Джо Гарбър
Искам те обесен (15)

2

Гейбриел винаги оставаше озадачена, когато наблюдаваше приятелката си да работи с компютър. Никой не би предположил, че жена с богатството и общественото положение на Оливия може да бъде компютърен магьосник. Но в края на краищата съпругът й беше собственик на една от най-големите компании за обработка на информация в света и тя беше негов партньор и сътрудник от деня, когато преди трийсет години бе създал фирмата.

Разбира се, Оливия не използваше обикновен персонален компютър. Беше избрала „ОКТАН 2“ на „Силикон Графикс“, пред който „Пентиум“ изглеждаше като бетонобъркачка пред ферари.

Оливия вкара името си и паролата — СОФИЯКАРТЪР — името на майка й, написано без интервал — после бързо набра загадъчен низ от знаци и съкращения. След няколко минути лазерният принтер тихо забръмча и в кошчето се изсипаха трийсет и седем страници с доклади.

Накрая получиха онова, което искаха. Всъщност там нямаше нищо.

В докладите не бяха отбелязани плащания на „Китцуми“. Нито едно. Стомахът на Гейбриел се сви. Оливия отново се обърна към компютъра и написа друга команда. В отговор базата данни на „Ел Би Тек“ показа на екрана един-единствен ред:

ПОСЛЕДНАТА СПРАВКА ЗА ПЛАЩАНИЯТА Е ИЗТРИТА В 19:18 ЧАСА НА 26 ОКТОМВРИ

Оливия никога не ругаеше, но сега не се сдържа.

— Какво има, Ливи?

— Някой е пипал базата данни минути, след като бяхме изгонени от „Ел Би Тек“ благодарение на Джоуел и любимата му. Някой е проникнал в главната база данни на „Ел Би Тек“ и е изтрил някои неща. Мисля, че мога да разбера кои редове са били заличени.

— Тогава няма доказателство, което да помогне на Джак. — Гласът на Гейбриел трепереше от отчаяние.

— Напротив — с леден тон отвърна Оливия. — Една от малките мръсни тайни на корпоративна Америка е преситеността с излишна информация. Нещо като разглезено дете, което има твърде много играчки. Всеки притежава собствена база данни. Хората от маркетинга, Министерството на финансите, Агенцията по човешките ресурси, фабриките, Министерството на транспорта. Мога да назова една известна компания, където всяка операция трябва да бъде обработвана с шейсет и четири абсолютно несинхронизирани програми. Загубите са неописуеми, а хаосът — пълен. Така и няма да разбера как печелят пари.

— „Ел Би Тек“?

— И там е същото. Имат дванайсет главни бази данни и смятам, че имаме достъп до онази, която ни трябва.

Оливия посочи екрана, където пишеше: ПЕРСОНАЛ: ЗАПЛАТИ И КОМПЕНСАЦИИ.

— Персоналът? Но защо?

— „Ел Би Тек“ плаща премии на хората, занимаващи се с продажбите, мила моя. Тези премии се изчисляват като процент от продажбата. Ето защо всяка продажба трябва да бъде записана в ордера, в описа, в контролната система и в тази база данни. Заедно със самоличността на служителя, който я е извършил. И така… — продължи Оливия. — За никого не е изненада, или поне за мен… Откриваме, че продавачът, определен да работи с „Китцуми“, е не друг, а Денис Доналд.

— Да ме вземат дяволите!

— Някого наистина ще го вземат — тържествено обеща Оливия. — А сега да разгледаме поръчките. Боже мой, колко странно. Измамата, изглежда, се извършва само от три месеца. Смятам, че това не е случайно. В края на краищата на последното съвещание, което се състоя преди три месеца, управителният съвет избра Джак за вицепрезидент. Предполагам, че Лейди Макбет от „Ел Би Тек“ е започнала да отмъщава веднага щом й съобщих лошата новина, че не е била повишена.

Компютърът показа още три застъпващи се прозореца с поръчки. Оливия ги разгледа един по един.

— Какво мислиш, миличка? Съзираш ли схема?

— Да. Всяка поръчка е около два пъти по-голяма от предишната. Първо, петдесет хиляди долара, после сто хиляди и последната — двеста хиляди. Сякаш…

— Сякаш клиентът на Денис не е вярвал, че стоката ще му бъде доставена. Уверявали са се, че тя ще удържи на думата си и са увеличавали сумата всеки месец. И погледни, всяка поръчка е различна. Първо, фотоувеличители, после топлоизолиращи керамични щитове. После интерферометри, диференциални предавки и… О, боже! Кислородни апарати. Това не са ли акваланги? И, Гейбриел, какво мислиш, че означава високочестотен многовълнов радиоскенер?

— Нямам представа.

