Александра Маринина
Аз умрях вчера (11)

11.

Както можеше да се очаква, Ирочка не одобри съгласието на Татяна да участва в телевизионната програма „Лице без грим“. Тя продължаваше ежедневно да гледа предаването и все повече стигаше до убеждението, че това няма да й донесе нищо друго освен стрес и разочарование. Само вреда за очакваното детенце и никаква полза.

— Ще се нервираш, ще се притесниш — убеждаваше тя Татяна. — Само погледни как се държи тоя Уланов! Не, не се извръщай, погледни, специално за теб всеки ден записвам предаванията, за да видиш къде ще попаднеш. За какво ти е това?

Татяна послушно гледаше равнодушната, разсеяна, високомерна физиономия на водещия от телевизионния екран. Слушаше нервното, несвързано мънкане на поканените гости и си мислеше на какво унижение са готови да се подложат хората, когато това може да им донесе пари. Но тя не се страхуваше от Уланов, защото той не й беше нужен заради рекламата, а заради нейната работа. Ала изобщо не беше нужно зълва й да знае това.

— Ира, обещавам ти, че няма да се нервирам — увещаваше я тя. — Тези хора не се чувстват спокойни, защото искат да направят добро впечатление, а Уланов им пречи, потиска ги със своето високомерие и студенина. С мен всичко ще бъде различно.

— Че защо пък различно? — мнително примижаваше Ирочка. — Ти какво, не искаш ли да направиш добро впечатление? Нали точно затова ще участваш в предаването?

— Разбира се, че не — смееше се в отговор Татяна. — Проумей разликата между мен и тези хора. Тях никой не ги познава и те трябва да се изтъкнат, за да привлекат вниманието към работата, която вършат. Да я рекламират. Колкото по-сполучливо покажат себе си, толкова повече интерес ще има към работата им. Аз не се нуждая от реклама, защото и без това има хора, които харесват книгите ми, и те ще ги четат, независимо как ще изглеждам на екрана. А онези, които не ги харесват, няма да станат мои почитатели дори да изглеждам като суперзвезда в предаването на Уланов. На тях не им допада стилът ми или пък по принцип не обичат криминални романи и от моята личност тук вече нищо не зависи. Целта на участието ми в програмата е една-единствена: да помогна на продуцента, който иска да направи филм, и на Настя, която се нуждае от добри отношения с този продуцент — това е всичко. И после, скъпа моя, не забравяй: имам огромен опит в общуването с хора, настроени към мен повече от негативно. Уверявам те, този арогантен Уланов е невинно дете в сравнение с моите следствени.

Това, разбира се, не успокояваше Ира, но тя се затрудняваше да намери контрааргументи. Опитваше се да търси помощ у Стасов, но той само разперваше ръце и казваше, че не може да влияе на жена си.

— Следователите, Ирусечка, са ужасно независими същества и не могат да понасят някой да ги притиска — измъкваше се с шега той. — Те сами решават всичко и на никого не позволяват да се намесва в този велик процес. Професионална деформация.

Всеволод Семьонович Дороган реши да поеме всичко в своите ръце, за да не се провали начинанието, и лично да откара Татяна в студиото, откъдето интервюто трябваше да се излъчва пряко.

— Предаването започва в седемнайсет и четирийсет, но ние трябва да сме там в четири — предупреди я той.

— Защо толкова рано?

— За да може водещият да ви опознае. Освен това трябва да ви гримират, а на оператора ще е нужно време да пригоди камерата към вас или вас към камерата.

Това съвпадаше с намеренията на Татяна. Колкото повече време прекара в компанията на Уланов, толкова по-добре. Наистина процесът на подготовката й отне маса сили и време, защото Ирочка, примирена с неизбежното, настояваше поне Татяна да бъде облечена елегантно и скъпо.

— Ти не си случайна жена! — повтаряше тя вечерта преди предаването, докато ровеше в гардероба и хвърляше на кревата закачалки с рокли и костюми. — Трябва да изглеждаш достойно, като преуспяваща писателка.

— Каква ти преуспяваща! — уморено отвръщаше Татяна. Тя не се чувстваше много добре и суетнята на Ирочка й изглеждаше дразнещо натрапчива. — Аз съм обикновена следователка, а не литературно светило.

— Аха, ама не искаш да бъдеш следователка, нали криеш това от обществеността? И как ще те възприемат зрителите, ако се появиш на екрана по някаква мърлява жилетка?

— Както искат, така да ме възприемат. Ирка, не ме тормози, това не е най-важното в живота ми.

— Не, най-важното е! — упорстваше Ира, докато ровеше в купчините дрехи.

Татяна мълчаливо я наблюдаваше от кревата, където лежеше, измъчвана от главоболие. Всъщност Ира има известно право, мислеше си тя, наистина ми е безразлично как ще изглеждам на екрана, но никак не ми е безразлично каква ще ме види Уланов. Нали трябва да работя с него. Първият контакт ще бъде съвсем кратък, по-малко от два часа преди предаването, после половин час разговор пред камерата — и толкоз. През това време трябва да науча и видя достатъчно, за да продължа работата си с него. Или да не я продължавам. След утрешната среща ще трябва да взема решението, така че ще е необходимо да използвам тази среща максимално, до последната секунда. Май наистина е добре да помисля за външния си вид.

