Александра Маринина
Аз умрях вчера (5)

5.

Кинопродуцентът се казваше Дороган и живееше в Подмосковието. Именно в града, където по странно стечение на обстоятелствата се провеждаше конференцията, в която цяла седмица щеше да участва професор Чистяков. Настя съжали, че не бе планирала да го посети сутринта: щеше да помоли мъжа си да я закара, нали и без това щеше да вози с колата си чуждестранното математическо светило. Но й дадоха адреса и телефона на продуцента едва по обяд, когато си тръгваше от Готовчиц. Така че бе принудена да пътува с мотрисата, а после с автобус.

В живота Дороган никак не приличаше на онзи потящ се, притеснен човек, когото тя бе видяла на телевизионния екран. Той беше весел дебел чичко с гъста къдрава коса и гръмовен бас, който и секунда не можеше да стои на едно място и постоянно сновеше напред-назад из огромния хол. Енергията просто бликаше от него, както впрочем и забавните шеги, с които изпъстряше словата си.

Посрещна Настя, след като лично й бе определил часа и й бе обяснил как да стигне до него.

— Досещам се по какъв повод ми идвате на гости — радостно заяви той още с отварянето на вратата. — Влизайте, свалете си якенцето… Спомняте ли си онзи блестящ филм — „Адютантът на Негово превъзходителство“?

— А в Дарница вече не отивам, нито с якенце, нито без… — Настя, усмихната, цитира реплика от филма, който също й допадаше.

— О, виждам, че познавате кинокласиката. Толкова по-добре! — зарадва се Дороган. — Насам, моля, влизайте, сега ще пийнем кафенце. Или предпочитате нещо по-силно?

— Не, кафе ще бъде много добре.

— Чудесно, чудесно, аз, кой знае защо, бях уверен, че пиете именно кафе. Много кафе. Отгатнах ли?

— Наистина отгатнахте! — учудено отговори тя. — Хайде познайте още нещо за мен.

— Анастасия Павловна, аз не съм вълшебник…

— А само се учите, така ли? — подаде Настя репликата от „Пепеляшка“.

— Аз съм кинопродуцент, направил съм двайсетина криминалета. Това говори ли ви нещо?

— Само че знаете всичко за детективите.

— Правилно. Когато навремето бях кинодраматург и лично, ето с тази глава — той театрално се хвана за косата и започна да дърпа къдриците си, — измислях образите на доблестните стражи на реда. Всички те поголовно пиеха много кафе и цигарата не им излизаше от устата. Наистина сред моите киногерои никога не е имало жени.

Дороган настани Настя в просторния хол и отиде в кухнята да вари кафе, без да прекъсва монолога си. При това почти не му се налагаше да повишава тон, тъй като между хола и кухнята нямаше врата, пространството плавно преминаваше от едното помещение в другото през широка арка.

— Винаги са ми казвали, че моите детективи в различните филми си приличат като родни братя, а аз отговарях, че именно така ги виждам. Нали знаете този лаф от света на творческата интелигенция: „Аз така го виждам!“ И е безполезно човек да спори. После, когато престанах да пиша сценарии и се захванах с производство на филми, започнах да се срещам със служители на милицията много по-често от преди и видях, че далеч не всички пият кафе, някои изобщо не могат да го понасят, а непушачите сред тях са почти половината, но въпреки това се вкопчвах в измисления някога образ. Няма да повярвате, но се радвам като дете, щом видя детектив, който прилича на онзи, когото някога измислих. Е, доставете ми удоволствие, кажете, че пушите — и щастието ми ще е пълно.

— Дори ще ви го демонстрирам — високо отвърна Настя, — ако ми дадете пепелник.

Дороган надникна от кухнята и театрално размаха ръце:

— Изобщо не ви познавам, но вече ви обожавам. Пепелниците са на перваза, вземете си кой да е. Кафето ей сега ще бъде готово.

След няколко минути той донесе в хола поднос с джезве и две малки керамични чашки.

— Заповядайте. Та за какво ще си говорим, Анастасия Павловна?

— Нали казахте, че се досещате по какъв повод съм дошла.

Настя внимателно си наля кафе, страхувайки се да не накапе гладката повърхност на дървената масичка. Тя винаги имаше проблеми с наливането на течности и на гости панически се страхуваше да не повреди чуждите мебели или да не изцапа покривката.

— Аз пък се опитвам да засиля драматургията на сцената. Ето че сега с вас ще започнем да се препираме, докато си изясняваме за какво съм се досещал аз и какво сте имали предвид вие, ще си поставяме логически клопки — всичко това според законите на жанра. Инак се получава безсолно и скучно.

Настя с любопитство погледна продуцента. Дороган неочаквано й хареса със своята откритост и непосредственост, макар че тя обикновено се дразнеше, когато възрастни хора се вдетиняваха.

— Не, Всеволод Семьонович, няма да правим драматургия. Само искам да ми разкажете за Уланов.

