Александра Маринина
Аз умрях вчера (3)

3.

Не бяха се виждали почти пет години. През това време Дмитрий Захаров бе понапълнял, а слепоочията му — съвсем побелели. Но очите му, както и преди, бяха хитри и закачливи, сякаш той постоянно искаше да напомни на събеседника си за нещо… пикантно. Което знаят само те двамата. От този поглед Настя изтръпваше, макар определено да знаеше, че Димка гледа така всички, а не само нея.

— Значи пак си в детективско бюро?

— В охранителна агенция — поправи я Захаров. — Именно затова бях принуден да откажа на милата Юлия Николаевна. Обясних й, че мога само да организирам личната денонощна охрана на мъжа й или охраната на апартамента, а със следене не се занимаваме, не е наш профил.

— Тя каза ли ти защо иска да бъде следен собственият й съпруг? — попита Настя.

— Не. Още в началото на разговора ме попита можем ли да организираме постоянно наблюдение над него и контактите му, а аз веднага я прекъснах и я посъветвах да се обърне към друга фирма. Дадох й няколко телефона и й казах, че ако тези детективски бюра не я задоволяват, мога да й помогна да намери други варианти. Всъщност това беше всичко.

— А защо си я търсил снощи?

— Исках да й предложа услугите на един приятел. Някога работехме заедно в един участък, но после загубихме връзка. А тия дни той изведнъж се обади и за късмет се оказа, че е открил бюро, което се специализира в следене на неверни съпруги и съпрузи. Тъкмо започвал и му трябвали клиенти. Та си помислих, че ако Юлия Николаевна още не е намерила никого, ще мога да ги обединя в детективския им екстаз. Слушай, ами кога са я убили?

— Завчера. Дим, моля ти се, донеси ми пак кафе — помоли Настя, — че още не мога да се събудя.

— Ей, браво бе! — Захаров подсвирна и погледна часовника си. — Вече е десет и половина.

— Ох, Дима, за мен това е все едно пет сутринта. До три следобед изобщо не съм човек, полусънена особа от неясен пол. Затова пък след един през нощта започва истинският живот. Трябва да спя, а главата ми работи като машина, раждат се всякакви мисли и идеи, у мен дори се събужда някакво настървение на ловец.

— Е, да речем, че и аз знам какво точно се пробужда у теб в пет сутринта! — весело намигна той и стана, за да донесе на Настя още една чаша кафе.

Те седяха в тихото уютно китайско кафене на Красная Пресня. В този час Настя и Дмитрий Захаров бяха единствените посетители тук, останалите пет маси бяха празни и столовете около тях, кой знае защо, изглеждаха като осиротели. За сметка на това я нямаше типичната за такива заведения оглушителна музика и това най-много радваше Настя.

— Пий, кафеманке! — Дима се върна с вече третата от началото на разговора им чашка и седна срещу нея.

Настя бавно разбърка захарта, остави лъжичката и погали ръката на Захаров.

— Димочка, не обичам прозрачни намеци за моето нецеломъдрено минало, затова нека се разберем веднъж завинаги: това не е било. И не е тема за обсъждане. Разбрахме ли се?

— Как да не е било, когато беше и аз прекрасно си го спомням! — разсмя се той и похлупи дланта на Настя с другата си ръка.

— Било е с друга жена. Моля те, Дима… Моля те. Ти просто улови момента, когато можеше да ме вкараш в леглото си.

— Не разбирам — много сериозно каза Захаров. — Какво, неприятен ли ти е този спомен? Срамуваш ли се от това, което се случи? Съжаляваш ли за него?

— Не съжалявам и не се срамувам. Беше прекрасно. Но именно — беше. БЕШЕ. И повече няма да се случи. Затова е безсмислено изобщо да го споменаваме.

— Интересна жена си, Настюха — позасмя се той. — Още ли не си омъжена?

— Уви! — шеговито въздъхна тя и отдръпна ръката си. — Предадох се. През май ще станат две години, откакто съм съпруга.

— И естествено си вярна на мъжа си?

— Естествено. — Настя весело се усмихна. — Но за щастие той се съмнява в това.

— Не разбрах — протони Дмитрий. — Защо пък „за щастие“?

— Защото снощи ми направи сцена на ревност, след като ме заподозря в изневяра. Но благодарение на това успях да си спомня, че някога звънях именно на теб на номера, който ми бе продиктувал Готовчиц. Седях и се ровех в главата си: може би наистина съм давала на Льошка повод за ревност? И тогава се сетих за теб. Добре, Димуля, нека се върнем към покойната Юлия Николаевна. Какво впечатление ти направи тя?

— Силна госпожа, с характер…

— Искаш да кажеш — своенравна? — уточни тя.

— Не, не бих казал това. Именно с характер. Силна, волева, умее да посреща неприятностите с открито лице и да не се крие от тях. Дори ми се стори, че май нарочно търси негативна информация.

— По-точно? — напрегна се Настя.

— Ами… — Захаров се замисли за миг. — Има хора, които за нищо на света не вярват в лошото, дори то да се случва пред очите им. Измислят сто и петдесет обяснения и оправдания, крият главите си в пясъка. Най-типичният пример са майките на наркоманите. Момчето ходи бледо, та чак синее, няма апетит, вие му се свят, слабее буквално с дни, а тя вместо да се разтревожи, си внушава, че той, горкичкият, се изтрепва да учи в института и не си почива достатъчно. От къщи изчезват пари и вещи, защото момчето трябва с нещо да плаща наркотика, а тя е готова да признае, че е разпиляна мърла, само и само да не помисли, че синът й краде парите. А има и друга категория хора — те пък зад всеки безобиден факт виждат страшна опасност и моментално започват да вярват, че се е случило най-лошото. Е, покойната беше точно от тях. Заподозряла е нещо неприятно във връзка с мъжа си и веднага се е втурнала да търси информация.

— И ти към кого я насочи?

Захаров изреди три частни детективски бюра, които препоръчал преди известно време на Юлия Николаевна Готовчиц.

— В тях имаш приятели, така ли? — попита Настя, след като бързо си записа адресите в бележника.

— По-скоро — познати.

— Ще ми помогнеш ли да говоря с тях?

— За какво ти е моята протекция? Те са нормални момчета, не хапят.

— Да бе, аз ли не знам! — възрази Настя. — Всички сме нормални, докато някой не започне да ни задава въпроси. А като стане дума за работата, веднага започват проблеми с паметта. Димуля, хайде да дойдеш с мен, а?

