелето е страхотен професионалист.“

Двамата застанаха неподвижно и се вторачиха един в друг. Минаха няколко секунди. Най-сетне Чан наруши тишината:

— Е?

Отговорът на Тафт беше тих, едва доловим:

— Мога да те убия. Знаеш това, нали?

Полицаят нямаше намерение да показва чувствата си. Не и пред този негодник. Напротив. Щеше да демонстрира класа, да се държи презрително с този кучи син и да му докаже кой е по-добрият.

— И аз бих постъпил така при дадените обстоятелства.

— Можех да те убия и снощи.

„Този тип е хладнокръвен убиец. Най-добре е да нараня гордостта му“ — помисли Чан и рече:

— Можеше.

— Но аз не застрелвам хора.

— Нима? Аз пък го правя. Непрекъснато.

„По дяволите! Негодникът не хареса този отговор.“

Тафт изсумтя, после измърмори:

— Опасявах се, че ще кажеш нещо такова. Виж какво, Джин… или мога ли да те наричам Чан?

— Джин е малкото ми име. Да, можеш да ме наричаш Чан. Макар че повечето хора като теб ме наричат „сър“. Понякога им е трудно да го произнесат, защото не са им останали зъби, но поне се стараят.

Чан се усмихна. Вече започваше да овладява положението.

Тафт изглежда обмисляше отговора му.

— Няма да бъдем приятели, така ли?

— Едва ли.

— Жалко. В момента ми е нужен приятел.

— Прелюбодейството с красива, млада стюардеса не ти е достатъчно, а?

Чан усети, че в гласа му се прокрадна огорчение. „Овладей се, човече.“

Тафт изглеждаше озадачен.

— Тя ли? О, да не би да мислиш, че… — Облиза устни. — Не, тя е… Знам ли… Жертва. Мисля, че я отвлякох. Завързана е в банята.

— Перверзно — ухили се Чан.

— Да ти го начукам — ядоса се Тафт. — Жената в банята е твой проблем. Моят проблем е, че нямам представа какво става, по дяволите!

Чан наклони глава, повдигна дясната си вежда в знак на недоумение и недоверчиво се вторачи в Тафт.

— Аз съм законът, а ти си нарушителят — ето какво става. Това означава, че ще те арестувам и ще те изпратя в затвора. Така правим тук, в Сингапур. Вероятно същото е и в Америка. Или са ме информирали погрешно?

Тафт изсумтя.

— Да, може би. Но аз нямах предвид това, а защо искаш да ме арестуваш?

— О, не! — Чан поклати глава. — Моля те. Не ми казвай, че ще опиташ този номер. Господин полицай, аз съм само невинен свидетел и нямам представа защо ми слагате белезници. Станала е някаква ужасна грешка. Хайде, Тафт, ти можеш да измислиш нещо по-добро.

— За съжаление не мога.

— Колко патетично! Запази този номер за пред съда. Но и те са го чували.

— Господи, няма ли дори да ме изслушаш?

Полицаят не каза нищо, а се вторачи изпитателно в гангстера, като се питаше какъв ще бъде следващият му ход и какви неубедителни, глупави лъжи се въртят в извратеното му съзнание.

 

 

Джак вече не мислеше да се предаде, както бе смятал да предложи. Той си спомни за последиците от сблъсъка на едно десетгодишно момче с наперен училищен скандалджия.

„Никога не посягай пръв.“

„Той започна, татко.“

„Обърни се на другата страна.“

„Бях с гръб към него.“

„Трябва да се научиш да се спогаждаш с хората.“

„Как?“

„Предложи да му помогнеш. Обещай да напишеш домашното му. А сега върви да си измиеш лицето. Мръсен си.“

И така, при втората среща с гамена Джак му предложи да му напише домашното по математика. В резултат на това се прибра вкъщи с насинено око, разцепена устна и ясна представа за психиката на скандалджиите. А що се отнасяше до кавгаджиите, най-блестящият пример беше онзи клоун Саймън Бъртън, който непрекъснато го гледаше кръвнишки.

„Добре — помисли Джак. — Струва ми се, че ще трябва да продължа с план Б.“

 

 

Чу се пращене. Миниатюрният радиопредавател „Моторола“, закачен на колана на Чан, изписука два пъти.