— Защо, в убийство ли го подозирате?

По лицето на продуцента се изписа такова неподправено смайване, че Настя не издържа и се разсмя:

— В какво убийство?

— В убийството на неговите колеги. Нали загинаха двама души — директорът на програмата и май кореспондентката. По телевизията го чух.

— А нима вие можете да ме изненадате с нещо по този повод?

— Всъщност не.

— Ето, виждате ли! Затова по-добре ми разкажете за Уланов. Как се запознахте с него, как бяхте включен в програмата, как се държеше той и как изглеждаше, какво впечатление ви направи.

— Почакайте, почакайте! — Дороган навъси чело и смешно засумтя. — А какво отношение има това към убийството, ако не подозирате него?

— Всеволод Семьонович, вие нарушавате законите на жанра — меко му напомни Настя.

— А, да, вярно, въпросите задавате вие, а ние, простосмъртните, само отговаряме. Но все пак признайте, нали ви е много по-лесно да общувате с човек, който знае законите на жанра?

— По-лесно ми е — съгласи се Настя, — но само в случай че този човек не ги нарушава.

— Ах, какво женище! Добре. Значи така, в програмата ме поканиха във връзка със снимането на руско-финландски филм за международната мафия. Обади ми се по телефона Витя Андреев, представи се като директор на „Лице без грим“ и каза, че искали да направят предаване с мен. Аз естествено се съгласих.

— Защо „естествено“?

— Ха, че как иначе! Филмът се нуждае от реклама. Снимаме на шестнайсетмилиметрова лента… Разбирате ли?

— Не. Какво значи това?

— Означава, че филмът никога няма да бъде прожектиран на голям екран. За кината той не става, за тях е нужна трийсет и пет милиметрова лента. Телевизията засега също не проявява интерес към нашия проект, така че реализацията ще стане само чрез видеокасети. Търсенето на касетите трябва да се подготвя предварително, инак ще фалираме. С една дума — съгласих се и Андреев каза, че при мен ще дойде кореспондентката Оксана Бондаренко.

— И кога стана това?

— Кога стана ли… — Дороган замислено вдигна чашката до устните си и внимателно отпи. — Отдавна беше, някъде в началото на март. Оксана дойде и много дълго разговаря с мен.

— За какво?

— Ами за всичко! Кога съм роден, кога са ме кръстили, кога съм се оженил, къде съм учил, какъв успех съм имал в училище… Все в този дух. Дори си спомням как се пошегувах, че тя май се кани да пише биографията ми в три тома. Разпитва ме за любимите ми книги и филми, за приятелите ми, за вестниците, които чета, какво мисля за политическата ситуация. Три часа ми отне. После ме помоли да подбера снимки от различни периоди от живота си и взе от мен касети с няколко филма, които съм снимал през последните години. Разбрахме се, че ще ги изгледа внимателно, после ще ги види водещият, а сетне ще се срещнем още веднъж, за да си поговорим по-конкретно за моята кинопродукция. И накрая ще направим записа.

— След всичко това какво стана?

— Обади ми се отново, вече в края на март, и поиска разрешение да дойдат с оператора. Преснимаха снимките, които им бях подбрал, заснеха ме из къщи, в гаража край колата, със сина ми и с жена ми. Още близо три часа разговаряхме за моите филми, за проблемите на кинопроизводството, за конфликтите със снимачните екипи, с една дума — за цялата кинаджийска кухня. Оксана си записваше всичко много подробно, задаваше доста допълнителни въпроси, направи ми впечатление на сериозен и солиден човек.

Настя чакаше кога разказът на Дороган ще стигне до Уланов, но за нейно учудване, в него фигурираше само кореспондентката Бондаренко.

— Щом приключихме — продължи кинопродуцентът, — Оксана каза, че ще подготви материала за водещия и че ще ме поканят за запис в близките дни. Но времето минаваше, никой не ме канеше, докато изведнъж ми се обадиха, че ще трябва да отида в Останкино, защото предаването ще се състои на живо. Разбира се, попритесних се, но отидох. Именно там видях Уланов. За пръв и последен път.

— И как ви се стори той?

— Ами никак! — раздразнено размаха ръце Всеволод Семьонович. — Стори ми се, че Оксана Бондаренко си е отделно, а Уланов няма нищо общо с нея. И досега не проумявам защо си изгубих толкова време с това момиче, след като водещият не използва нищичко от онова, което тя трябваше да му подготви. Задаваше ми някакви въпроси, за отговорите на които изобщо не бях подготвен. А вие гледахте ли предаването?

— Гледах го — кимна Настя.

— Е, и как ви се видя?

— Честно ли?

— Нечестното не ме интересува, и аз мога да лъжа.

— Не ми хареса.

