Александра Маринина
Аз умрях вчера (2)

2.

Юлия Николаевна Готовчиц относително лесно овладя стреса си, предизвикан от нахлуването на крадците. Нищо не са откраднали — и слава богу! Вярно, счупили са бравата на входната врата, ала това лесно се оправя. Но наблюдавайки мъжа си, започваше да се тревожи все повече и повече. Борис Михайлович Готовчиц, доктор на медицинските науки, практикуващ психоаналитик, отреагира на взлома явно неадекватно, според съпругата му. Беше целият нерви и съвсем откровено уплашен, което именно породи у Юлия Николаевна не само тревога, но и подозрения, и то далеч не приятни. Тя си направи извода, че Борис е имал някакви невключени в семейния бюджет ценности, които все пак са изчезнали, но за тях не смее да си признае нито пред милиционерите, нито пред нея.

Юлия Николаевна винаги се стараеше да бъде добросъвестен данъкоплатец и не искаше да си има неприятности, затова лично ръководеше семейните финанси: строго следеше всички получавани от съпруга й хонорари, попълваше данъчната декларация и лично се грижеше да бъде представена навреме в данъчната служба в техния район. Искаше да спи спокойно. Като дъщеря на търговски служител от висок ранг бе прекарала твърде много неспокойни нощи в детството си. Машинациите на татенцето й в края на краищата завършиха плачевно и пътят му към затворническата килия бе прекъснат от въжената примка, която баща й непосредствено преди неминуемия си арест метна на шията си. Именно тогава четиринайсетгодишната Юлия си каза, че никога в живота си няма да допусне нещо, което да пречи на спокойното й съществуване. Знайно е, че човек не избира родителите си, своя живот обаче той гради сам.

Още щом мъжът й — Борис — се захвана с частна практика, Юлия Николаевна постави въпроса ребром:

— Или ще ми обещаеш, че ще живеем честно, или веднага те напускам и се развеждам с теб! — решително заяви тя. — Достатъчно страх съм брала като малка, когато родителите ми нощем скачаха при всяко шумолене. Повече няма да търпя такова нещо.

Струваше й се, че Борис Михайлович я е разбрал, във всеки случай не се бе наложило да се връщат към този разговор. Мъжът й не възрази, когато Юлия се зае да контролира финансите и отношенията им с данъчните органи и това й позволи да бъде сигурна, че той нищо не крие от нея. Но сега се питаше: нима все пак укрива част от доходите си и „завърта“ тези пари в някакъв съмнителен бизнес? Ами ако не е просто съмнителен, а престъпен? И ето че съучастниците се саморазправят с Борис. Юлия Николаевна не можеше да намери никакво друго обяснение за уплахата и притеснението на мъжа си. Въпреки това, всичките й опити да си изясни ситуацията оставаха без резултат. В свободното от консултациите време Борис Михайлович дълго седеше в кабинета си и методично преглеждаше книгите и документите си, сякаш търсеше нещо, но на въпросите на съпругата си отговаряше някак мъгляво.

— Боря, хайде, кажи ми честно, какво ти откраднаха? — Всеки ден го питаше Юлия Николаевна.

— Нищо — разсеяно отговаряше Борис Михайлович. — Това е ужасното — нищо.

— Не ти вярвам. Щом нищо не е изчезнало, защо си толкова притеснен? И какво търсиш непрекъснато? Не можеш да намериш нещо и мислиш, че са откраднали именно него ли? — разпитваше тя.

— Абе нищо не търся! — избухваше мъжът й. — Остави ме на мира.

— Сигурно си имал пари, за които аз не съм знаела? Защо криеш от мен? Нали се бяхме разбрали, Борисе…

— Не съм имал никакви пари! Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също! Не съм имал.

Юлия Николаевна обидено млъкваше и си отиваше в стаята, но не след дълго обидата отстъпваше под натиска на тревогата. Колко е просто, като помисли човек: вкъщи има пари, ако някой иска, може да ги намери, не е трудно, но те не са пипнати. И скъпоценности има, ала и те са непокътнати по местата си са. Какво тогава е привлякло крадците? Отговорът е очевиден: интересували са се със сигурност от много по-значителна сума, и то със съмнителен произход. Нещо повече — престъпниците са знаели, че тези пари са на друго място и къде именно е то. Какъв е изводът от това? Борис се занимава с някакви заплетени финансови дела тайно от жена си и в тези дела има, меко казано, добре информирани партньори, а грубо казано — престъпни съучастници. Само това липсваше в добре уредения и тих живот на Юлия Николаевна! Не й стигаше късането на нерви като ученичка, ами сега и заради глупостите на мъжа си трябва да се тресе от страх. От ясно по-ясно е, че съпругът й я мами.

