Александра Маринина
Аз умрях вчера (16)

16.

Не, все пак животът е чудесен! Дявол да го вземе, той е прекрасен и удивителен, особено когато знаеш, че няма всеки момент да умреш. Дори започнах да се отнасям по-толерантно към Вика. Тя май се поободри, когато разбра, че може да получи желаното, без да цапа ръцете си с кръв. Във всеки случай сега тя се държи с мен много по-дружелюбно и вече не повтаря през пет минути, че съм откачил.

— Къде ще живееш? — пита ме тя всеки ден, сякаш може да й дам отговор, различен от предната вечер.

— Не се тревожи за мен, няма да остана на улицата — отговарям й всеки път.

— При нея ли ще се преместиш? — пита тя отново, имайки предвид измислената жена, която уж чака дете от мен и заради която се разведох.

— Може би — отговарям уклончиво.

— И твърдо си решил да оставиш всичко на мен и да не делим имуществото?

— Да, да, да! Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също, та накрая да ме разбереш!

— Сигурно не е много достойно да те издържа новата ти жена — да живееш у нея и да харчиш нейните пари — замислено казва Вика.

Това ме вбесява. Ами нейното гадже как ще постъпи, ако мога да знам? Достойно, така ли? По какво се различава той от мен, а? И оня иска да се нанесе във Викиното (а и мое) жилище, да кара нейната (а и моя) кола и да харчи парите, които спечелих аз през последните две години. Какво ми се прави тя на вода ненапита, а?

Но избухвам само вътрешно, а негодуванието ми веднага угасва под буйните струи радост, че съм жив и няма да умра в най-близко време. Толкова съм щастлив, че съм готов да прощавам на всички. Дори съм благодарен на Вика, задето не ме пита: кога най-сетне ще се изнеса и ще я оставя да се чука на воля с нейния селски Ромео. Тя проявява чудеса от тактичност и с нито една дума или жест не ми намеква, че няма търпение да се освободи от мен. Аз все още нямам къде да отида, Лутов каза, че ще ме приемат в центъра едва когато приключа въпроса с попечителството над майка ми и напусна телевизията. На Вика обясних нещо заплетено — имам временни затруднения, защото в момента при любимата ми гостуват многобройни роднини и просто няма място за мен. Вика прие това като нещо нормално, кимна мълчаливо и не зададе повече въпроси. Нещо повече — тя продължи да ми готви и да мие съдовете, покорна и сговорчива като Пепеляшка. Има си хас, едва не ме затри заради неземната си страст, та вече сигурно я гризе съвестта. Нищо, нека се поизмъчва. Аз малко ли се мъчих, сега е неин ред.

Лутов ми помага по-бързо да оформим документите за попечителството над майка ми. Всъщност неговата помощ се заключава само в това, че не чакам ред, а нещата се вършат бързо. Всичко останало върви по законния път, защото основанията за признаването на майка ми за недееспособна са очевидни за всички. Вярно, една педантична чиновничка ми каза с кисела усмивка:

— Значи искате да продадете апартамента на майка си, а нея да настаните в дом за инвалиди?

— Откъде ви хрумна това? Просто трябва да й осигуря добри грижи. Тя ще живее в своя апартамент, но аз ще имам право да се разпореждам с него, за да заинтересовам хората, които ще се грижат за нея.

Чиновничката май не ми повярва, но това изобщо не ме вълнуваше. Да си мисли каквото ще! Нали аз наистина не възнамерявам да оставя майка си без покрив над главата! Искам само ръцете ми да бъдат развързани, за да мога да живея там, където ми харесва, да пътувам, когато ми се налага, и да се занимавам с това, което ми е по сърце. И то без да се сещам на всеки три минути, че трябва поне през ден да посещавам лудата старица.

Продуцентската фирма, която правеше програмата „Лице без грим“ и още няколко други, изрази съжалението си по повод скорошното ми напускане и вече търси човек, който да стане водещ на „Лицето“. Честно казано, тази програма ми е опротивяла до смърт. И по-рано се чувствах неловко, когато Витя Андреев нагло скубеше спонсорите и покровителите на нашите гости, но получаваните в резултат на това суми бяха толкова големи, че неловкостта бързо изчезваше. Витя беше чевръст човек и не се гнусеше от нищо, включително от шантаж. Нямам и представа откъде ли се сдобиваше с информацията, с помощта на която измъкваше пари от хората. А сега, когато се налага да унижавам гостите си, за да направя предаването скандално и да го продавам по-скъпо, ми е адски криво. Особено неприятен спомен ми остана след интервюто с писателката Томилина. Всъщност натежа ми на душата не веднага, а след като прочетох във вестника статията за предаването. Защото това, което стана в него, беше продължение на нашия разговор при запознанството ни. Аз я бях провокирал и тя ми отвръщаше, без изобщо да се сети, че хората, които не бяха чули началото на разговора, ще я разберат превратно. И ето че тая чевръста журналистка Хайкина е изтълкувала думите на Томилина точно така — преобърнала е всичко с главата надолу, изопачила го е. Държах се некоректно с гостенката и тя ме поставяше на мястото ми, което именно си бях заслужил. Как може от това да се прави изводът, че Томилина поучава всички? Първо, не всички, а само мен, Александър Уланов, и второ, репликите й бяха справедливи и правилни, а моите въпроси — изключително глупави и нетактични. Щеше да е по-разбираемо, ако Хайкина критикуваше само мен в материала си — в смисъл че Уланов доста време си разиграва коня, но накрая си намери майстора и публично го осмяха. Това поне щеше да е справедливо, защото самият аз точно така възприех ситуацията. Но онова, което бе написала Хайкина, беше чудовищно с глупостта и неприличния си тон. Вярно, че се заяждаше и с мен, и с предаването, пишеше, че съм изразходвал всичките си интелектуални запаси, но Томилина пък за какво си изпати? Нима само заради онова, дето каза за екранизацията? Но за него я беше помолил Дороган, той и мен предупреди. Всъщност точно за тези нейни думи той ми плати. На мен, а не на нея. Така че горката писателка пострада без вина.