— А какво ще получа срещу това? — хитро примижа Дмитрий.

— Каквото поискаш — лекомислено обеща тя.

— А ще ми дадеш ли?

— Димка! Нали се разбрахме!

— Ти сама каза: каквото поискаш. И аз поисках. Защо, не може ли?

— Престани! — каза тя сърдито. — Това изобщо не подлежи на обсъждане.

— Но защо? Беше ни много хубаво, прекрасно си го спомням. Не разбирам този твой инат.

Настя въздъхна, за пореден път отпи от кафето и извади цигарите. Не беше съвсем наясно как е правилно да се държи в такава ситуация. Мъжете никога не я сваляха и тя нямаше натрупан резерв от отработени и ефективни начини за вежлив и неоскърбителен отказ.

— Дима, за какво ти е това? Ще отчетеш бройка и ще се поздравиш с поредната партньорка ли? Никога не бих повярвала, че искрено го желаеш.

Той я погледна внимателно, после се усмихна.

— Ти си много красива.

— Луд човек! Пълна грозотия съм. Нито кожата ми е като кожа, нито лицето ми… Не се будалкай.

— Глупаче, на кого е потрябвала твоята кожа или лицето ти? Нали помня какви крака имаш, а и всичко останало е от най-висока класа. Виждам, че както и преди, успешно криеш всички свои прелести, ходиш с дънки и развлечени пуловери. Другите можеш да измамиш по този начин, но не и мен. Нали съм те виждал!

— Е, и какво от това? Искаш да ме вкараш в леглото, защото имам хубави крака ли?

— И гърди. И изобщо си невероятна любовница. Ето защо, колкото и да се дърпаш, аз ще правя нови и нови опити, докато не постигна своето. Честно те предупреждавам, за да не ми хленчиш после. Не ме гледай така ужасено! Пошегувах се. Щом искаш да сложим точка на този въпрос — добре.

— От твоите шеги направо се разтрепервам — измънка Настя.

— Не се разтреперваш, а се изчервяваш — уточни той. — Не се сърди, Настюха, такова ми е чувството за хумор. И обноските ми са лоши. Просто когато една жена ми харесва, никога не го крия. Веднага ли искаш да тръгнем?

— Да, ако можеш.

Тя беше благодарна на Захаров за рязката смяна на темата. Не умееше да поддържа такива хлъзгави разговори. Макар че не беше точно така… Можеше да играе роля на фатална жена, след като предварително се е облякла секси и се е гримирала грижливо, а след това веднага да проведе разговор, както се казва, на високо ниво — бързо да намери изящни отговори, без те да са обидни, и дори да накара събеседника си да се смути. Но тогава вече нямаше да е тя, а жената, чиято роля играе. А Настя Каменская никак не бе свикнала мъжете да проявяват интерес към нея. Така де, какво любопитство можеше да пробуди у един мъж безполовото същество с безформен пуловер, дънки и маратонки, с безцветни вежди и ресници, бледо лице и безкръвни устни…

Но тя не страдаше от липсата на мъжкия интерес, защото това внимание не й беше нужно. Просто не й бе интересно. Имаше си Льошка, отначало верен приятел и съученик, после също тъй вярно гадже, а през последните две години — не по-малко предан съпруг. На младини имаше любовни връзки, дори страстни, които Льошка мъжествено изтърпя тихомълком, но тези авантюри не бяха за Настя онова главно нещо, което изцяло завладява ума и сърцето и подчинява живота й. Най-интересното за нея бяха логическите задачи, които решаваше в захлас. Всяко ново престъпление представляваше нова задача, чието разгадаване й доставяше радост, а намереното най-накрая вярно решение — щастие. Всичко останало й изглеждаше второстепенно, маловажно. Например онзи епизод с Димка Захаров се случи само защото бе решила поредната задача. До полунощ се бе въртяла на дивана, размествайки плочките на мозайката, докато изведнъж намери единствено правилните им места, при което от тях се образува ясна и точна картинка. Тогава тя изпита такава радост, че не можа да се стърпи и се втурна в съседната стая, където спеше Дима, за да го събуди и да сподели с него откритието си. Беше щастлива в онзи момент и от радост направи глупост, без да помисли: позволи му да стори това, за което той цялата предишна вечер прозрачно й намекваше. Колко отдавна беше — през лятото на деветдесет и втора. Тогава бе превърнала себе си в примамка за наемния убиец Гал, който бе застрелял служител на милицията. Двамата със Захаров се прикриваха, играейки ролята на съпружеска двойка, и трябваше известно време да нощуват в едно жилище.

„Забавно! — с усмивка си помисли Настя, докато ставаше от масата и закопчаваше якето си. — Захаров май е единственият мъж, който вижда в мен жена — и именно затова ме желае, разбира се, ако не ме будалка. Всички останали, които съм имала — честно казано, съвсем малко на брой, — реагираха на ясния ми ум и спокойния ми характер, а далеч не на външността ми, с която никога не съм могла да се похваля.“

Колата на Дмитрий беше хубава, скъпа. Настя се сети, че преди пет години той караше жигула. Спомни си дори номера й.

— Излиза, че охранителната дейност носи прилични доходи — коментира тя. — Транспортното ти средство очевидно е станало по-добро.

— Ами и аз съм по-добър — веднага реагира Захаров. — По-възрастен, по-умен и по-опитен. Във всяко отношение.

— Димка!

— Е, какво сега! — размаха ръце той. — Нямах предвид нещо такова, а само че професионалните ми навици се усъвършенстваха и затова ми плащат много по-добре. Ти пък си готова да си помислиш бог знае какво!

Той се засмя и леко прегърна Настя, бързо прокарвайки ръка по гърба и талията й.

— Каквото и да приказваш, все пак ти си дяволски хубава, Каменская. И ако не беше джентълменската дума, която сглупих да ти дам преди малко, щях да те изнасиля направо в колата.

— Но я даде — напомни му Настя, внимателно се измъкна от ръцете му и отстъпи крачка назад.

— Нали и аз това казвам — сглупих. Качвай се, да тръгваме.