Но това не беше най-лошото. Друг беше проблемът. Тогава, преди много години, Юлия беше още дете и каквото и да направеше баща й, тя не носеше отговорност. Сега нещата стояха другояче. Ако се окажеше, че Борис е прегрешил във финансовите си отношения с държавата, вината ще падне и върху нея. Кой ще повярва, че тя нищо не е знаела и в нищо не е участвала? Неслучайно народът е казал: мъжът и жената са като гърнето и похлупака. Ако се вдигне скандал, и тя, Юлия Николаевна Готовчиц, ще бъде омърсена! Тя, пламенният борец за данъчна дисциплина, тя, депутатката Готовчиц, журналистката, която се бе прославила с разобличенията на нечистоплътни политици. Тогава — сбогом на репутацията! Ама как Борис не го разбира? Хем толкова пъти му е говорила, молила го е, убеждавала го е…

И Юлия Николаевна започна да прави това, което преди никога не си бе позволявала. Когато мъжът й говореше по телефона, вдигаше слушалката на деривата и подслушваше. Ровеше в джобовете му и в чекмеджетата на бюрото в кабинета му. Прилепваше ухо до вратата, когато Борис Михайлович приемаше посетители. Разбира се, те бяха все хора, дошли за консултация, но я си представи, че някой се окаже от онези? Това беше унизително до отвращение, нито веднъж през трийсет и шестте си години живот Юлия Готовчиц не бе правила нищо подобно, понеже смяташе, че такива постъпки са позорни и недостойни за уважаващ себе си човек. Но тя искаше да знае истината. А мъжът й очевидно не й я казваше.

 

 

Времето се затопли и в кабинета на Настя на „Петровка“ прозорецът беше широко отворен. Един ужасяващ писък на спирачки я накара да погледне навън. Не, слава богу, не бе станала катастрофа. Просто Игор Лесников яростно затръшна вратата на лъскаво беемве и се втурна в зданието. Не минаха и три минути и той нахълта при Настя.

— И все пак бях прав! — кой знае защо, тържествуващо избъбри Игор.

Тя го погледна недоумяващо.

— Ха, и това ми било новина! Та ти винаги си прав. За какво става дума този път?

— Спомняш ли си какво ти казах за психоаналитика? По-точно, че в апартамента му бяха влезли с взлом, но нищо не бяха откраднали.

— Спомням си — кимна Настя.

— А сещаш ли се, тогава ти намекнах, че този психоаналитик нещо не ми хареса?

— Така беше. А какво е направил сега?

— Още не знам. Но е налице трупът на жена му. Още топъл.

— Красиво — проточи Настя, облегна се на стола и поразкърши раменете си, изтръпнали от дългото навеждане над документите на бюрото. — Но защо ние получаваме този подарък, а не районното?

— Ами защото съпругата на уплашения психоаналитик е депутатка в Държавната дума — ни повече, ни по-малко! Та така, любезна ми Анастасия. Сега очаквай слънчеви дни и купища приятна работа.

— Пепел ти на езика! — Тя разстроено махна с ръка. — Депутатските убийства не са мой профил. На мен ми дай нещо от живота — или любовно, или за стара вражда. Тези неща ми се удават. А от политика изобщо не разбирам.

Лесников се усмихна ехидно:

— Както казваше професорът, при когото навремето писах дипломна работа, неграмотността не е аргумент. Изобщо не се надявай Житената питка да те пощади, като вземе предвид твоята патологична неприязън към политиката и икономиката.

— Сигурно ще излезеш прав. — Настя обречено въздъхна. — Излиза, че можем да говорим за опит да бъде обран не психоаналитикът, а жена му. Между другото как се казва тя?

— Юлия Николаевна Готовчиц.

— Онази, дето постоянно се бореше за данъчна дисциплина?

— Виждаш ли, а разправяш, че не четеш вестници. Измамница си ми ти, драга, само се преструваш на задръстена.

— Но аз наистина не чета вестници. Тоест преглеждам ги, разбира се, но спирам поглед само на онова, което има отношение към престъпността. Виж, Льошка вечер гледа новини и без да искам, чувам много неща. Можеш да ми вярваш — с много по-голямо удоволствие бих послушала „Трубадур“ вместо информационните програми. Но Чистяков не споделя моите вкусове в това отношение, колкото и да е печално.

Така беше. Съпругът на Настя проявяваше истински чудеса на търпимост и се отнасяше с разбиране към много нейни слабости и недостатъци, но за едно беше непреклонен: в осем вечерта — „Вести“, в девет — „Време“ и в десет часа — „Днес“. Информационните емисии бяха нещо свято и неприкосновено, а ако жена му искаше да слуша класическа музика — моля, по всяко време, но извън програмите.

Шегата си е шега, обаче едно влизане с взлом в жилище, съчетано с последвало убийство на собственичката парламентаристка, не обещаваше нищо приятно. Крадците най-вероятно бяха търсили не пари и ценности, а някакви документи. Прав беше вторият баща на Настя, който дълги години бе работил в милицията, като казваше: начело на всичко стои борбата за информация. В едни случаи някой иска да се сдобие с нея, а в други — да я унищожи, това е всичко в общи линии. Ако не успеят да намерят и изземат документите, злосторниците най-често премахват хората — носители на особено опасни сведения.

На Настя Каменская й беше интересно да се занимава с битката за информация. Жалко само, че този случай очевидно носеше политически характер. Не й стигаха телевизионните финансови истории… Но какво да се прави! Напоследък не й вървеше — дойдоха такива времена, когато основа на престъпленията все по-често ставаха мотиви и поводи, съвършено безинтересни за Настя, а любовта, ревността, отмъщението и стаената злоба — все по-рядко.

Игор Лесников отиде да се отчете пред Гордеев, а след половин час полковникът извика при себе си Настя.