Но слава богу, тази отвратителна епопея с публичното разгонване на гостите свършва. Лутов вече ме помоли да помисля върху концепция за предаването, което ще правя за кризисния център. Това ще бъде моя програма, моя рожба, ще я направя такава, каквато искам, без да мисля за пари. Има ли по-голямо щастие за твореца от възможността да се изразява свободно, без при това да брои копейките, без да занича умолително и унизено в очите на ситите богати спонсори и без да се ограничава в изявите си, за да ги направи по-печеливши!

Вика реагира неочаквано остро на статията на Хайкина. Както се разбра, тя гледала предаването, нещо повече — била почитателка на Томилина, което беше ново за мен. Дори не знаех, че жена ми обича криминални романи. Вярно, Вика призна, че започнала да чете книгите на Томилина съвсем наскоро, преди около два месеца, и аз разбрах, че по-скоро се е подвела по вкуса на своя любовник. Нищо чудно, че не съм знаел нищо за това.

— Саша, трябва да се обадиш на Томилина и да й се извиниш — заяви моята бивша съпруга.

— Защо? Да не би аз да съм писал тази статия?

— Ти се държа така, че даде повод да бъде написан този отвратителен пасквил. Трябваше ти скандалче — получи си го. Какво си мислиш — че съм сляпа и нищо не виждам? Откак загинаха Витя и Оксана, ти стана сякаш друг човек. Мислех, че смъртта им ти е подействала така, но сега разбирам, че просто не си можел да се справиш с личния си живот. Добре де, това са си твои проблеми, но какво общо имат с тях хората, които каниш за предаването? Защо те трябва да страдат, задето в душата ти е хаос? Хванал си си любовница, тя чака дете от теб, решил си да се разведеш с мен — а в резултат една достойна и талантлива жена получава такава храчка в лицето. Не те ли е срам?

— Не, не ме е срам — спокойно отговорих аз, макар, разбира се, да лъжех. Срам ме беше, и още как!

Този разговор се състоя в една късна вечер. Прибрах се вкъщи — интересно, докога ще наричам този апартамент свой дом, сигурно няма да е още дълго, — та прибрах се значи около десет часа, Вика си дойде към единайсет и веднага се развика за статията. Разбрах, че е раздразнена от нещо и се опитва да си изкара яда на мен. „Сигурно любимият не е бил на висота“ — помислих си злорадо.

Заявих на Вика, че изобщо не ме е срам, след което демонстративно започнах да разгъвам дивана в хола, на който спях след развода. Но тя не пожела да проумее моя твърде прозрачен намек, че сега съм уморен и искам да остана сам.

— Саша, разбирам, че вече не ме обичаш, но това не означава, че трябва да отхвърляш всяка казана от мен дума. Хайде да си поговорим спокойно — предложи Вика.

Разгънах дивана и се тръшнах на него с разперени ръце и крака.

— Добре де, давай, вещай, пророчица такава! — разреших й снизходително.

Вика преглътна обидата, без да й мигне окото. Да, голямо нещо е чувството за вина, какво ли не прави с хората!

— Знам как сте печелели пари по-рано — много спокойно каза Вика. — Всичко знам, Оксана ми разказваше.

Моментално седнах на дивана и целият се стегнах, съзирайки опасността. Тя какво, да не е решила да ме шантажира? Много интересно.

— Никога нямаше да ти призная, че съм наясно с това, ако не беше се развел. Ти си постъпвал подло, но аз много те обичах и не исках да те е срам пред мен. Мислеше си, че нищо не знам, и така беше по-добре. Защото ако разбираше, че съм вътре в нещата, но продължавам да те обичам, сигурно щеше да престанеш да ме уважаваш. Това е сложно, Саша… Аз ценях отношението ти към мен, ценях нашата любов и затова мълчах. Не можех да престана да те обичам и сама се отвращавах от себе си, но въпреки това те обичах. В края на краищата всички правят пари по някакъв начин, защото трябва да се живее, а ти поне никого не убиваше и не обираше. Затварях си очите. А когато колегите ти загинаха и ти рязко смени тоналността на предаването, разбрах, че с тази гадост е свършено, че вече ще печелиш от скандали, което е не по-малко отвратително. Ти нагази в нова кал. Но аз бях готова да се примирявам и с това, защото те обичам. Следиш ли мисълта ми?