 

 

Ето, най-сетне видях човека, заради когото жена ми е решила да спаси нашето съвместно натрупано имущество от подялба. Бих могъл да сметна този човек за достоен съперник, ако не бе готов да вземе Вика заедно с парите, половината от които принадлежат на мен. Тоест вероятно не страда от морална чистоплътност. И Вика не може да не разбира това, тя никога не е била глупачка, напротив, доколкото я познавам, жена ми винаги внимава за такива неща. Достатъчно е да си спомня с каква твърдост и достойнство понасяше тормоза на майка ми. Понякога не издържах и й се разкрещявах, но Вика всеки път ме възпираше и укоряваше. „Тя е болен човек, Саша — казваше жена ми, — трябва да разбираш това и да проявяваш търпимост. В края на краищата тя ти е майка, обича те и това е достатъчно. А мен изобщо не е длъжна да ме обича, за нея аз съм чужд човек и нямаш никакво право да изискваш от нея да се отнася добре към мен.“ Ах, Вика, Вика… Винаги си била толкова добра и разумна, а аз толкова те обичах! Но какво се е случило? Защо искаш да вземеш за себе си всичко, което с толкова труд спечелихме и натрупахме, и да го хвърлиш в нозете на този разкошен красавец?

Вероятно той е по-добър от мен — това е всичко. Няма никакви други причини, но и тази е напълно достатъчна. Може би жена ми толкова го желаеше, че примираше не само от докосването му, а и от самата мисъл за него. Случват се такива неща, знам. И аз някога примирах точно така при самата мисъл за Вика.

Днес нямах предаване. Ръководството на телевизионния канал, на който го продаваме, се извини на зрителите: във връзка с поредния парламентарен скандал трябвало време за допълнителен блок новини. Ето защо, вместо да се намирам в студиото, отидох в любимата си книжарница, в която не бях се отбивал вече няколко месеца. Напоследък нямах много време за четене. Ако намерех няколко свободни часа, предпочитах да ги прекарам с Вика и с приятели, а сега изведнъж разбрах, че се нуждая от книги. Дори не осъзнах веднага какво става и едва след няколко дни проумях, че вече не мога и не искам да общувам с когото и да било. Всички ме дразнеха. Останали ми бяха само книгите.

И така, качих се на колата и потеглих към центъра на Москва. Прекарах в книжарницата поне час и половина, в залата за самообслужване преминавах от щанд към щанд, свалях книги от рафтовете, прелиствах ги, четях анотациите и отворените напосоки страници. Избрах няколко, платих ги и излязох, но не се качих в колата, а изминах пеша една-две пресечки до бара, в който знаех, че правят чудно кафе и сервират невероятна пица. Вика също обичаше това заведение, често ходехме там. И не беше за чудене, че я видях именно в този бар. Беше с моя „достоен съперник“. Ядяха с апетит пица, поливайки я със светла бира, и оживено разговаряха. За да пие бира с лицата, човек трябва нищо да не разбира от тези неща. За пицата съществува кианти — това прекрасно червено вино, и то винаги бе харесвало на Вика. Но очевидно нейният кавалер имаше доста различни вкусове, бих казал — селяндурски. Добре де, нека смекчим формулировката: провинциални.

Голямата зала беше претъпкана с посетители и Вика не ме видя. Не се престарах да се крия, намерих свободна маса, поръчах си кафе и започнах да прелиствам купените книги, като току поглеждах към гукащата си двойка, която не ме забелязваше.

Странно, Вика винаги ми е изглеждала много красива. Аз не съм романтичен хлапак и разбирам, че не съществува абсолютен критерий за хубост. Вика беше красива именно за мен, не ми беше нужна никоя друга жена, но това далеч не означаваше, че всички мъже поголовно трябва да я боготворят. На мен ми харесваше и това беше достатъчно. Но сега се опитвах да я видя с очите на този скъпо облечен хубавец и недоумявах: за какво му е тя, какво е намерил в нея? Вика не е никаква красавица, има най-обикновена, дори семпла външност, а и годините й не работят за нея. Една жена на четирийсет не е престаряла, но от прелестната младежка свежест няма и помен. Лицето е уморено, брадичката е започнала да увисва, гърбът не е изправен. За какво му е?

Впрочем въпросът беше чисто риторичен. Хиляди пъти съм виждал такива ситуации и такива мъже. Провинциалист без пукната пара и без професия, позволяваща му да печели, а му се ще да живее в центъра на Москва, в хубав апартамент, и да кара вносна кола. Че как да не иска това, след като още от дете е гледал по телевизията този красив живот и е мечтал за него, докато с отвращение е влачел нозе по окъртените тротоари на родното си градче! А може би и село, където тротоари изобщо няма, а топлата вода, вътрешната тоалетна и телефонът и до днес са непостижима мечта. И ето че с последните си пари той купува скъпи дрехи и тръгва да покорява столицата. И по-точно — затъжилите се по нещо „свежичко“ нейни обитателки. Подарява им цветя, гледа ги в очите, говори им думите, които те искат да чуят, и с всички сили се старае да ги покори. Току-виж, някоя клъвнала въдицата.

И Вика е клъвнала. Още веднъж я погледнах и внезапно си помислих: колко грозно се храни! Защо не съм го забелязвал по-рано? Или това е отскоро?

Дощя ми се да изляза от бара, но страхливо останах. Докато Вика е тук, наемникът няма да ме убие. Ако това се случи, всички присъстващи ще бъдат задържани и ще започне разследване. И много скоро ще се разбере, че една от посетителките е не каква да е, а моята родна съпруга, която се е озовала тук, кой знае защо, не с мен, а със съвсем чужд мъж. Още една стъпка — и ще се разбере, че той е неин любовник. И ще се зароди подозрението, че невярната съпруга е решила да се отърве от омръзналата й половинка. Не, така не бива да става. Вика не е глупачка, а и килърът вероятно не е вчерашен.

Кавалерът й стана от масата и тръгна към вратата, водеща към тоалетните. Естествено, че му се пикае — я колко бира излюска. Останала сама, Вика трескаво грабна чантичката си, извади пудриерата и започна да си оправя грима. Боже мой, явно е седяла като на тръни, понеже се е опасявала, че лицето й лъщи, но не е посмяла в негово присъствие да извади огледалце и да се напудри. Той обаче е простодушно момче, дочишка му се и тръгна, без изобщо да се притеснява. Добре познавам жена си, тя за нищо на света няма да отиде до тоалетната в такава ситуация, ще се стиска, ще се тормози, ще умира, но няма да отиде. Кой знае защо, това й се струва неприлично. А организмът си функционира — природен закон. Дори изпитах нещо като симпатия към любовника й: момче без комплекси. Вика цял живот страда заради мазната си кожа, но се стеснява да се пудри в присъствието на мъже. А да попита къде е тоалетната — и дума да не става! Глупава жена…

Улових се в мисълта, че изобщо не се сещам за загиналите колеги — Витя и Оксана. Вероятно ако не беше надвисналата над мен смъртна опасност от ръката на поръчков убиец, щях да се измъчвам, да си блъскам главата на кого е притрябвало да слага в колата на Витя взривно устройство. Може би дори щях да се страхувам, че ще стигнат и до мен. Но тъй като съвършено случайно научих, че и без това са стигнали, вече не ме интересуваха нито чуждата смърт, нито чуждият живот.