— Тук е ефрейтор Лиунг. Чуваш ли ме, шефе?

Тафт го погледна гневно. Чан се усмихна.

— Старши офицер Чан? Тук е ефрейтор Лиунг. Моля те, отговори.

— Съблечи си сакото — изсъска Тафт. — Искам да видя какво има под него. Направи го бавно. Първо левия ръкав. Пусни сакото да се плъзне по дясното ти рамо и да падне на пода.

Чан се подчини. Когато сакото се смъкна на пода, Тафт добави:

— Вземи радиопредавателя с лявата си ръка. И дори не си помисляй да докосваш пистолета.

— Нямам желание да умирам. — Чан откачи предавателя и го доближи до устата си и натисна бутона. — Тук е Чан. Какво има, Хал?

— Обадиха ми се от болницата. Онзи таксиметров шофьор най-после е дошъл в съзнание. Още е зашеметен, но каза, че момичето, с което Тафт се е срещнал пред хотела… Шофьорът я качил на летище „Чанги“, пред изхода на сингапурските авиолинии. Носела чанта на стюардеса. Дала му адрес в Тоа Пейо. Ако си тръгнал към апартамента й, по-добре да имаш подкрепления.

Тафт поклати глава. Чан отново натисна бутона.

— Ще се оправя сам.

— Не. Аз съм на магистрала Пан Айланд, до Търф Клуб. Най-много след пет минути ще съм в апартамента на момичето. Чакай ме.

Чан се ухили, сетне реши да притисне Тафт:

— Хал Лиунг е много предпазлив полицай. В Америка на такива им викат „тиранти“. Винаги можеш да разчиташ на тях. Сигурно ще покани две-три патрулни коли на среща тук. Ако се предадеш сега, ще избегнеш всички неприятни последици от това. Нали знаеш, сълзотворен газ, оръжия за борба с масови безредици…

Тафт поклати глава и се намръщи.

— Исках да говоря с теб, Чан…

— Старши офицер Чан. Или сър. Както предпочиташ.

— Няма значение. Но сега не мога да го сторя, защото приятелят ти скоро ще дойде. Затова направи ми една услуга. Махни кобура. Бавно. И влез в кухнята.

— Пак ли ще ми откраднеш пистолета?

— Не! — Тафт повиши тон, после започна да шепне: — Не. Не искам шибания ти пистолет. Мразя оръжията, по дяволите! Можеш да си го вземеш. Ще го оставя, когато тръгна.

Чан вдигна вежди в знак, че се съмнява в думите му. После изпълни заповедите, защото нямаше избор. Носеше пистолет, тъй като пушката с рязана цев „Байкал“ беше твърде неудобна, когато отиваше да разпитва някого. Той свали кобура и молейки се Тафт да се приближи една-две крачки, влезе в кухнята. Но американецът беше професионалист и се държеше на разстояние.

— Добре, господин старши офицер, Чан, сър. Застани с лице към отсрещната стена.

Чан се подчини, заобиколи кофата на входа на кухнята и изсумтя. Във въздуха се носеше неприятна и тежка миризма на амоняк.

— Ще ме убиеш ли?

Той беше готов за това, но не бе убеден, че ще се случи. Поне не по този начин. „Но в края на краищата хората винаги мислят, че няма да стане по този начин.“

— Не. Само ще те накарам да плачеш. Скандалджиите не обичат да плачат, нали?

„Какво пък означава това?“ — запита се Чан, после чу шум зад гърба си — клокочене на течност.

Вратата на кухнята се затвори с трясък. Отвън нещо тежко тупна на килима. Чан вече се навеждаше, протягайки ръце към пистолетите на глезените си. Когато силната миризма стигна до него, той залитна и едва не падна.

Изпаренията опърлиха гърлото му. Белите му дробове сякаш пламнаха. Очите му се напълниха със сълзи. Чан пое дълбоко въздух. Това беше грешка и влоши нещата. Той издърпа ризата от панталона си и я разкопча. Покри лицето си и пипнешком потърси вратата.