— Трудно — процедих през зъби, смаян от този неприкрит цинизъм. Тя ме била обичала, дори още ме обичала… Искала да си затвори очите за всичко, което пречело на любовта ни, а същевременно през цялото време си е лягала с оня селски Ромео и даже е наела убиец, за да се отърве от мен. И да хвърли в краката на новия си мъж тези „мръсни пари“ и всичко, купено с тях! Абе как й се обръща езикът! Нима толкова зле съм познавал жена си?

— Повтарям, за да може по-лесно да ме разбираш — каза тя с тон на търпелива учителка, която обяснява на двойкаджия Питагоровата теорема. — Знам, че всички средства за масова информация работят заради парите, а не заради информацията. Но докато това засягаше телевизията и теб, Александър Уланов, аз търпях, защото те обичам. Не обичам обаче журналистката Хайкина, не я познавам, тя за мен е никоя. И искам да ми отговориш: защо е изфабрикувала това?

Свих рамене.

— Не виждам връзка между първата и втората теза. Откъде да знам защо го е написала? Искала — написала, това е. Може пък да не й харесва Томилина.

— Саша, не се преструвай на малоумен! — ядосано процеди Вика. — Та ти прекрасно разбираш, че някой е платил на Хайкина за този текст. Знаеш ли кой го е направил?

— Абе престани да си измисляш! — избухнах аз. — Никой на никого не е плащал, просто всеки вестник се нуждае от някое оскърбително материалче, защото хората си примират да четат такива. Един вестник трябва да се продава добре и в името на тази цел всякакви средства са позволени. Каква е толкова тази Томилина, та някой да плаща за материал срещу нея? Обикновена писателка, такива като нея има стотици, че и хиляди.

— Но за никого от твоите гости не бе излизала такава публикация. Прав си, каква е Томилина, сравнена с останалите! В предаването ти са участвали и бизнесмени, и кинодейци, и лекари, и политици — какви ли не! Ала те изобщо не изглеждаха добре на екрана, за разлика от Томилина. Само че, кой знае защо, гадости се написаха именно за нея. Защо, Саша? Искам да знам каква е причината за това.

— Защо ли? Ами защото винаги са имали под ръка други поводи да напишат язвителна статия, а сега се е случило затишие, втурнали са се да търсят тук-там кого да залеят с кал в утрешния брой и пред очите им е попаднало „Лице без грим“. И изобщо не разбирам защо вземаш това толкова присърце. Да не би да се познаваш с Томилина? Какво толкова си се настървила посред нощ?

— Понеже знам, че не съществува никаква журналистка Хайкина. Няма такава, разбираш ли? Тя е мит. И искам да съм наясно защо някой, оскърбявайки в пресата моя съпруг, се крие зад псевдоним. Саша, страхувам се.

— Аз вече не съм ти съпруг — изтърсих първото, което ми хрумна.

Но тази реплика не смути Вика. Тя упорито вървеше към целта, която виждаше пред себе си. Аз обаче за съжаление не съзирах тази цел, колкото и да се мъчех.

— Това няма значение. Ние изживяхме заедно много години и все още продължаваме да сме под един покрив. И когато те сполетят неприятности, ще засегнат и мен. Ако сега на вратата се позвъни и у нас нахлуят въоръжени главорези, които искат да си разчистят сметките с теб, те няма да се интересуват дали сме разведени официално.

— Какви ги приказваш? — вперих в нея изумен поглед. — Какви главорези? Защо трябва да нахлуват и да си разчистват сметките с мен? Ти с всичкия си ли си, Виктория?

— Да! — закрещя тя. — С всичкия си съм! Ти обаче май не си! Живя с парите, които Андреев измъкваше от хората. Защо тогава се надяваш, че всички безумно те обичат? Че са приемали това като нещо нормално и са си затваряли очите като мен? Изобщо не разбирам защо още си жив след всичко това. Аз мълчах, защото те обичах, а те, те защо мълчаха и не те закачаха? Всеки ден с ужас очаквах нещо да ти се случи. И съм сигурна, че Витя и Оксана бяха убити заради това. А ти ще бъдеш следващият.

— По-тихо, по-тихо — опитах се да я успокоя, — всички съседи ще те чуят. Успокой се малко! Добре, аз ще бъда следващият. И после какво? Как свърза всичко това със статията за Томилина?

— Ама ти не разбираш ли? — Вика заговори по-тихо, но все така възбудено. — Статията беше не за Томилина, а за теб. Тъкмо теб разнищиха там, а Томилина беше просто повод, нищо повече. Тяхната основна мишена си ти. Случайно им е паднала една добра писателка — поразнищили са и нея, какво толкова, ще изтърпи. Чуй сега какво мисля по този повод. Докато беше жив Андреев, не са ви закачали, защото той е имал някакво оръжие срещу тях. Умеел е да разговаря с всекиго от тези хора, инак нямаше да плащат за вашата програма. Всеки от тях е бил омърсен с нещо или му е дължал нещо. Ти знаеш ли, че Андреев е работил в КГБ и ФСБ?

