Александра Маринина
Аз умрях вчера (4)

4.

Настя отново остана поразена, че в жилището на Готовчиц телефонът мълчи. Нима наистина никой не го търси? Минаха вече два часа, откак е тук — и нито едно позвъняване.

Тя донесе снимки, цяла купчина, сред които бяха и тези от служители на частното детективско бюро „Грант“. Борис Михайлович дълго и внимателно ги разглежда, после уверено отдели настрана две фотографии.

— Ето тези ме следяха напоследък. Останалите ги няма тук.

— Какво значи „останалите“? — не разбра Настя. — Колко бяха?

— Четирима. А тук са само двама от тях.

— Да не грешите, Борис Михайлович?

— Не греша — сухо отговори Готовчиц. — Отначало постоянно забелязвах съвсем други хора, едва по-късно се появиха ето тези. Защо не ми вярвате? Смятате, че непременно трябва да греша ли? Аз съм много добър физиономист. Мислите, че съм луд и затова проверявате по десет пъти всяка моя дума, а на нормалните хора вярвате от раз.

— Или изобщо не им се доверяваме — върна му го Настя. — Не се сърдете. Зная, че не ме лъжете, но в случая това не е достатъчно. Сега ми е нужно не да не ме лъжете, а да ми кажете истината.

— Виждате ли някаква разлика? — вдигна вежди психоаналитикът.

— Огромна. Трябва да кажа, че я виждам не само аз, но и цялата световна философия. Когато не ме лъжете, вие ми казвате това, което мислите и чувствате. Но далеч не е задължително това, което мислите и чувствате, да отговаря на обективната реалност. Истината е онова, което се е случило в действителност. Вие може просто да не го знаете или да го разбирате неправилно. А може и добросъвестно да се заблуждавате. Разберете: нямам основания да се съмнявам във вашата искреност. Но имам основания да се съмнявам в безпогрешността на думите ви.

Естествено Настя лъжеше. Съмняваше се в искреността на съпруга на убитата Юлия Николаевна, и то как!

— Борис Михайлович — внезапно попита тя, — защо телефонът ви мълчи?

Готовчиц пребледня, пръстите на ръцете му се преплетоха и трескаво се вкопчиха едни в други.

— Какво особено има, че никой не ме търси! Вече и в това сте готова да виждате нещо престъпно!

„Защо се развълнува толкова? — помисли си Настя. — Най-обикновен въпрос. Има нещо нечисто около вас, господин Готовчиц.“

— Просто трябва да се обадя в службата си, та си помислих, че може би телефонът ви е повреден. Затова ви попитах — с успокояващ тон каза тя. — Е, в ред ли е телефонът ви?

— Да.

— А може ли да го използвам?

Възцари се неловка пауза. Готовчиц гледаше някъде встрани, после премести очи към Настя.

— Права сте, изключил съм го. Ако искате да се обадите, ще го включа.

— А защо сте го изключили?

— Не искам да разговарям с никого.

— Но нали сутринта ви намерих по телефона, тогава беше включен — забеляза тя.

— Изключих го, преди да дойдете. Е, какво ме гледате така? — отново избухна той. — Аз съм нормален човек и разбирам, че всеки момент може да ме потърсят от милицията. Ако не вдигам, ще си помислите, че се крия и като нищо може да сметнете, че аз съм убил Юля или по някакъв начин съм замесен в това. Но когато вие сте тук, мога да си позволя да не чувам телефонен звън. Би трябвало да разбирате — тежко ми е, загина жена ми. Не съм в състояние да общувам с когото и да било. Какво осъдително има в това? В какво ме подозирате в края на краищата?

Той говореше ли, говореше, припряно и възбудено, с повишен тон, и докато го слушаше, Настя си мислеше: „Не, Борис Михайлович, работата не е там, че ви е тежко. Истината е, че ви е страх. Ужасно се боите! Но от какво толкова се плашите — това искам да знам. Човек, чиято съпруга току-що е загинала трагично, обикновено изживява внезапната загуба толкова силно, че всички останали емоции някак се притъпяват. А при вас, уважаеми Борис Михайлович, всичко е наопаки: толкова силно ви е страх от нещо, че май нямате сили дори да тъгувате за своята загинала жена. И после се чудите защо ви подозирам. На ваше място бих била по-сдържана.“

Настя дочака пристъпът на праведен гняв да утихне и Готовчиц да се успокои. После отново отвори големия плик и подреди снимките на масата.