— Стига си мързелувала — промърмори той, — тръгвай с Игор, идете при съпруга на потърпевшата. Вярно, сега той не е в състояние да дава членоразделни показания, но не бива да се губи време. Нали разбирате, депутатка в Държавната дума! Всеки момент ще започнат да звънят и да поставят какви ли не изисквания. Тръгвайте, деца, не протакайте.

— Ами… — подзе Настя, но Виктор Алексеевич не я остави да зададе въпроса си. Прекалено добре познаваше подчинената си.

— Не бой се, няма да те пращам в Думата. Какво да правиш там, след като силилите ти не стигат да разговаряш с нашите политици. С депутатите ще се занимава Коротков, окото му не мигва от нищо. Днес ще поработиш с Игор, после ще го превключа към друга задача, а на теб ще оставя съпруга на убитата, нейните роднини и приятели.

— Благодаря — радостно кимна Настя, за кой ли път благославяйки съдбата за този началник.

Какво пък, вече става по-лесно. Всеки път, когато от престъпна ръка загинеше някой от известните дейци и пресата вдигнеше по този повод страшна шумотевица — „Убиват банкери!“, „Стрелят по министри!“, „Премахват неугодни журналисти!“ — на Настя ужасно й се искаше резултатите да покажат, че престъплението е било извършено по чисто лични причини. В края на краищата банкерите, министрите и журналистите са хора като всички останали, имат близки, любими, приятели, а значи имат и врагове, и съперници, които ги ревнуват. Съществуват някакви парични отношения, но има и минало, от което често изпълзяват страшни полузабравени тайни. Защо всички хора могат да бъдат убивани заради тези неща, а видните личности — не? Например ако посегнат на един честен министър, може да не е заради прогресивната му дейност, просто той е садист и е докарал любовницата си до нервна криза. И ето че тя е грабнала ножа…

На Настя Каменская много й се искаше убийството на депутатката Юлия Готовчиц да се окаже именно такова, „битово“. Тоест — най-обикновено.

 

 

През годините на работа в криминалната милиция тя бе срещала много хора, чиито близки бяха загинали. Всички се държаха различно. Някои бяха сякаш вцепенени, други се мятаха в истерия, трети се владееха, доколкото можеха. Но такъв като Борис Михайлович Готовчиц Настя не бе виждала. В това можеше да се закълне с ръка на сърцето.

Борис Готовчиц беше уплашен. И то уплашен толкова силно и толкова явно, че сякаш дори не изпитваше болка от загубата. Нито минута не седеше спокойно, постоянно сменяше позата си, кършеше пръсти, въртеше нещо в ръцете си, а погледът му бе насочен някъде навътре. Дори май почти не чуваше събеседниците си.

— Борис Михайлович, трупът на жена ви е бил открит на улица „Островитянов“. Знаете ли какво е правила в този район?

— Не. Изобщо не знам къде е тази улица.

— В южния край на Москва, близо до станцията на метрото „Конково“. Там има голям пазар за промишлени стоки.

— Не знам. Може да е купувала нещо…

— Сред вещите й не са открити никакви покупки, само дамската й чанта. Ваши познати или роднини да живеят на тази улица?

— Нали ви казах — не знам. Колко пъти ще ме питате, за бога!

— Толкова, колкото трябва! — неочаквано рязко каза Лесников.

Настя му хвърли укорителен поглед. Бива ли така? Съпругата на Готовчиц е убита, естествено е реакциите му да не са напълно адекватни. Когато човек е в такова състояние, трябва да му се прощават и простащина, и грубост, и глупост, и разсеяност. Мъжът обаче дори не забеляза острия тон на оперативния работник, толкова дълбоко бе потънал в мислите си.

— Моля ви, разкажете ни колкото може по-подробно за вчерашния ден. Къде бяхте, какво правихте вие и Юлия Николаевна? Къде ходихте, кой ви се обади по телефона, за какво си говорихте?

— Всичко беше, както обикновено. Станахме в седем и половина, закусихме, разговаряхме… Сега вече не помня за какво точно. Нищо особено. В десет аз започнах приема, а Юля работеше в своята стая, подготвяше материали за изказване в Думата. После обядвахме, горе-долу към два часа. В четири при мен пак дойде една пациентка за консултация. Когато тя си отиде, Юля вече я нямаше вкъщи. Повече не съм я виждал. Това е…

Готовчиц отново закърши ръце и се извърна настрани.

— По време на сутрешния прием някой да се е обаждал по телефона? — попита Настя.

— Не знам. В моя кабинет има телефон, но когато работя с пациент, задължително го изключвам, разбирате защо.

— Да, да, естествено — побърза да се съгласи тя. — А другият апарат?

— Имаме и в спалнята, и в кухнята. Но в приемните ми часове Юля ги наглася на минимална сила на звъненето, така че в кабинета да не прониква нито звук. Тя дори ходи из апартамента на пръсти. По време на разговора трябва да съществуваме само аз и пациентът. Двама души в целия свят, разбирате ли? Усещането, че наблизо има трети човек, много пречи. Не бива да ни влияят никакви странични шумове.

— Значи не знаете дали са търсили вас или жена ви по телефона между десет и два часа?