— Не — отвърнах объркано.

Наистина не го знаех. Гледай ти, ами Вика откъде го е разбрала?

— Работил е. И срещу всички тези бизнесмени и предприемачи е имал цяла камара компромати. Страхували са се от него, затова са му плащали и са мълчали. А сега той не е между живите. И те искат да си получат паричките обратно. Или да те изтрият от лицето на земята, да унищожат кариерата ти и живота ти. Саша, подозирам, че статията е поръчкова, това е начало на акция срещу теб. Спомни си какво пишеше там: предаването вече е мъртво, аз никога повече няма да включа телевизора в познатия час, водещият е изразходвал всичките си интелектуални запаси, нито един уважаващ себе си общественик не би сметнал за възможно да участва в тази идиотщина, а ако се намери такъв, тогава той няма да заслужава нито внимание, нито уважение, защото всичко наоколо е купено. И това е само началото. Утре ще се появи и някоя друга публикация, още по-остра, вдругиден — още една. Познавам този механизъм, всяка следваща статия ще бъде все по-груба и безжалостна, защото ще разчита на вече разгневената тълпа. Първият удар може да бъде съвсем лек, дори незабележим, но ако човек го пропусне и не отвърне, непременно ще последва нов. После още един и още един, тогава в побоя ще се включат всички присъстващи, защото ще се задейства стадният инстинкт „да доубием“. Вече никой няма да си спомня с какво се е провинил човекът и голяма ли е вината му, всички ще мислят само за сладостта да нанасяш удари и ще гледат с наслада чуждата болка и унижение. Вземи годишните течения на вестниците и проследи развитието на който и да е скандал, тогава сам ще разбереш как става това. Прав си, Томилина наистина няма нищо общо. Но ти трябва да се засрамиш, задето заради тази история е пострадал един абсолютно невинен човек.

— Не се срамувам — повторих студено, — мисля, че вече си изяснихме този въпрос. Какво целиш? Да се обадя на Томилина и да й се извиня ли? Обаче нямам телефонния й номер.

— А как си се свързвал с нея?

— Чрез Дороган. Той ми я предложи, пак той я докара в студиото. Какво искаш от мен?

— Да не пропуснеш удара, докато не е станало късно. Направи нещо, Саша, умолявам те! — Очите й се напълниха със сълзи, устните й затрепериха. — Не искам да те прекършат и да съсипят живота ти. Ако трябва да бъдем честни, ти си го заслужаваш, но аз те обичам и не искам да избухне скандал, който ще те унищожи като телевизионен журналист. Ти водеше нечестна игра, мръсна и отвратителна, но иначе си талантлив и ще бъде несправедливо да те погубят.

Едва се сдържах да не й кажа всичко, което мисля по този повод. Обичала ме, талантлив съм бил, била готова да ми прости за игричките ми с мръсните пари, била загрижена за кариерата ми! И то въпреки че я напускам заради друга жена и се готвя да стана баща — каква смехория! Но аз не забравях: жена ми искаше да ме убие и ако й кажа, че знам това — край с мене! Останал съм жив досега само защото навреме намерих възможност да отстъпя, предоставяйки й правото да се разпорежда с цялото ни имущество. Щом разбере, че лъжа, задето искам да създам ново семейство, че знам за поръчката, тя все пак ще ме убие. Защо трябва да оставя една жива бомба със закъснител, която може да избухне всеки момент? Напротив — трябва да се преструвам, че не знам нито за килъра, нито за любовника й. И с вид на глупак да слушам истеричните й крясъци колко ме била обичала. Вярно, тя беше права за много неща, нито секунда не съм се съмнявал, че някой от хората, които плащаха за предаванията, е убил Витя и Оксана, след като му е писнало. Може да е имало и други причини, но че взривното устройство в колата на Витя са поставили именно „спонсорите“ — в това не се съмнявах. И статията на Хайкина беше насочена срещу мен, а горката бременна дебелана Томилина случайно бе попаднала под ударите. По-нататък всичко ще се развива по схемата, която току-що толкова красноречиво ми описа моята бивша съпруга. Точно така ще стане. Само че това вече не ме вълнува. Не възнамерявам да оставам в телевизията, така че да правят каквото искат с репутацията ми, да ме режат на парченца, ако щат, да ме унижават на воля. Аз ще работя в центъра при Лутов и ще се занимавам със съвсем други програми, които ще се купуват не само от руските канали, но и от телевизии от цял свят.

— И какви действия очакваш от мен, ако ми позволиш да попитам? — поинтересувах се насмешливо и отново се изтегнах на дивана. — Между другото откъде знаеш, че не съществува никаква Хайкина?