Е, стига съм се крил зад гърба на Вика — все пак е жена. Трябва да се махам оттук. Изпих си кафето, а присъствието на собствената ми съпруга, придружена от любовника й, на няколко метра от мен не е никак радостно. Вярно, докато Вика е наблизо, ще бъда жив, но това не е основание да се държа денонощно за полата й. Между другото тази пола не съм я виждал по-рано. Да не е нова? Естествено — всички жени, когато си хванат любовник, започват да обновяват гардероба си. Искат да се харесат, да направят впечатление. Според тях не е задължително да ги харесва мъжът им — той и без това няма къде да се дене. С него можеха да ходят като повлекани, с намазано с крем лице и облечени във вехт пеньоар. Господи, колко съм се променил напоследък! С домашното си пеньоарче Вика винаги ми е изглеждала толкова близка, топла и уютна, а козметичните маски и кремове на нежното й личице ме умиляваха: тя с всички сили се бореше с мазната лъскавина на кожата си, за да изглежда добре. Сега бях готов да я мразя за това простодушие.

Докато си проправях път към изхода, хвърлих последен поглед към тяхната маса. Красавецът вече беше си свършил работата и отново с удоволствие отпиваше бира от високата халба, а Вика му говореше нещо. Интересно — за какво може да разговарят? Какво общо имат помежду си? Креватът — това разбирам, особено в период на току-що избухнали чувства, но нали денонощието има двайсет и четири часа и не можеш да ги запълниш само със секс! В останалото време трябва да общуваш другояче. Начетената, образована, изтънчена Вика — и този провинциален донжуан, който сигурно е прочел през живота си книга и половина, едната от които — правилникът за движение по пътищата, а останалото — разписанието на автобусите до най-близкия районен център.

Докато карах по „Тверская“, забелязах над платното транспарант: Мирей Матийо в Кремъл. И се улових, че дори не погледнах датите на концертите. Само преди месец, ако зърнех името й на афиш, щях да заскачам от радост и тутакси да се втурна да питам кога и къде ще се продават билетите. Мирей Матийо — певицата от нашата младост с Вика. Купувахме плочи с нейни записи, направихме всичко възможно, за да бъдем на концерта й в Болшой театър преди много години. От вестниците знаех, че след смъртта на постоянния си продуцент Матийо не е пяла на сцена три години и просто не бих могъл да не я чуя след такова трагично прекъсване. А сега — какъв смисъл имаше да мисля за това? Дори концертът й да се състои още утре, аз и без това може да не съм жив дотогава. Утре… За мен тази дума изгуби смисъла си, престанах да я разбирам и чувствам. Аз нямам утре, съществува само моментът, в който ще умра. Засега още живея. Но може би в следващата секунда ще престана да се занимавам с тази глупава безсмислица.

Колкото и да е странно, успях да стигна до вкъщи благополучно. Вяло обикалях апартамента и погледът ми се спираше на всички познати вещи, които с любов бяхме избирали заедно с Вика. И се опитвах да разбера възможно ли е заради тях тя да е забравила и зачеркнала годините, преживени с мен. Беше ни толкова хубаво, почти не се карахме, обичахме се. А може би се самозалъгвам? Възможно е Вика само да ме е търпяла и чакала кога от способния, донякъде талантлив журналист най-сетне ще се излюпи човек, който умее да прави пари и да обезпечава приятното й съществуване. Какво пък, трябва да призная, че тя дочака своето. Сигурно в самото начало не е и сънувала, че ще успея да спечеля такива суми. През последната година спестихме достатъчно, за да не работим и минута повече и да живеем дълго и щастливо — макар и без разкош, но заможно, — до дълбоки старини. Част от тези пари бяха предназначени за майка ми. Тя е само на шейсет и седем, още относително млада, сърцето й е здраво, така че вероятно ще живее дълго, но е напълно луда и не може да остава сама. Трябва да я настаним в болница или да й наемем постоянна болногледачка. И едното, и другото би струвало доста пари, но ще го направя. С Вика много сме си говорили за това и имах чувството, че гледа на идеята ми с разбиране и одобрение. Но сега започвам да мисля, че не е било точно така. Тя умело се е преструвала, а вътрешно е беснеела при мисълта, че ще трябва да дели с тази омразна свекърва, заради която си е похабила толкова нерви и душевни сили. Предвидила е всичко, дори обстоятелството, че при подялба на имуществото съдът ще даде на мен не половината, а по-голямата част, защото аз издържам нетрудоспособен инвалид. А ако умра, няма да е необходимо да дели с когото и да било. Вика не е длъжна да се грижи за майка ми.

Мога да спася живота си, ако просто напусна жена си и й оставя всичко — колата, обзаведения апартамент, парите. Тогава тя няма да ме закача и ще си живее в любов и финансово съгласие със своя провинциалист. Но аз, аз как ще я карам? С какво? Да се върна при лудата си майка, която от сутрин до вечер крещи по повод и без повод, защото тайнствени гласове й нашепвали какви ли не гадости за интриги на ционистите и за кацане на извънземни и тя в захлас обсъжда тези проблеми със самата себе си? За нищо на света! По-добре — в крематориума! Не мога да издържам край моята майка повече от две минути. А ако не се върна в стария апартамент, къде ще живея? И с какви средства? Витя и Оксана загинаха, програмата вече няма да получава пари, защото само те умееха да ги намират, така че съвсем скоро ще трябва да се простя с телевизията. „Лице без грим“ ще умре най-късно след три-четири седмици. Отново да се заема с журналистика? Може, но от това ще припечелвам, колкото да не умра от глад под някой стобор. А откъде ще взема всичко останало — жилище, кола? А журналист без кола си е направо смехория, та той няма да може да си върши работата. И какво ще правя тогава с майка ми, с какви средства ще я настаня в болница или ще й наема болногледачка? Остава само един начин да оцелея: да се набъркам в нещо престъпно. Това може да ми донесе бързи и прилични доходи, а след много кратко време — дълъг и неприятен престой в затвора.