— Е, не е необходимо да се занимаваме със странната електроника, която поръчват клиентите на Денис. Трябват ни само сметките. А изчисленията говорят следното: Денис приема поръчки за по-големи суми, отколкото струват. С около двайсет процента повече. И иска съответната цена от „Китцуми“. Те си плащат в срок. Също така редовно, на първо число всеки месец, „Китцуми“ „открива“ надписаната сума и иска обезщетение. — Оливия посочи кредитните доклади, които бяха намерили библиотекарите на Гейбриел. — Сетне Денис вкарва команда в компютъра си парите да бъдат внесени и чекът автоматично се издава. Никой няма времето да проверява всяка сметка, издадена от „Ел Би Тек“. Сигурно има милиони. Освен това непрекъснато стават грешки и никой не би отделил внимание на няколко несъответствия. Пък и всичко се прави от компютър, затова не може да има грешка.

— Не разбирам, Ливи. Какъв е замисълът?

— Смисълът е в математиката, мила моя. Ние плащаме на нашите продавачи комисиона от седем и половина процента. Денис получава тази комисиона върху продажби извън страната. Вярно, засега тя не е злоупотребила с големи суми — само с десетина хиляди долара, но ако през следващите три месеца плащанията на „Китцуми“ продължат да се удвояват, сумата ще наближи петдесет хиляди.

— Това са много пари.

— Да. Мисля, че вече знаем какво се крие зад неприятностите на твоя млад приятел. Денис прави измами с… — Оливия написа още няколко букви и прочете от екрана: — Нещо на име „По Кей Сионг Ентърпрайзис“, лицензиран агент на „Китцуми Трейдинг“, Сингапур. Джак е умен и несъмнено щеше да разбере това веднага щом влезеше в сингапурския офис на „Ел Би Тек“. И Денис съответно е взела мерки той да не стигне дотам.

— Спипахме я! Браво, Ливи!

Гейбриел прегърна приятелката си и я целуна.

3

Оливия се обади по телефона на осем души. Седемте обаждания бяха, за да насрочи съвещание на директорите на „Ел Би Тек“. Щяха да присъстват всички, без Джоуел Грийнбърг. Осмото беше до председателя.

— Всички настояват за специална ревизия. Моля те, кажи „да“. Благодаря. Предложението е прието. Всички искат Оливия Тачър да бъде определена за председател на ревизионната комисия. Моля те, кажи „да“. Какво каза, Чарли? — Тя се заслуша, вторачвайки се в тавана, сякаш търсеше божествено вдъхновение, после търпеливо продължи: — Точно така, Чарли. Правилно си ме чул. Опасявам се, че Джоуел има интимна връзка с госпожица Доналд. Знам, Чарли. Благодаря. Предложението е прието единодушно. Има ли още нещо? Не. Добре тогава. Мисля, че всички сме съгласни да се съберем довечера. Да, Чарли, знам, че си канен на вечеря. Не, Чарли, мисля, че не бива да отсъстваш от съвещанието. Добре, Чарли, ще започнем без теб. Ще се видим в седем. Имам да докладвам много неща.

Оливия затвори и се обърна към Гейбриел:

— Горкият Чарли! Направо се побърка. Е, разбира се, всички знаем, че престъпността е рядко срещано явление в тези среди. И все пак, когато се случи, човек би помислил, че един възрастен мъж, при това бивш президент на голяма банка, ще направи нещо повече, отколкото само да се двоуми и да трепери от страх. — Тя се усмихна. — Но за мен това е много вълнуващо. Имам чувството, че съм страхотен детектив, като онези от романите. А сега ще се обадя на счетоводителите. Един поглед върху положението, и ще уведомят полицията. Мисля, че до утре следобед Денис ще е с белезници.

Гейбриел я стрелна с поглед.

— Ако питаш мен, по-добре да я бием с гумена палка, докато изтръгнем от нея истината.

— Не. Имам млад приятел окръжен прокурор. Амбициите му са много по-големи от кутията с дарения за кампанията. Поговорихме, докато ти беше в банята, и мисля, че няма да му е трудно да намери доказателства за невинността на Джак в апартамента на Денис.

— Ами ако е унищожила доказателствата?

— Тогава прокурорът ще й предложи сделка — да признае, че е натопила Джак, и обвиненията ще бъдат оттеглени. Но се съмнявам, че ще се стигне дотам. Амбициозният прокурор ще публикува истината дума по дума. Обеща да инсталира камери, така че Денис да бъде разследвана не само за злоупотреби, но и по подозрение за заговор срещу Джак. Щом Си Ен Ен излъчи новината, сингапурското правителство бързо ще отстъпи. А имайки предвид финансовия принос на нашата компания за онези безделници във Вашингтон, Скот ще се погрижи в Сингапур да бъде изпратено не само едно писмо на разгневен сенатор. До края на деня Денис ще бъде в затвора, а сингапурците ще качат Джак на първия самолет за Щатите.

— А онази невестулка Джоуел? Съвсем се е оплел в нейните машинации.

— Съмнявам се дали е така. Вярно, Денис трябва да е използвала компютъра му, за да проникне в базата данни. Но няма доказателства, че самият Джоуел й е осигурил този достъп. Напротив, мисля, че тя е откраднала паролата му. Разбери, мила моя, Джоуел Грийнбърг трябва да се занимава с много по-важни неща, отколкото с тази дребна измама. Личната му компенсация възлиза на седемцифрено число. Нещо повече, пред печалбата от продажбата на „Ел Би Тек“ всяка сума, която Денис може да присвои, бледнее. Няма да си заслужава. Смятам, че той не е замесен. Ако беше така, щеше да изтрие и базата данни за комисионите и за човешките ресурси.