— Хайде още веднъж да погледнем, може би ще си спомните още някого, освен тези двамата — предложи тя.

Готовчиц сви устни, но премълча. Прегледа снимките една по една и отрицателно поклати глава.

— Не, не познавам никого от другите. Слушайте, тези двамата малко ли ви са? Какво искате от мен? Имате снимките им, значи ще ги разпознаете, ще научите имената и адресите им. Ами вървете при тях, арестувайте ги и ги попитайте защо ме следяха и кой още е участвал в това.

Настя въздъхна и започна внимателно да прибира снимките в плика.

— Работата е там, Борис Михайлович, че аз вече разговарях с тези хора. Те потвърдиха, че наистина са ви следили, но не познават никого другиго, който се е занимавал със същото. Така че съм принудена да си направя извода, че грешите. А това не е утешително.

— Тоест?

— Следили са ви само тези двамата. И никой друг. Всичко останало сте си го въобразили.

— Не, не съм си го въобразил! — възрази гневно Готовчиц. — Не ме правете на идиот! Аз ги видях много добре и също така добре ги запомних. Снимките им липсват тук, но такива хора имаше. Чувате ли? Имаше! Имаше! Все още съм с ума си.

Той рязко скочи, после също толкова бързо седна на мястото си, сякаш внезапно му се подкосиха краката. Сега се взираше в Настя с жален и тревожен поглед, с какъвто понякога гледат кучетата, когато не разбират защо стопанинът им ги е набил, но същевременно прекрасно знаят: щом ги е набил, значи са се провинили, защото стопанинът е винаги прав.

— Или не съм? — Гласът му се сниши почти до шепот. — Вече не съм ли с ума си? Полудял ли съм? Халюцинации ли получавам?

Настя мълчеше и с любопитство го наблюдаваше. Какво е това? Добре отрепетиран спектакъл? Или наистина психоаналитикът започва да „превърта“? Един нормален човек отдавна би попитал какво са казали „онези двамата“ на криминалистите от милицията, защо са го следили и изобщо кои са те. А Борис Михайлович май най-много от всичко на света се интересуваше от собствените си страхове и от състоянието на психическото си здраве.

— Кои са тези хора? — най-сетне се сети да попита той. — Какво ви казаха?

— Много интересни неща — усмихна се Настя. — Знаехте ли, че начинът ви на живот извънредно много е безпокоял жена ви?

Лицето на Готовчиц стана пепелявосиво, очите му хлътнаха още повече, макар че и преди това никак не изглеждаше добре.

— Какво приказвате? Какъв начин на живот? — замънка той.

— Вашият начин на живот. Нещо в него никак не е харесвало на Юлия Николаевна и тя е наела частни детективи да ви следят.

— Не може да бъде!

— Защо, ето че може! Личи от снимките, на които се виждат идентифицираните от вас хора. Познахте ги, нали така?

Готовчиц мълчаливо кимна, без да откъсва от Настя ужасения си поглед.

— Тези хора работят в частно детективско бюро, с което Юлия Николаевна е сключила договор. Искала е да знае къде ходите, с кого контактувате и какво представляват познатите ви. И сега, Борис Михайлович, трябва да ми отговорите: откъде у вашата съпруга са се зародили подобни съмнения? В какво може да ви е подозирала? Какво е могло да я притесни?

— Не знам! — Той почти изкрещя тези думи и впери неподвижен поглед някъде в ъгъла на стаята.

— Не ви вярвам — каза след малко той, вече по-спокойно. — Измислили сте си това, защото ме подозирате в нещо. Това са вашите похвати, клопки и всякаква друга безнравствена психологическа обработка. Трябва да се засрамите! Аз загубих жена си, а вие ми говорите за нея гадости и се опитвате да ме уличите в нещо. Срамота!