— Ето виждате ли! И на мен не ми хареса. Както и на целия киноекип, с който работя в момента. Разбира се, от гледна точка на рекламата мога да смятам, че целта е постигната стопроцентово — заглавието на новия ми филм прозвуча поне петнайсет пъти! Но аз, аз какъв идиот изглеждах! За да ме представи като такъв кретен, не беше нужно на два пъти да ми праща Оксана и да хаби лента за домашните снимки…

На вратата се звънна. Дороган трепна и стана.

— Извинете, ей сега се връщам.

Щракна бравата и от антрето се чу звънливо капризно гласче:

— Татунчо! Ти какво, да не се криеш? Казаха ми, че си вкъщи и днес няма да дойдеш в студиото. Кой ти е на гости? Целяева ли?

— Успокой се, дете, имам делови разговор.

— Знам, че е Целяева. Но ти нали ми обеща, Татунчо!

— Значи така. — Гласът на продуцента внезапно пак стана гръмовен и твърд, макар че само преди минута той бе разговарял с Настя спокойно. — Или си тръгваш обратно, или сядаш в стаята и се правиш, че четеш книжка. Разбира се, ти не знаеш буквите, но можеш да се престориш, нали си актриса, а не доячка! Има ли други въпроси?

— Дай ми дума, че не е Целяева! — премина в писък женският глас.

— Дете, аз не повтарям два пъти едно и също нещо. Или ще седиш кротко, или изчезваш оттук. За тази роля актрисите с лопата да ги ринеш, не си първата, нито последната, която иска да я получи, но ще избирам аз лично. И то само след препоръка от страна на режисьора. И при никакви обстоятелства няма да ви давам обяснения коя съм избрал и защо.

— Значи тук е Целяева. — Гласът на гостенката потрепери сълзливо. — Решил си нея да вземеш за ролята, нали?

— Край, търпението ми се изчерпа. — Бравата изщрака и отворената врата изскърца. — Три крачки по посока на стълбището, бързо — викна Дороган. — И зарежи този навик да идваш, без да се обадиш предварително, не живееш на село, телефони има на всеки ъгъл. Край, хубавице, привет и нежни целувки.

Той затръшна вратата и се върна в хола. Лицето му беше абсолютно спокойно, сякаш не бе вдигнал скандал току-що, а бе разговарял със съседката, дошла за сол или кибрит.

— Още веднъж моля да ме извините. Докъде бях стигнал?

— Всеволод Семьонович, доста сте строг с хората — каза Настя.

Той допи кафето си, леко отмести фотьойла от ниската масичка и с шумна въздишка изпружи нозе.

— Принуден съм. Повярвайте, по характер съм мек и незлобив. Но нямам право да им позволявам да ме шантажират.

— Но кой ви шантажира? Тази дама ли?

— Всички!

Той скочи от фотьойла и заснова от ъгъл до ъгъл, жестикулирайки оживено.

— Това момиченце смята, че след като преди три години съм преспал с нея, понеже съм бил пиян, сега има право да нахълтва в дома ми и да ми иска отчет. Забележете: не става дума за каквито и да било отношения помежду ни, онзи епизод беше случаен и за мен, и за нея и не се е повтарял. През тези три години през леглото й са минали безброй мъже, но въпреки това тя смята, че може да разчита на моята благосклонност, когато подбирам актриси за новия си филм. Мислите, че само тя е такава ли? Не искам да кажа, че злоупотребявам със случайните връзки, но нали и мъжете смятат, че имат право на нещо след съвместно изпити чашка-две!

— И все пак това е жестоко — отбеляза Настя. — Защо просто не й обяснихте, че ви гостува не конкурентката й Целяева, а служител от милицията? Тя веднага щеше да се успокои. А сега ще се измъчва.

— Ето! — Дороган спря за секунда и насочи към нея показалец. — Ето това наричам шантаж. Някаква си артистка си позволява да нахълтва в дома ми без покана и да ми иска отчет, а аз трябва да се оправдавам. Не, не и не! Ако тя си е въобразила нещо, това си е неин проблем, изключително неин и аз никога няма да позволя той да стане и мой. Приемам в дома си, когото сметна за нужно и никой няма право да ми нарежда. Позволя ли им го дори веднъж — край! Никога вече няма да се отърва, ще бъда принуден през целия си останал живот да се оправдавам пред приятели и познати защо съм взел този, а не друг режисьор, сценарист, актьор. А аз не мога и не искам да се оправдавам и отчитам пред никого. Аз съм производител, разбирате ли? Работата ми е да правя филми, чието прожектиране ще ми позволи да си върна вложените пари и да имам поне малка печалба. И само аз знам кого да каня за тази работа, за да си върна инвестицията. Само аз, а не актьорите, които искат да участват във филм. Представете си директор на металургичен комбинат, при когото идва приятел и му казва: Хайде да леем метал от моята руда! Е, какво като е некачествена и не отговаря на стандартите, какво като после никой няма да купи метала ти, какво като машините, направени от този метал, след седмица ще се разпаднат — майната му на всичко това! Та нали с теб сме изпили толкова водка, толкова мадами сме изчукали, хайде купи моята руда, защото нямам с какво да плащам на работниците си. И аз съм в същото положение. Никой никога няма да ми дава акъл как и с кого да правя кино. — Той млъкна, помълча малко, после избухна в смях. Лицето му отново стана меко и весело. — Какъв съм бил, а! Фантомас се развихря.

