Александра Маринина
Аз умрях вчера (17)

17.

Работният ден на Каменская започна с нещо неочаквано. Тя беше в кабинета на Гордеев, когато телефонът иззвъня. Виктор Алексеевич вдигна слушалката, после хвърли бърз поглед към Настя.

— Да, тук е — каза той на невидимия си събеседник. — Коя, Уланова ли? Сега ще я попитам. — Той похлупи микрофона на слушалката с длан и се обърна към нея: — Очакваш ли Уланова?

— Не — учудено отговори Настя. — Коя е тази жена?

— Виктория Уланова. Не я ли познаваш?

— Сигурно е съпругата на Уланов — сети се тя. — Какво, дошла е тук ли?

— Да, стои на пропуска и иска да се види с теб.

— Нека й издадат пропуск, ще сляза да я взема.

Настя тръгна надолу по стълбите, недоумявайки какво ли може да иска съпругата на Александър Уланов. Бяха се срещали само веднъж, почти веднага след убийството на Андреев и Бондаренко, когато провеждаха масови разпити на всички от екипа на програмата „Лице без грим“ и техните близки. Тогава Виктория й се стори спокойна и уравновесена жена, без капка агресия, неспособна на решителни действия. Какво ли може да се е случило, та да дойде чак на „Петровка“?

Когато видя Виктория Уланова, Настя остана като гръмната. Пред нея стоеше съвсем друг човек. По-грижливо облечена, с добре боядисана коса и внимателно положен грим, със скъп шлифер върху елегантния костюм. Съпругата на Александър Юриевич приличаше на жена, стигнала до границата на отчаянието. Лицето й изглеждаше като изсечено и някак сухо, очите й горяха със студен пламък, устните й бяха стиснати.

Настя я заведе в кабинета си и й предложи да се съблече.

— Какво ви се е случило? — попита тя. — Толкова сте се променили външно.

— Дойдох да се посъветвам с вас — каза Уланова. — Александър не е в състояние да оценява адекватно ситуацията и искам да поема нещата в свои ръце. Ако не го е грижа за кариерата и живота му, на мен това все още не ми е безразлично, макар че той се разведе с мен.

— Как така се разведе? — глупаво попита Настя, разбирайки, че сега пред очите й се случва нещо важно и не бива да изпуска нишката, а всъщност нищо не проумява. Спомни си, че се канеше да си поговори със съпругата на Уланов за това още когато Татяна й разказа за контактите му с Лутова, но така и не намери време.

— Както се развеждат всички хора — сви рамене Виктория. — Знаете ли защо загинаха директорът на програмата и Оксана Бондаренко?

— Досещам се — предпазливо каза Настя, като се стараеше да улови връзката между развода на съпрузите Уланови и гибелта на служителите на телевизионната програма.

— Витя Андреев изнудваше за пари спонсорите на предаването. И Александър участваше в това. Имам предвид не в изнудването, а в получаването на парите. Той знаеше с какви средства съществува програмата и това го устройваше. И съм сигурна, че спонсорите са решили да си разчистят сметките с тях. Убиха Витя и Оксана, а Саша го погнаха по друг начин. Във вестника излезе отвратителна статия. Ето, донесох ви я.

Тя й подаде същия брой на онзи ежедневник, който Настя вече бе видяла и прочела във входа на блока на Стасови до плачещата Ирочка.

— Да, четох тази публикация — кимна Настя. — Честно казано, стори ми се, че е насочена най-вече срещу писателката Томилина, а вашият съпруг е пострадал покрай нея.

— Нищо подобно — разпалено възрази Виктория, — тъкмо обратното е! Ударът е насочен срещу Саша, а писателката е пострадала случайно. Саша не желае да разбере с какво го заплашва това. Той е увлечен по новия си живот и не иска да мисли за нищо, включително и за бъдещето си. А аз много добре разбирам какво ще се случи утре.

— И какво ще се случи? — попита Настя.

— Ще излезе още една статия, после още една, а после ще го въвлекат в скандал, след който той няма да изчисти името си, докато е жив. И с работата му като телевизионен журналист ще бъде свършено. А Саша не умее да прави нищо друго, пък и не иска, защото просто е създаден за тази работа. Ако му я отнемат, той ще бъде унищожен като личност, разбирате ли?

— Почакайте, Виктория Андреевна, намалете темпото. Не успявам да следя промените във вашия живот. Защо се разведохте, ако мога да попитам?

Уланова помълча, загледана в прозореца. Личеше, че въпросът й е противен, но решимостта, изписана на увяхващото й симпатично лице, красноречиво говореше, че тя е решена да отиде докрай и да отговаря дори на въпроси, които никак не са й приятни.

— Той има друга жена и тя чака дете от него — най-сетне продума тя.

— Но когато разговаряхме с вас преди месец, не споменахте, че смятате да се развеждате — каза Настя.

— Стана внезапно. Саша ми го съобщи и ние веднага сложихме край на брака си.

— Така не става — не повярва Настя. — Браковете не се прекратяват за два часа.

— Нашия го прекратиха — тъжно се усмихна Виктория. — Саша се постара, има някакви връзки. Анастасия Павловна, не съм дошла да ви се оплаквам. Нуждая се от помощ.

— От каква по-конкретно?

— Помогнете ми да намеря човека, който е поръчал тази статия.

— Смятате, че е поръчкова ли?

— Сигурна съм.

— Ами попитайте журналистката Хайкина кой й е платил. Нищо по-просто от това.

— Опитах се. — Уланова се усмихна някак странно. — Но работата е там, че в този вестник няма такава журналистка. Това е поръчков, добре платен материал, подписан с измислено име. Ето защо съм сигурна, че е началото на акция срещу Саша.

— А защо всъщност това толкова ви безпокои, Виктория Андреевна? Александър Юриевич вече не ви е съпруг, той има друга жена, която скоро ще му роди дете. Защо вземате толкова присърце професионалната му кариера?

Уланова отново замълча, но този път паузата продължи повече.