„Така — удовлетворено констатира Настя, — сега си спомнихте и за убийството на жена ви. Доста дълго събирахте мислите си обаче. По-нататък нещата ще поемат по обичайната схема: «Аз съм толкова нещастен, а вие ме тормозите с въпросите си.» Знаем, виждали сме този тактически ход поне двеста четирийсет и пет пъти. Безотказен, психологически безпогрешен ход. Човекът, който задава въпросите, наистина се засрамва. Просто всички с различен успех надвиват този срам и излизат от ситуацията по различен начин — кой както може. На мен ми е по-лесно, аз имам камък, а не сърце, и ме ръководи не добросърдечието, а цинизмът. И в такива случаи не се засрамвам. Може да ми е малко неудобно, но все някак ще го преживея.“

— Говоря ви не гадости, а какво е станало в действителност — меко възрази тя. — Ето копие от договора, който жена ви е сключила с бюрото, можете да го разгледате. И смея да ви уверя, че всичко това по никакъв начин не опорочава Юлия Николаевна. В постъпката й няма нищо лошо или срамно. Така че не приемам упрека ви.

Готовчиц взе оставеното пред него на масата копие от договора и започна да чете. Чете дълго, но Настя виждаше, че той не се опитва да спечели време, просто с усилие схваща думите и фразите. Очевидно му беше трудно да се съсредоточи.

— И какво означава всичко това? — попита той, след като най-сетне изчете текста и отмести листа настрана. — Че Юля е наела частни детективи, за да ме следят ли?

„Слава богу! — мислено въздъхна Настя. — Осъзна го най-сетне.“

— Съвършено вярно — потвърди тя.

— Защо? Какво е искала да научи?

— Ето това не знам и много разчитам вие самият да ми кажете. Кой друг, освен вас, може да знае?

— Но аз не знам!

— Аз пък още по-малко — сви рамене тя.

— И отдавна ли ме следят?

— От момента на сключването на договора.

— А, да, разбира се — сети се Готовчиц и погледна първия лист, където бе написана датата.

Пак се възцари пауза. Борис Михайлович обмисляше нещо.

— Ами онези, другите? — внезапно попита той.

— Кои други?

— Онези, които виждах по-рано. Частните детективи са ме следили от осемнайсети април, ако се вярва на договора. А другите двама ги виждах много преди това. Значи не са те?

— Борис Михайлович, миналия път си говорихме, че може да са били хората, които са направили опит да оберат жилището ви. Но сега съм готова да се откажа от това предположение.

— Защо? Вече не ми вярвате, така ли?

„Хайде де, вече! — коментира наум Настя. — Не съм ви вярвала изобщо, ако трябва да бъда точна.“

— Ще ви обясня, а вие се постарайте да вникнете в думите ми. Миналия път с вас стигнахме до извода, че крадците, които са си харесали вашето жилище, са ви следили, за да изберат най-подходящ момент за обира. Направили са неуспешен опит, но тъй като не са успели да намерят това, което са търсили, са продължили да ви следят, за да повторят опита си. Нали така?

— Да, именно до този извод стигнахме — кимна Готовчиц.

— А сега, когато се изясни, че след обира са ви следили не крадци, а частни детективи, наети от жена ви…

Тя млъкна и зачака да види как ще реагира събеседникът й. Ще се опита ли да продължи логическата верига сам или ще се престори, че нищо не разбира. И ще чака Настя да изтъкне собствените си съображения, надявайки се, че те не са опасни за него. Готовчиц тръгна по втория път, с което още повече засили подозренията й.

— И какво следва от това? — попита той.

— Следва, че крадците изобщо не са смятали повторно да оберат жилището ви. И може да има само две обяснения за това.

— Какви? — Погледът му отново стана напрегнат и уплашен.

— Първо: не са искали да го правят, защото е глупаво и опасно да влизат два пъти в един и същи обект. И второ: не им е бил нужен втори опит, защото първият им е бил напълно достатъчен.

— Как така? Какво искате да кажете, защо да им е бил достатъчен?

— Защото са намерили това, което са търсили.

— Но нищо не е изчезнало от къщи! Хиляди пъти съм ви го повтарял! На вас и на Игор Валентинович. От къщи нищо не е изчезнало!

— Вие сте го повтаряли хиляди пъти, а ние сме го чули хиляди пъти. Но това не променя фактите, те си остават факти и трябва да се обяснят някак. Хайде да се опитаме да го направим и тогава може би ще разберете съмненията ми. Да започнем от първия вариант: опитът за обир е бил неуспешен, крадците нищо не са ви взели, но са се отказали да повторят. Защо?

— Как защо? Нали самата вие току-що казахте: глупаво и опасно е да се влиза втори път в едно и също жилище. Нали това бяха вашите думи? Или бъркам?