Изпаренията — гъст, задушлив газ — бяха още по-неприятни близо до кофата. „Кофата? — запита се той. — Какво ли е сложил там онзи гадняр? Сигурно сълзотворен газ. Но откъде го е намерил…“

И тогава се сети. И Чан го бе правил. Преди години. В първия си апартамент. Беше немарлив домакин. Една вечер покани на гости момиче. Забеляза ваната. Беше мръсна. Момичетата обикновено първо отиваха до тоалетната и изцапаната баня беше едно от нещата, които ги караха да размислят. Въпросното момиче щеше да дойде след половин час. Той грабна четка и започна да търка. Това помогна, но не заличи напълно мръсотията. Чан бързо сипа във ваната амоняк. Нямаше кой знае какъв резултат. Изведнъж му хрумна блестяща идея.

Реши да използва препарат за почистване и да го смеси с амоняка. Това вече трябваше да свърши работа.

В резултат се вдигна облак от саморъчно направен сълзотворен газ. Хлорамин. Адски отровен. Чан не можа да влезе в банята няколко часа. Момичето отказа да стъпи в апартамента му.

Амоняк и препарат за почистване, съдържащ хипохлорит. Онзи кучи син Тафт го бе обгазил и заслепил с препарата за почистване.

Чан блъсна с рамо вратата на кухнята, която, разбира се, не се отвори. Професионалистът Тафт я бе подпрял с нещо. Чан се хвърли с всичка сила върху вратата.

Досадна грешка. Не му остана дъх. Беше принуден да поеме въздух и да вкара още газ в белите си дробове. Искаше му се да изкрещи от болка, но това само щеше да го убие по-бързо.

Вратата помръдна няколко сантиметра. Чан затаи дъх и отново се хвърли върху нея. И отново. После още веднъж. Разби я, влезе в хола и я блъсна с крак. Успя да отвори очи и започна да си проправя път към прозореца.

Строши с глава стъклото и дълбоко вдъхна чистия, хладен въздух.

Изсвирвайки с гуми, пред сградата спряха две патрулни полицейски коли и стрелбата започна.

— Убийте го! — изрева Чан, който не можа да ги види, но ги чу. — Пречукайте кучия син!

5

Преди две години, когато бяха любовници, а не съперници и той отговаряше за Запада, а тя — за Изтока, Денис Доналд бе казала на Джак, че западняците, работещи в Сингапур, измерват разстоянията в ризи, не в пресечки. „Колко път има до банката, Мери?“ „Ами, около две ризи, Фред.“

Сега Джак разбра какво е имала предвид. Температурата беше около трийсет и два градуса, а влажността — горе-долу същата. Тежки облаци се носеха на талази по небето — горещо, синьо и прозрачно от влагата. Въздухът беше задушен и натежал от обещанието за дъжд. Предишната нощ Джак не бе усетил влагата. След смрачаване стана по-хладно, но на изтощения му от дългото пътуване организъм, изглежда, не му пукаше. Сега Джак подозираше, че дори подтичването по краткия път до станцията на метрото ще го накара да се облее в пот.

Вече се потеше. Причината за това беше както жегата, така и страхът.

Той зави наляво — посоката, в която Зейтун бе казала, че се намира станцията на метрото — и забърза. „Не тичай. Някой може да те забележи.“

На улицата имаше много хора — млади майки с колички, възрастни дами с пазарски чанти и разхождащи се младежи. На пейка на тротоара седеше дребен, мургав, плешив тамил и шиеше ръкава на бродираната си риза. Докато Джак минаваше, повечето хора го гледаха с нескрито любопитство. „Как ли изглеждам? Дрехите ми са измачкани и мръсни. Не съм се бръснал. Когато ченгетата попитат съседите дали са виждали някой подозрителен тип да излиза от блока на онова момиче…“

От двете страни на широкия булевард имаше жилищни сгради — кремави и украсени със сини мотиви, характерни за административни постройки. Всички бяха добре поддържани, заобиколени от грижливо окосени морави и обозначени с големи черни цифри, нарисувани на жълт фон. Приземните етажи бяха превърнати в магазини за дрехи, за бижута, фризьорски салони, аптеки и оживени ресторанти.

„Общински жилища“ — помисли си Джак, докато крачеше по сенчеста улица, чието име не знаеше. Не можеше да разчете надписите, но кварталът не беше по-лош от онзи, в който живееше в Ню Йорк. Всъщност дори изглеждаше по-добре.