— Обичам го. Да, аз продължавам да го обичам въпреки всичко. И не мога да остана равнодушна, искам да му помогна.

— По какъв начин?

— Искам да разбера кой стои зад тази статия.

— И после какво? Виктория Андреевна, нали не смятате да отидете при този човек и да го застреляте?

Уланова я погледна право в очите. Лицето й беше спокойно и съсредоточено.

— Разбира се, че не. Но трябва да знам кой го е направил. А после вече ще измисля как да предотвратя скандала.

— С шантаж ли? — заинтересува се Настя.

— Не, защо? — отново се позасмя Уланова. — Това е грубо. Ще науча кой е този човек и ще отида при него с делово предложение.

— И какво ще бъде то?

— Ще предложа да му върна парите, които е платил за предаването. Ако тези недоволни хора са няколко, мисля, че ще мога да върна парите на всичките. В края на краищата ако те отмъщават, защото са ги скубали, най-просто е да бъдат обезщетени.

— Почакайте, почакайте! — Настя се хвана за главата. — Нищо не разбирам. Какви суми са вземали от тях за излъчване на предаванията?

— Различно — от пет до двайсет хиляди долара.

— От всекиго ли?

— Не, какво говорите! Притискали са ги избирателно, приблизително всеки пети или шести. Останалите са пускали безплатно.

— Но въпреки това не виждам смисъл — упорито възрази Настя. — Та нали не става дума за отвлечено дете, при което човек е готов на всичко, само и само да го изтръгне от ръцете на изнудвачите. Касае се просто за едно телевизионно предаване. И щом то не е жизненонеобходимо, защо трябва да се плаща? А ако е толкова важно, че хората са готови да плащат, защо е нужно после да се разчистват сметки? Нали никой не ги е принуждавал насила да дават парите! Ако са решили да мъстят на изнудвачите, обезщетяването няма да ги задоволи, уверявам ви.

— Аз пък ви уверявам, че ще ги задоволи — хладно отговори Уланова. — Ситуацията се променя ежедневно. Един е платил, защото е сметнал, че трябва, но после и друг е платил, и трети… А после са се срещнали и са се обединили. Когато човек си мисли, че той е единственият ощетен, кой знае защо, готов е да се примири с това. Ала открие ли, че е бил замесен в планирано изнудване, у него се пробужда злоба и желание поне да си отмъсти, а ако успее — и да си върне парите. Още повече че не е сам, редиците укрепват, защо да не опита!

Какво пък, помисли си Настя, това звучи смислено. Виктория Андреевна има известно право. Разсъжденията й са логични.

— И вие сте готова да върнете всичките тези пари? — попита тя недоверчиво.

— За да предотвратя разправата със Саша? Да, може би не всичките, но колкото мога. Ще продам апартамента, на Саша той и без това не му трябва, нали се мести при новата си жена. Ще си продам накитите, колата. Имам и пари в банка. Ако хората, които стоят зад всичко това, са около седем-осем души, ще се разплатя с тях напълно, но ако са повече, няма да мога да върна цялата сума. Е, тогава се надявам да се разберем. Анастасия Павловна, подскажете ми къде да открия тези хора! Всъщност дойдох при вас само заради това.

Къде да търси човек хората, които са поръчали статията „Сбогом, лице, да живее гримът!“? Разбира се, ако се вярва на версията на Виктория Уланова, материалът е бил насочен срещу водещия на предаването, а далеч не срещу Татяна, но все пак… В главата на Настя се зароди една безумна идея. Но без разрешението на Гордеев не би посмяла да я изкаже.

— Елате с мен! — решително рече тя. — Ще се консултирам с колега, който знае.

Двете отидоха до кабинета на Житената питка. Настя помоли Уланова да почака в коридора, а тя влезе при началника.

— Виктор Алексеевич, какво бихте казали да изпратим Уланова в „Грант“? — предложи тя. — Нали трябва да изясним кой в това бюро продава информация? Така ще разберем, без ние да се показваме там.

Гордеев се замисли. Настя разбираше какво именно го безпокои. Не бива да се въвличат частни лица в процеса на разкриването на престъпления. Това, разбира се, се правеше постоянно, но все пак бе по-добре да се използват хора, които имат що-годе някакъв опит и могат да проявят хитрост, пресметливост. Идеалното е те да бъдат бивши оперативни работници или бивши служители от други служби на милицията. А в случая разполагат с една симпатична спокойна жена, която няма нищо общо с пагона. Макар че, от друга страна, професията й е такава, че някои милиционери не струват пукната пара в сравнение с нея.

— С какво се занимава тази Уланова? — попита полковникът.

— Журналистка на свободна практика, пише по поръчка на няколко чуждестранни издания за проблемите на жената в съвременна Русия. Доколкото ми е известно, вземала е интервюта… — И Настя назова няколко много известни имена: на певица, на топмодел, на кинозвезда…

— Охооо! — проточи Виктор Алексеевич. — Браво на нея! До тези дами не е лесно да се добереш, а да им се угоди е още по-трудно. Поне за една от тях са ми разказвали, че пет пъти са й носили за одобрение текста на едно интервю, а тя все не го е подписвала, защото не й харесвало, макар че всичко било записано дума по дума от диктофона. Материалът така и не излязъл. А Уланова значи е успяла, браво!

— Така че какво ще кажете? — плахо попита Настя. — Можем ли да й препоръчаме да се обърне към „Грант“?

— Вероятно ще разреша — замислено произнесе той. — Но с няколко уговорки. Ако тя е права и хората, които търси, са организирали убийството на Андреев и Бондаренко, да я пратим при частните детективи би означавало да подложим на удар и нея, и себе си. Това в никакъв случай не бива да става. Измисли й по-безопасна и по-правдоподобна мисия. Но да не е прекалено далеч от истината, инак заинтересованите лица веднага ще усетят измамата.

— Може да каже, че иска да събере компрометиращи сведения за Хайкина, за да си отмъсти заради статията за мъжа й — предложи Настя.