— Мен ме потърси някой… Вече не си спомням. Юля винаги си записваше какво трябва да ми предаде и след приемните часове всичко ми казваше.

— Значи вчера, докато сте обядвали, ви е казала кой ви е търсил — уточни Игор.

— Да, разбира се.

— А кой е търсил лично нея е премълчала?

— Не си спомням. Може би… Не съм я слушал много внимателно.

— Защо?

Въпросът беше най-обикновен, но психоаналитикът не отговори, само неопределено присви рамене.

— Докато обядвахте, Юлия Николаевна сподели ли ви какво ще прави следобед?

— Не, струва ми се… Не я слушах внимателно.

— Били сте угрижен, разтревожен от нещо?

— Аз ли? Не. Откъде ви хрумна?

— Значи за вас е нещо обичайно да не слушате, когато жена ви говори?

Въпросът на Лесников прозвуча грубо, но все пак ситуацията трябваше да се изясни. Може би в това семейство не всичко е било наред? И убийството на депутатката от Държавната дума не е политическо, а най-банално битово престъпление?

Готовчиц прониза Лесников с поглед, който изведнъж бе станал осмислен и остър.

— Не бих искал да мисля, че се опитвате да намекнете нещо. Ние вече сме се срещали с вас, Игор Валентинович, когато крадци претарашиха апартамента ми. Надявам се, че си го спомняте. Естествено самият факт на взлома ме безпокоеше, макар че нищо не беше изчезнало. Това много ме бе разтревожило.

Сега пред Настя седеше съвсем друг човек — овладян и сериозен. Гледай ти, дори си спомни малкото и бащиното име на Лесников, макар Настя да знаеше със сигурност, че този път Игор не ги бе споменал. Представи се просто като капитан Лесников, а тя — като майор Каменская.

— Съпругата ви също ли беше разтревожена от този взлом? — попита Настя.

— Да. — Изрече го твърдо, но кой знае защо, не звучеше убедително.

— Има ли в апартамента книжа или документи, принадлежащи на Юлия Николаевна?

— Естествено.

— Моля да ни ги покажете.

Готовчиц рязко се надигна от фотьойла. Едва сега Настя обърна внимание на външността му: красив снажен мъж, малко над четирийсет, с гъста, добре подстригана коса и едри черти на лицето. Но нервността, кой знае защо, го правеше дребнав и суетлив. Нещо повече — Настя трябваше да се насилва, за да не го вижда плешив. „Гледай ти чудеса! — позасмя се вътрешно тя. — Има актьори, дето биха дали половината си живот, за да умеят по своя воля да създават образ, който няма нищо общо с действителността. Странно как вътрешното състояние може да влияе на възприемането на външността! Никога не бих повярвала, ако не виждах това с очите си.“

— Тук ли да ги донеса или ще ги видите на място?

— Ще ги видим на място, там, където се намират — отговори Игор.

Книжата на покойната бяха в хола, в библиотечните секции. Готовчиц мълчаливо ги извади и ги сложи на дивана.

— Моля, разгледайте ги.

— А къде обикновено работеше Юлия Николаевна, когато си беше вкъщи? — попита Игор.

— Различно. Ако имах прием, тя се оттегляше в спалнята, за да е по-далеч от кабинета, нали вече ви обясних…

— Да, да — бързо кимна Лесников. — А по друго време?

— Тук, в хола, или в кухнята.

— Значи в спалнята и кухнята също може да има книжа?

— Може би. Да проверя ли?

— Ако обичате.

Борис Михайлович излезе и ги остави сами.

— Ти какво, да не смяташ да преглеждаш всичко това тук? — недоверчиво попита Лесников.

— Не, разбира се, ще ги вземем. Но първичният оглед трябва да се направи в присъствието на стопанина. Може да имаме нужда от някои пояснения. Защо да го тормозим после по телефона!

— Направо си откачила! — ядоса се той. — Ами че тук има работа за два дни.

— Не преувеличавай. — Настя се намръщи и взе тънка пластмасова папка. — Сега бързо ще ги сортираме по приблизителен принцип и си тръгваме. Или ти бързаш?

— Детето ми е болно, жена ми съвсем се измъчи, няколко нощи не е спала. Помоли ме поне веднъж да се прибера по-рано, за да си почине.

— Върви си тогава, аз ще се справя сама. Наистина, Игорьок, тръгвай си, да се надяваме, че уважаемият психоаналитик няма да ме изяде.

— Ами я си представи, че той… Така де… жена си… А? Не те ли е страх да останеш насаме с убиец?

— О, моля ти се! — възкликна Настя. — Първо, много пъти ми се е случвало подобно нещо и още съм читава. И второ, ако убиецът е той, определено не я е затрил заради съдържанието на тези книжа. Докато се ровя в документите на жена му, аз не съм опасна за него, защото отработвам неправилна версия. Така че психоаналитикът ще ми бъде пръв приятел и верен помощник в тази работа.

Лесников погледна часовника си.

— Стана седем и половина. Наистина ли няма да ми се сърдиш, ако си тръгна?

— Тръгвай, утре ще се видим.

От кухнята се дочуваше шум от местене на столове, тропаха вратичките на стенните шкафове.

— Иди да погледнеш какво тършува там — шепнешком помоли Настя.