Той мина покрай начално училище. В двора играеха симпатични деца, облечени в морскосини униформи. Никой не ги пазеше от пласьори на наркотици, търговци на оръжие и психопати. Навсякъде имаше велосипеди. Собствениците им просто ги бяха оставили подпрени на перилата и не си бяха направили труда да им сложат вериги и да ги заключат. Никой нямаше да ги открадне. Никой нямаше да закача децата. Това беше Сингапур — най-безопасното място в света, единственият град, където никой освен дисидентите нямаше основания да се притеснява за нищо.

Освен ако не си подозрителен западняк с мръсни дрехи, бързащ към станцията на метрото.

Китайка с чадър — добра защита срещу безмилостното слънце — мина покрай Джак и го огледа нервно.

„Господи, толкова ли зле изглеждам? Да, вероятно.“

Джак излизаше от границите на общинския жилищен комплекс. От едната страна на улицата имаше фабрика на „Филипс“, а от другата — строеж. Обектът беше покрит с грозни двуметрови пластмасови плоскости и ограда от вериги. Но вратите бяха отворени.

Работници вкарваха и изкарваха ръчни колички. До оградата бе спрял микробус „Тойота“, на който се бяха облегнали двама мъже. Пушеха, бъбреха и чакаха шефът им да пристигне. Неколцина други се пазаряха с млад индиец, амбулантен търговец, който продаваше кутии със сок от личи и захарна тръстика, соено мляко и американски безалкохолни напитки. Ако не беше зеленината — екзотични азиатски дървета, храсти и цветя, каквито Джак виждаше за пръв път — кварталът приличаше на онези райони в Астория, населявани от средната класа, където беше израснал. Стари, но не порутени жилищни сгради, строежи, смесица от различни етноси, бъбреща по тротоарите (макар и по-дружелюбна от онази в Ню Йорк), автомобили и служебни микробуси, бавнодвижещи се по тихите улици.

Не, не се движеха съвсем бавно.

Две коли идваха срещу него, движейки се със скорост, по-висока от безопасната. Черни и лъскави скъпи беемвета с тъмни стъкла, хромирани решетки и четири врати. Според Джак колите не принадлежаха на хора, живеещи в този квартал.

Беемветата се насочиха към него. На отсрещната страна на улицата стоеше работник малаец, който поклати глава на безразсъдната им скорост. Едната от колите мина през локва и разплиска калната вода. Две момчета индийчета, които играеха на топка на тротоара, разтревожено вдигнаха глави и изтичаха на безопасно място.

Джак вървеше колкото можеше по-бързо. Беемветата се движеха със скорост осемдесет километра в час в зона, където ограничението беше четирийсет.

Автомобилите се приближиха до него. Джак нервно погледна през рамо. Първата кола рязко спря и застана напреки на пътя. Гумите изсвириха и наоколо се разнесе облак син дим. Второто беемве зави, прескочи бордюра и навлезе в моравата. Вратите се отвориха и от беемветата започнаха да излизат мъже — в черни костюми, бели ризи и вратовръзки в ярки цветове. И всеки бръкна под сакото си.

Джак не разсъждаваше. Нямаше време за мислене, а само да…

Той бе прекосил три четвърти от улицата, когато проехтя първият изстрел. Куршумът рикошира в уличната настилка. Миг по-късно градушка от куршуми надупчи пластмасовите плоскости пред строежа и изпълни въздуха с дъжд от ситни отломки. Този път стрелците се бяха прицелили по-точно и куршумите изсвистяха на няколко сантиметра от Джак.

Той се наведе и хукна да бяга, проправяйки си път през тълпата крещящи работници, излезли на следобедна почивка. Разнесоха се още изстрели. Шумът беше по-ужасен, отколкото в холивудските филми, не толкова силен, но по-страшен. Приглушеното изпукване скоро бе последвано от сърдития вой на куршумите и от трясъка на предмети, разпръснати на парчета. Това бяха смъртоносни звуци и Джак дори за миг не се усъмни коя е мишената им.

После се чу друг звук — сякаш зрял плод падна от голяма височина. Младият индиец изрева от болка. Бялата му риза изведнъж почервеня и от малка дупка разцъфна алено цвете. Амбулантният търговец се простря на тротоара. Краката му потрепериха конвулсивно, после се отпуснаха, а виковете му се превърнаха в задавено клокочене и утихнаха.