— И това ли ще бъде всичко? Съжалявам, Джоуел, приятелката ти върши злоупотреби. В понеделник ще се видим в офиса.

— О, не. Снощи обещах, че Джоуел ще си получи заслуженото, и така и ще стане. Сигурно ще се разчуе, че има интимна връзка с крадла. И онзи, който публикува тази новина, ще разкрие, че с поведението си Джоуел е осуетил много изгодно предложение за покупка.

— Аха. Имаш предвид мен.

— Ти си репортер, мила. А това е новина. Отпечаташ ли я, Джоуел ще подаде оставка. Управителният съвет ще се погрижи той да няма друг избор. После… Мисля, че до края на живота си Джоуел никъде няма да бъде назначен на поста изпълнителен директор. Но всичко по реда си. Сега трябва да се обадя на счетоводителите, за да задвижа нещата. Колкото по-скоро въпросът стане публично достояние, толкова по-бързо сингапурците ще върнат Джак.

— Но първо ще трябва да го хванат — прошепна Гейбриел.

Оливия се засмя гръмогласно:

— Е, да. Той се оказа много хитър. Търсят го под дърво и камък. Много съм доволна, че проявява такава изобретателност. Макар че е възможно да е просто късмет.

— Късмет — промълви Гейбриел. — Нищо, освен чист късмет. Аз го познавам, Ливи, и знам, че е така. Джак има качества, но не е герой.

— Той може да те изненада.

— Това много би ми харесало, Ливи.

Оливия се обърна към телефона. Беше доволна от свършеното. Джоуел скоро щеше да бъде опозорен. Скандалът означаваше, че „Ел Би Тек“ едва ли ще бъде продадена. Младият Джак Тафт щеше да се прибере вкъщи жив и здрав. И най-важното, Гейбриел, изглежда, най-сетне бе признала пред себе си, че го обича.

Само едно безпокоеше Оливия. Младият Джак бе казал на Гейбриел да провери митническите измами. Намекът беше, че такова нещо се извършва и в „Ел Би Тек“. Но измамата на Денис не можеше да се нарече „митническа“, а само елементарно мошеничество с комисиони от продажби. Не беше свързано с избягването на такси и данъци, с отклоняването на стоки за черния пазар или с друга далавера с вноса и износа. И това беше странно, защото Джак беше много прецизен и винаги употребяваше точната терминология.

„Или не се е изразил ясно. Или Гейбриел не е разбрала. Във всеки случай това няма голямо значение.“

Оливия реши да се обади на ревизорите на „Ел Би Тек“.

4

„Забележка. Специална дефиниция. Фотоувеличителите от второ и трето поколение имат от 0.4 до 1.65 микровълнов обхват, вградена микроканална платка за електронно усилване на образа и…“

Денис затвори очи. Цял следобед четеше тези ужасни неща. Заболя я главата. И бе прочела едва петдесет и три страници. Имаше още осемдесет. Федералният регистър. Правилникът на Бюрото по политическо военни въпроси. Правилникът за Международната търговия с оръжие.

Каква досада!

Но нямаше как. Трябваше да прочете тези скучни материали. Там бяха изброени всички технически средства, които По изгаряше от нетърпение да притежава. Освен това подлият дребен китаец вече се бе опитал да й пробута поръчка, без да й плати премия, твърдейки в съобщението си по електронната поща, че онези компоненти не са в списъка със забранените стоки и са стандартни, затова…

Глупости. И те бяха включени в списъка, макар да й се стори, че ги търси цяла вечност.

Денис му даде няколко съвета и По обеща повече да не се опитва да я мами.

И тя четеше правилника, ред по ред и дума по дума.

По-голямата част не я интересуваше. Технически материали, химични съединения с твърде дълги имена, патрони, бомби, ракети „земя-въздух“ и така нататък. Продължи да чете, търсейки онова, което й трябваше — тайните електронни компоненти, които Министерството на отбраната се стараеше да не стигнат до Северна Корея, Китай, Пакистан… Нещата, които По Кей Сионг най-много искаше.

Вътрешният телефон иззвъня. Денис харесваше звука му. Началниците в отдела нямаха вътрешни телефони на бюрата в малките си неугледни кабинети, но вицепрезидентите имаха.

Разбира се, кабинетът на Тафт се нуждаеше от сериозен ремонт — по-хубави мебели, нов килим, изхвърляне на тъпите снимки на океански товарни кораби и кранове, замяна на месинговите лампи с керамични…

Телефонът отново иззвъня.

Ядосана, тя натисна бутона.

— Какво има? Нали казах да не ме безпокоите?

— Съжалявам, госпожице Доналд, но едни господа искат да ви видят.

Джоузефин. Вярната секретарка на Тафт! Денис вече се бе обадила да й намерят друга секретарка.

— Кажете им, че съм заета. И да си запишат час, ако искат да разговарят с мен.

— Госпожице Доналд, тези хора… Ами, мисля, че не са от онези, които трябва да си записват час.