Не, доброволно напускане без подялба на имуществото не е изход от положението. Ще трябва да влача такова жалко съществуване, че по-добре да не живея. Което всъщност имам намерение да направя.

Въпреки очакванията ми, Вика не се прибра късно. Дойде си малко преди часа, в който аз обикновено се връщам след предаване. Сигурно пак се е надявала вече никога да не се весна тук, а пък аз — ей ме на, в плът и кръв, търкалям се на дивана по анцуг с книга в ръце.

— Защо си се прибрал толкова рано? — учудено попита тя.

— А защо това не ти харесва? — отговорих й с въпрос.

— Много ми е приятно даже. Радвам се, че си си вече вкъщи.

Тя се наведе, за да ме целуне. Миризмата на бира ме блъсна в носа и аз неволно се намръщих. А по-рано винаги ми харесваше, когато жена ми леко надъхваше на алкохол. Странно — как може да ми е харесвала тази воня?

— Пила ли си?

— Само бира. — Вика хвърли поглед към масичката, където се намираше купчинката нови мои придобивки. — Купил си книги?

— Както виждаш — отвърнах сухо.

— Май си разстроен, Саша? — угрижено попита тя. — Случило ли се е нещо?

— Нищо особено. Обичайните производствени трудности. Уморен съм.

— Как мина предаването?

— Нормално.

Какъв смисъл имаше да й обяснявам, че днес не бе имало предаване. Всъщност на нея изобщо не й е интересно как е минало, просто се прави на грижовна и любяща съпруга и произнася всички предписани от ролята реплики. Не е нужно да я карам да изслушва дългите и безполезни разкази за моите производствени и непроизводствени затруднения. И без това не й е лесно: била е на среща с любовник, притеснявала се е да не я видят познати, после е бързала за вкъщи, за да успее да се прибере преди мъжа си, когото наетият убиец още не е премахнал. Не живот, а мъчение.

— Имаш нова пола — отбелязах, наблюдавайки как тя се съблича и прибира дрехите в гардероба.

— Да. — Вика с усмивка се обърна към мен. — Харесва ли ти?

— Не.

— Защо?

— Не ти отива. С нея изглеждаш като дебела лелка. Как можа да ти хрумне да купиш този боклук?

— Саша… — Устните й затрепериха, очите й моментално се напълниха със сълзи. — Така ли? Наистина ли не ми отива?

— Не, шегувам се.

Отново забих поглед в книгата, като вътрешно злорадо се усмихвах. Нека сега се чуди дали това е било груба и просташка шега, или наистина е направила несполучлива покупка и се е появила пред очите на гаджето като застаряваща дебелана. Няма само аз да страдам я, нека и Вика се потормози малко!

Тя мълчаливо окачи дрехите в гардероба и отиде в кухнята. Аз се зачетох и за известно време забравих за всичко, включително и за неминуемата си смърт.

— Саша.

Откъснах поглед от книгата и видях, че Вика е застанала до дивана.

— Слушам те внимателно, скъпа — казах пределно учтиво.

— Саша, какво става с теб? Сякаш си друг човек.

— Защо бе, не виждаш ли, че съм мъжът ти! И не си измисляй, ако обичаш.

— Не си измислям, та аз виждам, че нещо не е наред. Озлобен си, говориш ми студено…

— Нищо подобно, същият съм като преди. Ти си тази, която се е променила и е готова да прави от мухата слон. Какво се захвана с мен сега? Само защото полата ти не ми хареса ли? Ами обвинявай себе си, ти си направила тази идиотска покупка. По-рано никога не би си взела нещо, което не ти отива, затова не си чувала такива думи от мен. А фактът, че ти — жена на четирийсет години — си навлякла поличка, която подхожда на двайсетгодишно момиче, говори, че именно ти си се променила. Ти, а не аз. И не прехвърляй вината от болната глава на здравата.

— Мисля, че твоята глава е болната. Какви бесове са те обзели? Нещо не си добре ли?

— Чувствам се прекрасно. Колкото до бесовете, те вилнеят у всеки от нас. Ако си забравила великия Достоевски, съветвам те да го препрочетеш. И ако обичаш, не употребявай алкохол денем, това е признак на безвкусица.

— Добре — кратко отговори тя. — Мога ли да разчитам и ти да направиш нещо за мен?

— Можеш. Слушам те, скъпа.

— Иди да те прегледа психиатър. Чувала съм, че тези болести се предават по наследство. Струва ми се, че е време да се погрижиш за състоянието на психиката си.

Тя излезе от стаята и силно тръшна вратата. Известно време от кухнята долиташе дрънчене на съдове, после започнаха да се усещат апетитни аромати на пържещо се месо с лук. Вика готвеше прекрасно. Бях прочел още няколко страници, когато звънна телефонът. В кухнята имаше дериват, затова не помръднах от дивана. Нека Вика да вдигне слушалката, сигурно е нашият провинциалист. Интересува се как се е прибрала и успяла ли е да изтрие прелюбодейския израз от лицето си, преди мъжът й да се върне.

След известно време Вика отново дойде в хола.

— Преди малко се обади Света Любарская — съобщи ми тя с такъв тон, сякаш трябваше начаса да проумея трагизма на ставащото и да започна да си скубя косите.

— И какво каза Света? — поинтересувах се вяло, без да откъсвам очи от книгата, макар прекрасно да знаех защо се е обадила.

— Наистина ли си казал на Виталий, че няма да отидеш на техния юбилей?

— Наистина. Но не виждам какво можем да обсъждаме по този повод.

— Защо? Защо си му казал, че няма да отидеш?

— Защото няма. Впрочем това не означава, че ти не можеш да отидеш. Говорех само от свое име.

— Какво става, Саша? Семейство Любарски са ни приятели от толкова години. Да не би да сте се скарали с Виталий?

— Не. Просто не искам да ходя там, това е.

— Но защо?

— Защото не искам. Не ща да слушам тъпи разговори за неща, които не ме интересуват. Нито да търпя сълзливите туристически песни, които Виталий започва да пее в съпровод на китара със своя козелски тенор, щом си пийне. Не искам да гледам как застаряващата му съпруга Света флиртува с поглед с всички наред, и при това глупаво хихика. Не желая! Ясно ли ти е?

— Как можеш да говориш така? — възмути се Вика. — Виталий пее много хубаво, ти винаги си го харесвал. И Света изобщо не е застаряла, тя ни е връстница. Откъде тая злоба у теб? Та те са ни приятели.