— Разпитах. Сигурно си забравил, че заедно учихме във факултета по журналистика и сред вестникарите имам не по-малко познати от теб. В редакцията на въпросния вестник няма журналистка с такова име. Нещо повече — това не е добре известен псевдоним. Много често журналистите пускат материали по даден проблем под истинското си име, а по други проблеми или в други издания публикуват под псевдоними, но по принцип това не е кой знае каква тайна и обикновено всички от гилдията са наясно чий е псевдонимът. А в случая с Хайкина никой нищо не знае. Или знаят, но не ми казват. И това означава, че тая работа не е чиста.

Не можех да не се съглася с нея. Журналистите обожават да се фукат, че са посмели да посегнат на еди-кого си, и не крият авторството си на скандални материали, напротив, всячески го подчертават: виждате ли колко съм смел, безстрашен и принципен, ей ме на! Ако пък някой усърдно крие името си, тогава вече мирише на поръчка, и то добре платена.

На Вика й омръзна да стои над мен в позата на оскърбена девица, та приседна в края на дивана до мен, обгърна с ръце коленете си и тежко въздъхна. През прозрачната тъкан на блузката й се виждаше, че презрамката на сутиена й се е свлякла от рамото и от това Вика, която ми изневеряваше с провинциален красавец, ми изглеждаше още по-противна. Едва понасях присъствието й, особено толкова близко, така че се отдръпнах.

— Вика, спи ми се. И не смятам да предприемам каквото и да било във връзка със статията. Разбери това веднъж завинаги и ме остави на мира.

Тя дълго ме гледа и мълча. Очите й бяха също както навремето, когато се карахме и виновният бях аз. В такива случаи се взираше с безмълвен укор и с израз на безгранична нежност и съчувствие, защото знаеше, че осъзнавам колко не съм прав, но никога няма да събера мъжество да си го призная. По-рано винаги съм й бил благодарен за това съчувствие, защото ме приемаше такъв, какъвто съм, и не искаше от мен да се разкайвам. Вика просто знаеше, че всичко разбирам, но по никакъв начин няма да изрека нужните думи и да поискам прошка. Сега обаче съчувствието й не ми трябваше. Тя си беше намерила друг, беше поискала да ме убие, за да не делим припечеленото. Вече бях отрязал Вика от сърцето си, както човек отрязва от кашкавала плесенясалия край. Болеше ме, но бях го направил.

Като не дочака от мен нищо повече, тя стана и си отиде в спалнята.

 

 

Следователят, на когото Татяна Образцова предаде незавършените дела, нямаше нищо против изведнъж в касата й да се намери един още неприобщен към делото протокол. Оформиха протокола за разпит на свидетел и изземане на ключове със задна дата, когато Татяна още е била на работа. Разбира се, това беше измама, но напълно невинна.

— Аха, дай го — промърмори следователят, като протегна ръка и не погледна Татяна, защото в този момент някой му се обади по телефона.

Тя търпеливо изчака колегата й да довърши разговора си за това кога най-сетне ще бъде готово заключението на експертите по делото за фалшивите стодоларови банкноти. С лекота разговаряше с този следовател, защото той беше простодушен човек, с всички веднага преминаваше на ти, а облото му черновеждо лице излъчваше такова дружелюбие, че някак не ти се искаше да се сърдиш заради фамилиарниченето му.

— Ваня, ще имаш ли нещо против малко да се поровя в моите бивши дела? — предпазливо попита Татяна.

Ако беше на негово място, самата тя нямаше да е съгласна. Едно дело не бива да има двама стопани, инак после не можеш да му хванеш края. Но Иван очевидно беше на друго мнение, защото весело се усмихна и й намигна.

— Нямаш проблеми. Откриеш ли нещо — носи с човката. Какво така не ти се седи вкъщи, Образцова? Скучаеш ли?

— Нямам какво да правя. Пък и нали знаеш — навици. Едно неприключено депо е като сърбеж, мира не ти дава. Освен това ми хрумнаха някои идеи.

— По всички дела ли?

— Не, по самоубийството на Пашкова.

— А, магьосницата! — проточи Иван. — Да, много трудна работа. Сигурно е извъртяла някаква неправилна магия, та са я наказали. Върви сега, че го търси този народен отмъстител.

— Тогава може ли да взема записките, които са били иззети от мястото на убийството?

— Какви са тези записки? — попита Иван и Татяна разбра, че той вече напълно е забравил всичко, което му бе обяснила при предаването на делата.

— Записките, които Пашкова си е водила за всеки клиент. Нещо като история на заболяването.

— А, тези ли, вземи ги, разбира се. — Иван извади от касата плика с материалите и й го подаде. — Работи, труженице. А кога ще излезе новата ти книга?

— Ох, не знам! — поклати глава Татяна. — Тепърва ще я пиша.

— Много ли ти остава?

— Почти половината.

— Ами защо тогава се мотаеш тук? По-добре си твори, вместо да се разправяш с трупове. Жена ми ме изтормози с жалбите си, че нямала какво да чете. Питай, вика, Томилина кога ще излезе нещо ново.

— Значи чете моите книги?

— И още как! Луда е по тях. Купи ли си нов роман, зарязва цялото домакинство, мъжът и синът й стоят гладни, подът — непометен. Още когато чух, че идваш на работа при нас, реших, че ще ти се карам, задето вредиш на семейния ми живот.