— Това бяха моите думи — съгласи се Настя. — Въпросът ми е защо нищо не са взели. Вие сте държали ценностите си на леснодостъпни места, не е било нужно никакво усилие, за да ги намерят. Може би ще ми кажете, че крадците са били неопитни?

— Ами защо не? — неохотно предположи Готовчиц.

— Аз пък ще ви отговоря, че неопитни крадци нямаше да се подготвят толкова грижливо и предварително да установяват дневния режим на бъдещите си жертви. Щом са ви следили, значи са професионалисти, а те непременно щяха да намерят и парите, и украшенията на жена ви, и книжата й, ако са търсили именно тях. Затова — ако искаме нашата първа версия да се окаже правилна — с вас ще бъдем принудени да признаем, че опитът за обир наистина е бил неуспешен, престъпниците нищо не са намерили, но…

— Какво? — уплашено продума Борис Михайлович.

— Но те не са ви следили. Да преминем към втората версия. Признаваме, че престъпниците са били достатъчно предвидливи, предварително са следили вас и по всяка вероятност — и Юлия Николаевна, влезли са с взлом в жилището ви и са взели онова, което са искали.

— Нищо не са взели — упорито повтори той. — Проверих, всичко си е на мястото.

— Борис Михайлович, миличък — усмихна се Настя ласкаво, — разберете, че се получава или едното, или другото. Или никой не ви е следил и вие грешите, или все пак от дома ви нещо е изчезнало, а вие не искате да ми кажете какво именно. Няма трети вариант. Фактите на следенето и неуспешният опит не се връзват, ама по никакъв начин! Няма логика.

— Не греша. Сигурен съм, че преди опита за обир ме следяха.

— Тогава нека признаем, че опитът е бил успешен. Нямаме друг изход.

— Трябва да има! — почти изкрещя психоаналитикът. — Трябва да има такъв изход! Знам, че ме следяха и че нищо не е изчезнало от къщи! Търсете, мислете, нали сте милиция в края на краищата!

— Борис Михайлович, бъдете справедлив. Да, ние сме милиция, но потърпевшият сте вие и всичко, което знаем, се базира само на вашите думи. Уверявате ме, че са ви следили преди обира, и същевременно твърдите, че нищо не са ви откраднали. От това, което ми казвате, не ми се получава свързана картина. И съм принудена да мисля, че или грешите относно следенето, или не ми казвате истината за обира. Ако можете да ми дадете обяснение, което да свързва в едно, тези два факта, аз съм готова да го приема и да направя всичко възможно, за да го проверя. Имате ли такова обяснение?

— Аз ли? Нямам. Нищо не разбирам. Но определено знам, че казвам истината. Трябва да ми вярвате.

„Колко банализиран израз! — помисли си Настя. — Защо някой трябва да вярва на някого? Човек трябва да се грижи за хората, които разчитат на него да спазва обещанията си, да си връща дълговете. Всичко това е ясно. Но да вярва? Никой на никого не е длъжен да вярва. А пък това е една от най-разпространените и често употребявани фрази в нашия живот. Вероятно е нещо като магическо заклинание. Ти трябва да ми вярваш и толкоз! И не са нужни никакви обяснения. Човек се поддава на магията на думите и започва да мисли, че наистина е длъжен да вярва.“

 

 

Продължителният разговор с Борис Михайлович страшно я изтощи. Настя не понасяше липсата на логика и ужасно се уморяваше, ако й се налагаше да обяснява на някого като на малоумен защо не й допада едно или друго тълкуване на фактите. Във всичко трябва да има свързаност, да има смисъл. Макар и необичаен, нетрадиционен, макар и съвсем особен смисъл, но трябва да го има. И когато не го откриваш, налага се или да търсиш изопачаване на фактите, което граничи с лъжа, или да обвиняваш себе си, че си тъп.