— Ируска, поспри се малко — помоли тя, намръщена от поредния пристъп на главоболието, стиснало като нажежен обръч главата й. — Потърси нещо от миналата година.

Ира се смая, бавно постави на кревата до Татяна поредната закачалка с нова лятна рокля и я погледна със съчувствие:

— Защо ти е миналогодишно? Та на теб всички дрехи са ти малки, нищо не ти става.

— Именно. Намери нещо, под което коремът ми да изпъква. Нека всички разберат, че очаквам дете. Трудно се намира човек, дето ще обиди бременна жена.

— Искаш да предизвикаш съжаление? — недоверчиво примижа Ира. — Мислиш, че Уланов ще те пощади?

— Или ще ме пощади, или няма. Искам да проверя.

— Защо? Какви са пък тия експерименти?

— Ира, все пак аз съм човек писател. Е, не кой знае какъв, но все пак писател… Трябва да събирам материал, и то не само във вид на факти, но и като човешки типове, характери. Време е да започна да мисля какво ще представлява следващата ми книга.

— Ти първо допиши тази, Агата Кристи такава! — връцна се Ирочка.

— Ще я допиша, не се тревожи. Я измъкни онова небесносиньо поло, ако обичаш. Да, да, това. И онази — синята пола!

— Полудяла си! — промърмори Ира, но все пак извади дрехите. — С тях ще изглеждаш като застреляна. Ще ги премериш ли?

— Утре — въздъхна Татяна. — Всичко ще направя утре. Уморена съм.

— Ето виждаш ли — отново подхвана любимата си тема зълва й, — не биваше да се съгласяваш. Уморяваш се, трябва добре да си почиваш, а ти се хвърляш в някаква съмнителна авантюра.

И така спориха, докато се разотидоха по стаите си, за да си легнат. На сутринта Татяна отиде на работа, а в три и нещо дойде да я вземе Дороган. Преди това не бяха се виждали и физиономията, която направи кинопродуцентът, когато видя прочутата писателка Томилина, беше, меко казано, твърде изразителна. Тромавата дебелана с изпъкнал корем и бледо, подпухнало лице изобщо не приличаше на симпатичната жена, чиято усмивка грееше от лъскавите обложки на книгите й. След като с усилие се намести във високото купе на автомобила му, с който беше дошъл да я вземе, тя заяви:

— Уважаеми Всеволод Семьонович, трябва веднага да се разберем с вас, за да няма после недоразумения. Уланов знае ли истинското ми име и къде работя?

— Мисля, че нищо не знае за вас — весело реагира продуцентът. — Не се обиждайте, но ми се стори, че чу името ви за пръв път, когато му се обадих по телефона.

— Е, прекрасно. Пред кого друг сте споменавали, че съм следовател?

— Ами май пред никого. — Той се замисли за няколко секунди, после добави, вече по-уверено: — Определено пред никого.

— Откъде имате телефонния ми номер? Нали ми се бяхте обадили преди два месеца, спомняте ли си?

— Съпругът ви ми го предостави, помолих го. По-точно, стана другояче. Обърнах се към него с молба да ми даде възможност да се свържа с вас и той сам набра номера и ми подаде слушалката. Разговарях с вас от кабинета му в „Сириус“. Защо питате?

— Питам, защото искам да запазя характера на своята работа в тайна, и на първо място от господин Уланов. Там, където живеете, всички ли знаят, че се занимавате с кинобизнес, че познавате много режисьори и имате отношение към производството на филми?

— Ах, за това ли говорите? — Дороган оглушително се разсмя. — Да, естествено, сега ви разбрах. Тормозят ме с молби млади хубавици и техните родители. А вас кой ви тормози? Почитатели?

— Не, по-скоро хора с проблеми. В началото бях толкова глупава, та не криех, че съм към Министерството на вътрешните работи, и в резултат буквално ме обсаждаха с молби да помогна за някое дело или да повлияя на други следователи, съдии и дори прокурори. Така че се принудих да мина в дълбока нелегалност. Имаше и такива, които настояваха лично да ми кажат какво им харесва и какво не в моите книги. Те не искат да разберат, че няма да пиша другояче, защото творя така, както на мен ми харесва, както аз чувствам нещата. А ако на тях не им допада, да не ме четат, никой не ги кара насила! Всички читатели са различни, и всички писатели са различни. Всеки автор си има свой читателски контингент, на който са по сърце именно тези книги, и слава богу, че е така! А да се стараеш да се съобразяваш със забележките и желанията на всички без изключение — това е глупаво и безперспективно. Ще ме харесват онези, с чиито желания се съобразя, и веднага някой друг ще престане да ме харесва. Това е безкраен процес. Нито един автор не може да се харесва поголовно на всички.

— Ясно. Значи няма да казваме на Уланов „ужасната истина“?

— На никого няма да я казваме. И имайте предвид, Всеволод Семьонович, аз съм рядко безжалостно същество. Ако информацията изтече от вас, няма да получите права за екранизация. Дори да поканите най-добрия режисьор и холивудски звезди, дори това да е филм с шансове за „Оскар“, няма да ви дам правата.