— Да, би могло — съгласи се Гордеев. — Разбери се с нея за взаимопомощ. В мисията й трябва да има нещо такова, което да ни позволи веднага да определим откъде изтича информацията. Налага се добре да разнищим нещата в това бюро, убийството на депутатката нас чака, а ние изобщо не напредваме. Че и тези подхвърлени писма… Да се чудиш просто. Ти говори ли с Коротков?

— Говорих. Той не е получавал никакви анонимки.

— И Гмиря не е получавал. Излиза, че само нашият Лесников е бил удостоен. Ти, детко, разбира се, не си права за много неща, но че не обичаш политиката — това е правилно. И аз вече не я обичам. Мръсна работа. А спомняш ли си как през осемдесет и девета слушахме репортажите от Първия конгрес на народните депутати? Цялото управление не работеше, към десет сутринта се събирахме пред телевизорите и гледахме как хората, които ние отъждествявахме с руската съвест, развенчаваха комунизма. Струва ми се, че дори ти тогава започна да се интересуваш от политика.

— Имаше такова нещо — съгласи се Настя. — Но към деветдесет и втора ми мина, преболедувах го. Ще вървя, Виктор Алексеевич, защото Уланова ме чака в коридора.

— Ще почака — неочаквано хладно каза полковникът. — Знам, че Заточни е говорил с теб да се прехвърлиш на работа при него.

— Да — смутено отговори тя. — Той ли ви каза?

— Не, едно птиченце. И какво мислиш ти по този въпрос?

— Не знам. Както ми наредите, така ще мисля.

— А нямаш ли си свое мнение?

— Все още не.

— Тогава върви. Поработи при Иван, ще ти е от полза. Сега идат трудни времена, Стасенка, по върховете всеки момент ще станат големи промени, а това ще повлече след себе си постепенна смяна на ръководството в града, после ще се заемат и с нас. Лично аз вече съм пред пенсия, не забравяй. Изкарай смутното време под крилото на Иван, а после ще видим. Ако отделът се запази в сегашния си вид, ще се върнеш, ако ли не — тогава и ти няма да има какво да правиш тук.

— Виктор Алексеевич…

— Хайде стига, върви при твоята Уланова. Върви, аз имам работа.

Той демонстративно бръкна в чекмеджето, извади някакви документи и веднага се зарови в тях, сякаш в момента за него нямаше нищо по-важно.

 

 

На сутринта, докато сервираше на мъжа си закуската, Татяна помоли:

— Стасов, можеш ли да направиш една услуга на бременната си жена?

Владислав я погледна учудено и дори остави вилицата, с която вече се бе прицелил в апетитните румени банички с извара, останали от снощи.

— Цял съм твой, кралице моя — промълви той най-сетне. — Очаквам заповедите ти.

— Трябва ми един народен художник на Русия на име Фролов.

— За какво ти е? Искаш да му поръчаш портрет ли?

— Не, ще му задам няколко въпроса. Стасов, само преди три дни за целта разполагах с оперативни работници, на които можех да възложа това, но сега нямам никого, освен теб и Настя. А снощи не можах да я намеря, изглежда, не е нощувала у дома си. Така че оставаш ти.

— Чакай, не разбрах. Това ти е нужно за дело, което вече си предала, така ли?

— Именно.

— Ами следователят, който го води сега? Нека той се занимава.

— Стасов, ти вече всичко си забравил — засмя се Татяна. — Следователят толкова е натоварен, че няма скоро да намери време за моите неразкрити трупове, а тъй като делото е старо, никой няма да се трепе много по него. А мен ме мъчи ужасен комплекс за вина, защото следствието се водеше вяло и сега искам да направя нещо, щом имам такава възможност. Между другото следователят няма нищо против, говорих с него. Е, мога ли да разчитам на помощта ти?

— Таня, поставяш ме в неудобно положение — недоволно отговори Стасов. — От една страна, ти си моята любима жена и аз не мога нищо да ти откажа, но, от друга, съм категорично против да работиш, вместо да се посветиш на бременността си. Стой си вкъщи и си дописвай книгата. Смятай, че ти нареждам това.

— Какво каза? — Тя повдигна учудено вежди.

— Нареждам ти. В смисъл че такива са моите указания.

— Ихааа! Ама ти си станал много строг, Стасов! Я кажи, спомняш ли си известната максима, че всички болести са причинени от нервите?

— Добре де, спомням си я. И какво?

— Ами това, че за да запазя душевното си спокойствие, трябва да разкрия убийството на магьосницата Инеса. А имам чувството, че вече почти съм го разкрила. Ще ми бъде приятно да си мисля, че все пак съм довела това дело докрай, дори намирайки се в състояние на дълбока бременност. Е, можеш ли да ми подариш такъв празник или не?

Стасов сърдито мълчеше и енергично дъвчеше, лапайки една по една вкусните банички, които изчезваха от чинията с космическа скорост.

— Имам в резерв още един аргумент — допълни Таня. — Не мога да се захвана с книгата, докато не разкрия това убийство. Разбираш ли, мозъкът ми е насочен към него. Затова пък ако го разкрия, ще го опиша. И без това съм в някакъв творчески застой. Снощи препрочетох всичко, което съм написала, и разбрах, че за по-нататъшното развитие на сюжета ми трябва още едно престъпление, но по-загадъчно. Точно като убийството на магьосницата. То ще ми послужи като добър тласък за въображението. Е, какво, придумах ли те?

Той отмести чинията и избърса устните си със салфетката.

— Нашата Ира е чисто злато, а баничките й са райски. Снощи късно ли се прибра?

— Късно, ти вече спеше дълбоко.

— Добре ли е прекарала?

— Прекрасно. Чичото от „Бентли Континентала“ й е направил предложение. А през юни смятат да заминат за Маями — да се къпят в океана. Стасов, не усуквай, а ми отговори на поставения ребром въпрос. Ще ми намериш ли художника Фролов или да помоля Настя?

— Не, почакай. Как така ще заминат? Ами ти?