— Никога не ми е харесвало пеенето му. Преструвах се и търпях именно защото, както се изрази ти, са ни приятели. Колкото до Света, съветвам те да се погледнеш в огледалото и да си спомниш през коя година си родена. Време е да престанеш да се чувстваш млада и да мислиш същото за нашите връстници.

— Виталий е обиден, Светка е разстроена. Не може да се държиш така, Саша — укорително каза Вика. — Защо обиждаш хората? Всеки от нас има своите недостатъци, но трябва да бъдем толерантни, инак човек ще полудее, ако обръща внимание на най-дребните грешки на околните. Да, Виталий не е Юрий Визбор или Сергей Никитин, но е добър и почтен мъж, с когото те свързват много неща. Със Света празнуват двайсетгодишнината от сватбата си и с отказа си ти дълбоко ги оскърби. Веднага им се обади и кажи, че си се освободил от ангажиментите си в събота вечер и непременно ще отидеш! Хайде, Саша, стани от дивана и се обади.

Прекрасно схванах подтекста на тази пламенна реч. Ти, видиш ли, не бива да обръщаш внимание, че остарявам и погрознявам, защото съм ти съпруга и сме преживели заедно толкова години! Не е хубаво да зачеркваш всичко това и да ме обиждаш само защото не ти е харесала полата, която си купих. Ах ти, Виктория Уланова, каква актриса си била! Сякаш че изобщо е способна сега да се чувства обидена! Аз вече, може да се каже, съм с единия крак в гроба и заради отсъствията ми от гробищата е време да ме накажат със строго мъмрене, а тя разговаря с мен като с жив човек, с когото възнамерява да живее до старини. Какво пък, браво, момиче, ти винаги си била умничка и деликатна. Впрочем това май вече го казах.

— На никого няма да се обаждам — отговорих спокойно и прелистих страницата. — И в събота няма да отида у Любарски. Ти можеш да отидеш, щом искаш.

— Ще се обидят! — строго повтори Вика.

— Нека! Да се обиждат.

— Но ти ще изгубиш приятелите си.

— Нека!

— Не ти ли трябват приятели?

— Трябват ми, но по принцип. В общи линии, така да се каже. Не ми пука за Виталик Любарски и неговата тъпа жена. Само главоболия ми създават. Писна ми от вечните му молби да уредя ремонта на колата му в добър сервиз, да му дам пари назаем или да ходатайствам за него.

— Но нали и той ти помага за някои неща! — възрази Вика, впрочем немного уверено.

— Така ли? — Вдигнах очи от книгата и погледнах жена си с любопитство. — За какви неща, интересно? Дай ми пример, ако обичаш.

В същия миг тя избухна. Очите й яростно засвяткаха, устните й побеляха.

— Как не те е срам! — почти се разкрещя Вика. — Нима приятелите се оценяват по броя на услугите, които са ти направили? Те са просто приятели и в това не може да присъстват никакви сметки. Веднага върви на телефона и се обаждай! А утре сутринта с теб отиваме да купим подарък.

— Можеш да купиш подарък и без мен. — Отново забих поглед в книгата. — Няма да отида на юбилея им. Да приключваме с този въпрос.

Тя дълго и мълчаливо ме гледа, после излезе от стаята, тихичко притваряйки вратата след себе си, сякаш бях тежко болен и се нуждаех от спокойствие. Какво пък, в известен смисъл това е така. Поне за пръв път в живота си можах да си позволя почти цял час да бъда абсолютно искрен, да изразявам мислите си на глас, без да ги украсявам с учтиви формулировки, и да не казвам „да“, когато всъщност ми се иска да кажа „не“.

 

 

Посещенията в частните детективски бюра отнеха на Настя и Захаров цял ден. Нещо ставаше с московските магистрали — дотам бяха претъпкани с коли, че задръствания се бяха образували дори на места, където това никога не се бе случвало. Един маршрут, който при нормална ситуация им отнемаше не повече от четирийсет минути, сега успяваха да изминат за три часа и половина. Законът на Мърфи, който гласи, че ако е възможно една неприятност да се случи, тя непременно ще се случи, с пълна сила важеше за Русия. Та въпросният закон остана верен на себе си и се задейства с пълна мощност. От трите фирми, които обиколиха, се оказа, че нужните им хора са тъкмо в третата.

— Да, имаме такава клиентка — предпазливо призна ръководителят на бюрото, невисок плешив блондин с гъсти пшеничени мустаци и по детински сини очи.

— Имали сте — поправи го Настя.

Веждите на блондина изхвърчаха нагоре, но учуденият израз на облото му лице бързо се смени.

— Случило ли й се е нещо? — попита той с разбиране.

— Била е убита. Затова предполагам, че ще ни дадете всички необходими сведения и няма да настоявате информацията ви да остане конфиденциална, нито да изисквате официални предписания. В милицията ли сте работили по-рано?

— Че как иначе! — позасмя се ръководителят. — В противен случай щях ли да се захвана с частен детективски бизнес? И през ум нямаше да ми мине. Вярно, когато работех там, в криминалните отдели нямаше жени.

— Намеквате, че днешната милиция не е като предишната и редиците й доста са се разредили, щом са започнали да назначават и жени?

— Исках да кажа, че порядките са станали по-демократични — ловко излезе от положението блондинът. — Е, какво ви интересува по-точно?

— Всичко! — лъчезарно се усмихна Настя. — Всичко, което можете да ми разкажете за покойната си клиентка.

— Е, тогава аз нямам какво да ви кажа — също така лъчезарно се усмихна ръководителят на бюрото. — Просто проверих в регистъра имаме ли такава клиентка. А с нея е работил друг наш служител.

— Къде можем да го намерим?

— Че къде се търси детектив? По всички посоки на света. Той не седи в кантората, а изпълнява задачи.

— Тъй де! — мрачно се усмихна Настя. — И как ще излезем от положението с вас, уважаеми?

— Ще ми оставите телефона си и той ще ви се обади, когато може.

— А кога ще може?

— Ами не знам — разпери ръце блондинът. — Сигурно още щом се върне тук. Не по-рано.

— Ясно. Значи след седмица-две. Има ли пейджър?

— Не — светкавично отговори той. Толкова бързо, че стана абсолютно ясно: съществува и пейджър, а и самият служител е някъде наблизо, може би дори в съседната стая.