— Е, в случая би било по-правилно да се каже: Фантомас срещу Скотланд Ярд, тъй като аз все пак съм от милицията.

— О, умна жена! Веднага усетих у вас сродна киноманска душа. Но стига, изпуснах си парата, може да се заемем с работа. Докъде бяхме стигнали?

— Дотам, че предаването не ви е харесало и не сте разбрали за какво са били срещите с кореспондентката.

— Да, да, точно така. Всъщност аз нямам какво повече да ви кажа. С това неприятно впечатление отношенията ми с „Лице без грим“ приключиха.

— Ами Уланов? Бих искала да чуя по-подробното ви мнение за него.

— Уланов ли… — Дороган престана да снове из хола и отново се тръшна на фотьойла срещу Настя. — Той ми се видя чужд, ако разбирате какво имам предвид.

— Не разбирам — честно призна Настя.

— Бондаренко много пъти бе повтаряла по време на двете ни срещи, че не е нужно да се тревожа, защото водещият бил много доброжелателен човек, никога не поставял госта в неловко положение, че обичал събеседниците си. Така че нямало никакви причини да се притеснявам. А какво видях? — Той направи драматична пауза и очаквателно погледна Настя.

— Е, какво видяхте?

— Видях човек, който не обича никого и нищо, не само гостите си! Всичко му е, ще прощавате, през оная работа. Искам да кажа — не го интересува. Нито предаването, което води, нито госта, когото са поканили. Владее го смъртна скука и нищо не може да го развълнува. Оказа се и зле възпитан. Веднага след предаването стана и излезе от студиото, дори не си взе довиждане с мен. Имах чувството, че съм се натрапил в програмата му и той ми е направил голяма услуга, като ми е дал възможност да изрека две думи в телевизионния ефир. Хайде де! Нямам ли си аз други главоболия?

— Много ли бяхте разстроен?

— Ами как да ви кажа… И да, и не. Вече споменах, че основната ми цел бе постигната — рекламата за новия филм прозвуча, и то нееднократно. А че ми се подиграха публично и ме окаляха, уверявам ви — свикнал съм с това. Прекрасно съм трениран за тези неща. През целия си живот съм се унижавал. При съветската власт се унижавах пред Държавния комитет за кино и пред ръководството на „Мосфилм“, за да вземат някой мой сценарий. Сега, при недоразвития капитализъм, се унижавам пред спонсори, правя чупки в кръста, подмазвам се, докато ги убеждавам, че филмът, който искам да направя, ще стане много хубав и те ще могат да си върнат парите. Аз, Анастасия Павловна, не се притеснявам, че ще се унижа, ако знам, че ще имам полза от това. Така че в този смисъл нямам претенции към програмата.

— И все пак нещо ви е засегнало.

— Да. Засегна ме фактът, че нищо не разбрах. Защо Уланов ме изтъпани в предаване на живо, щом то не е било готово? Защо ме очерни, след като Оксана ме уверяваше, че той се държи съвсем коректно и доброжелателно? Излъгала ли ме е? И пак възниква същият въпрос: защо?

Настя разбра, че напразно си е загубила времето с кинопродуцента. Тя бе смятала, че Дороган се е срещал с Уланов поне два пъти и ще може да й разкаже какъв е бил той преди нещастието, станало с колегите му, и какъв е станал след това. Оказа се, че образ „в развитие“ не се получава. Срещата на Дороган с Уланов е била една-единствена и от него разбра същото, което тя и без това бе видяла със собствените си очи.

— Благодаря ви, Всеволод Семьонович.

Изправи се, за да си тръгне, но Дороган я помоли с жест да остане.

— А сега, Анастасия Павловна, ще ви разкрия една малка тайна. Ще ми позволите ли?

— Ще ви позволя — кимна Настя, отвори пакета и си взе нова цигара.

Не й се тръгваше оттук. Беше й хубаво в този просторен, не много подреден, но удивително уютен хол, макар че винаги се бе чувствала спокойна само в две помещения: в собствената си гарсониера и в кабинетчето си на „Петровка“. Дори гръмогласният суетлив домакин не я дразнеше. А обикновено тя моментално се уморяваше от силните звуци и не можеше да понася сновящи пред очите й хора. Да, все пак тук й харесваше.

— Как мислите, откъде знам, че обичате кафе и го пиете непрекъснато?

— Ами отгатнали сте. Нали това ми казахте. Да не би да излъгахте? — усмихна се тя.