Игор бързо излезе от стаята. Наистина не биваше да оставят домакина сам. Знае ли човек дали ще им предостави всички книжа на жена си! А може би иска да скрие нещо?

Разнесе се трясък от падащ стол и Настя уплашено изтича в кухнята. На пода се търкаляха папки, отделни листове и една съборена табуретка, а стопанинът на жилището стоеше мълком, отпуснал ръце, и сякаш не разбираше какво става.

— Ще ви помогна. — Настя се наведе и започна да събира книжата. — Върви, Игор, ние сами ще се справим.

Борис Михайлович застана на колене до нея, но не вдигна нито една хартийка от пода. Просто наблюдаваше Настя в очакване тя да събере всичко. И дори не трепна, когато Лесников затръшна вратата.

— Извинете, Борис Михайлович, разбирам, че моят разпит ви се струва неуместен сега. И изобщо присъствието ми ви притеснява. Но ние трябва да разкрием престъплението, а вие — за съжаление — да изтърпите вмешателството ни в живота ви още известно време. — Каза го колкото можа по-меко.

— Колко време? — попита Готовчиц.

— Ще ми се да вярвам — кратко. Но е трудно да се прогнозира. Според късмета.

Той бавно се изправи на крака, постави преобърнатата табуретка на мястото й и седна.

— Хайде да поговорим тук. Имате ли нещо против?

— Добре, да ви направя ли чай? — предложи Настя.

— Да, благодаря.

Тя включи електрическия чайник и се огледа. Кухнята беше красива, просторна, с вградени мебели, идеално паснати на размера на стените. Но когато отваряше вратичката на шкафа, Настя забеляза, че не беше от масивно дърво, а от талашит. С други думи — солидна мебел, но не от най-скъпите, за около шест-седем хиляди долара. От масивно дърво определено щеше да излезе много по-скъпо — над двайсет хиляди. „Семейството е заможно, но не си позволява излишен разкош“ — отбеляза мислено тя.

— Борис Михайлович, бих могла да си обясня състоянието ви с мъката, която ви се е стоварила внезапно. Но ми се струва, че има и още нещо. Греша ли?

Готовчиц вдигна към нея мътен поглед, отново насочен някъде навътре, после с усилие помръдна устни.

— Не, не грешите. Но ако ви кажа какво ме тревожи, вероятно ще ме сметнете за смахнат. А аз не бих искал да става така.

— И все пак…

— Настоявате ли?

— Да, настоявам — твърдо изрече Настя.

— Струва ми се, че полудявам. — Направи пауза, вероятно в очакване на отговор. Но като не го дочака, повтори: — Струва ми се, че полудявам.

— Защо си мислите така?

— Получих мания за преследване. Това е признак за тежко психическо разстройство.

— Хайде обяснете по-простичко: в какво се изразява вашето разстройство?

— Имам чувството, че ме следят. Че в мое отсъствие в жилището влизат външни хора и се ровят в нещата и книжата ми. С разума си разбирам, че не може да бъде, но постоянно намирам всевъзможни потвърждения за това. Вероятно ненапразно казват, че човек, който постоянно си има работа с психически разстройства, рано или късно започва да прилича на пациентите си. Ето това се е случило и с мен.

„Прелестно! — ужасена, си помисли Настя. — Сега ще стане ясно, че той страда от психическо заболяване и като нищо може да е убил любимата си съпруга в състояние на остра психоза. А аз, идиотка такава, пуснах Игор и останах насаме с него. Ах, Каменская, какви ги вършиш! Животът на нищо не те е научил.“

— Да започнем поред — колкото можа по-хладнокръвно каза тя. — Откъде дойде усещането, че ви следят?

— Забелязвам едни и същи хора край себе си. На разни места, в различни краища на града.

— Различни хора или един и същи човек?

— Различни. Най-малко трима. Дори май четирима.

— Сигурен ли сте, че не грешите? Че не сте се припознали? На света има много хора, които си приличат, уверявам ви.

— Аз съм много добър физиономист. Ясно виждам, че дрехите са различни, а лицето е същото.

— Борис Михайлович, но това е абсолютно обяснимо. Спомнете си, неотдавна са опитали да ви оберат. Твърдите, че нищо не е изчезнало. Това означава, че престъпниците не са намерили каквото са търсили. Просто не са успели в определеното време и са се принудили да избягат. А щом не са го открили, значи ще продължат с опитите си. Ето защо е напълно естествено да ви следят, за да знаят със сигурност кога жилището ще бъде празно и тогава да предприемат още един набег. Това обяснение задоволява ли ви?

Готовчиц я погледна по-разбиращо. Във всеки случай очите му вече не бяха толкова мътни, колкото преди няколко минути.

— Значи и вие смятате, че може наистина да ме следят?

— Разбира се. Това е повече от реално.

— Искате да кажете, че не е самовнушение? Че не е мания?

— Мисля, че не е — излъга Настя, макар че изобщо не бе сигурна в това. — И ако обяснението ми ви задоволява, ще трябва да се върнем към въпроса за обира. Какво са търсили престъпниците във вашия апартамент?

— Но нали вече обясних на Игор Валентинович — не знам, нямам представа.

— Сигурен ли сте, че нищо не е изчезнало?

