Александра Маринина
Аз умрях вчера (15)

15.

За да изпълни заръката на началника, Настя не си тръгна, докато в службата не се върна Игор Лесников. Той беше уморен и измъчен, лицето му бе посивяло, очите хлътнали. Настя знаеше, че проблемите със здравето на детето му са се оказали сериозни, така че не беше чудно, че изглежда толкова зле.

— Защо си още тук толкова късно? — попита той, минавайки по коридора и без дори да погледне Настя.

— Тебе чакам — честно отговори тя.

— Защо?

— Трябва да си поговорим за Готовчиц. Нещо там не е наред. Между другото, Игорьок, ще ми се и да се посъветвам с теб. Гмиря иска да ме назначат в неговата бригада. Аз се опъвам, а Житената питка смята, че достатъчно съм се излежавала на сянка.

— И какво? — равнодушно попита той, продължавайки да крачи по коридора, без да я поглежда.

— Искам да те попитам: той много ли е неприятен?

— Кой, Гмиря ли? Не много. Ще го изтърпиш.

— Игор, не се шегувам. Работила съм с Гмиря по убийството на Алина Вазнис и тогава той ми се стори нормален човек. Но точно толкова добре си спомням, че на теб не ти хареса. Ти дори ми говореше, че му нямаш доверие. Та това искам да те питам — доколко сериозен беше, като ми го каза.

— Сериозен бях.

— Ти можеш ли да разговаряш като хората? — избухна Настя. — Защо цедиш думите през зъби, сякаш съм някоя от улицата, дето проси милостиня?

Лесников се спря насред коридора и я погледна с интерес.

— Ти май си се съживила? Проявяваш някакви емоции. Защото по-рано беше като варен чироз.

— Чирозът не е варен, а сушен — с усмивка възрази Настя.

— Знам. Но ако свариш хубавичко един чироз, ще стане нещо точно като теб. Ася, в цайтнот съм, така че ще ме извиниш.

Той отново закрачи бързо по коридора, но Настя не го остави на мира.

— Почакай, Игор, само две думи още, важно ми е!

— Добре, само че първо ще се обадя по телефона.

— Ела при мен — предложи тя, — моята колибка е по-близо, хем ще ти налея кафе, тъкмо съм включила бързовара.

Лесников мълчаливо кимна в движение и пое към вратата на кабинета й. Щом влезе, веднага грабна телефонната слушалка. Настя наливаше кафе и с половин ухо слушаше разговора, макар да разбираше, че това не е твърде прилично. Но трябваше да изпълни желанието на Гордеев, а Игор явно не бе предразположен към задушевни беседи, така че трябваше бързо да улови настроението му и да намери подход към него. От репликите му се разбра, че и поредният лекар, при когото са завели на консултация детето, не е могъл да каже нищо определено и е посъветвал да се обърнат към специалисти по заболявания на кръвта.

— Игор — каза тя, когато Лесников затвори, — може би трябва да отидеш при Житената питка?

— Защо?

— Да те смени в бригадата на Гмиря. Вземи си две седмици отпуск и се заеми с детето си, така ще е по-добре.

— За кого ще е по-добре? — сухо попита Игор.

— За всички. Най-вече — за жена ти и детето. А работата няма да пострада, и без това главата ти е заета с други неща.

— И за Гмиря ли ще е по-добре?

Настя потрепери. Откъде е узнал, че следователят е помолил да го махнат от бригадата? Или не е научил, а просто е почувствал неприязънта му, желанието му да се отърве от него?

— Защо толкова си се настървил срещу Гмиря? — колкото може по-миролюбиво попита тя. — Нали току-що ми спомена, че не е много неприятен. Каза, че дори аз ще го изтърпя. Пий си кафето, ще изстине.

Лесников мълчаливо взе чашата, отпи няколко глътки, после я остави на бюрото и извади от джоба си сгънат на две лист хартия.

— Ето, прочети.

— Какво е това?

— Прочети го първо.

Настя разгъна листа. Два реда, отпечатани на обикновен матричен принтер:

„Твоят следовател отдавна е купен. Ако искаш да разкриеш убийството на депутата, не вярвай на нито една негова дума.“

Тя грижливо сгъна листа и го остави на бюрото.

— Кога го получи?

— Преди една седмица.