Настя разбираше ситуацията правилно и беше готова за нея. Един шеф на частно детективско бюро трябва да бъде пределно внимателен, ако не иска да изгуби лиценза си. Ето защо, преди да свърже пряко своя служител с криминалната милиция, той трябва лично да провери за каква информация става дума. И дали, не дай си боже, няма нещо престъпно, което детективът е научил, но в нарушение на закона не го е съобщил където трябва. А ако нещо престъпно все пак е налице, трябва да се погрижи за следните неща: грижливо да сортира книжата с копията от отчетите, чиито първи екземпляри се предоставят на клиента; да премахне всичко, което може да носи някакви следи от издънката; да натрие сол на главата на служителя заради глупостта му; и накрая грижливо да го инструктира преди срещата му с представителите на държавната детективска машина.

Тя хвърли бърз поглед към Захаров.

— Обаче, Паша — веднага се включи Дмитрий, — не са хубави тия работи. Не съм очаквал от теб такава черна неблагодарност. На колко години е кантората ти?

— Години ли? — разсмя се блондинът Паша. — Изсили се. Още нямаме година, само на десет месеца сме.

— Аха. И клиентите ти са хиляди, чакат на опашка.

— Какво искаш да кажеш? — напрегна се мъжът.

— Абе нищо, така си приказвам. Рекламните ти обяви са налепени по стълбовете из целия район, видях ги на идване. Обаче никой не се е затърчал да търси услугите ти, примамен от тях, нали така? Знам ги тези работи. Когато на човек му трябва частен детектив, той не отива при първия срещнат, чиято реклама е прочел, а търси чрез познати да намери нещо стабилно. Та те питам, Пашенка, къде щеше да бъдеш сега, на кой финансов свят, ако ние, твоите бивши колеги и добри познати, не ти изпращахме клиенти, ако не им препоръчвахме твоята фирма? Хайде, отговори ми честно. А и покойната Юлия Николаевна тъкмо аз ти я пратих.

— Ама недей така, Митя — притесни се блондинът, — не бива да ме упрекваш. Не отказвам да помогна, само обяснявам, че този, който ви трябва, в момента го няма. Когато дойде — разбира се, целият е ваш.

— Това е добре — удовлетворено кимна Захаров. — Постарай се, имай добрината този целият да се върне по-бързичко. Защото ние с Анастасия се интересуваме не от каква да е покойница — все пак била е депутат в Държавната дума.

— Вие ли, казваш? — недоверчиво попита Паша. — А ти какво общо имаш?

— Много искаш да знаеш. Първо ти стани по-разговорчив, после ще ми задаваш въпроси. Е, какво, Пашенка, разбрахме ли се?

Блондинът Паша бе разбрал всичко правилно и когато Настя се върна на „Петровка“, пред входа я чакаше младеж с приятна външност. Представи се като служител на частното детективско бюро „Грант“.

Беше вече много късно, когато тя се освободи и отиде при началника. Виктор Алексеевич Гордеев беше ядосан и напрегнат. Разговаряше, както обикновено — спокойно и тихо, — но очите му святкаха, а рамката на очилата, която той току започваше да гризе, всеки момент щеше да се счупи в пръстите му.

— Какво ще ми кажеш? — попита я кратко.

— Исках да докладвам във връзка с убийството на депутатката Готовчиц.

— Давай! — кимна Гордеев.

— И тя е забелязала, че нещо не е в ред с мъжа й. Но не е казала това на частния детектив. Задачата е изглеждала по следния начин: да се вземат под контрол всички хора, с които контактува Борис Михайлович, и да се изясни дали мъжът й не участва в някакъв престъпен бизнес. Но какво точно си е мислела — не се знае. Може наистина да е проверявала именно това, което е казала, а може да е имало и нещо друго. Ала знаете ли кое е най-интересното?

— Не знам — избуча нервно Житената питка. — Ти ще ми кажеш.

— При оформянето на договора са я предупредили, че според закона бюрото е длъжно да предаде материалите на правоохранителните органи, ако при изпълнението на задачата бъдат открити признаци за вече извършено или подготвящо се престъпление. Юлия Николаевна е била напълно съгласна с това. Единственото условие, което поставила, било или лично да предаде тези материали, или да присъства при разговора на детектива от бюро „Грант“ със служителите на милицията.

— Наистина интересно. За какво й е било нужно това, как мислиш?

— Искала е да се дистанцира от мъжа си, ако случайно се окаже, че е замесен в нещо неприятно. Трябвало е всички да знаят: тя е била в пълно неведение, а когато е усетила нещо, първа е забила тревога и е наела детективи, за да научи истината. И няма намерение да я крие от широката общественост.

— Гледай я ти! — промърмори полковникът. — Новата Павлина Морозова. Излиза, че мъжът й наистина е стъпил накриво и той или негови съучастници, след като са научили за действията на Юлия Николаевна, набързо са й запушили устата. С Павлик Морозов^[1] също се е случило нещо такова, доколкото си спомням. Е, и какво е свършило бюрото, открили ли са нещо?

— Казват, че не са. Наистина не са имали много време, набелязали са само дванайсет души и са представили отчетите си на клиентката.

— Лъжат ли?

— Знае ли човек, възможно е… Няма как да надникнем в душите им. Но възниква друг въпрос, Виктор Алексеевич. Откъде тези съучастници са научили, че Юлия Готовчиц се е обърнала към частно детективско бюро и събира сведения? Имаме само два варианта, които всъщност представляват едно и също: или с тях контактува някой от „Грант“, който знае, че Готовчиц е сключила договор за следене на мъжа й, или някое от заинтересованите лица все пак е било установено. Та тогава този човек е усетил, че го следят, разтревожил се е и е започнал да търси кой и защо му диша във врата. Но за да разбере това, пак е трябвало да се свърже с „Грант“. Можел е да установи кой го следи и, на свой ред, да му стане „опашка“. Да научи, че работи в „Грант“. Но да се добере до името на клиента, по чиято поръчка го следят, е можел само отвътре, от „Грант“, разбирате ли?

— Какво има за разбиране, не съм вчерашен! — мрачно отговори Гордеев. — Какви други версии се отработват?

— Юра Коротков работи в парламентарните среди, той сам ще ви докладва. Днес още не съм го виждала.

— А с какво се занимава Лесников, ако мога да попитам?

Настя знаеше, че Игор Лесников днес не се е занимавал почти с нищо, защото всичките му мисли бяха насочени към болното му дете, и започна да търси по-обтекаема формулировка, но Виктор Алексеевич не изчака отговора й. Отиде до прозореца и се умълча, отново захапал рамката на очилата си.