— Ще остана. Какво не ти харесва?

— Но нали и аз ще изчезна, а ти ще останеш съвсем сама. Не, така не може.

— Може, Стасов, всичко може. Нищо няма да ми стане, не съм дете. Е, за трети път те питам: ще намериш ли Фролов? Имай предвид, че няма да се откажа. Ще седна до телефона, ще звъня до всички творчески съюзи и пак ще го открия. Но ти ще го направиш по-бързо.

Стасов бързо допи чая си, погледна часовника и стана.

— Правиш с мен каквото си искаш, това ще ти кажа — недоволно промърмори той. — Ще ти намеря тоя Тинторето, но при едно условие.

— Никакви условия! — отсече Татяна.

— А, не, драга. Ще го намеря и лично ще се срещна с него, за да не излизаш никъде. Кажи какво трябва да го попитам.

— Интересува ме при кой психоаналитик е търсил помощ и кога.

— Ха така, ново двайсет! — възкликна Стасов. — Какво общо имат тук психоаналитиците, след като се занимаваш с убийството на магьосница?

— Ами това, че и тя е била психоаналитик. Просто се е преструвала на магьосница, за да не плаши клиентелата.

— Това ли било… Добре, златна моя, всичко ще направя. Не тъгувай за мен. — Той излезе в антрето, облече си леко яке и взе дипломатическото си куфарче. Татяна по навик подложи бузата си за целувка, но Стасов този път я целуна по устните, което беше необичайно. — Танюша, днес сигурно…

— Да, разбира се — насили се тя да се усмихне, — пак ще отидеш при Лиля.

— Таня…

— Но аз нямам нищо против, Стасов. Не е нужно постоянно да се извиняваш. И после, защо не вземеш да я доведеш у нас? Много съм се затъжила за нея, по-рано тя идваше почти всеки ден.

— В труден период е. Преди не мислеше, че ще има братче или сестричка и ще престане да бъде единственото обожавано от нас, четиримата възрастни, същество. А сега е… как да ти кажа…

— Е, не мънкай де! — рязко каза тя. — Не е нужно да ме щадиш. Лиля е настроена срещу мен, така ли?

— Общо взето… да.

— Какво пък, трябваше да го предвидя. В такъв случай не бива да я травмираме повече и да я водиш тук. Не забравяй за молбата ми.

Татяна затвори вратата след мъжа си, върна се в кухнята и започна да мие съдовете. И дори не забеляза веднага, че плаче.

 

 

Ирочка пак хукна на среща с годеника си и Татяна продължаваше да домакинства, когато се обади мъжът й. Щом чу в слушалката гласа му, тя си помисли, че вече е намерил художника Фролов и се зарадва. Но сетне разбра, че е напразно.

— Чувала ли си за статията „Луди пари“? — попита Стасов.

— Не, само за пиесата на Островски — пошегува се Татяна.

Чувстваше се виновна за сутрешното си избухване и сега й се искаше да разговаря с мъжа си с лек и весел тон, за да му демонстрира, че никак не се сърди. Оказа се обаче, че няма повод за шеги. Някакъв чевръст журналист насъбрал клюки и слухове и публикувал „достоверни“ според него сведения за хонорарите, които получавали руските писатели. Татяна Томилина била спомената в статията като една от най-заможните литературни дами, чиито хонорари възлизали на петдесет хиляди долара за книга.

— Каква идиотщина! — изненада се тя. — И откъде идват тези измишльотини?

— От статията.

— Това го разбирам — нетърпеливо го прекъсна Татяна, — но отде се е взел този слух? Тези числа нямат нищо общо с действителността. Защо петдесет хиляди, а не сто или например двеста?

— Танечка, този въпрос не е към мен. В някое интервю говорила ли си по въпроса за хонорарите?

— Никога! Ти какво, шегуваш ли се? Подписали сме с издателя споразумение, че размерите на заплащането са търговска тайна и за разгласяването й и мен, и тях ни заплашва съдебна отговорност. Аз нямам какво да крия, платила съм си данъците върху всички хонорари, но издателството не иска един автор да знае колко плащат на друг. Такава е политиката им спрямо авторите. И аз ги разбирам. Самата аз не искам да знам колко плащат на другите, защото ако се окаже, че е повече, ще започна да се тормозя и да завиждам. Ще взема да си мисля, че пиша по-лошо от тях. Или че съм по-глупава и могат да ме мамят.

— Интересно — замислено каза Стасов, — откъде се е появил тогава този слух? Нали той трябва да се опира на нещо, на нечии думи например.

— Не е задължително — възрази тя, — може просто да бъде измислен. В Москва излизат безброй вестници, където работят спецове по измислиците, те сътворяват ужасяващи, сърцераздирателни истории за канибали или за момиченца, отгледани и възпитани от скални орли. Лично съм чела такъв материал. Ти намери ли ми художника?

— Таня, за друго трябва да мислиш — раздразни се Владислав.

— За какво?

— За това, че утре, когато си сама, в дома ни може да нахлуят бандити, които са прочели във вестника колко пари получаваш. Ще те изтезават, за да кажеш къде криеш своите десетки хиляди долари. И ти по никакъв начин не можеш да им обясниш, че журналистът, който е написал това, е просто идиот. Каквото и да им говориш, няма да ти повярват. А на журналиста ще повярват. Още Пушкин е говорил за патологичното доверие на руската душа към печатното слово. Ето за това трябва да мислиш, а не за някакъв откачен художник.

— Скъпи — въздъхна Татяна, — какъв е смисълът да се тормозя с това? Та аз не мога нищо да променя. Статията вече е отпечатана и хиляди хора са я прочели. Е какво сега, да не излизам на улицата ли? Та нали бандитите може да ме нападнат не само вкъщи, но и на тротоара, и в метрото…

Тя се сепна: в метрото… Да, вчерашната лелка, която й крещеше и я обиждаше. Сега стана ясно откъде в несвързаните й истерични крясъци се бяха взели тези точно петдесет хиляди долара! Очевидно и тя чете „жълта преса“. Прочела е и е повярвала. И други ще повярват. Колко ли още такива лелки ще срещне в метрото и по улицата?