— А защо не ми се скара? — усмихна се Татяна.

— Ето, скарах ти се. Но инак браво на теб, Танка! И за кой дявол се трепеш тук, да те питам? По-добре си стой вкъщи, пиши си книгите. И за теб удоволствие, и за читателите радост.

— Не знам, Ваня. След като толкова години си ходил с пагони, не е лесно да им кажеш сбогом и да ги свалиш. Страшничко е.

— Ти пък от какво се боиш? Разправят, че мъжът ти печелел луди пари.

— Лъжат, Ваня. Добри пари са, но не и луди. Хвърлихме всичко, което имахме, за новия апартамент, местенето и ремонта.

Когато излезе, си помисли да вземе такси до вкъщи, но се отказа и тръгна към метрото. Трябва да пести, новата книга още не е дописана и не се знае кога ще успее да я завърши, а семейният бюджет си има рамки. В края на краищата не е толкова уморена.

Докато крачеше по дългия коридор между две разклонения, тя за пореден път обърна внимание на огромния брой просяци и инвалиди, протегнали ръка за милостиня. Татяна никога не им даваше пари, но не от скъперничество, а от инстинктивния страх да не бъде измамена. Прекалено добре знаеше в какви групи и бригади са организирани всъщност тези „просяци“. Дори жената, мълчаливо застанала в скърбяща поза с картонена табелка в ръцете, известяваща минувачите, че няма с какво да погребе дъщеря си, не пробуди съчувствие у Татяна. Беше виждала тази жена поне на четири различни станции на метрото в продължение на два месеца. Какво, цели два месеца не е прибрала трупа от моргата ли? Нещо не беше за вярване.

Поредната просякиня, седнала на пода, заобиколена от три мърляви дечица, протегна ръка към нея. Татяна мълчаливо я подмина, но в този момент някъде иззад гърба й се разнесе креслив глас:

— Как не я е срам! Такива луди пари печели, а й се свиди копейката за бедните деца! Вижте я, добри хора, тая писателка! Я как се е охранила с хонорарите си, чак очите й са подпухнали от сланина, а не дава пари за храна на дребните дечица! Срамота!

Татяна, изумена, се извърна и видя лелка на петдесетина години, слаба, с изпито сбръчкано лице и бясно святкащи очи. Беше насочила към писателката треперещ показалец, привличайки вниманието на бързащите покрай тях хора, които започнаха да се обръщат.

— Какво ме гледаш? — не мирясваше лелката и се приближаваше към Татяна. — Вади портмонето и плащай, ако имаш съвест! Сигур като получаваш петдесет хиляди долара, на драго сърце го отваряш, ама когато е да дадеш за гладните дечица, ти се свиди, а? Ух, безсрамна крава такава!

Около тях започнаха да се спират минувачи. Татяна дори дочу нечий шепот:

— Виж — Томилина! Да бе, да, същата, дето пише криминалните романи. Определено е тя, в нашата служба всички я четат и на всички книги има снимката й. Виж ти, дали наистина взема такива пари…

Във въздуха определено миришеше на скандал.

— Извикайте, моля, „Бърза помощ“! — високо и ясно каза Татяна. — Жената е в остра психическа криза, има халюцинации. И не я пускайте на перона, че може да падне под влака.

С тези думи тя се извърна и спокойно продължи пътя си. Сърцето й блъскаше в гърдите, дъхът й спираше, искаше й се да седне, но тя вървеше по дългия коридор и се мъчеше да се овладее. Е, голяма работа, познала я някаква луда и се разкрещяла на обществено място. Всичко се случва. Но какви бяха тези приказки за петдесетте хиляди долара? Толкова пари Татяна не бе държала в ръцете си — освен когато продаде петербургския апартамент.

Доста бързо успя да се съвземе и успокои. Така де, какво толкова страшно е станало? Нищо, абсолютно нищо. Вярно, неприятно е, когато те оскърбяват публично, като те наричат на висок глас тлъста безсрамна крава пред десетки хора, но това може да се преживее.

Все пак сърцето я заболя и от метрото до своя блок Татяна се принуди да вземе такси, за да не рискува. Когато влезе в апартамента, в първия момент се учуди, че не чува веселия глас на Ирочка и не усеща обичайната миризма на вкусна гозба, но още в следващата секунда си спомни как зълва й й каза, че през целия ден ще се развлича със своя кавалер. Взе валокордин и полегна на дивана в хола с надежда да подремне, но не можа да заспи. След двайсетина минути Татяна стана, зави се с дебелото карирано одеяло и подреди на масата записките на магьосницата Инеса, които бе донесла със себе си. Нямаше определена цел, просто някъде в дълбините на съзнанието й шаваше мисълта: записките — ключовете. Тази мисъл се бе появила по пътя от блока на Пашкова към метростанция „Лубянка“ и оттогава мира не й даваше.

Към осем часа вечерта се обади Стасов и я предупреди, че няма да се прибере скоро.

— Вечеряйте без мен, момичета — каза той, — а аз ще прескоча до Лиля, та да не плаче вече по разни глупави поводи.