— Не искате слава ли? Никога няма да повярвам.

— Искам спокойствие. Имам твърде много грижи, за да ги увеличавам с неблагоразумни постъпки.

Тя се облегна назад и протегна крака. Вярно, човек трудно се качва в такава кола, но пък се седи удобно. Дороган отби в една пресечка и спря пред портал с чугунени врати.

— Пристигнахме, Татяна Григориевна.

Посрещна ги симпатично младо момиче с приветлива усмивка и ги поведе.

— Не се притеснявайте — чуруликаше тя, леко пърхайки нагоре по стълбището. — Александър Юриевич е много добър водещ, той обича гостите си и не ги обижда. Всичко ще мине прекрасно.

„Вече видях колко обича гостите си — мислеше си Татяна, която едва успяваше да я следва нагоре. — Този творчески колектив има доста своеобразна представа за любовта.“

— Гледали ли сте нашето предаване? — попита момичето.

— Не.

— Нито веднъж?

— Не, не съм имала случай.

— А някой ваш познат не го ли е гледал?

— Да, една моя близка постоянно следи „Лице без грим“.

— И какво казва тя? Харесва ли й?

— Харесва й — усмихна се Татяна. — Казва, че вашият водещ никак не обича гостите си и постоянно ги унижава.

— О, какво говорите! — притесни се момичето. — Това изобщо не е така. Насам, моля, влизайте. Дайте си шлифера, ще го окача. Седнете, Александър Юриевич ще дойде ей сега. Чай, кафе?

— А имате ли минерална вода? — попита Татяна и си съблече шлифера.

— Разбира се, сега ще донеса. А за вас? — обърна се тя към продуцента.

— За мен кафе, по-силничко! — гръмогласно заяви Дороган и се разположи до дългата маса, сякаш беше у дома си.

Татяна не седна. Тя отиде до прозореца и застана там, опряла длани в кръста си. Навън валеше. Виж ти, не беше забелязала, докато пътуваха с колата. Кога ли е заваляло? Вече е месец май, празниците отминаха, дърветата се покриха с богата зеленина, пролетта скоро ще свърши, идва лято. Животът си върви, а тя, Татяна, не го забелязва, потънала в ежедневието, в нечии нещастия, трупове, изгубени пари, сълзи, обиди. И в собствените си мисли за бъдещото си майчинство. Защо е тук, в тази празна чужда стая, в очакване на неприятен, лош човек? Нима нейният живот и времето й дотолкова нямат никаква ценност, че може да ги пилее напразно, ей така, за всякакви глупости?

Зад гърба й вратата скръцна. Татяна се обърна и видя жена на трийсетина години, елегантна, с добре поддържано красиво лице. Носеше голяма кутия. Жената се стори на Татяна смътно позната, но колкото и да се мъчеше, не можеше да си спомни откъде. Или просто я беше виждала някъде? Но къде?

— Седнете, моля — хладно произнесе жената с кутията, — ще ви гримирам.

— Задължително ли е?

— Не искате ли? — Гласът й поомекна. — Повярвайте ми, по-добре да ви гримираме. Дори водещият се гримира. Камерата е безпощадна.

— Добре — въздъхна Татяна и се отпусна на неудобния корав стол. Гримьорката сложи кутията на масата, застана пред нея и започна внимателно да изучава физиономията й. После взе овална гъбичка и фон дьо тен.

— Какво имате върху лицето си? — попита тя. — Някакъв фон?

— Не.

— Това е добре. Кожата ви е прекрасна. На екрана ще изглеждате като първа красавица.

Тя започна работа. Татяна седеше с притворени очи, потънала в своите невесели мисли. Отново скръцна вратата, но този път тя не можа да види кой влиза, защото в момента гримьорната полагаше сенки върху клепачите й.

— Добър ден, Татяна Григориевна — разнесе се приятен мъжки глас.

Татяна го позна, беше го чувала всеки път, когато Ирочка я караше да гледа записаните на видео предавания на Уланов.

— Добър ден — смотолеви тя, без да отваря очи.

— Всеволод Семьонович, радвам се, че ви виждам. Благодаря ви, че ни доведохте такава забележителна писателка. Това е голяма чест за програмата ни. Здравей, Леночка!

— Привет, Саша! — отговори гримьорната, без да прекъсва работата си.

— Татяна Григориевна, бих искал да ви задам в предаването на живо редица въпроси, нека поговорим за тях.

— А за какво ще си говорим в ефир, ако обсъдим всичко още сега? — попита тя.

— За същите неща. Ще ви задам въпросите си, а вие ще ми кажете кои от тях ви изглеждат интересни, а на кои не искате да отговаряте. Тогава няма и да ви ги питам, за да не губим време. Защото това е предаване на живо, всяка секунда е ценна.

Татяна се напрегна, беше й неприятно да разговаря с човек, когото не вижда. Със затворени очи се чувстваше много уязвима, сякаш бе гола.

— Александър Юриевич, трябва да говорите предимно за произведенията на Томилина и за перспективите за екранизация — веднага се намеси Дороган, който нито за миг не забравяше за какво е тук. — Нали така се бяхме разбрали?