— И все пак намери ми художника — помоли тя и добави: — Моля ти се, Стасов, това е важно за мен.

Душеше я безсилен гняв. Господи, кого може да е настъпила по мазола? Какво са се заяли с нея? И по телевизията се била изявила зле, и луди пари вземала като хонорари… На кого са попречили книгите й? Какво може да е предизвикало тази толкова неистова омраза от страна на пресата?

Мерна й се предателската мисъл — дали пък да не зареже съвсем тази литературна дейност? Да си роди детето, след няколко месеца да тръгне на работа и да продължи да живее, както всички следователи. Да разследва престъпления, да съставя протоколи и обвинителни заключения, да разпитва свидетели, потърпевши и заподозрени, да отглежда деца, да се занимава с домакинство. За какво й е потрябвала тая тъпа литература, щом й носи само неприятности? Стасов е прав, всеки момент в жилището й може да нахълтат бандити и тя нищо няма да може да им докаже. Изобщо тоя журналист има ли ум в главата? Хайде, ако беше написал за свръхвисоките доходи на някой известен политик, който и без това си има лична охрана, не ходи сам по улиците и не се вози в обществения транспорт — както и да е. Но да подложи на удари нея — една жена, която не може да се защити! Защо? Нима не е разбирал какво прави?

„Аз мога да се защитя! — внезапно си помисли тя и се усмихна. — Мога — и ще го направя. Най-важното е да успея.“

Когато Стасов й се обади за втори път, Татяна отново беше в добро настроение. Пропъдила всички тягостни мисли, тя седеше пред компютъра и работеше върху поредната глава на новата си книга.

— Намерих твоя Джорджоне — весело й съобщи мъжът й. — И дори го посетих.

— И какво ти каза? — нетърпеливо попита тя.

— Не ти се урежда въпросът, госпожо следовател. Не е ходил при твоята магьосница, дори не е чувал за нея — и представа си няма! А ми се струва, че не лъже.

— Не лъже — съгласи се Татяна. — Той е ходел при друг специалист.

— Ами ти откъде знаеш? — учуди се Стасов.

— Още не знам, а само се досещам. Посещавал е Готовчиц, нали?

— Ех, че си, Танюха! — огорчено въздъхна Стасов. — Исках да те изненадам, а ти ми попречи. Човек с теб не може да се зарадва. Слушай, Готовчиц е рядко име. Не е ли той съпругът на онази парламентарна лейди, която беше убита наскоро?

— Да, той е. И ти не даваш на човека да те сюрпризира, Стасов, всичко усещаш от половин дума. Благодаря ти, по-нататък ще се оправям сама.

— Обеща ми никъде да не излизаш! — строго й напомни той.

— Не е вярно, дадох дума само да не ходя при Фролов. И няма да отида. Край, Стасов, не ща повече да те разсейвам, върви да работиш.

— Таня! Моля ти се, не излизай от къщи сама. След тази статия се притеснявам за теб.

— Престани, та нали не мога да се затворя между четири стени. Не се тревожи, нищо няма да ми се случи. Всичко хубаво!

Тя бързо затвори телефона, без да изчака отговор от мъжа си, защото знаеше всичко, което той можеше да й каже. И щеше да бъде прав.

Едва се беше отдалечила от телефона, когато той отново иззвъня. Татяна знаеше, че е Стасов, и предвидливо не вдигна слушалката. Телефонът звънеше ли, звънеше, но тя не му обръщаше внимание. Изключи компютъра и започна да се облича. Когато телефонът млъкна, бързо набра номера на Каменская.

— Настюша, трябва спешно да се видя с теб, много е важно.

— Сега не мога да се измъкна оттук — отговори Настя. — Ще изтърпиш ли до довечера?

— Не, наистина е спешно. Мога да дойда на „Петровка“.

— Добре, ако не те затруднява — съгласи се Настя. — Ще бъда в кабинета си.

Този път Татяна не рискува и хвана частник, таксиметърджията й поиска учудващо скромна сума и само след един час тя вече влизаше в сградата на „Петровка“ 38. Настя седеше зад бюрото си сред огромни купчини листове със статистика и подготвяше за Гордеев поредната аналитична справка за състоянието на делата за тежки насилствени престъпления. В кабинета беше пълно с цигарен дим и когато видя Татяна, Настя скочи и широко отвори прозореца.

— Да не настинеш? — грижливо попита тя. — Трябва да проветря, за теб е вредно да дишаш пушек.

— Нищо, свикнала съм — позасмя се Татяна. — Смяташ ли скоро да ходиш при Готовчиц?

— Точно днес — кимна Настя. — Чака ме да отида в шест часа. Имаш нещо да ми поръчаш ли?

— По-скоро да те помоля. Спомняш ли си, че ти разказвах за убийството на магьосницата Инеса?

— Разбира се. Сред нейните клиенти е имало една Лутова, а у тази Лутова се е отбивал Уланов, който има връзка с делото, което водя. Именно това ни обедини с теб. Между другото искам да ти съобщя, че връзката на Уланов изобщо не е с Лутова. Неговата любовница очаква дете, а Лутова, както ти ми каза, не е бременна.

— Какво пък, може да се каже, че това ни обединява още по-плътно — предположи Татяна. — Твоят Готовчиц и моята магьосница са били любовници навремето.

— Да, ти ми каза.

— Но това, както говореха в един известен филм, не е всичко. Имам сериозни подозрения, че те са поддържали връзката си до гибелта на Инеса.

— Е, и какво? — учуди се Настя. — Голяма работа, да не е престъпление! Кръшкането е нещо обичайно. Или има и нещо друго?

— Много неща, Настюша. Готовчиц ми каза, че Ина Пашкова имала невероятен усет, който й позволявал бързо да напипва болните места в човешката душа. Според него тя е била психоаналитик с Божа дарба, а не само по образование. И сега си представи: в записките на Инеса намирам сведения за човек, който никога не е ходил при нея, но пък е бил на сеанси при Готовчиц. Какво ще кажеш, а?