— Че как иначе! Продуцент, който никога не лъже, не е продуцент, а режисьор. Режисьорът трябва да бъде правдив, защото е творец, който предава своите мисли и чувства на зрителя. Ако не е правдив, няма да му повярват. А продуцентът трябва да лъже под път и над път, инак нито ще намери пари за филм, нито после ще спечели нещо. Е, знайте, Анастасия Павловна, че аз съм ви виждал преди година и половина. В „Сириус“, когато убиха Алина Вазнис. Седяхте в кабинета на службата за сигурност и пиехте кафе. Седяхте дълго. Надникнех ли в кабинета, всеки път вие държахте в ръцете си димяща чашка, от което си направих извода, че кафето в нея не е предишното, отдавна изстинало, а прясно. И в пепелника пред вас постоянно имаше запалена цигара. Така че, както виждате, тук няма никакво шарлатанство.

— Ами любимият ви образ на детектив? И той ли беше лъжа?

— А, не ме обиждайте! — реагира весело кинопродуцентът. — Чиста истина е, казвам ви го с ръка на сърцето. А сега да ви питам: поддържате ли отношения с началника на службата за сигурност на „Сириус“?

— Със Стасов ли? Да, разбира се. Защо?

— А познавате ли се с жена му?

— Познавам се.

— Близки ли сте?

— Всеволод Семьонович, не разбирам защо е този разпит? — напрегнато каза Настя.

Кинопродуцентът вече не й харесваше. Съпругата на Стасов — Татяна — работеше като следовател и опитите да се намерят връзки с нея не обещаваха нищо приятно.

— Ами целта ми е пределно ясна! Искам да снимам хубави криминални филми. И искам Татяна Томилина да ми напише сценарий.

Настя недоумяващо сви рамене:

— Ами помолете я. Не виждам какъв е проблемът.

— Не виждате значи! Лъжете, очарователна детективке. Татяна Григориевна, първо, е толкова заета служебно, че не намира време не само за сценарий, но и за разговор с мен. Знаете ли как ме прати по дяволите? Елегантно, но съвсем конкретно. Не се съгласи дори да се видим, отряза ме още по телефона. И второ, доколкото ми е известно, тя е бременна и всеки момент може да излезе в майчинство. Умолявам ви, Анастасия Павловна, ходатайствайте ми. Искам само тя да се съгласи да ме изслуша, а пък аз ще успея да я придумам да напише сценарий, докато е в отпуск. Искате ли още кафе?

Настя искаше. Освен това искаше да седи тук още много дълго.

— Подмазвате ли ми се?

— Че как, нали трябва някак да ви прикъткам! Хайде, моля ви се, Анастасия Павловна, не ми отказвайте. Прочел съм всички книги на Томилина, избрах от тях пет, които може разкошно да се екранизират. И останалите стават, но тези петте са голяма работа! Силни, солидно скроени, с ярки характери, но в различни жанрове. Може да се направи и трилър, и психологическо криминале, и истински екшън. Та какво, да направя ли кафе?

— Направете.

Дороган изхвърча като куршум към кухнята, като продължаваше да си говори с Настя.

— Всеволод Семьонович, а защо не помолите Стасов? Нали се познавате с него?

— О, вие, както винаги, се насочихте правилно. Но чрез Стасов други вече са пробвали и резултатът е бил плачевен. Той няма никакво влияние върху жена си. Аз се опитах да действам пряко, разговарях лично с Татяна Григориевна, но както вече знаете, получих решителен отказ. Ала сега ситуацията е напрегната. Фактът, че не само аз искам да снимам филми по книгите на Томилина, говори, че кинаджиите са схванали колко ценни са те и вече си точат зъбките за тях. Направили са плахи опити за преговори, но Татяна е отказала, като се е мотивирала със служебна претовареност. Причината е уважителна, така че са я оставили на мира. Аз съм единственият, който знае, че съпругата на Стасов след три месеца ще роди, тоест в най-близко време ще напусне работа и ще си седи вкъщи. Ако не получа съгласието й незабавно, утре върху нея ще се нахвърлят всички останали.

— И все пак не разбирам какво ви затруднява. Нека някой друг напише сценария, щом самата Таня не може.

— Да бе, друг ще го напише! Да не ти се ще ред да прочетеш, камо ли да снимаш по него.

— Защо?

— Защото персонажите на Томилина са постоянни и само тя може да помни със сигурност какво е писала в следващите си произведения. А външен сценарист ще я свърши такава, че може да снимам първия филм, но по-нататък кой знае какво ще стане. Заради драматургията така ще подреди героите и съдбите им, че вече няма да има с кого да се снимат следващи филми — изпотрепал е всички хора, които ми трябват, изпратил ги е да живеят постоянно в чужбина или ги е изпокарал помежду им. Можете да ми повярвате, случвало ми се е вече.