— Абсолютно.

Готовчиц започна да се дразни и за миг Настя изпита страх. Ами ако наистина е луд? И ей сега се развилнее и я наръга с ножа за месо, защото той виси най-близо, под ръка му е. Не, не бива да рискува.

— Юлия Николаевна имаше ли врагове? — смени тя темата.

— Врагове ли? — не разбра Борис Михайлович.

— Ами да. Завистници, недоброжелатели или просто такива, които е наскърбила по някакъв начин. Хора, които може да са й желаели злото.

— Тя е журналистка… Сигурно разбирате, че всеки журналист определено има врагове. Най-малкото онези, за които е писала нелицеприятни неща. Юля имаше остро перо и язвителен стил, много хора е наскърбила. Нима са я убили заради това? Не вярвам, че може да се убиват журналисти заради материалите им.

— Журналистите са хора като мен и вас. Могат да бъдат убити за какво ли не, далеч не е задължително да е заради онова, което пишат. Но вашата съпруга е била и депутат. Може би ви е разказвала за някои конфликти в депутатските среди?

— Впрочем аз не обръщах някакво внимание. Но ако ситуацията е била особено сериозна, щях да запомня. Юля е много упорита, ако разбирате какво имам предвид. Заравя се във всеки проблем надълбоко, повтаря едно и също много пъти. Колкото по-сериозна е ситуацията, толкова по-често разказва за нея… Разказваше… Да, извинете… — Той замижа за секунда, после отново отвори очи. — С една дума — щях да запомня.

— Добре, тогава помогнете ми, ако обичате, да сортирам книжата й. Повече няма да ви тормозя с въпроси, сигурно днес сте разказали всичко на следователя.

— Не, не съм разговарял с него.

— Така ли? — изненада се Настя.

— Да, той ме помоли да му се обадя утре. Разбирате ли, срещнахме се в моргата при идентифицирането и следователят ме попита кога и къде е ходила Юля вчера и къде съм бил самият аз вечерта. Сигурно съм изглеждал много зле, защото ме съжали и каза, че ще ме разпита утре.

Настя се усмихна вътрешно. Следователят Гмиря беше свестен човек, но обикновено не проявяваше съчувствие към потърпевшите. Просто беше многодетен баща, обожаваше четирите си деца и поставяше семейните си интереси над служебните. Дори навремето напуснал милицията и станал следовател, защото не искал да остави — да не чуе дяволът! — жена си вдовица, а децата — сирачета. Вярно, в нашите „весели“ времена работата на следователя е не по-малко опасна от тази на детектива, но Гмиря, кой знае защо, е сметнал, че така ще му е по-спокойно. Сигурно е бързал да види децата си вкъщи или за родителска среща в училището, затова е пуснал мъжа на убитата след съвсем повърхностен разговор. Макар че не е редно да се постъпва така.

Цял час, с помощта на Борис Михайлович, тя сортира книжата на покойната му съпруга, като ги раздели условно на „лични“, „семейни“, „журналистически“ и „депутатски“. След това си тръгна, оставяйки Готовчиц насаме с мъката му.

„Странно — мислеше си Настя в претъпкания вагон на метрото, — толкова дълго време прекарах в апартамента и нито веднъж не се чу телефонен звън. Нито приятели и роднини — за да кажат няколко утешителни думи, нито пациенти. Изобщо никой. Не е нормално. Нима семейството е било толкова затворено? Не, не е възможно.“ Освен ако Борис Михайлович предвидливо не е изключил телефона, за да не им пречи.

Когато приближаваше към блока, Настя се улови в страхливата мисъл: добре че го няма Льошка. Улови се — и се ужаси. Нима решението й преди две години да сключи брак е било грешка? Нима вече осъзнава, че не й е нужен никакъв съпруг, дори такъв чудесен мъж като Алексей? Не, не, тези мисли нямат право да я спохождат! Льошка е най-свестният, най-умният, най-търпеливият, най-добрият и внимателен човек на света.

Струваше й се, че е убедила себе си, но когато отвори вратата и видя, че вътре свети, усети бодването на разочарованието. Мъжът й си е вкъщи. И сега ще трябва да общува с него. Да разказва нещо, да го слуша, да отговаря на въпроси… А може би цялата работа е там, че на нея изобщо никой не й е нужен? И какво значение има дали Льошка е добър или лош. Нито хубав, нито лош, никакъв не й е нужен.

„Глупости — сепна се Настя, — пълни глупости! Как така да не ми е нужен? Просто съм уморена, през последните месеци отхвърлих работа, колкото никога преди, и най-много от всичко на света мечтая за тишина и самота. Но нали и това ще мине, трябва само да се въоръжа с търпение и да се постарая да не обиждам никого. Най-малкото — Льошка. Той е направо светец, защото ме търпи с всичките ми странности и капризи вече двайсет години. В училище все още бях поносима, но с възрастта характерът ми започна да се разваля, а и работата ми не е предпоставка за семейна идилия. А Льошка понася всичко това абсолютно безропотно. Ами че на него трябва да му се вдигне паметник!“