На Джак му се догади.

Повечето хора около него пълзяха по земята, търсейки прикритие, или лежаха по лице, сложили ръце на главите си. Само двама-трима работници още стояха. Всеки момент Джак щеше да бъде единственият останал прав.

В далечината се разнесе глас, изпълнен с гняв. Джак го позна и разбра думите.

— Убийте го! Пречукайте кучия син!

Нямаше къде да се скрие. Беше на открито пред пластмасовите плоскости на строежа. Най-близкият ъгъл на улицата беше на десетина метра. Едва ли щеше да стигне дотам. Щяха да го убият. Освен ако не направеше единственото логично, разумно и интелигентно нещо.

— Предавам се! — извика той, вдигна ръце и падна на колене. — Не стреляйте! Предавам се!

Стрелбата престана. Джак затаи дъх. Един от цивилните агенти попита нещо друг. Онзи поклати глава и стреля, но се прицели твърде високо. Джак се претърколи и запълзя към ъгъла. Последва втора канонада, но той вече се бе скрил от погледите им и бягаше.

 

 

„Татко, искам да се запиша в отбора по лека атлетика. Треньорът каза, че ме бива.“

„Не си губи времето. Нямаш необходимите качества.“

 

 

Джак тичаше бързо както никога през живота си. Улицата се пресичаше с друга. Той се хвърли вдясно и хукна по следващата пресечка, после зави наляво. Обля се в пот. Задъха се и болка го прониза в гърдите. Видя уличка и побягна по нея. В далечината се чу вой на сирени. Джак хукна по-бързо. Лицето му се зачерви и му стана горещо, сякаш имаше треска. Краката му шляпаха в локви, но водата не ги разхлаждаше. Спъна се в купчина вехтории, оставени пред отворена врата, подпря се на ръце и колене и падна на настилката. Искаше му се да остане там и да си почине. Но положи усилия, изправи се и отново побягна, движейки се със скорост, която не подозираше, че може да развие.

Вляво се появи още една уличка — тясна, отрупана с боклукчийски кофи и малък зелен контейнер. Нямаше настилка, а само кал, затова беше по-добре да не минава оттам, защото щеше да остави следи. Джак я подмина и продължи да бяга.

Друга улица, ъгъл, сетне още един. Хората вдигаха глави и го гледаха. Някои изглеждаха разтревожени. Един мъж тръгна към него, после размисли и спря.

Улицата стана стръмна, тясна и криволичеща. Нямаше коли. Джак тичаше ли тичаше. Започна да му се повръща. Искаше му се да легне и да умре. Задъхан, той мина покрай висока стена с бодлива тел отгоре и надпис: ДОМ ЗА МОМИЧЕТА. МИНИСТЕРСТВО ЗА РАЗВИТИЕ НА ОБЩЕСТВОТО. Превзетите сингапурски политици наричаха министерството, отговарящо за затворите за непълнолетни „Развитие на обществото“. Улицата започна да се спуска надолу. Джак излизаше от очертанията на Тоа Пейо. От едната страна на пътя имаше редица скъпи на вид триетажни къщи, а от другата — непроходима растителност — същинска джунгла.

Воят на сирените се усили и заглъхна, но се чу далеч зад него. Нямаше и изстрели. Бяха спрели, макар че ужасът продължаваше.

Джак бягаше по-лесно надолу. Пред него имаше кръстовище. Стигна дотам и спря.

Не можеше да фокусира погледа си. Пред очите му кръжаха жълти и червени петна. Дрехите му бяха мокри от потта, която се стичаше по тялото му. Сякаш се бе изкъпал, без да се съблече. Останал без дъх и готов да се строполи от изтощение, той имаше чувството, че ще припадне.

Затвори очи и ги притисна с пръсти. Гърдите го боляха, все едно някой ги притискаше в менгеме. Опита да се изкашля, за да намали болката, но това само предизвика пристъп на гадене. От двайсет години не беше във форма. „Ако бягам още малко — помисли той, — ще умра.“

Отвори широко очи, разтърси глава, за да проясни зрението си и да се опита да обмисли възможностите. Наоколо имаше още жилищни сгради, жени, деца и възрастни хора, облечени в широки дрехи. Дали не се бе въртял в кръг? Отново ли беше там, откъдето бе тръгнал?