Още вчера, когато се прибра от работа, тя твърдо реши най-сетне да започне да прави нещо по убийството на Андреев и Бондаренко. Не можеше да се каже, че не работеха по него. Миша Доценко добросъвестно се ровеше във финансовите отчети на телевизионната компания, по цели дни и нощи висеше ту в Останкино, ту в едно здание с неясно предназначение, разположено някъде около проспект „Мир“. Там предаването „Лице без грим“ бе взело под аренда няколко помещения, включително снимачен павилион. Освен това друг служител, Коля Селуянов, преглеждаше връзките на взривените, за да изясни с каква друга дейност, освен основната — в телевизионната програма — са се занимавали те. И не е ли възможно именно тази дейност да е станала причина за убийството им. Още един детектив, Юра Коротков, проучваше данните на собствениците на всички бели жигули седмици, които в този ден бяха оставили своите автомобили близо до Останкинския телевизионен център. Проверяваше напълно възможната версия за най-обикновена грешка: взривното устройство да е било поставено не в колата, в която е трябвало. На пръв поглед всичко необходимо по случая с взривяването на колата на директора на програма „Лице без грим“ Виктор Андреев се вършеше и без Настя, но на нея мира не й даваше Уланов. Рязката промяна у него беше разбираема и обяснима. Но журналистът определено се бе променил в „неестествена“ посока. А и самата програма „Лице без грим“ вече не беше същата.

Снощи, едва престъпила прага, тя чу възбудения глас на мъжа си:

— Аска, колко жалко, че те нямаше! Гледах по телевизията такъв цирк — нямам думи! Но се сетих навреме и успях да запиша втората половина на програмата.

Изобщо не й бе интересно какъв е бил циркът по телевизията, не й се разговаряше с Алексей, не й се правеше абсолютно нищо. Но разбираше, че не бива да се държи така, че трябва да се овладее. И учтиво попита:

— Какво е станало?

— Нямаш представа! Има една програма, казва се „Лице без грим“. Ти сигурно не я знаеш, излъчват я по време, когато не си вкъщи.

— Знам я — прекъсна го Настя, вече наострила уши. — Какво е станало в нея?

— Знаеш ли я? — Алексей погледна жена си с подозрение. — Откъде? В службата да не би да гледаш телевизия, вместо да ловиш престъпници?

— Льошенка, после ще ти обясня. Какво е станало в предаването? Между другото не съм предполагала, че я гледаш.

— И то редовно — заяви Чистяков. — Когато не съм зает.

— Защо? Та тя не е скандална.

— Е, и какво от това? Душата ми се успокоява с нея. Като я гледам, си мисля: я виж ти, в нашия гаден, интригантски живот е останало нещо добро и почтено. А напоследък между другото програмата стана съвсем различна. Казвам ти — днес господин Уланов особено се отличи. Гостуваше му един народен лечител, някога страшно популярен, но през последните години доста позабравен. Явно е решил да напомни на широките народни маси за себе си и е намерил начин да се представи в програмата. Уланов го наряза като кисела краставица. Ася, трябваше да чуеш това! Искаш ли да видиш тази част от предаването, която успях да запиша?

— Добре, пусни ми я.

— Тогава първо да вечеряме, после ще я изгледаме заедно. И за мен ще е удоволствие.

— Не! — решително каза Настя. — Първо да я видим.

Алексей я изгледа учудено.

— Откъде този интерес? Там да няма нещо престъпно?

— И още как! Има два трупа — на директора на програмата и на кореспондентката. Така че хайде първо да я видим. Днес ми е интересно всичко, което се отнася за тази програма.

— Но аз съм гладен! — възмути се Льоша. — Не вечерях, за да те изчакам, като същински глупак.

— Извинявай, слънчице. — Настя примирително се усмихна и потърка буза по рамото на мъжа си. — Нека първо я видим, а после, докато вечеряме, ще я обсъдим.

Перспективата да обсъдят заедно програмата примири Льоша с мисълта, че ще гладува още известно време и той послушно включи видеото. Докато лентата се превърташе, Настя с ужас си помисли, че май е започнала да манипулира Чистяков. Толкова рядко споделя с него служебните си проблеми, а през последните седмици почти нищо не обсъждат, та заради един половинчасов разговор Льошка е готов на всякакви жертви. Каква мерзост от нейна страна! Знаеше, че много жени по същия начин използват секса, допускайки мъжете до себе си като награда за добро поведение и им отказват близост, ако искат да ги накажат за нещо. Това винаги й се е струвало отвратително и глупаво, а ето на, и тя започна да постъпва така! За да прикътка Льоша, му обеща да обсъди нещо с него. Безсърдечна гадина — това е тя! Прав е Гордеев, непростимо се е разхайтила.