Но Уланов сякаш не чу тези думи.

— Кажете, не ви ли обижда фактът, че хората четат криминални романи, включително и вашите, предимно в метрото, някак между другото, защото това е литература от второ и дори трето качество, която не изисква сериозно отношение?

Татяна отвори очи и понечи да се извърне с лице към събеседника си, но гримьорката веднага се развика:

— Не, не, затворете очичките, още не съм свършила!

Татяна послушно изпълни нареждането, като с усилие на волята потисна раздразнението си. Не биваше да си показва рогцата, рано беше.

— А може ли да говоря? — попита тя гримьорката.

— По-добре недейте. Саша, не й досаждай, докато работя. Остана ми още мъничко.

— Добре — сговорчиво се съгласи Уланов. — А къде е кафето? Защо още не са го донесли?

— Татяна Григориевна поиска минерална вода — отново се обади Дороган, който явно бе поел ролята на защитник и пазител на интересите на известната писателка.

В този момент вратата отново се отвори.

— Ау, Александър Юриевич, вие сте вече тук? — чу се гласът на онова момиче. — За вас чай, нали?

— Да, ако обичаш.

Най-сетне гримьорната направи крачка назад и критично огледа получения резултат. Нещо не й хареса, защото взе четката и още няколко пъти докосна челото и брадичката на Татяна.

— Е, сега вече е добре — доволно каза тя. — Ще ви сложа червилото непосредствено преди началото, нали и без това сега ще пийнете нещо.

— Нека поне да погледна какво направихте от мен — помоли Татяна.

Гримьорката й подаде огледало. Какво пък, това беше добре свършена работа, не можеше да се отрече. В огледалото Татяна се видя с осем години по-млада. Кожата бе придобила естествения си цвят, бе станала матова и нежна, а не болезнено бяла. Торбичките под очите бяха изчезнали, а самите очи бяха станали големи и изразителни. Дори по-добре очертаният овал на лицето й придаваше по-млад вид.

Без да продума, тя остави огледалото и се обърна към Уланов. Той беше почти същият, какъвто го бе виждала на екрана. Почти, защото сега у него ги нямаше студенината, надменността и безразличието, които толкова плашеха нежната Ирочка. Пред Татяна седеше обикновен мъж на около четирийсет, с приятно лице и дружелюбна усмивка.

Добре де, ще потърпя, реши тя, още не е време да си показваме ноктите. Той ми е нужен, този приятен добричък Уланов, който уж обичал гостите си. Знаем я ние тази обич. Подмамва ги като мишки в капан с безплатно сиренце, гостът се отпуска, разнежва се и наивно си въобразява, че пред камерата всичко ще бъде също тъй симпатично, както около тази маса в непринудения разговор пред чашката кафе. Да, ама не. Неприятни изненади очакват всеки гост в предаването, който се е отпуснал и не е готов за скок.

Татяна се постара да се усмихне колкото може по-приветливо.

— Такъв сте били значи вие, Александър Уланов — загука тя, като вложи в гласа си всичката женственост, която й се намираше. — Приятно е да ви види човек на живо, а не на екрана.

— Благодаря. Значи можем да се върнем към нашите въпроси?

— Да, моля. Та какво ме попитахте? Повторете, ако обичате.

— Не ви ли е обидно, че хората смятат криминалните романи за литература трето качество и ги четат предимно в метрото и в крайградските мотриси?

— Обидно ми е — без да й мигне окото, каза Татяна. В главата си имаше съвсем друг отговор, но още не му беше дошло времето.

— Ами може би има смисъл да се преквалифицирате и да започнете да съчинявате нещо друго, по-сериозно? Например големи философски романи като на Сартър или Хесе. Обичате ли Сартър?

— Сартър ли? — Тя се престори, че се мъчи да скрие неграмотността си. — Ами общо взето… А какви други въпроси имате?

— Вие сте преуспяваща писателка. Смятате ли се за заможен човек?

— Ами как да ви кажа… Не особено. Издателите плащат малко.

— И от какво живеете?

— От доходите на мъжа ми. Както е редно за една омъжена жена.

— Значи не пишете книги заради пари?

— Не, по-скоро за удоволствие.

— А съпругът ви, който ви издържа, не се ли дразни от вашата популярност и слава? Защото вероятно той е честолюбив.

— Ама ние какво, в предаването мъжа ми ли ще обсъждаме? — озъби се Татяна.

— Да — отново се обади Дороган, — отдалечаваме се от темата, Александър Юриевич. Обещахте ми да поговорите за екранизациите.

— Разбира се. Татяна Григориевна, иска ли ви се по вашите книги да се снимат филми?

— Че на кой писател не му се иска? — отново се усмихна тя, широко и радостно.

— Не знам. — Уланов разпери ръце. — Мисля, че на Хемингуей например не му се е щяло много. Прозата му е пълна с усещания и потоци на съзнанието, това трудно се поддава на екранизация. Вероятно вашите книги не са такива?

— Не са — съгласи се тя. — Криминалните романи са друг жанр.

— Ще имате ли нещо против да развием тази тема по време на предаването?

— Моля, защо не. А какви са другите ви въпроси?