— Гледай ти! — изумено я погледна Настя. — Излиза, че той е тичал при нея да се консултира?

— Мисля, че да. И го е правел дотолкова постоянно, че е имал собствен комплект ключове от апартамента й. И в един момент ги е изхвърлил точно пред блока, където е живеела Инеса. Напрегни фантазията си и тя ще ти разкрие извънредно интересна картинка.

— Е, колкото до фантазията, това не е по моята част — засмя се Настя. — Ти си нашият главен специалист по въпросите на фантазията. Но наистина се получава любопитна картинка. Мислиш ли, че той я е убил?

— Допускам. Но, от друга страна — защо? Нали е тичал при Ина да се съветва за проблемите на своите пациенти, какво е щял да прави без нея? Репутацията му е щяла да бъде застрашена, щял е да изгуби клиентелата си, ако не би могъл да изглежда като блестящ специалист. За да се реши на убийство, причината е трябвало да бъде много солидна.

Настя замислено поклати глава, машинално посегна за цигара, но се сети, че в стаята има бременна жена, и скри пакета в бюрото, да не го гледа.

— Не е задължително. Ако той наистина е убил Ина и излизайки от входа, е изхвърлил ключовете, това говори, че в онзи момент не е бил в състояние да разсъждава. Ако е мислел трезво, щял е спокойно да отнесе ключовете някъде надалеч и да ги изхвърли например в Москва река или в Яуза. Или в някоя канализационна шахта. А той е направил най-глупавото нещо, което можем да си представим. От това стигаме до предположението, че ако наистина е извършил убийство, то го е сторил най-вероятно в състояние на силен афект. Типично убийство поради емоционални причини. Още повече че те са били любовници. Искаш ли да поговоря за това с Готовчиц?

— Да. Всъщност не знам как ще е по-добре… Бих искала аз да си поговоря с него, но май не бива да ходим там и двете. Какъв ти е планът за днешната среща?

— Абе нямам никакъв план. — Настя с досада махна с ръка. — Имам задача, която трябва да реша по някакъв начин, а как — не ми е ясно. С две думи: съпругата на Борис Михайлович е наела частни детективи да следят мъжа й. Въпросът е: защо го е направила именно сега? Вероятно нещо в неговото поведение я е навело на мисълта, че не му е чиста работата. Очевидно наистина е било така, защото в един прекрасен миг някой от хората около Готовчиц е разкрил следенето. Тази работа никак не му е харесала и този някой с помощта на известна сума е научил чрез детективското бюро кой е поръчал следенето. И когато са му казали, че това е направила Юлия Николаевна, е организирал убийството й. Нещо повече — когато по моя молба един познат се опита да изясни чрез кого изтича информацията от бюрото, той бе убит буквално пред очите ми. Вече беше видял човека, който търгува с конфиденциални сведения, но не бе успял да научи името му, за да не го подплаши, и искаше да ми го покаже на живо. Но не успя. Тоест работата там е от сериозна по-сериозна. Всичко е много засукано. Защо се е разтревожила Юлия Николаевна? Какво толкова се е случило, какво я е накарало да потърси услугите на частните детективи? Официално аз не се занимавам с убийството на депутатката и Гордеев ми възложи да изясня само този дребен факт, който най-вероятно ще се окаже ключов. Аз ходя при Готовчиц, като се преструвам, че имам лични проблеми, с които не мога да се справя, с него дружно играем на сеанс на психоанализа, а гадното дребно фактче не ще и не ще да се изясни.

— Колко време е бил наблюдаван Готовчиц? — попита Татяна.

— Една седмица.

— На клиентите представяни ли са отчети?

— Разбира се, вече ги научих наизуст. Веднага изискахме копия от тях. Колегите буквално се залепиха за всички споменати в отчетите хора, не свалят очи от тях — и нищо. Нито една подозрителна фигура. Обикновени хора — като мен и теб. Колеги по научна работа и медицинска практика, пациенти, редактор в издателство, подготвящо книга, в която две глави е написал Готовчиц. Трябва да кажа, че той не е твърде общителен, няма много контакти. И от къщи е излизал рядко, а сега май изобщо не излиза. Имаме на разположение само два начина: да научим истината или от самия Готовчиц, или от онзи човек в бюрото, на когото той е дал информация. Та така го опипваме от две страни.

— Може ли днес аз да отида при него? — помоли Татяна.

— Нима все още работиш? Май ми каза, че излизаш в отпуск за задържане? — учуди се Настя.

— Правя прощален гастрол — пошегува се Образцова. — Нека опитам аз да поговоря с него. Естествено ще стане дума за моята магьосница, но нали Готовчиц изобщо не ме свързва с теб и ще говори по-свободно за събитията, предшествали убийството на жена му, няма да внимава за всяка своя дума. Разбира се, ако има какво да крие.

Идеята се видя перспективна на Настя. И освен това тя искаше пак да отиде в Жуковски. Бяха оперирали свекъра й, вчера тя заедно с Алексей стоя в болницата до късно през нощта. С мъжа й разговаряха за какво ли не, само не и за това защо всъщност се бе породил конфликтът. Но й се стори, че Льоша вече не й се сърди. Във всеки случай тя трябва да бъде до него, защото той се тревожи за баща си. Не бива да оставя Чистяков сам.

 

 

Точно в шест часа вечерта на вратата се позвъни. Той по навик се уплаши, но успя да надвие страха. Часовникът показва шест, това е тя — Каменская, жената от милицията. Една от многото, които се занимават с убийството на Юля. Но на прага стоеше онази, другата, която той за себе си бе определил като многодетна и претоварена с домакинска работа тромава дебелана, която се готви за пореден път да стане майка. Отначало се учуди, но после се успокои. Когато при него идваха заядливият и педантичен Гмиря или красивото младо момче Лесников, Борис Михайлович се напрягаше и всеки миг очакваше някоя хитрост от тях. Винаги е по-лесно да си имаш работа с жени, а пък с такива като тази…

От този момент бе минал почти час и половина. И ето че той седеше пред нея и не разбираше какво го пита тя. Тоест думите бяха разбираеми, но мозъкът му упорито отказваше да проумее страшния смисъл на нейните въпроси.

