Джо Гарбър
Искам те обесен (2)

1.
Международно летище Сан Франциско

В един неделен октомврийски следобед Джак Тафт, който дори не подозираше, че е набелязан да умре, седеше прегърбен в първа класа на самолет на сингапурските авиолинии. Дотогава не бе пътувал в първа класа. Обстановката не беше толкова луксозна, както бе очаквал. Напомняше му за чакалня на скъп стоматологичен кабинет в Ню Йорк. Само списанията бяха по-нови.

Изтощен от шестчасовото пътуване от летище „Кенеди“ до Сан Франциско, той пиеше диетична пепси-кола, защото беше на средна възраст и трябваше да внимава за килограмите си, и напразно се опитваше да се съсредоточи върху обемистия документ на коленете си. Пътуването не му се отразяваше добре. Пък и въпросният документ беше ужасно досаден.

Най-новите правила на ПМТО. Направо от Вашингтон. Тънка хартия и дребен шрифт. Сто трийсет и три страници с парализиращ ума правителствен жаргон.

ПМТО беше проклятие в живота на всеки търговец, бюрократична реликва от времето на Студената война, създадена, за да попречи на Империята на злото да сложи ръка на американската стратегическа технология. Но Съветският съюз отдавна не съществуваше, докато ПМТО още функционираше. Преди повишението Джак нямаше никакви грижи. Като директор, отговарящ за материално-техническото осигуряване на „Ел Би Тек“ за Америка и Европа, той се занимаваше само със страни, които можеха да внасят каквато електроника искат. Сега обаче беше вицепрезидент и отговаряше за търговията в целия свят. Документът на коленете му беше Правилникът за международната търговия с оръжие. Проблемът с ПМТО беше, че човек никога не знае какво са решили да включат тази седмица в черния списък книжните червеи от правителството. Нито защо. Един ден някой компонент беше абсолютно законен. На другия ден продажбата му в някои страни се наказваше с глоба от петстотин хиляди долара. Сред стоките, които неизвестно защо бяха забранени за износ, бяха аквалангите, високочестотните радиоскенери и… лъковете, и стрелите, за бога! Не можеш да продаваш тези неща на Саддам Хюсеин. О, не! Съдбата на свободния свят ще бъде застрашена.

Смешно! За нещата, които правилникът забраняваше, имаше процъфтяващ черен пазар — разбира се, на по-високи цени, защото на компаниите не им беше позволено да наддават. Липсата на логика във всичко това накара Джак да стисне зъби. Вярно, имаше начини — теоретично легални — „Ел Би Тек“ да заобиколи тези глупави правила и ако тъпото правителство не отменеше разпоредбите си…

Той поклати глава. Заобикалянето на федералните правила не беше в неговия стил. Това не беше за съвестния, честен и най-вече разумен Джак Тафт. Дори самата мисъл за шикалкавене със закона беше сигурен знак, че е твърде уморен, за да се съсредоточи върху работата си. Той въздъхна, отвори хубавото си, ново дипломатическо куфарче и пусна вътре бюлетина на ПМТО. После, без да го е грижа дали някой от другите пътници ще го забележи, че прави нещо ексцентрично, Джак допря куфарчето до лицето си. Кожата беше мека, топла и гладка. Допирът му напомни за Гейбриел, която му бе подарила тази великолепна скъпа вещ.

Гейбриел… Тя беше в Ню Йорк и също щеше да пътува със самолет. Липсваше му толкова много, че сърцето го болеше. Триседмичната им раздяла щеше да е агония за него. Не я ли видеше само един ден, Джак вече изгаряше от нетърпение да бъде до нея. Особено след като онзи орангутан Саймън я оглеждаше така, сякаш още я притежаваше. Широкоплещестият, наперен Саймън… Той се запита какво бе намерила Гейбриел в него…

Но предполагаше, че знае отговора на този въпрос.

Три седмици. Веднага щом се върнеше, Джак щеше да я прегърне, да я притисне в обятията си, да я целуне и после… Ами, просто щеше да изтърси: „Обичам те. Ожени се за мен“.

Нямаше да е трудно. Шест думи. Сигурно щеше да може да ги изрече, без да се задави. Трябваше да го направи преди няколко месеца. Беше лесно. Нямаше проблем. Знаеше, че ще го стори.

Сетне един добре познат глас прошепна: „Това е твърде хубаво за човек като теб, синко“. И Джак започна да се колебае. „Само смелите заслужават красавиците…“