Дороган млъкна, вероятно съсредоточен върху приготвянето на кафето, а Настя стана, за да разкърши изтръпналия си от седенето в мекия фотьойл гръб. Когато се обърна, видя точно над фотьойла портрет на известна шведска актриса, нарисуван с маслени бои. Написаното с широк почерк на английски в долния ъгъл на платното гласеше, че това е подарък за продуцента, с когото актрисата толкова чудесно и леко е работила. „Я виж ти — позасмя се вътрешно Настя — какви звезди са се снимали във филмите му! Сигурно в своите кръгове човекът е доста известен. А аз, както обикновено, пак съм изостанала от живота и не съм чувала за него.“

Тя се разходи покрай стената, разглеждайки подредените по рафтовете книги. „Размисли за киноизкуството“ на Рьоне Клер, двутомник „История на киноизкуството“ от Жорж Садул, издания на чуждестранни сценарии… Изведнъж й стана и топло, и уютно на душата — точно същите издания от шейсетте години изпълваха рафтовете в жилището, където бе преминало детството й. За миг й се дощя отново да стане малка, да се озове в онзи апартамент и от кухнята да излезе майка й. И да не изпитва такава тъжна празнота. Всичко да бъде както някога, да не ги е имало трите зимни месеца на тази година и ужаса и отчаянието, които бе принудена да изживее. Да може отново да разговаря с Льошка както преди — с часове, по цели денонощия. Да не я плашат гостуванията у родителите й.

Но от кухнята излезе Дороган и Настя трябваше да се върне в реалността.

— И все пак не разбирам — каза тя, сякаш нищо не бе се случило, моментално включвайки се в новата сцена — защо сценаристът да не може да напише нормален сценарий! Просто трябва да прочете всички книги и тогава няма да се получи бъркотия с персонажите.

— Е, вие сте идеалистка — поклати глава Всеволод Семьонович. — Казах ви, че искам да снимам пет филма, нали?

— Така е — съгласи се тя и си наля кафе.

— А да съм споменал, че имам пари за пет филма? Казал ли съм такова нещо?

— Не сте.

— Виждате ли сега, петте филма са проект. С други думи мечта — прекрасна и далечна. Но за да се превърне тя в реалност, трябва да се намерят пари за първия филм, да се направи, да се продаде добре, да се получи печалба, да се докаже на инвеститорите, че пилотът е успешен… Знаете ли какво е пилот?

— Първото пробно изделие, предполагам.

— Именно. Та така, пилотът е успешен, проектът е жизнеспособен и може да се започва изпичането на втората палачинка. Аз нямам възможност да поръчам на човека пет сценария, разбирате ли? Мога да поръчам само един. Но за един сценарий той ще прочете само една книга. И ако започна да настоявам, преди да започне работа да прочете всичко, което е написала Томилина, той или ще ме сиктирдоса, или ще поиска за хонорар майка си и баща си. Защото четенето отнема време и усилия за запомняне и записване на подробности. Друг вариант е да го ангажирам за целия проект. А аз не мога да си позволя нито едното, нито второто, нито третото.

— За първото и второто съм съгласна, но не разбрах за третото. Защо да не можете да си позволите да осъществите целия проект с един сценарист?

— Да го осъществя мога, но да давам предварителни обещания — не. Филмирането си е производство, а не благотворителност, така че в работата върху филма трябва да участват хора, които ще го направят по най-добрия начин, а не такива, с които продуцентът е в близки отношения или на които някога нещо е обещал. Впрочем вече ви говорих за това. Може да не ми хареса как работи сценаристът — представете си, че се окаже недисциплиниран, не спазва сроковете, не намира общ език с режисьора или с мен. В края на краищата и авторката може да не одобри това, което е направил от нейните книги. Мадам Томилина ще ни продаде правата за екранизацията на едно произведение, ние ще заснемем филма, ще го направим сполучливо, проектът ще се разгърне, а Татяна Григориевна ще каже, че сме обезобразили идеята й и тя не иска да осакатяваме и останалите й рожби. Това е то, Анастасия Павловна — тогава никога няма да получим правата за екранизацията на останалите четири книги! А не мога да купя правата на Томилина наведнъж — нямам пари за това. Не мога да сменя и сценариста, подписал съм с него договор за пет филма и в случай на отказ трябва да платя неустойка, за която също нямам пари. И какъв ще бъде резултатът? Моите разбити мечти. Четирите прекрасни книги, по които няма да бъдат снимани прекрасни филми. Ето затова ми трябва Томилина. Самата тя, лично. Умолявам ви! Искате ли да падна на колене пред вас?

— Ще опитам — неочаквано каза Настя, макар че само преди половин минута не бе имала намерение да му дава каквито и да било обещания. — Но и вие, на свой ред, трябва да ми помогнете.

— Каквото пожелаете, мила моя! Обожавам ви! Казвайте — с какво мога да ви бъда полезен?

— Трябва да се обадите на Уланов и да му предложите да покани за предаването си Татяна.