— За вашите политически убеждения. За отношението ви към ситуацията в страната и към нашата днешна власт.

— Какво е отношението ми ли? — Тя се замисли. — Добро е.

— Тоест всичко ви харесва и задоволява? — уточни Уланов.

— Да, задоволява ме.

— И работниците, които месеци наред не получават заплата? И финансовите злоупотреби, които процъфтяват? Или смятате, че това е допустима цена за порядките, които ви позволяват да издавате не по една книга на година, както някога, а по няколко, дори при положение че не сте член на Съюза на писателите?

— Как да ви кажа… — Тя впери очи в тавана и изписа на лицето си мисловно усилие.

— Добре, ще поговорим за това пред камерата! — решително каза Уланов. — Момченце ли очаквате или момиченце?

Смяната на темата бе толкова рязка, че в първия момент Татяна се обърка. После схвана, че това е част от спектакъла и се успокои. Ами да, Уланов я поразпита, за да определи за себе си нивото на интелекта й и си набеляза въпросите, с които ще я размазва пред многохилядната зрителска аудитория. А сега може да си поговорят за нещо неутрално, приятно, та тя да тръгне за студиото спокойна и убедена в благоразположението на водещия към нея.

— Каквото се появи, такова да бъде — отговори тя неопределено.

— А вие какво си пожелахте?

— Мъжът ми иска момченце.

— А вие?

— На мен ми е все едно. Мъжът ми иска момче, защото вече има момиченце от първия си брак, а аз просто искам да родя дете от любимия си мъж. В такъв случай полът няма значение.

— Сигурно късно сте се омъжили?

— Не, защо, за пръв път се омъжих на осемнайсет години, едва ли може да се сметне, че е било късно.

— Значи това ви е втори брак?

— Трети.

— Господи! — възхитено подсвирна Уланов. — И два пъти сте се развеждали?

— Да. Бог ме опази от вдовство, и двамата ми бивши съпрузи са живи и здрави.

— Навярно сега се късат от яд, че са се разделили с вас. Вие сте знаменитост.

— Едва ли. И двамата се радват на благополучие, единият процъфтява в чужбина, има собствен бизнес, вторият, доколкото ми е известно, също не е бедняк. Едва ли имат повод за подобни съжаления.

— А, недейте така — възрази Уланов, — бизнесът си е бизнес, а славата или поне близостта до нея е съвсем друго нещо. Бившите ви съпрузи не се ли опитаха да си ви върнат, след като станахте толкова невероятно популярна?

— Опитаха се — тя отново се усмихна, този път кокетно и леко глуповато, — но не след, а преди това. Искаха да се върна при тях не като известна писателка, а като жена и съпруга.

— Трябва ли да разбирам, че не сте им били вярна?

— Откъде пък ви хрумна това? — смая се Татяна, този път съвсем непресторено.

— Как откъде! Щом сте омъжена за трети път, значи по време на всеки предишен свой брак сте имали близки отношения с друг мъж. Вярно, това са били сериозни отношения, водещи до следващ брак, но фактът на изневярата не може да се отрече.

— Може. Може да се отрече, Александър Юриевич! Вие сигурно няма да ми повярвате, но с втория и с третия си съпруг се запознах вече като разведена. Разбрахте ли сега?

— Тоест искате да кажете, че при развод не сте се оттегляли на предварително подготвени позиции? — Сега вече той не можеше да скрие изненадата си. — Разделяли сте се с всеки от съпрузите си, без да имате никакви перспективи за нов брак?

„Всичко е ясно като бял ден!“ — с вътрешен присмех си помисли Татяна. Господин Уланов е жертва на разпространената заблуда, според която всяка жена трябва да бъде омъжена на всяка цена, и не е в състояние да разбере как можеш да напуснеш съпруга си не за да отидеш при любовник, а просто така, да тръгнеш без посока. Според него в такъв случай не аз съм напускала съпруга си, а той ме е изоставял, но щом ме е изоставял, значи съм била за боклука и тогава е абсолютно неразбираемо откъде са се взели вторият и третият съпруг. „Вероятно като ме гледа такава дебела и тромава, не може да проумее как така съм толкова смела. Според неговите представи жена като мен трябва с две ръце да се вкопчва в съпруга си, защото никой друг няма дори да я погледне. А на него сигурно му харесват изящни стройни дами и дори през ум не му минава, че има мъже, които си падат именно по жени като мен. Ако знаеше колко много са тези господа, навярно щеше да получи удар. Защо ли огромното мнозинство от хората смятат своите вкусове за образци и единствено правилни?“

— Е, Татяна Григориевна, време е да вървим в студиото. Лена, нанеси последните щрихи — обърна се Уланов към гримьорната, която по време на техния разговор бе седяла в ъгъла с чашка кафе в ръце. — Направи и моето лице.

Лена дълго и придирчиво избира червило за Татяна, после сложи фон дьо тен и пудра на водещия. Всички заедно излязоха от стаята и тръгнаха по дълъг коридор. Татяна отначало се опита да запомни пътя, но много скоро се отказа: и без това беше невъзможно да се ориентира в многобройните завои и преходи от стълбище към стълбище.