— Трябва да се размърдаме, Настася — каза той най-сетне. — Здравата ни притискат.

— Във връзка с какво?

— А ти как мислиш? Труп на депутатка на фона на неразкрито убийство на телевизионни работници — това малко ли ти се вижда? Утре е брифингът на ръководството на Градското управление и журналистите ще направят началниците ни на бъзе и коприва, ще ни обвиняват в професионална некадърност. Както сама разбираш, не ми е дожаляло кой знае колко за началниците, но те после ще си го изкарат на нас. Трябва да имаме поне нещичко да кажем, а ние нямаме. Не искам да ти се карам, но ти не правиш абсолютно нищо във връзка с убийството на телевизионните работници.

— Нямам време, Виктор Алексеевич — жално каза Настя, като вътрешно си призна, че той е прав.

— Никой от нас няма време! — сряза я полковникът. — Но всички правим нещо. И ти се постарай. Не ме поставяй в трудно положение.

— Защо в трудно? — не разбра тя.

— Защото виждам какво е станало с теб през времето, когато началник ти беше Мелник. И не отричам своята вина. Вярно, утешавам се с това, че така трябваше да се постъпи в името на работата, че всичко беше необходимо и целесъобразно, но ти плати прекалено скъпо. Моята вина е, че допуснах това и не те защитих. Но не мога да бъда снизходителен спрямо теб прекалено дълго. Възстановявай се, стегни се и започвай да работиш както трябва! Чуваш ли ме, Настася?

— Чувам — тихо каза Настя. — Ще се поправя.

Срамуваше се. Призна си мъчително, че Житената питка е прав: непростимо се е разхайтила, станала е вяла, мудна, търси всякакви поводи да не общува и да не се вижда с никого. Дали да не потърси лекарска помощ? Защото е очевадно, че след онази епопея нервите й не са в ред. По всяка вероятност й трябва психиатър. Или психоаналитик? В края на краищата защо да не съчетае полезното с приятното?

— Виктор Алексеевич, разрешете ми да поработя със съпруга на Готовчиц.

Полковникът си сложи очилата и внимателно я погледна.

— Какво си намислила?

— Той прави впечатление на човек, който не е на себе си. Опасява се за психическото си здраве. Има чувството, че го следят и вижда в това признаци за заплашваща го лудост.

— И какво по-нататък? Смяташ, че в пристъп на въпросната лудост е премахнал жена си?

— Не е точно така. Душевноболните обикновено не се съмняват, че са здрави. Щом един човек се съмнява, значи почти със сигурност не е болен. Но Готовчиц като нищо може да е убил жена си и сега да подготвя добре аргументирана почва за признаването му за невменяем. Кой, ако не той, прекрасно знае как трябва да се симулира психическо разстройство? И напълно грамотно започна да го прави не при арестуване и неизбежно следваща съдебнопсихиатрична експертиза, а от самото начало на разследването, пред Лесников и мен.

— Ами частното детективско бюро? За после ли ще го оставиш?

— Не, не, ще работя едновременно и по него. Ако съпругът е убил Юлия Николаевна именно защото тя е започнала да се занимава с подмолния му живот, и това се подрежда в същата схема. А и да я е убил абсолютно независимо от нейната „детективска“ дейност, пак трябва да се занимаваме с него. Наистина времето, изразходвано за бюро „Грант“, ще отиде на вятъра, но и без това не може, нали така? При всяко положение от всичко, което правим, деветдесет и пет процента не дават резултат.

— Нещо много се въодушеви — недоволно промърмори Гордеев. — Ту се оплакваш, че нямаш време да работиш по убийството на телевизионните работници, ту пък се каниш да разработваш едновременно Готовчиц и частните детективи. Хитруваш май.

— И през ум не ми минава! — честно каза Настя и се усмихна. — Игор от самото начало ми каза, че Готовчиц не му харесва, а аз някак не обърнах внимание. Сега все повече съм склонна да мисля, че този психоаналитик не ми допада.

— Тъй. — Гордеев бързо се разходи напред-назад из кабинета и се спря пред Настя, която седеше до дългата маса за съвещания, надвисвайки над нея като заоблена канара. — Всичко разбрах. Измисляш си разни оправдания, за да не се занимаваш с телевизията. То се знае — да се ровиш в душата на Готовчиц е много по-приятно, отколкото да търсиш финансови машинации в дейността на телевизионната компания. Но няма да стане, драга моя! Аз те обичам нежно и по бащински, ала всичко си има граници. Прави каквото искаш с твоя психоаналитик, но искам резултати за убийството на Андреев и Бондаренко. Разбра ли ме?

— Разбрах — въздъхна Настя. — Явно не мога да избегна това убийство.

— Определено — потвърди Гордеев. — И изобщо не си мечтай за това.

 

 

— Още веднъж се връщам към нашия проект. Сигурен ли сте, че това убийство беше необходимо?

— Абсолютно, с всеки ден все повече се убеждавам в това. То даде превъзходен резултат.

— Но привлече към нашия обект вниманието на милицията. Не ви ли е страх?

— Боже мой, кой се страхува от днешната милиция? То е просто смешно. И после, механизмът на действие ще бъде буквално същият: липсата на логична връзка ще породи смущение и опити за съвършено невероятни обяснения. Уверявам ви, милицията никога няма да се справи с това. При никакви, дори най-благоприятни обстоятелства нито нашият обект, нито доблестната руска милиция не ще могат да свържат един психически неуравновесен човек с трупа до него.

— Интересно разсъждавате! Как няма да могат, като вече са го направили! Та те го разпитваха… Което впрочем е съвсем естествено, тъй като той е най-близо от всички.

— Ами именно! Опитват се да намерят връзката, но никога няма да успеят. Или това ще ги накара да откачат като нашия обект. Няма да открият онова, което не съществува. А връзка няма. На това се гради цялата комбинация.

— Принуден съм да ви вярвам, но единствено защото всичките ви предишни комбинации бяха успешни и дадоха резултат. Ала това, което сте намислили този път, буди у мен огромни съмнения. Подчертавам — огромни.

— Толкова огромни ли, колкото парите, които ще получим, след като се осъществи проектът?

— Ценя вашия хумор и способността ви да се шегувате дори в критична ситуация. Засега не виждам поводи за веселие. И още веднъж ви напомням, че отговорността за провала на проекта ще лежи изцяло върху вас. Върху вас лично.

— Имам добра памет и не е необходимо да ми повтаряте.