— Господи, не предполагах, че имате проблеми с това! — плесна с ръце продуцентът. — Та вие разследвате убийството на служителите от програмата, в постоянен контакт сте с Уланов, нима мислите, че ще ви откаже?

— Естествено, че няма да ми откаже, къде ще ходи! Но аз не искам инициативата да излиза от мен. За него Татяна Томилина трябва да бъде само автор на популярни криминални романи, но не и моя приятелка, а най-малкото — следовател. Разбрахте ли ме, Всеволод Семьонович?

Дороган отмести чашката по-далеч и скръсти ръце на гърдите си. Но не можа да се удържи в тази монументална поза повече от десет секунди — отново почна да се движи и да жестикулира.

— Може ли да кажа на Уланов, че съществува проект за създаване на пет филма по книгите на Томилина? Нали трябва да го заинтригувам, да му обясня защо точно тя представлява интерес за програмата. Би било добре да му кажа, че е следовател и същевременно известна писателка.

— В никакъв случай! — прекъсна го Настя. — Изобщо няма да произнасяте думата следовател. Между другото да знаете, че фамилното име на Таня е друго, Томилина е само псевдоним.

— Какво говорите? — учудено възкликна Дороган. — Наистина ли е псевдоним? Не съм и подозирал.

— Не е нужно да казвате на Уланов и това. Трябва да става дума само за писателката, за авторката на двайсетина бестселъра, по които вие смятате да снимате няколко филма.

— Ами ако не се заинтересува?

— Обещайте му пари.

— Под каква форма, извинете?

— Пряка. Кажете му, че сте крайно заинтересован от предварителна реклама на проекта и сте готов да се отнесете към поканата на Томилина в предаването именно като към реклама. Те там всичките са големи момчета и момичета, разбират тези неща от половин дума. Само че не свързвайте Уланов с Таня пряко, бъдете им посредник.

— Добре, щом обещавате да я придумате…

— Засега обещавам само да поговоря с нея. Нищо повече. Но вие ще трябва да изпълните молбата ми. Защото ако аз не поговоря с нея, няма да имате никакъв шанс.

— Ето на — изведнъж се развесели Дороган, — сега пък вие ме шантажирате. Как можах да се отпусна така? Я гледай ти, само за пет минути се поразсеях, разбъбрих се с дама от милицията и моля — вече ме стиснаха за гърлото!

— Ами нали съм от милицията! — усмихна се Настя.

— Всички там ли сте такива?

— До един. Аз дори съм цвете в сравнение с някои колеги, които здравичко пипат. Мога ли да смятам, че се спогодихме?

— Можете — въздъхна продуцентът. — Само че вие се постарайте там с Татяна Григориевна, нали?

— Ще се постарая.

 

 

Когато излезе от къщата на Дороган, Настя отиде до автобусната спирка, но се качи на автобус не към гарата, а в обратната посока, към станцията, в която трябваше да се провежда конференцията. Нямаше точна представа защо отива там, просто изпитваше остро чувство на вина пред мъжа си.

Лесно намери закътаната в гората сграда — от всички пътища само онзи, който водеше към нея, беше грижливо асфалтиран. Настя си спомни, че по соцвремето това беше „спецобект“, карта за почивка в него можеха да получат само хора, приближени до Първия. Затова и пътят беше хубав, и оградата висока, и имаше будка за охрана. Като погледна служебното й удостоверение, широкоплещестото момче със синя униформа с кимване разреши на Настя да влезе в територията.

Тя бавно вървеше по брезовата алея към красивото шестетажно здание с огледални прозорци, в които се отразяваше синкавосивото пролетно небе. Когато стигна до сградата, Настя избра скамейка, от която добре да се вижда входът, настани се удобно и извади цигарите. Покрай нея току минаваха солидни дами и господа с разкопчани къси кожухчета или украсени с кожа якета. Настя улавяше откъслечни фрази, произнасяни на различни езици, и се чудеше как не им е топло с тези дебели дрехи — московчаните отдавна вече ходеха с шлифери, а тези умни математици сякаш бяха дошли на Северния полюс. Нима в чужбина все още вярват в измислиците, че в Русия белите мечки се разхождат по улиците?

От зданието изскочи младо момиче с минипола и изопнат по нея пуловер. Докато тичаше покрай Настя, то внезапно се спря.

— Ау, Анастасия Павловна!

Настя вдигна очи и позна Галочка, деловодителката в лабораторията, която Чистяков ръководеше.

— Здравейте, Галя!

— Алексей Михайлович ли чакате?

— Да, тук ли е?

— Сега ще му кажа. В хола е, с професор Звекич. Ей сега ще му съобщя! Един момент…

Галочка се шмугна обратно в зданието, подтичвайки леко и бързо със стройните си крачета с обувки на висок дебел ток. За миг Настя дори й завидя. Самата тя не би могла да тича така дори с удобни маратонки, а пък на толкова високи токове ходеше само в случай на крайна необходимост, и то много бавно.