— Вие сте имали ключове от апартамента на Пашкова. Знам го със сигурност, къде са те сега?

Тя задава въпроса вече за трети или четвърти път, а той така и не може да отговори.

— Добре, ще отговоря аз — спокойно казва следователката и в този момент Готовчиц, кой знае защо, се помъчи да си спомни името й. Та нали му го каза и миналия път, и днес, когато дойде. А ето че той не си го спомня. — Изхвърлили сте ключовете на „Мясницкая“, когато за последен път сте излезли от жилището на Ина Пашкова. Не ви питам защо сте ходили у нея, понеже и без това знам. Използвали сте я като безплатна работна сила, експлоатирали сте таланта й, за да изглеждате пред своите пациенти като проницателен и квалифициран специалист. Какво й носехте? Цветя и шампанско? Или диктофон, на който са били записани разговорите ви с пациентите по време на сеансите? Тя ви е обичала през всичките тези години и непрестанно ви е доказвала, че и нея я бива за някои неща. Вероятно вие все сте се съмнявали в това. Във всеки случай намеквали сте й, че не я цените много. И тя ви е доказвала, че грешите. Спомняте ли си, че навремето тя е дошла при вас специално, за да ви покаже дипломата си? И как е молила да я изпратят на стаж именно при вас, в клиниката, където сте били завеждащ отделение? Всичките ви приказки за някаква стандартна и неангажираща връзка със стажантка са пълна измислица. Връзката ви е започнала много по-рано, Ина е била бременна от вас, но детето така и не се е родило. И не смейте да ми разправяте, че не сте знаели за това. Борис Михайлович, аз не искам от вас нито потвърждение, нито възражения по тази история. Искам единствено да ми кажете какво стана при последната ви среща и защо изхвърлихте ключовете.

Тя млъкна, подпря брадичката си с ръка и го загледа търпеливо и внимателно с тъмносивите си очи. Той не продумваше.

— Няма да си тръгна оттук, докато не ми отговорите — заяви твърдо следователката.

Готовчиц мълчеше. И си припомняше ужаса, който го обзе, когато по навик отключи вратата на Ина със своите ключове и я видя да лежи на пода в локва кръв, пребита и окървавена. Не я бе убил, не, никога не би й посегнал, защото я боготвореше, възхищаваше й се като на човек, който умее да прави нещо невероятно.

Той не я уби. Но я остави без помощ, макар да можеше да извика лекари и да я спаси. Постоя, вцепенен, над окървавеното тяло, обърна се и си тръгна, като тихо притвори вратата след себе си. И когато излезе от входа, изхвърли ключовете.

— Не съм я убил — най-сетне продума Борис.

— Знам — тихо отговори следователката. — Никой не би убил кокошката, която му снася златни яйца. Ина е била вашата дясна ръка. Всъщност тя е била истинският Готовчиц, защото вие сте слаб психоаналитик, а всички ваши успехи при лечението на пациентите ви са нейна заслуга. С по-простите случаи сте се справяли сам, а за по-сложните сте търсели помощ от Ина. Честно ли я молехте да ви помогне или продължавахте да се преструвате, че я изпитвате, като предлагахте като тестове записите на разговорите ви с пациентите?

— Аз я обичах — промълви едва чуто мъжът.

— А, това вече не е истина — меко го поправи тя. — Ина е обичала вас, а не вие нея. Обичала ви е безразсъдно и предано, били сте най-важният човек в живота й и тя не е можела да се пребори с това, въпреки че прекрасно е умеела да се справя с аналогични проблеми на други хора. При нея са идвали десетки жени, безсилни със собствени усилия да изтръгнат от себе си влечението към някой мъж и да престанат да му се подчиняват, и Ина им е помагала. А на себе си не е могла. И вие, Борис Михайлович, сте използвали това съвсем безсрамно. Кажете, жена ви знаеше ли за връзката ви с Пашкова?

— Не!

Той каза това бързо, високо и уверено, сякаш самата мисъл му се стори кощунствена.

— Сигурен ли сте?

— Да. Юля никога… Не, какво говорите… Не. Не може да е знаела нещо.

— Може би се е появил някакъв повод да ви заподозре? Помислете, не сте ли изтървали някоя непредпазлива реплика. Или може би сте направили нещо необичайно.

— Не. Защо питате, да не би Юля да е казвала на някого, че ме подозира в изневяра?

— Мисля, че съпругата ви не би се стреснала много от евентуална ваша изневяра. По-скоро е заподозряла, че не сте човекът, за когото се представяте. Вие сте един психиатър или психолог от средно ниво, но далеч не сте специалистът, за когото ви смятат и на когото плащат толкова високи хонорари. Между другото Ина получаваше ли от вас някакви пари като благодарност за консултациите или я експлоатирахте безплатно?

— Как смеете! — Готовчиц повиши глас, но се сепна под спокойния й поглед. — Моля ви, не говорете така. Каквото и да си мислите, аз обичах Ина. Обичах я, както умеех. Колкото бях способен.

Той разбра, че сега ще й разкаже всичко. Не може да мълчи повече, и то не защото грижливо пазената тайна напира да излезе на бял свят, а защото страхът го е сразил окончателно. Постоянният, изсушаващ и изгарящ всичко в него страх, който му пречи да мисли, да диша, да живее. Той не може да търпи повече. Ще разкаже всичко и ще се надява да му помогнат.

Дълго не можеше да се съсредоточи и кой знае защо, разглеждаше пухкавата светлосива блузка, с която беше облечена следователката. Така и не си спомни името й, но тази блузка, същата, каквато носеше майка му, се превърна в последната капка, която преля — той ще й разкаже всичко. Именно на тази дебела, тромава и добродушна лелка, а не на онзи злобен, недоверчив следовател Гмиря или на онази странна жена от „Петровка“, която постоянно поражда у него чувство за опасност.