Не беше сигурен. Бе сменил посоката много пъти и не знаеше дали не се връща към дулата на пистолетите на стрелците.

Джак погледна вдясно. Буйна зеленина, дървета и храсти.

Видя табела с надпис: ПРИРОДЕН РЕЗЕРВАТ „МАКРИЧИ“. Идеално. Парк. Щеше да прекоси кръстовището и след още няколко минути да се скрие толкова добре, че никога да не го намерят. В парка имаше усамотени места, където можеше да си почине, и най-важното — да се опита да разбере какво, по дяволите, става.

С огромни усилия на волята се раздвижи: „Единият крак, после другият. Можеш да го направиш, Джак.“

Не беше по-лесно. Нито по-малко болезнено. Жегата и влагата бяха жестоки като мъжете, които се опитваха да го застрелят. Силите му бяха на изчерпване. Залиташе, но продължи напред и стъпи на зелената трева.

Изведнъж заваля хладен дъжд, който много му помогна.

Но мислите, които го измъчваха, никак не му помагаха. Девет души бяха показали, че искат смъртта му. Желанието им беше толкова силно, че не се бяха поколебали да стрелят в тълпа невъоръжени цивилни граждани. Не изпитваха никакви задръжки и угризения.

И другите ли мъже бяха ченгета като Чан? Толкова ли го мразеха сингапурците, че бяха готови да убият сънародниците си с надеждата да го ликвидират? „Господи! Какво ли мислят, че съм направил?“

6

„Джейд Лейди“ навлезе в плитчините, докато заобикаляше южния бряг на остров Пулу Убин. По Кей Сионг седеше в каютата — съкровищница на антики — и слушаше завладяващата рапсодия „Пен Хсин“ за храбрите воини на Хсиан. Музиката за далечни мечти — всяко тъжно събитие в историята е симфония — успокояваше По, внасяше покой в душата му и прогонваше гнева от вестта, която току-що му бяха донесли.

Още една грешка. Невинен гражданин се бе изпречил пред куршумите. Безобиден уличен търговец на безалкохолни напитки, застрелян от главорезите, изпратени да ликвидират все по-досадния господин Тафт. Неумолимите сингапурски власти щяха да искат кървава цена за непристойното му поведение. Колко жалко.

Но необходимо.

Това възмездие беше в реда на нещата. Всичко в живота е взимане и даване. Купувачите и продавачите са двете страни на една и съща монета. В изплащането на дълговете на честта няма безчестие, защото уреждането на справедливи задължения е единствената безспорна справедливост в един нечестен свят. Сионг бе научил това отдавна.

Когато в онези дни на насилие и анархия Лий Куан Ю пое управлението на Сингапур (желязната му ръка не се криеше в кадифена ръкавица), По направи жертвата, която оцеляването му изискваше. Новият министър-председател му беше връстник и съперник в игрите. Двамата имаха еднакви способности, но различни наклонности. Професията на По отхвърляше клетвите на Лий да въведе ред на всяка цена. Сионг приемаше сериозно стария си враг и го уважаваше като достоен противник.

Някои от другите войнолюбци отидоха на барикадите и се съюзиха с бунтовници като червения Фън Чуанг Пи. Всеки, който се осмелеше да постъпи на държавна служба, се събуждаше от звука на динамит. Да сътрудничиш на Партията на народното действие на Лий, означаваше да си издадеш смъртна присъда. Тонгите, триадите и братствата „Чиу чоу“ се заклеха да победят.

По Кей Сионг остана в сянка и положи друга клетва — да оцелее.

Когато избухна и последната бомба, последният бунтовник бе пребит до смърт и последният терорист стана жертва на безпощадния кръстоносен поход на Лий, По Кей Сионг се усмихна на погрома на бившите си колеги и на техните гробове.

Вярно, оцеляването му струваше скъпо. Не в подкупи, защото жестокият Лий Куан Ю сурово наказваше подкупните длъжностни лица, а по-скоро набавянето на определени документи имаше висока цена. Снимки, писма, преписи на банкови сметки.