На стълбищната площадка се показа Чистяков, след него излязоха представителен побелял мъж и елегантна дама с очила. Настя, кой знае защо, се уплаши. Каква глупачка е, защо се довлече тук? Какво може да каже на Льоша? Че се чувства виновна, че го обича, че всички негови подозрения са били напълно неоснователни? Такива разговори са подходящи за вкъщи, а не за официално място, където всички са заети. Пък и как изглежда тя днес… Льошка е със скъп костюм, сериозен, солиден, все пак е академик, автор на десетки научни трудове, председател на организационния комитет за конференцията. А жена му е с дънки, евтино яке и маратонки, дори не е гримирана. Съпругата на професора!

Алексей каза нещо на спътниците си, те закимаха и разцъфнаха в усмивки. Той бавно слезе от високата площадка и тръгна към Настя.

— Какво се е случило? — попита я, когато приближи.

— Ами аз… — Тя изведнъж се смути. Почувства се страшно неудобно и се наруга наум. Е, какво да му каже сега? Намерила време да си изяснява семейните отношения! Дотърчала е на другия край на света, за да се обясни в любов на собствения си мъж. Сълзлива мелодрама. — Бях дошла по мои работи тук наблизо, та реших да намина. Извинявай, не исках да те откъсвам от гостите, просто седях на скамейката и ако твоята Галочка не беше ме видяла, след няколко минути щях да си отида.

— Питам те: какво се е случило? — вече по-строго повтори Чистяков.

Настя го погледна в очите, но не съзря в тях ласкавата топлина и меката присмехулност, които бе виждала двайсет години. Това не беше домашният разсеян Льошка — грижлив, внимателен, който всичко разбира и й прощава, който й готви и сам си пере ризите. Пред нея стоеше чужд човек, чиято рижава коса вече побеляваше. Едър, снажен, със строг тъмносив костюм от скъп английски магазин, с чуждо лице и студени очи. Не, за нищо на света няма да му каже това, което си беше намислила. Сега не му е до нея, той е зает, а тя му досажда с глупостите си. Та нали още снощи, когато Настя се опитваше да снеме напрежението помежду им, той каза: „Ще си поговорим след седмица.“

— Честна дума, нищо не се е случило. Наистина дойдох по работа, разпитвах свидетел. До следващата мотриса има почти час и половина, затова просто реших да убия времето, като се разходя до станцията и видя къде заседавате. Извинявай, слънчице, наистина не исках да те безпокоя. Тръгвам си вече.

Тя стана, но Алексей я стисна за рамото със силните си пръсти.

— Галочка заяви на всеослушание, че е дошла жена ми. Сега ще трябва да те представя на гостите.

— Льош, недей…

— Етикецията го изисква. Да вървим.

— Льошенка, но аз съм в такъв вид… Неудобно ми е.

— Ще потърпиш. Трябваше да помислиш за това, когато си тръгнала насам. А сега няма място за отстъпление. Те ни гледат и очакват да ги запозная със съпругата си. Нямам право да бъда неучтив и да нарушавам правилата за приличие. Тръгвай! И ако обичаш, не гледай виновно, изобщо не е нужно гостите да знаят за личните ни проблеми.

— Но на нас наистина не всичко ни е наред — бързо отговори Настя. — Именно затова дойдох. Аз…

— Ще имаме възможност да обсъдим това, когато се прибера. Сега няма да спорим. — Той я хвана за ръка и бързо я поведе към входа. — Позволете да ви представя съпругата си — заговори на английски, когато с Настя спряха пред побелелия мъж и дамата с очилата. — Казва се Анастасия, офицер от полицията е, детектив. Анастасия, запознай се, това са професор Розана Париняни и професор Милан Звекич.

Учените приветливо се усмихнаха и стиснаха ръката на Настя. Тя едва изчака да изтекат протоколните пет минути светски разговор и учтиво се сбогува, като обясни, че трябва да хване мотрисата.

— Нима сте без кола? — учуди се Розана.

— Не мога да шофирам — излъга Настя. — Нямам книжка.

Как да й обясни, че далеч не всеки служител на милицията може да си позволи собствен автомобил. Че в тяхното семейство имат кола, но тя е на Льошка и той си я кара, а Настя не може да понася шофирането и сяда на волана само в краен случай, когато няма друг изход.

— На Запад всички офицери от полицията пътуват с коли. Човек не може да работи там, ако не умее да шофира. Нима в Русия не съществува такова правило?

— Не е задължително.

— Странно! — недоумяващо проточи Розана. — С вашите разстояния… Сега разбирам защо нашата преса пише, че руската полиция не се справя с престъпността. И нищо чудно, щом у вас изискванията към полицаите са толкова ниски.

Настя още веднъж мило се усмихна и бързо тръгна към портала, като се мъчеше да потисне кипналото в душата й раздразнение. Тази изтупана професорка от богата страна — какво може да знае тя за руската полиция? Какво изобщо разбира от нашия живот?