— И си мълчал досега. Ти какво, да не си полудял? Защо не докладва на Житената питка?

— Защото не обичам анонимни писма. Преди да хукне при началството, човек трябва да се вслуша в себе си и да разбере: вярва ли на това анонимно послание или не. И после — какъв смисъл има да ходя при Житената питка? Всичко е закономерно — някой е убил депутатката Готовчиц и иска престъплението да не се разкрие, а друг — точно обратното. Ако Гмиря е купен, и да отида при шефа, това няма да изясни нещата. Никой не отстранява следователи заради анонимни писма. А ако е клевета, Борис Виталиевич незаслужено ще си има неприятности.

— Как попадна при теб тази прелест?

— Жена ми го извадила заедно с вестниците от пощенската ни кутия, дори не беше в плик.

— Може би не е за теб? — за всеки случай отчаяно попита Настя, макар прекрасно да разбираше, че писмото е било адресирано именно до Игор. Глупаво би било да се надява някой от съседния апартамент или дори от съседния блок също да работи в милицията и да се занимава с убийството на друг депутат, а писмото да е пуснато в кутията по погрешка. Никой не разследваше друго политическо убийство — Настя знаеше това със сигурност. Подобни престъпления винаги са контролирани отблизо и не е възможно на „Петровка“ да не са наясно дори за едно от тях.

— Не може! — отсече Игор. — Та какво искаше да ме питаш за Готовчиц?

Настя не схвана веднага въпроса му. Фразата за Готовчиц беше обикновена „въдица“, колкото да заговори Лесников, всъщност я интересуваше съвсем друго.

— Чакай, за него после. Ти сигурен ли си, че и Гмиря не е получил точно такова писъмце?

— Гмиря ли? Не те разбрах.

— Игор, ние с теб отдавна живеем във време на всеобща гласност, не си забравил, нали? Ако на този свят има човек, искрено заинтересован от разкриването на убийството на депутатката, защо ще ти изпраща анонимни писма? Та това е пълна глупост. Човекът получава сведения, че следователят е подкупен, и понеже не иска нищо да пречи на разследването на престъплението, сяда и пише писма до Министерството на вътрешните работи, до Генералната прокуратура, до Върховния съд, до пресата. Той обикаля инстанции, крещи за своите подозрения навсякъде, дава шумни интервюта. Така се държат хората днес. А ако пише анонимни писма, той или е мръднал, или е глупак, или иска да разстрои работата на бригадата. И в първия, и във втория, и в третия случай не бива да му се вярва. Но в първите два той спокойно е можел да се задоволи само с едно писмо. Докато в третия — със стопроцентова вероятност ще напише почти същото писмо и на Гмиря, и на Юрка Коротков, и на кого ли не, защото ще е заинтересован да породи у вас взаимно недоверие. Не биваше да си траеш за анонимката толкова време, инак отдавна щеше да си изясниш всичко.

Игор мълчеше и беше очевидно, че мисли за нещо друго. Когато детето ти е болно, къде ще разсъждаваш за убийството на една депутатка! И проблемът за един подкупен следовател някак бледнее…

— Ще взема това писмо! — решително рече Настя. — За нищо не се тревожи. Само че те моля да не демонстрираш пред Гмиря недоверието си, не забравяй, че и той може да не ти вярва.

— Аз пък те моля да не се намесваш — каза студено Игор. — Отношението към следователя е личен проблем на всеки оперативен работник. Ако обичаш, прояви известна деликатност.

Настя смаяно го слушаше и не разбираше какво става. Да, Лесников открай време си беше затворен човек, не споделяше почти нищо с колегите си, рядко се усмихваше и изобщо беше малко особен. Никак не приличаше на Юра Коротков, който избухваше моментално от всяка дреболия и веднага тичаше да сподели с Настя новината, била тя добра или лоша. Навикът му да обсъжда всичко с нея беше толкова силен, че той, без да се замисля, й звънеше вкъщи дори в пет сутринта или в два през нощта. Докато Игор не беше близък с никого от отдела, държеше се с всички еднакво спокойно и дружелюбно, не отказваше на молби, но самият той почти никога не искаше услуги.

— Добре, извинявай — смутено каза Настя. — Не исках да се набърквам в личните ти отношения с Гмиря. Настояваш ли да не казвам на никого за писмото?