В студиото беше горещо и задушно. Настаниха я в неудобен фотьойл пред неудобна ниска маса и я оставиха сама. Наоколо се суетяха операторът и осветителят. Чрез поставено в ухото му апаратче Уланов контактуваше с невидимия режисьор и сякаш Татяна на никого не бе потрябвала. Тя се постара да се съсредоточи и за да не си губи времето напразно, да обмисли и анализира впечатленията си от Уланов.

 

 

Ирочка Милованова, родната сестра на един от бившите съпрузи на Татяна, се луташе из къщи и място не си намираше. Просто обезумяваше от тревога заради снаха си и безпощадно се упрекваше, задето не бе съумяла да откаже Таня от това глупаво, рисковано и всъщност абсолютно ненужно начинание. Горе-долу един час преди началото на предаването Ира разбра, че не може да стои сама и се обади в службата на Стасов.

— Владик — примоли му се тя, — хайде прибери се, моля ти се.

— Че защо? — недоволно отвърна Владислав.

Ира чуваше гласове от кабинета му, изглежда, там имаше много хора.

— Скоро ще започне предаването — обясни тя. — Ела си да гледаме Таня заедно.

— Аз ще го гледам тук. Извинявай, Ируся, при мен има хора.

Стасов затвори телефона. Ирина преглътна сълзите, но се постара да се успокои. Така де, какво толкова страшно има — няма да изядат Татяна я! Уланов ще я посръфа и ще я пусне. Не, все пак е страшно. Ами ако Татяна се притесни? Ира беше чувала, че от силно вълнение се случват дори преждевременни раждания.

За да се поразсее, тя започна да приготвя тестото за поредния млин. Нейните млинове ставаха страхотни, само дето Татяна вечно опяваше, че не бивало да яде тестено, но не й стигаше волята да се въздържи и да не опита пирожките на Ирочка. Когато до предаването останаха десетина минути, Ира разбра, че е объркала пропорциите и безвъзвратно е погубила тестото. Избърса с опакото на ръката си бликналите от яд сълзи и ожесточено изтърси съдържанието на паницата в голяма найлонова торба, която веднага изхвърли на боклука.

Пет минути преди започването тя вече седеше пред телевизионния екран, очаквайки с ужас позора на Татяна. Последното, което успя да си помисли, преди на екрана да се появи познатият надпис, беше: „Така и не успях да опека млина. Скоро Стасов ще се прибере гладен, с какво ще го нахраня?“

Тя се изуми колко великолепно изглеждаше Татяна. Матовата снежнобяла кожа грееше от младост и здраве, очите бяха големи, топли и лъчисти, устните — сочни и потрепващи от готова да се разлее по лицето усмивка. Татяна сякаш ни най-малко не се вълнуваше, напротив, предстоящото просто я забавляваше. Ира леко си поотдъхна. Може пък всичко да мине добре?

Първите една-две минути минаха в спокойна размяна на кратки реплики, водещият представяше гостенката, Татяна кимаше и мило се усмихваше. А после изрече един въпрос, от който Ирочка насмалко не припадна.

— Татяна Григориевна, вие сте образована, интелигентна и съм сигурен, че четете и обичате хубавите сериозни книги. Същевременно обаче пишете второкачествена литература. Сигурно погазвате собствения си вкус в името на парите?

— Драги мой — усмихна се в отговор Татяна, — литературата не се дели на качества, също както есетрата не може да бъде повече или по-малко прясна. Още Воланд, ако си спомняте, беше казал, че есетрата има само една преснота — първа, която същевременно е последна. Литературата не може да бъде първо, второ или пето качество. Или е литература, или не е — и толкоз! Ако не можете да ме разберете, ще го кажа още по-простичко: една книга или става за четене, или не става. Щом се чете не само от самия автор и редактора, а от още поне десет души, които изпитват удоволствие от това, значи си е струвало тази книга да бъде написана. Ако пък авторът е толкова неграмотен и бездарен, че освен него, никой не иска да погледне творението му, тогава вдигам ръце. Това наистина не е литература. За всичко останало може да се спори. Е, какво, Александър Юриевич, ще спорим ли?

„Какво става? — недоумяващо си помисли Ира. — Тя се държи като на разпит в собствения си служебен кабинет. Да не е забравила, че е в телевизията? Кошмар!“

— Няма да спорим — веднага се окопити Уланов. — Ще формулирам въпроса си иначе: Не ви ли е обидно, че книгите ви се четат обикновено в движение, тоест в метрото, от скука, колкото да се убие времето, докато човек пътува?

— А вие какво четете в метрото? — попита Татяна.

— Аз ли? — Уланов май леко се пообърка. — Аз отдавна не пътувам с метрото.

— Кола ли имате?

— Да.

— Тогава откъде знаете какво именно четат пътуващите?

— Чувам от хората. Това е общоизвестен факт.

— Драги мой, вашата доверчивост ще ви погуби — снизходително каза Татяна. — Никога не вярвайте на нещо, което не сте видели с очите си. Тъй като аз постоянно пътувам с метрото, мога напълно отговорно да ви заявя, че пътниците четат най-различна литература, включително много сериозна. Като се започне от учебници и специализирани пособия и се свърши с Библията и Тората. Как мислите, Господ би ли се обидил, ако чуеше, че някой човек всяка свободна минута грабва Библията, за да прочете още една страница от Неговото учение?