На екрана се появи лицето на Уланов, той задаваше поредния въпрос на събеседника си, когото Настя веднага позна. И си спомни: да, наистина навремето името му гърмеше из цялата страна, той събираше на своите „проповеди“ многохилядни аудитории и обещаваше почти стопроцентово здраве на онези, които „го слушат“. Още в първите минути тя разбра какво става в студиото. Всеки играеше своята игра. Лечителят искаше да говори само за лечителството и за успехите си на това поприще. Докато Уланов, следвайки традициите на програма „Лице без грим“, се стараеше да покаже на зрителите какво представлява гостът му като човек — доколко е умен и образован, какви вкусове и пристрастия има, какви са характерът и навиците му. Никак не помагаше на събеседника си да развие интересните за него теми и при най-малката възможност повеждаше разговора в друга посока. И задаваше въпроси, при чиито отговори лечителят далеч не изглеждаше начетен: бил чел книги предимно като дете и юноша, нямал любими писатели или предпочитания в областта на музиката и театъра. Нито завладяващо хоби, нито прекарвал интересно почивката си. Вярно, както казваше гостът, той просто нямал свободно време да ходи на театър и да чете книги, изцяло се посвещавал на болните и страдащите, но изтънчено злобните реплики на водещия веднага насочваха телевизионните зрители към мисълта дали могат да оставят здравето си в ръцете на човек необразован и дори без елементарен собствен мироглед. С една дума Александър Уланов публично превърна бившия всенароден любимец в неграмотен шарлатанин. Личеше си, че водещият добре се е подготвил за предаването на живо. Задаваше много въпроси за отношението на лечителя към различни научни и псевдонаучни школи, включително и чуждестранни, но в отговор прозвучаваха само общи приказки за карма, космическа енергия и дух. Ставаше ясно, че гостът не чете не само художествена, но и специализирана литература и на практика няма никакво понятие нито от медицина, нито от биология, нито от химия. Гостът обаче не забелязваше това, беше изключително доволен от себе си и по лицето му току разцъфваше тържествуваща усмивка.

Зрелището наистина бе крайно любопитно, но на Настя й беше много по-интересно да наблюдава Уланов, отколкото глуповатия самозванец. Днес той още по-малко приличаше на онзи водещ, когото тя бе виждала в предаванията, заснети предварително и излъчени на запис. Нещо повече — коренно се различаваше и от времето, когато за пръв път бе водил предаването на живо. Тогава той беше равнодушен и студено дистанциран, някак отвисоко наблюдаваше опитите на кинопродуцента да изглежда по-естествено. А днес у него сякаш се бе пробудила яростна решимост да унищожи събеседника си, да го стъпче в калта, да покаже на всички неговата примитивност. „Полудял е! — ахна вътрешно Настя. — Ако се държи така, програмата ще умре моментално, защото няма да се намерят други желаещи да се подложат на такава публична екзекуция. Но как му позволяват това?“

— Е, какво ще кажеш? — весело попита Чистяков, когато лентата свърши. — Красива гледка, а?

— Красива — съгласи се тя. — Само че опасна и безсмислена.

— Защо? Сега живеем в демокрация, на медиите е позволено всичко. Хайде в кухнята, че вече ще припадна от глад.

Те бързо стоплиха яденето и няколко минути с апетит и в пълно мълчание поглъщаха цветното зеле.

— Льош, спомням се как ми казваше, че в Щатите са те канили в телевизията.

— Така беше — кимна той.

— На запис или на живо?

— И на запис, и на живо. Какво по-точно те интересува?

— Искам да разбера има ли разлика в поведението на водещия в двата случая.

— Асенка, поведението му не зависи от това, а от госта и от целта на предаването. Е, и от концепцията на програмата естествено. Ако тя като цяло е скандална, разобличителна, водещият винаги е скрито агресивен, защото трябва да превърне своя гост в отрицателен герой. Така че му задава въпросите си бързо, без да му остави време да се съсредоточи, хваща се за всяка несполучлива дума, преиначава и изопачава всичко, казано от събеседника, и така нататък. И в този смисъл за него няма никакво значение дали предаването се записва, или се излъчва директно в ефир. При всеки от вариантите той ще се държи именно така.

— А с тебе как се държаха?

— Ами горе-долу по същия начин. Всички водещи искаха да ме изкарат своенравен гений, когото в Русия не са оценили, но който няма достатъчно воля да направи решителна крачка и да скъса с омразната си родина, за да се премести в прекрасната страна на всеобщото благоденствие. Започнех ли да говоря, че в Русия отдавна съм признат и съм получил званието академик, имам собствена научна школа, оглавявам огромна лаборатория, те се правеха, че не са ме чули. Веднага ме прекъсваха и ме питаха колко години трябва да се трепя в Русия, за да спечеля толкова, колкото в Щатите ми плащат за една двучасова лекция. Отвратително беше, казвам ти.