По време на този мълчалив монолог тя успя да си развърже маратонките и изведнъж осъзна, че мъжът й не излезе да я посрещне в антрето, както правеше винаги. И изобщо нито от стаята, нито от кухнята се чуваше нещо. А кой знае защо, не миришеше на сготвена вечеря. Може би все пак беше извадила късмет и Алексей бе останал в Жуковски, при родителите си? Да, но вкъщи светеше…

Настя бързо нахлузи уютните меки пантофи и надникна в кухнята, после в стаята. Господи, колко просто обяснение! Льошка спеше на дивана, завит презглава с топлото карирано одеяло. „Ох, чудесно! — помисли си тя с облекчение. — Мога още известно време да остана сама и да помълча.“

Настя внимателно притвори вратата на стаята, отиде на пръсти в кухнята и отвори хладилника с надеждата да намери нещо, годно за вечеря. Надеждите й обаче не се оправдаха. Наистина имаше много продукти, но всичко трябваше да се готви. А на нея естествено не й беше до това. Добре де, ще се задоволи с кафе и бисквити. Хем вкусно, хем засища, хем не иска никаква подготовка. Вземаш чиста чаша, бисквитите и буркана с нескафе „Капитан Колумб“ — и можеш вече да не ставаш, защото — слава богу! — електрическият чайник си е на масата.

Настя прекара двайсетина минути в блажена тишина, но после телефонът зазвъня ужасяващо силно. Тя се стресна, осъзнавайки, че апаратът бе останал в стаята, току до главата на спящия й съпруг, и се втурна да вдигне слушалката. Но беше късно. Алексей се беше събудил и се въртеше под одеялото.

— Анастасия Павловна? — чу тя в слушалката смътно познат глас.

— Да, аз съм.

— Готовчиц се обажда.

Разбира се, че беше Готовчиц. Сега Настя ясно си спомни неговия тембър и начина му на говорене.

— Искахте веднага да ви съобщя, ако някой потърси Юля по телефона…

— Да. И кой я потърси?

— Някой си Дмитрий. Не си каза фамилното име.

— Вие обяснихте ли му, че жена ви… — Настя се запъна.

— Не, нали ме предупредихте. Попитах го какво да й предам. Той остави телефона си и каза, че ще чака Юля да му се обади.

— Не го познавате, така ли?

— Не.

— И не сте чували това име от Юлия Николаевна?

— Не — повтори Борис Михайлович.

Настя си записа името и телефонния номер, които Готовчиц й продиктува. Някъде вече беше виждала този номер… Отдавна, преди години, но го бе виждала. И дори беше го набирала. Анастасия Каменская имаше прекрасна памет за цифри.

— Кога се прибра? — сънено попита Алексей.

— Току-що — бързо излъга тя.

— Не ме лъжи, нали подушвам твоя „Колумб“. Вече и кафе си пила. Защо не ме събуди?

— Дожаля ми, толкова сладко спеше.

— Между другото — не съм вечерял. Докато те чаках, нарочно легнах да спя, за да се спася от глада. Ама ти само ще се радваш да умориш мъжа си от глад.

Настя се засрами. Все пак е непоправима егоистка! Мисли само как да избегне разговорите и да постои сред тишина и самота, а Льошка я чака, гладен.

Но угризенията й бързо се изпариха под натиска на любопитството. Кой е този Дмитрий с този толкова познат телефонен номер? Трябва да си спомни, трябва! Разбира се, утре сутринта ще отиде в службата и само за десет минути ще научи чий е телефонът, но дотогава има още толкова време, а й се иска да научи по-скоро… Вярно, може да набере номера и да поговори с абоната, но е опасно да не развали всичко.

Потътри се след мъжа си в кухнята, повтаряйки си мислено седемте цифри и името: Дмитрий. Не, определено се беше обаждала на този номер. Преди няколко години. Само ако можеше да си спомни при какви обстоятелства…

— Боже, какво правиш? — изтръгна я от мислите й уплашеното подвикване на Алексей.

— Какво правя ли? — Тя с недоумение погледна ръцете си и откри, че се опитва да обели краставица за салатата с дръжката на супена лъжица. — Извинявай — промърмори виновно, — бях се замислила.

— Седни, ако обичаш! — ядосано каза мъжът й. — Поне не хаби продуктите. Никаква полза от теб…

В продължение на няколко минути само потракването на ножа нарушаваше тишината в кухнята: Алексей бързо режеше краставици и марули. Настя се опита отново да се съсредоточи върху познатия телефонен номер, но мъжът й за пореден път прекъсна този сладостен процес на самовглъбяване.

— Какво става с теб? — попита той, без да се обръща.

— Нищо, слънчице, нали ти казах: просто се бях замислила.

— Може би най-сетне ще престанеш да ме правиш на идиот?

В гласа му толкова явно прозвуча студенина, че Настя неволно потрепери. Господи, какво има сега? С какво се е провинила пак?

„Не биваше да се омъжвам! — за кой ли път обречено си помисли тя. — Нито за Льошка, нито за когото и да било. Не съм създадена за съвместен живот.“

— Нямаше ме само някакви си три месеца, дори по-малко — продължи Алексей, — а когато се върнах, заварих вместо теб — съвсем друг човек. Минаха три седмици, откак се върнах, и през всичкото това време нито веднъж не видях до себе си жената, която двайсет години обичах и познавах като пръстите на ръцете си. Станала си друга, а не благоволяваш да ме удостоиш с каквото и да било обяснение. Сега искам да чуя ясен отговор: какво става?