— Разбира се, върви — съгласи се Татяна. — Ще те почакам за вечеря.

— В никакъв случай! Трябва да спазваш режима си на хранене. Кажи на Ира, че съм наредил да седнете на масата строго по разписание.

— Няма да успееш, диктаторе — засмя се тя. — Ира още не си е дошла, така че няма кого да командваш.

— Как така, къде е тя?

— Насреща.

— С оня „Бентли Континентал“ ли?

— С него. Върви, Стасов, и за нищо не се тревожи.

Предстоеше й дълга самотна вечер, каквито отдавна не бяха се случвали в живота й. Там, в Питер, Ирина постоянно имаше някакви любовни връзки и вечер често излизаше ту на среща, ту при приятелки. Но откак се преместиха в Москва, обикновено вечер си седеше вкъщи. А ако нея я нямаше, вкъщи си беше Стасов.

Какво пък, семейна вечеря днес няма да се получи, вероятно Маргарита ще нахрани Стасов и той ще се прибере сит. А Ира ще вечеря в компанията на своя „Бентли“. Татяна отвори хладилника и следвайки указанията, които й бе дала зълва й сутринта, извади баничките с извара и буркан сметана. Стопли си на печката мляко, което много обичаше, и отряза голяма филия мек бородински хляб. Ира май й бе казала да изяде салатата от зеле, но Татяна реши да не й се подчини — зелето щеше да почака до утре.

Когато приключи с вечерята, тя се върна към записките на Пашкова. Четеше ги поред, съвсем безцелно, като се надяваше, че някоя дума или фраза ще й се набие в очи. Нали неслучайно мисълта „записките — ключовете“ се бе появила в главата й, значи нещо се бе запазило в паметта й и сега даваше сигнал.

Навън бе започнало да се мръква, когато Татяна намери това, което търсеше — записките на Пашкова за човек, изглежда, художник или скулптор, който искал да се избави от натрапчивия образ на счупена ръка. „Оплаквания, че без този образ произведението според него не изглежда завършено, а всички критици единодушно твърдят, че той е вече излишен, че е повторение. Самият Р. разбира, че се повтаря, но не може да изпита творческо удовлетворение, докато не въплъти образа. Първи сеанс — общо опознаване и потапяне до събития с тригодишна давност. Няма резултат. Втори сеанс — потапяне приблизително до 10–12 години. Изглежда, имало е опит за самоубийство, който Р. отрича. Трети сеанс — опитът за самоубийство се потвърждава, но Р. продължава да отрича. Засега не разбирам защо, не бива да се продължава.“

„Р.“ в записките на Пашкова означаваше „Рафаел“ — това име тя бе дала на неизвестния клиент за „контакта с висшите сили“, именно това име бе записано най-отгоре в листа с бележките й.

Придържайки с една ръка одеялото, което все се смъкваше от рамото й, Татяна се надигна тежко от мекия диван и отиде до рафтовете с книги. Тук някъде имаше томчета по изкуство и албуми с репродукции. Много добре си спомняше, че в тях беше виждала картини, в които присъстваше образът счупена ръка. Търсенията й се увенчаха с успех. Ето ги, репродукциите на картини от художника Фролов. Да, сега Татяна разбираше смисъла на неговите оплаквания. Наистина във всяка картина присъстваха или прекършен клон, или безжизнено увиснала ръка, или цветя с пречупени стебла. Макар и в дребен детайл, прословутият образ непременно се появяваше.

Фролов значи. Народен художник на Русия, известна личност. И той е посещавал най-обикновена магьосница? Нещо не се връзва. Впрочем творческите личности са бохеми, различни са от другите, техните постъпки са непредсказуеми. Та нали има модни художници и поети, които печелят много пари, пък носят стари, протрити дънки и пуловери с дупки на лактите, а не костюми от Карден. И то далеч не от скъперничество, а защото така „усещат“ по-добре себе си.

Тя погледна часовника — вече беше късно да търси сведения, минаваше десет. Добре де, Фролов няма да избяга до утре. Татяна грижливо събра разхвърляните по бюрото записки в големия кафяв плик и извади дебелата папка с ръкописа на недописаната книга. Време беше да се стегне и да продължи работата върху повестта. А дори не си спомняше какво бе писала в началото. Трябваше да прочете отново всичко и да се заеме с продължението.

Стасов се върна към полунощ, беше необичайно мълчалив и оклюман.

— Как е Лиля? — попита Татяна, докато той събличаше костюма си и го окачваше в гардероба.

— Добре е.

— Не плаче ли вече?

— Плаче. Таня, трябва да поговорим.

— Нямаш проблеми — засмя се насилено тя. — Искаш да ми съобщиш нещо неприятно ли?

— Нищо особено. Разбираш ли… Лиля моли през юни да я заведа на море. Опитах се да й обясня, че не искам да те оставям сама, че не се чувстваш много добре, че скоро ще раждаш, но тя повтаря едно и също: ти вече не ме обичаш, сега ще обичаш детето, което ще роди леля Таня. Толкова много плаче… Сърцето ми се къса.