— Защо тогава си се съгласявал да участваш в предаванията? Добре, първия път не си знаел как постъпват, но после си можел да откажеш. Нали така?

— По принцип можех, но не го направих.

— И защо?

— Първо, все се надявах, че ще бъде различно, че просто не съм имал късмет с предишния водещ, а сега нещата ще се развият другояче.

— И второ?

— Ръководството на университета, който ме бе поканил да изнасям лекции, беше заинтересовано от тези предавания и ми го намекна недвусмислено. И те имат някаква конкуренция помежду си, и за тях е важно другите им колеги да знаят, че аз изнасям лекции именно в техния университет. Не можех да откажа това на работодателите си. А сега ми обясни — откъде у теб този интерес към телевизионните интервюта?

Настя прибра чиниите в мивката, сложи на масата чаши, захар, голяма плоска чиния с бисквити, кутия портокалов чай в пакетчета. Мълчаливо се опитваше да се съсредоточи и да формулира смътните си усещания в що-годе свързана фраза, но това й се удаваше трудно.

— Разбираш ли, Льошик, безпокои ме Уланов. Предаването му стана съвсем различно, защото самият той е много променен. И аз не мога да разбера каква е причината за това. Дали е в психически шок от внезапната гибел на двамата му колеги, или лично той има някакво отношение към тяхното убийство.

— Асенка, забравяш за третия вариант, който всъщност е първи, защото е най-важният — парите! Може би Уланов и ръководителите на програмата са имали различни виждания, а сега той може да прави нещата както иска. И при това да печели.

— Обясни ми! — помоли Настя, моментално забравила за изстиващия чай.

— Ти не гледаш програмата, затова не обръщаш внимание на рекламните блокове около нея. А аз мога да ти кажа със сигурност, че през последните няколко дни тези блокове определено са повече. Докато преди се излъчваха по-малко от минута в началото на предаването и трийсетина секунди след него, сега първият блок трае около две и половина минути. Това да ти говори нещо?

— Значи народът е реагирал на разобличителния тон на предаването! — възкликна тя.

— И още как! — подзе Алексей. — Ти си свикнала да гледаш на нещата от своята камбанария, затова ти се струва, че никой освен пенсионерите и домакините не следи „Лице без грим“. Презумпцията ти е, че основната маса хора до шест часа са на работа, после до седем — на път към къщи, но това е вярно само за Москва и Петербург. На други места обаче пътуването не отнема толкова много време и работният ден за всички не е от девет до шест. Огромното мнозинство се труди на друг режим, така че в провинцията програмата се гледа. Какво ти в провинцията — и при нас, в Жуковски, е много популярна, а това е почти Москва. В моя институт всеки ден се говори само за Уланов и неговия пореден гост. Повтарят сполучливи реплики, кискат се, възхищават се. Дори хора, които по-рано не бяха чували за програмата, започнаха да гледат Уланов. А рекламодателите моментално са схванали, че броят на зрителите му рязко се е покачил. И ето го резултата. С продажбите на рекламно време се занимава специален отдел в телевизионната програма. Естествено те вероятно заделят някаква сума за Уланов и неговата група — като автори на популярно предаване.

— Но ако той се държи така, никой повече няма да му гостува!

— Какви ги говориш! — разсмя се Льоша. — Ти самата хиляди пъти си ми казвала защо е невъзможно да се победи престъпността. Всеки бандит прекрасно знае, че това, което върши, е неправилно, но е сигурен или поне се надява, че няма да го хванат. И тук е буквално същото. Човекът може да знае как се държи Уланов с гостите си, но същевременно да е сигурен, че точно с него нищо подобно няма да се случи. Че той ще излезе по-умен и от самия водещ, и от всичките му предишни събеседници. Защото онези са били абсолютни нищожества, тъпи, лишени от талант, а той — ехе! — ще им покаже какво може! Обичаен начин на мислене, уверявам те.