— Тоест вие се поставяте на едно равнище с Всевишния, защото хората всяка свободна минута грабват и вашите книги? — моментално я парира Уланов.

Сърцето на Ира примря, дори дъхът й секна. „Ах, гадино такава! — ядно си помисли тя. — Какъв проклетник си бил само!“

— Защо, откъде ви хрумна това? — По лицето на Татяна се изписа такова искрено смайване, че дори Ира повярва в него.

— Ами вие самата казахте, че пътуващите в метрото и във влаковете четат и вашите книги, и Божественото писание.

— Не съм казала това. Четат Писанието — това е вярно. Но не съм виждала там хора с мои книги в ръцете. А вие виждали ли сте?

„Охо, страшна е! — възхити се Ира. — Браво, Танка! Всеки ден ми докладва колко души с нейните книги била видяла във вагоните. Дори понякога сравняваме кой е видял повече такива — тя или аз. Но Уланов току-що каза, че не пътува с метрото, така че няма какво да възрази. Сега не може и да се позове на нечии думи, Таня вече му се скара заради излишната доверчивост. Май е била права, като ми довери, че не се страхува от никакви улановци. Следствената практика не е лукова глава. Какво, Уланов, натриха ли ти носа? Сега не знаеш какво да отговориш…“

— Но все пак не можете да отречете, че криминалето далеч не е философски роман. Защо напоследък нашите съграждани са така привлечени от лекото четиво и пренебрегват сложните произведения? Не ви ли се струва, че ниското ниво на културата и образоваността спомага на литературната нива да процъфтява всеки, който си пожелае, дори псевдоавтори?

— Хайде да не слагаме всички в един кюп. Съгласна съм, че криминалето не е философски роман, също както запорожецът не е ферари. И какво от това? Да не произвеждаме запорожци и всички в стройни редици да хукнем да си купуваме ферарита? Вярно, ферарито е по-престижно и по-хубаво, но на някого може просто да не му хареса неговият дизайн. На мен например не ми харесва.

— Харесва ви запорожецът, така ли? — ехидно кимна Уланов.

— Не, харесва ми марката „Макларън“. Но това пак не означава, че искам да се возя на тази кола. Обичам да я гледам, дизайнът радва очите ми, но тя изобщо не е пригодена да вози не твърде млади бременни жени като мен.

По физиономията на Уланов Ира видя, че той не е разбрал нито една дума и тържествуващо се усмихна. Естествено той дори не я е чувал тази марка — „Макларън“. Сам си е виновен, търсеше си го, не биваше да злобее с този запорожец.

Татяна Образцова знаеше всичко за колите. Дори неща, които някои специалисти не знаеха. Ира си спомняше, че снаха й няколко пъти бе работила по дела за финансови афери в сферата на търговията с вносни коли, а занимаваше ли се с нещо, тя го правеше задълбочено.

— Да се върнем към нашата тема — междувременно продължаваше Татяна, сякаш именно тя бе водещата, а Уланов — поканеният гост. — За да приключим с този въпрос, ще кажа: смятам, че никой, включително и вие, Александър Юриевич, няма право да обсъжда публично въпроса за категориите и качеството на литературата, както впрочем и на всички други произведения на изкуството. По този начин оскърбявате огромен брой хора, които имат свой собствен вкус, различен от вашия. Ако лично на вас не ви харесват криминалните романи, готова съм да си поговорим за това и да изслушам личните ви претенции към жанра и в частност към моите книги. Но то не означава, че имате право да смятате читателите, които са на друго мнение, за хора с лош вкус. Е, слушам ви, драги мой. С какво толкова не ви харесват криминалните романи, включително написаните от мен?

Ира почувства, че я напушва смях. Напрежението я поотпусна, тя разбра, че Татяна напълно владее ситуацията и води разговора така, както иска тя, а не — Уланов.

— Какво пък, щом смятате за неприлично да се обсъжда въпросът за вкуса — обаятелно се усмихна Уланов, — нека поговорим за вас, писателката Татяна Томилина.

„Измъкна се, гадчето! — ядоса се Ира. — Сигурно няма какво да каже, през целия си живот не е прочел нито един криминален роман, затова не може да критикува. Назубрил е като папагал една-единствена истина: криминалето е бунището на литературата, не е достойно за истинския интелектуалец, то е второкачествено четиво. И сега я повтаря където завари, надува се с изискания си вкус. А всъщност нищо не знае за криминалните романи.“

— Написали сте вече петнайсет книги, но все още не съм гледал филми по ваши произведения. Защо киното не проявява интерес към творчеството ви?

— Кой ви е казал, че не проявява? Интересът на кинематографистите към книгите ми е много голям.

— Значи има надежда в най-близко време да видим вашите произведения на екрана?

— Не, Александър Юриевич — Татяна въздъхна и виновно разпери ръце, — няма никакви шансове. В близко време няма да видите никакви киноверсии.

— И защо?