… В края на януари Ина неочаквано му се обади вкъщи, макар почти никога да не го правеше. Беше разумна и разбираше, че не бива да звъни в дома на женения си любовник.

— Идвал ли си днес да ме търсиш? — развълнувано попита тя.

— Не! — учудено отговори Готовчиц. — Не сме имали такава уговорка.

— Значи аз съм забравила да заключа! — ядосано каза Ина. — Представяш ли си, прибирам се, гледам — вратата незаключена. Помислих, че ти си дошъл и ме чакаш. А тебе те няма. Добре, извинявай, че те обезпокоих.

Но след петнайсет минути тя се обади отново. Този път гласът й беше уплашен.

— Боря, да не би да си правиш шеги с мен? Наистина ли не си идвал днес?

Той започна да се дразни — така де, колко пъти трябва да й повтаря едно и също? Нали вече й каза: не е ходил.

— Разбираш ли, някой е влизал в апартамента, но май нищо не е изчезнало. Само дето някои неща не са по местата си.

— Да не би да ти се е сторило? — предположи Готовчиц. — Спомни си, сигурно ти си ги разместила.

— Не, Боря, не. Ровили са в секцията, там, където пазя записките за клиентите. Всички книжа са подредени по определен начин и аз никога не нарушавам този ред, защото после няма да мога да намеря бързо това, което ми трябва. Не може да съм сбъркала.

Готовчиц избъбри някакви успокоителни думи, понеже беше абсолютно сигурен, че Ина сама си е разбъркала книжата. И наистина — на кого би хрумнало да влиза с взлом в чуждо жилище и да не вземе нищо? Такива работи не се случват. След ден-два Ина се успокои и дори започна да се шегува с уплахата си. Очевидно и тя реши, че й се е сторило. А по повод на незаключената врата каза:

— Бравата ми може да се отключи с най-обикновена фиба. Сигурно някой начинаещ крадец се е полъгал по лесната брава и е отворил, но като е влязъл и е видял, че няма какво да ми вземе, си е тръгнал.

Ала все пак тя смени вратата, сложи двойна стоманена с много сложни брави. И даде на Готовчиц нов комплект ключове.

В онзи ден той отиде при Ина, както обикновено, като отключи със своя комплект. Това, което видя, беше страшно. Тя още дишаше, нещо повече — беше в съзнание. Когато го съзря, мъчително замърда устни, опитвайки се да каже нещо. Той се наведе над нея, внимавайки да не се изцапа с кръв. Още преди да чуе думите й, вече беше решил, че ще си тръгне и няма да вика лекари. Каквато и да е била причината за случилото се, той не можеше да си позволи да бъде въвлечен в разследване и да бъде заподозрян в съмнителни отношения с дама магьосница.

— Името… — шепнеше Ина с последни усилия.

— Какво име?

— Името… В книжата го няма… Там е друго… Те искаха името… Помогни ми…

Тя не каза нищо повече, загуби съзнание. Борис Михайлович трескаво се огледа, опитвайки се да разбере дали не се е изцапал или не е оставил следи. После на пръсти се измъкна от апартамента и грижливо притвори вратата. Бравата изщрака и вратата се заключи автоматично. Той изтича надолу по стълбището и изскочи на улицата. Въздъхна дълбоко, забави крачка и тръгна към колата, като се стараеше да изглежда като обикновен минувач. Веднага изхвърли ключовете, без сам да знае защо. Машинално искаше да се отърве от всичко, което го свързваше с Ина.

Дните минаваха, никой не го безпокоеше. Той добре познаваше своята любовница и помощничка, знаеше колко е потайна и затворена и се надяваше, че на никого не е казала за отношенията им. Вероятно беше точно така, защото не го потърсиха за показания. И той се успокои. Само загубата на Ина го тревожеше. Какво ще прави сега без нея? Кой ще му помага да търси „ключовете“ към душите на пациентите? Без Ина той е нищо. И пациентите, с които е свикнал и които са свикнали с него, скоро ще го напуснат. Състоятелни хора, представители на „новия“ елит, включително и политици, а вероятно и мафиоти. И хора на изкуството. Кажат ли двама-трима от тях, че ходят при Готовчиц вече три месеца, а полза никаква — край! Свършено е с репутацията му. Надеждата е само в новата работа, за която бе споменала една пациентка. Тя бе останала много доволна от него и бе препоръчала Готовчиц на някакъв голям шеф в Министерството на вътрешните работи. Там май не отхвърлили кандидатурата му и сега я разглеждали. Борис Михайлович прекрасно разбираше каква работа го чака, ако всичко се уреди благополучно, и много искаше да я получи. Защото информацията, с която щеше да разполага, щеше да го направи могъщ. Щом не може да властва над душите, след като Ина вече я няма, ще властва над умовете.

И не щеш ли… Влязоха с взлом в апартамента му. И в неговия случай нищо не беше изчезнало. И също имаше явни следи, че някой е ровил в книжата му. Обзе го ужас. Твърде добре си спомняше, че точно така бе започнало и с Ина. И видя как завърши. Име. Те искали да научат от нея някакво име. Но кое?

Той загуби спокойствие. Всяка свободна минута преглеждаше и препрочиташе записките за пациентите и се опитваше да разбере какво са дирили взломаджиите в дома му. Какво име? За какво става дума? Не успяваше да измисли нищо и това още повече засилваше страха му. Нима можеше да каже на служителите на милицията, че крадците не са търсили ценности, а са се ровили в книжата, за да се доберат до някакво име? Та те непременно щяха да попитат откъде знае това и тогава веднага щеше да изплува историята с Ина. Той не можеше да го допусне. И мълчеше, живеейки в постоянен страх.

А после убиха Юля. И го обзе още по-голям ужас.

Всъщност това беше всичко…