— Значи смяташ, че по-рано програмата е печелела пари по някакъв друг начин? — замислено попита Настя. И веднага сама си отговори: — Да, очевидно е било така. При Андреев и Бондаренко са имали друг източник на доходи, но след тяхната гибел този източник също вече не е между живите. И Уланов, за да не я закъса, е принуден да тръгне по един банален, утъпкан път — на скандалното и „жълтото“. Какво пък — постигнал е своето, след като рекламата значително е нараснала. Льоша, ей, Льоша?

— Какво?

— Защо на хората толкова им харесва да четат и слушат за това, че другите са престъпници, рушветчии, порочни или просто глупави? Никога не съм могла да го разбера. А за сметка на този патологичен интерес процъфтяват огромен брой електронни и печатни медии. Издават се някакви безумни истории за убийци, канибали, серийни насилници, извънземни, предсказатели — и народът в захлас изгълтва всичко това. Най-високи тиражи имат периодичните издания, в които на всяка страница някой е обвинен в корупция или злоупотреба. Не споря — за това трябва да се пише, но защо хората най-много обичат да четат именно такива неща? Ето това не разбирам.

— И няма да го разбереш — засмя се мъжът й. — Манталитетът ти е друг. Пий си чая, че вече съвсем изстина. За човешката страст към скандалите ще си поговорим друг път.

— А защо не сега?

— Защото е късно, време е за лягане.

— Ех, Льоша! — жално проточи Настя.

Искаше й се още да си поговори с него, за пръв път от доста време насам разговорът не я отегчаваше, дори й беше интересен. Струваше й се, че нещо се прояснява в главата й, че започват да се очертават контурите на бъдещи логически схеми. Каква глупачка е тя! Та нали винаги разговорите с Льошка са й помагали да мисли, нещо да си припомня, да гради нови догадки. Как е могла да забрави това?

— Е, хайде в леглото! — строго повтори Чистяков. — Преди да хленчиш, погледни часовника. За тебе не знам, но аз утре ставам в четири и половина. По-точно — не утре, а днес.

— Защо толкова рано? — уплаши се Настя. — Случило ли се е нещо?

— Пристига известно светило на математиката от Холандия и аз като представител на домакините трябва лично да го посрещна на Шереметиево. Между другото, Ася, напомням ти, че този професор идва за конференция, а не просто така, да си пийне водка.

— И какво значи това?

— Значи, че конференцията започва утре, ще се провежда в станция край Москва и аз няма да съм тук цяла седмица. Така че не разчитай да намериш топла вечеря, когато се прибираш от работа.

— Това е ужасно! — пошегува се Настя, несръчно опитвайки се да овладее обзелата я радост. — Ще умра от глад и ти ще трябва да се охарчиш за погребението ми.

— Няма да умреш. Ще те крепят положителните емоции. Нали виждам как се дразниш от присъствието ми! Е, ще си починеш една седмица от мен.

Лицето й пламна. Заедно са вече двайсет и две години, от петнайсетгодишни, а скоро двамата ще станат на по трийсет и седем. По-точно — Льошка вече ги навърши, а нейният рожден ден е след два месеца. За тези две десетилетия Чистяков се научи да чете мислите й абсолютно безпогрешно. Защо го обижда? Та той за нищо не е виновен. И никой не е виновен — освен нея самата.

— Льоша… — подзе тя, разбирайки, че незабавно трябва да намери някакви думи, които да снемат напрежението.

— Лягаме си, Ася, лягаме си. Ще поговорим след седмица — уморено каза Чистяков.

Едва сега Настя забеляза колко измъчено е лицето му. Вече толкова дни го глождят подозрения, терзае се от неизвестността, опитва се да разбере какво се е случило, а тя не му обръща внимание. Отбягва обясненията, мълчи, а и да казва нещо, то е само банални общи фрази, които нита могат да го успокоят, нита да смекчат душевната му болка.

Но всичко тава беше вчера. Тя си легна с натежало сърце, изпитвайки вина пред мъжа си, но не можа да надвие себе си и най-сетне да му обясни какво й се бе случило, докато него го нямаше. Не можа и толкоз. А на сутринта стана с твърдата решимост да се заеме здраво с Алексей Юриевич Уланов и хората, канени в предаването „Лице без грим“. Ето защо, след като приключи посещението си при психоаналитика Готовчиц, тя се качи в крайградската мотриса и се упъти към кинопродуцента, който бе имал лошия късмет пръв да се озове в предаването на живо заедно с непредсказуемия Уланов.