— Нищо — сви рамене Настя и посегна да си вземе цигара.

— Да не би да си срещнала друг мъж, когото си успяла да обикнеш сама?

— Какво значи „сама“? — опита да се пошегува тя. — Нима някой ми помага да обичам теб?

— Не бива така, Ася. — Той помълча, докато съсредоточено белеше скилидки чесън и ги разрязваше на две, преди да ги пъхне в пресата, която на шега наричаха „мачкалника“. — Прекрасно разбирам, че от нас двамата целувам аз, а ти само си подлагаш бузата. Дълги години се примирявах с това, но всеки ден очаквах, че ще се намери човек, когото ти ще целуваш първа. Е, какво, скъпа моя, това ли се случи?

— Ти си полудял! — Тя избухна в смях, макар че повод за закачки изобщо липсваше, а трябваше да си признае, че нямаше и настроение за това. — Льошка, да не би в твоята Америка да са те повредили така? Какви са тия шантави мисли в главата ти? Ти винаги ще бъдеш за мен най-прекрасният на света и ако обичаш, не се прави, че не го знаеш.

— Е, вероятно не е точно така, щом ти не намираш за нужно да споделяш проблемите си с мен.

— Льоша, но ние стотици пъти сме обсъждали този въпрос — отчаяно простена Настя. — Не е необходимо да се натоварваш с моите чисто служебни проблеми, и без това не можеш да ми помогнеш да ги решавам, колкото и да се стараеш.

— Лъжеш.

Той произнесе това абсолютно спокойно, все така с гръб към нея, докато се занимаваше със салатата и едновременно следеше месото в тигана да не загори. Настя усети, че сърцето й замря, ужасено очаквайки продължението. Но то не последва. Алексей каза, каквото му тежеше на душата, и млъкна — очевидно не искаше да й измъква думите с ченгел и да я кара да се оправдава. Паузата се проточи и с всяка секунда Настя все по-остро усещаше необратимостта на ставащото. Трябваше да отговори веднага, защото всеки миг, прекаран в мълчание, правеше всички думи, които биха последвали, все по-безсмислени. Трябваше да каже нещо, но сякаш нямаше нито глас, нито желание да говори. Усещаше само огромна умора и стремеж да остане сама, за да не е нужно да общува с когото и да било: да обяснява нещо; да отговаря на някакви въпроси; да вижда някого… Ако можеше просто да затвори очи, да се вгледа в себе си и да помисли. Вероятно така са устроени всички — хората обичат да общуват и да обсъждат проблемите си с близки и колеги, да споделят тревогите и надеждите си, да търсят съвет. Но тя, Настя Каменская, е замесена от друго тесто. Напоследък все по-често се улавя в мисълта, че никой не й е нужен. Нито майка й, нито вторият й баща, нито мъжът й, нито колегите. Те естествено са й нужни, но именно за да си вършат работата заедно, за нищо друго. Нито за задушевни разговори, нито за клюки, нито за да поплачеш на рамото им.

Господи, колко дълго мълчи! Льошка сигурно си мисли, че се е уплашила от обвинението му в лъжа и трескаво съчинява някакви оправдания. Прекалено много време мина след неговата последна фраза, сега каквото и да каже, ще му се види измислено, фалшиво. С една дума — лъжа, която на всичкото отгоре е изфабрикувана на бърза ръка. „А може би не е необходимо да прекъсвам паузата? — страхливо си помисли Настя. — Льоша е обиден и сега ще мълчи най-малко до сутринта. Което всъщност ми е нужно. Нека си мисли каквото иска, защото аз си знам, че с нищо не съм се провинила пред него, не съм си хванала никакъв нов мъж, така че нямам за какво да се оправдавам. Нима мога да му обясня какво става с мен? Нима мога да му кажа с колко години остарях, докато живеех с мисълта, че вторият ми баща е престъпник? Но ако не му разкажа за всичко, което се случи, докато той беше в Щатите, никога не ще може да разбере защо толкова се нуждая от тишина и самота. Кой ли беше написал: «Тишина ми трябва, тишина… Нервите ли са изпепелени?» Май Евтушенко. Всичко отвътре ми е изгорено. Силите ми отидоха, за да се примиря с предателството на татко и да не умра от ужас, болка и мъка. Ами унижението, което преживях, когато молех Заточни да ме вземе на работа? За нищо друго вече нямам сили. А тоя глупав Льошка си съчинява нещо за някакви чужди мъже…“

Тя скочи и силно прегърна мъжа си, притискайки лице до гърба му.

— Внимавай, държа остър нож — недоволно каза Алексей. — Ще се порежа, ако ме блъскаш.

— Льош, ти си най-прекрасният на света! — искрено прошепна Настя. — Без тебе нямаше да разкрия нито едно престъпление.

— Не думай! — ехидно отвърна той. После се обърна и я погледна, скептично вдигнал вежди: — Каква е тая поредна измислица? Опитваш се да избегнеш разговора ли?

— Никога! Обожавам те.

Тя го млясна по бузата и отиде в хола, където беше телефонът. Беше си спомнила чий е номерът, който й бе продиктувал Борис Михайлович Готовчиц.