— Ами заведи я. С мен всичко ще е наред, ще раждам в края на юли или началото на август, прекрасно можеш да си починеш с Лиля месец и половина. Стасов, не създавай проблеми там, където ги няма.

— Но това не е целият проблем.

— Какво друго има?

— Рита ще дойде с нас.

— Кой измисли това? — попита Татяна.

— Така иска Лиля. Много моли да отидем всички заедно.

— Прекрасно! Новата съпруга чака дете, а мъжът отива на почивка с бившата си съпруга. Стасов, на теб самия не ти ли е неудобно да поставяш така въпроса? Ако отидеш с Лиля, аз ще възприема това като нещо нормално, защото е твоя дъщеря. Но ако при това прекарваш времето си с Маргарита, не съм сигурна, че ще бъда във възторг.

Татяна мрачно излезе от стаята, оставяйки Владислав сам. След минута той се появи при нея по къса хавлия.

— Танечка, хайде разбери ме, не ми се сърди, мила.

— Не се сърдя — спокойно отвърна тя. — Лиля е твоя дъщеря и нейното душевно спокойствие заслужава всякакви жертви. Върви на морето, почини си както трябва. Ира ще ме наглежда тук.

— Не, не го казвай така. Та аз виждам, че си ядосана. Моля ти се, Таня!

Тя се притисна до него, свря лице в рамото му, нежно го целуна и го погали по главата.

— Край, Стасов, въпросът е решен. Отиваш с Лиля на морето. А дали с вас ще бъде и Маргарита — това няма значение. В края на краищата тя е майка на Лиля, а не само твоя бивша съпруга.

— Дай ми дума, че няма да се сърдиш — настояваше той.

— Не се сърдя. Изхвърли го от главата си. Върви да спиш.

— Ами ти?

— Аз ще чакам Ира. И без това не мога да заспя, докато тя не се прибере.

— Нали няма да се обидиш, ако си легна? Наистина страшно съм уморен.

— Лягай. Не си ли гладен?

— Не, Ритка ми сложи да вечерям, та аз бях при тях цялата вечер.

Стасов отиде в спалнята, а Татяна отново се настани в хола с ръкописа си. Успя да прочете почти половината, докато в бравата плахо изщрака ключ. Ира се прибра. Лицето й сияеше, ръцете едва удържаха поредния букет, този път дори по-разкошен от предишния.

— Таня, още ли не спиш? — прошепна тя, надничайки в хола.

— Не — също шепнешком отговори Татяна. — Хубаво ли прекара?

— Аз ще се омъжвам — изтърси Ира.

Татяна тутакси се надигна от дивана и като придържаше одеялото на рамото си, хвана зълва си за ръката и я повлече към кухнята.

— Е, сега разказвай ясно и последователно! — рече тя полугласно, след като плътно затвори вратата на спалнята, за да не събуди мъжа си.

Ира хвърли букета на кухненската маса и се настани с подвити крака на мекото ъглово диванче.

— Той ми направи предложение. И аз го приех.

— Това е чудесно! — усмихна се Татяна. — Може би е време да се запознаем с него? Той с какво се занимава?

— Президент е на банка — съобщи Ирина и щастливо се засмя. — Представяш ли си? Трябваше да преживея сто двайсет и пет несполучливи връзки с женени мъже и тъпи ергени, да изплача цяло море сълзи и да изпохапя сто възглавници, за да намеря в края на краищата прекрасния принц. Умен, красив, богат и разведен. Господи, чак не ми се вярва, че това се случва с мен! Танюша, кажи, ти радваш ли се?

— Разбира се, мила. Ако всичко е така, както казваш, ти си го заслужила. А помниш ли как не искаше да се местим в Москва! Представяш ли си да те бях послушала? И кога ще е сватбата?

— О, ами засега не се знае точно, но скоро. Искаме първо да попътуваме някъде в чужбина, отвъд океана. Той предлага в Америка, в Маями. Казва, че там имало разкошни курорти. Ще ти липсвам ли много?

— Зависи кога смяташ да отплаваш.

— Искаме да заминем някъде в началото на юни, ако успеем. Каза ми, че няма да имаме проблеми с визи и билети, това е много скъпа екскурзия и желаещите не са толкова много. Самият той има виза за пет години, а американските му партньори ще ми пратят покана като негова годеница. Ах, Таня, наистина ли е възможно това да се случи на мен?

— Случва се, както виждаш. Много се радвам за теб. Защо захвърли цветята на масата? Сложи ги във вода, ще увехнат, не ти ли е жал, толкова са красиви!

Щастливо усмихната, Ирочка се зае с цветята, а Татяна тъжно се замисли как скоро ще остане съвсем сама. Стасов ще замине с Лиля и Маргарита за морето, Ира ще отлети към Атлантическото крайбрежие, а тя ще си кукува тук, ненужна никому, насаме със страховете си, да не би да загуби детето още преди да се е родило. Съвсем сама в чуждия град, без роднини и без приятели, дори без работа. Впрочем това сигурно е за добро — ще може да се съсредоточи и бързо да допише многострадалната си книга.