— Не искам книгите ми да се екранизират. Нещо повече — със сигурност знам, че един московски продуцент вече е започнал да преработва първия етап, за да направи цикъл филми по моите книги. Правата за произведенията не са му предадени, работата върху филма се извършва нелегално и ако филмът излезе, аз ще се обърна към съда. Надявам се, че този продуцент сега ме чува и ще направи всичко възможно впоследствие да не получи неприятна изненада.

— А защо сте против екранизацията? Обикновено писателите искат произведенията им да заживеят втори живот в екранен вариант, това е нещо нормално.

— Не искам да бъда разбрана неправилно, но мога да ви приведа много примери, когато книги, написани от изключително талантливи автори, изобщо не стават за кино. Нали вие няма да спорите с мен, че Хемингуей например е бил невероятно талантлив, но аз нещо не виждам екранизации на книгите му, макар че той е написал доста. Разбира се, не се сравнявам с този велик майстор на перото, но досега не съм изпитвала желание да видя екранизация на книгите си. Макар че, повтарям, интересът сред кинематографистите е много голям, буквално ме обсипват с предложения — кое от кое по-интересни и изгодни.

Татяна говореше бавно, без да откъсва поглед от Уланов. Тя почти дословно повтаряше неговите собствени думи, изречени половин час преди предаването, и сега чакаше да види как ще реагира. Ще се смути ли? Ще се ядоса ли? Ще се разсмее ли? Та нали той си беше подготвил тази тирада, за да „захапе“ Татяна, а тя нахално и с мила усмивка му открадна подготвеното оръжие, което той толкова непредпазливо остави без надзор.

Уланов обаче не се смути, все пак беше професионалист и Татяна оцени това по достойнство.

— Но можете ли поне да назовете името на продуцента, който нелегално подготвя филм по вашите книги?

— Мога. Казва се Дороган. Всеволод Семьонович Дороган.

— И значи щом филмът излезе на видео, вие незабавно ще го дадете на съд? — уточни Уланов.

— Незабавно — потвърди Татяна.

— И какво ще трябва да направи съдът?

— Като начало ще бъдат иззети всички копия на филма. Разбира се, вече продадените касети ще си останат у закупилите ги, но всичко останало ще бъде иззето и най-вероятно унищожено.

— Е, ясно е, приятели! — Сега Уланов гледаше не към Татяна, а право към камерата. — Още щом видите да се продава филм, снет по произведения на Татяна Томилина, побързайте да си го купите, докато не е станало късно, тоест докато авторката не се е обърнала към съда. Ако не го направите веднага, писателката ще изиска унищожаването на всички копия и вие никога няма да видите този забележителен филм с толкова скандална предистория. Благодаря ви, Татяна Григориевна, за участието, а на нашите зрители напомням, че програмата „Лице без грим“ се излъчва пет пъти седмично, от понеделник до петък, в седемнайсет часа и четирийсет минути. Утре ще ни гостува един необикновен човек, разговорът с когото ни обещава много интересни преживявания. Очакваме ви на нашия канал. До скоро виждане.

Операторът махна с ръка, което означаваше, че може да стават. Татяна със съжаление си помисли, че времето пак не й бе стигнало. Напълно забрави, че е в предаване на живо и цялата страна, както и близката и далечна чужбина, виждат словесния й двубой с Уланов. Тя бе работила с него като с недобросъвестен свидетел, опитвайки се да разбере характера му и начина му на мислене, но осъзна, че самият той далеч не се стреми към това.

Уланов веднага напусна студиото, без да се сбогува с Татяна. Същото онова момиче, което ги бе посрещнало, я заведе до стаята, където пред включения телевизор седеше Дороган. Той тутакси скочи и се втурна да целува ръцете на Татяна.

— Благодаря! Всичко мина изумително! Точно както го исках! Около филма се заражда скандалче и сега вече никой няма да забрави това. Обаче хубавичко подредихте Уланов. Той сигурно не е очаквал от вас такава пъргавина на ума?

— Не знам. — Татяна уморено сви рамене и отвори гардероба, където бе окачен шлиферът й. — Някак си ми е все едно какво е очаквал и какво не. У морена съм, Всеволод Семьонович, а имам още много работа да върша днес. Време е да тръгваме.

Неочаквано вратата широко се отвори и на прага застана Уланов.

— Е, Татяна Григориевна, приемете поздравленията ми! Бяхте великолепна. Сигурно имате богат опит от участия в телевизионни предавания?

— Не. Просто съм достатъчно независима по характер и на никого не позволявам да ми говори гадости, дори в предаване на живо. Да не ви обидих?

— Обидихте ме — разсмя се Уланов. — Жестоко и безпощадно ме унизихте пред цялата страна. Но какво значение има това? Получи се много зрелищно. Скандалът винаги е хубаво нещо, полезен е за всяко предаване. Сега ще ни гледат с още по-голям интерес, с очакването някой гост да се окаже като вас. Между другото каква е тази кола „Макларън“? Никога не бях чувал за такава марка.

— Това е много скъп автомобил, струва над един милион долара, най-скъпият в света е. Развива скорост над триста и петдесет километра в час.

Уланов й помогна да си облече шлифера и придружена от кинопродуцента, тя слезе при колата.