Осеяната с кафяви петна членска карта на комунистическата партия от четирийсетте години му струва десет хиляди долара, но го спаси стотина пъти от неприятности. Писмените показания на един мекушав човек предпазиха от затвор най-полезните подчинени на По. Неблагоразумието на една съпруга убедиха унижен адвокат да извади документи от папката с доказателства, която възнамеряваше да използва срещу Сионг.

Фактът, че хората грешат и че се стремят да пазят в тайна греховете си, не е прозрение.

Но оттогава минаха много, много години. Бюрократът зад бюрото в прокурорската канцелария е полезен слуга. Ала треперещият от старост пенсионер не е, защото е срамно петно от миналото.

Отначало само Чан Джин, който още не беше демоничното превъплъщение на Дявола, в какъвто се бе превърнал сега, бе единственият враг на По. Но Сионг лесно се изплъзваше от него. Куче, което е държано на каишка от други, може да ръмжи и да скача, но не хапе.

А каишките се разтягат. Остаряващите слуги отслабват хватката. Други кучета се събират в ловуващи глутници.

Какво може да се направи тогава? Отговорът е прост. Безопасността се крие в числеността. Един може да падне, но множеството ще надделее. С тази цел По създаде мрежа от съюзи, ангажирайки крехкото си сингапурско братство с не толкова рисковани връзки в чужди страни. Уви, поради спецификата на професията мрежата беше фина и имаше тънки нишки. Бяха нужни по-здрави влакна, ако сингапурското братство „Чиу чоу“ искаше да оцелее.

За огромна радост на Сионг една своеволна американка му предложи стоманени кабели. Божи дар. Машинациите на госпожица Доналд обещаваха не само доход, но и пари, за да си осигури лоялната подкрепа на най-могъщите престъпни босове в Източна Азия.

След като нещата, които жената бе обещала, се осъществяха, положението му щеше да стане непоклатимо. Нещо повече, братството щеше да оцелее. Никоя сила — най-малко Чан Джин — нямаше да бъде заплаха за него и когато всичко заработеше както трябва, братството щеше да бъде защитено от сили, по-велики от полицията и дори от самия Сингапур.

Онова, което бе оцеляло благодарение на хитростта на По, щеше да живее вечно. Той щеше да е неговият паметник.

Само ако господин Тафт бъдеше отстранен от пътя.

И ако старши офицер Чан беше заставен да се подчини.

Седнал зад бюрото, някога принадлежало на самия сър Стамфорд Рафълс, един от архитектите, проектирали административния и делови център на Сингапур, По тихо изрече през рамо:

— Повикай господин Тенг и господин Лин.

— Да, сър — отговори прислужникът.

Чан бе разбрал погрешно за какво става дума в случая. Ако продължаваше да действа съобразно неправилната си преценка, твърдоглавието и невежеството му можеха да бъдат използвани. Всъщност с малко повече късмет Чан щеше да премахне не само досадния господин Тафт, но и да се самоунищожи.

„Остави всеки човек да бъде оръжието за унищожението на другия.“ Уместна мисъл. Сионг се вторачи в падащите в морето капки дъжд. В очертанията имаше предзнаменование. Всяка капка беше човек, а кръгообразните вълни около нея — познатите му. Те се застъпваха, пресичаха, разширяваха и свързваха и макар че никой не можеше да проумее как, изплитаха мрежа, изграждайки мост от единия до другия бряг на огромното море. Всички неща се допират или достигат цели, които най-много желаеш.

— Тук сме, шефе — с дрезгав от никотина глас каза Сам Лин.

По не се обърна, а тихо и замислено, сякаш говореше на себе си, рече:

— Клиентите ни от хазарта… Колко десетки хиляди наброяват? Питам се какво ли би направил някой от тях, ако му бъдат опростени дълговете? Хазартът е треска. Чудя се дали няма да работят за нас, ако на някого бъде предложен значителен кредит? На първия, когото богът на късмета благослови с дар.

— Какъв дар, шефе?

По се усмихна и се обърна.

— Дарът на полезната информация. Дарът, който ще ми даде възможност да изправя двама врагове един срещу друг. Кажете на черноработниците да разпространят следния слух: По Кей Сионг е настроен снизходително и онзи, който му даде желания дар, ще стане богат.