— Прави каквото искаш. Но не очаквай от мен никакви действия. Гмиря не ми харесва и нека приключим с този въпрос. Няма да се занимавам с писмото, и без това си имам достатъчно проблеми.

По пътя към къщи тя не можеше да се освободи от неприятното чувство, останало й след разговора с Лесников. Реакцията му на писмото бе необичайна, нещо повече — беше непрофесионална. Тя можеше да очаква от Игор всичко друго, но не и това. „Ами погледни себе си, патко такава! — наруга се тя с внезапна злост. — Коя си ти, че да съдиш неговия професионализъм? Главният детектив на цяла Русия ли си? Игор на два пъти го определяха за най-добрия оперативен работник на управлението, а теб? По-добре си спомни какви висоти на професионално майсторство демонстрира самата ти миналия януари, когато затъна в подозрения срещу собствения си втори баща, вместо да седнеш и хладнокръвно да премислиш и претеглиш всичко. Прав беше Готовчиц, лесно ни е да омаловажаваме чуждото нещастие. А случи ли ти се на теб, мозъкът ти напълно отказва да работи. Детето на Игор е болно и очевидно от нещо сериозно, мислите му са заети само с това. Кой ще се осмели да го съди? Когато всички наоколо започнат да крещят, че милицията не разкривала престъпленията, вероятно си мислят, че там се трудят само роботи, които нямат душа, нерви, семейни проблеми и болести. Смятат, че всички наши помисли трябва да бъдат насочени само към издирването на престъпници и разкриването на криминални тайни и това сигурно е правилно. Но природата е решила друго — ние не сме бездушни механизми, а живи хора и далеч невинаги можем да се съсредоточим изцяло върху работата, защото мислите ни се отклоняват към най-различни човешки проблеми. Защото и ние като всички боледуваме, страдаме, нервираме се, обичаме, женим се и се развеждаме, погребваме близки и приятели, броим копейките до заплатата, която дори не се знае кога ще получим, и изслушваме справедливите упреци на съпрузи и съпруги, че детето расте и му трябват нови обувки, а пари няма. Ние сме като всички, никой не ни е освободил от ежедневните тегоби и поради това често допускаме грешки, не можем да видим очевидното, не успяваме да направим необходимото. Трябва ли да ни осъждат за това? Може ли да ни го простят? Не знам…“

Гарсониерата се видя на Настя неочаквано пуста, студена и самотна. Болката в душата й, тази смазваща, тъпа болка, която толкова време я бе карала да се стреми към мълчание и уединение, я бе отпуснала, сякаш заедно с Дима Захаров бяха убили и нея. И сега на Настя й се искаше да бъде с Льоша — толкова топъл, близък и надежден. „Ами ако не се върне? — мерна й се безумната мисъл. — Ако изобщо никога не се върне? След като поживя с мен две години, може и да е разбрал, че не е търсил това. Докато бяхме поотделно и се виждахме веднъж в седмицата, всичко беше различно — така поддържахме отношенията си цели двайсет години. Господи, просто не ми се вярва, че толкова отдавна сме заедно! От девети клас. Когато се запознахме, аз бях на петнайсет, а сега съм вече на трийсет и седем. Искам той да се върне. Чувствам се зле без него. Днес е втората годишнина от сватбата ни. Такава съм си, сетих се за това едва сега. Интересно — дали и Льошка е забравил, или помни и ми се сърди, задето не го поздравих?“

Докато режеше хляба, за да си направи сандвич, тя си мислеше, че ей сега ще се обади на Алексей в Жуковски. Няма да го моли да се върне, просто ще попита как е баща му. „Каква детинщина! — укори се ядосано, докато слагаше върху хляба дебело парче телешки салам и го мажеше отгоре с топено сирене. — Ще ти се обадя, но уж не на теб, тоест на теб, но уж за да попитам за баща ти, защото уж сме скарани. Любопитно се изразявам с това «уж», младежите под трийсет години напоследък го повтарят на всяка трета дума… Откъде ли се взе?“

Тя остави на масата готовия сандвич и вдигна телефонната слушалка.

— Льошик, аз съм. Как е татко?

— Благодаря, зле е — кратко отговори мъжът й. — А ти как си?

— И аз съм зле — призна Настя. — Но сигурно съм по-добре от баща ти. Какво му е?

— Три дни ли ти трябваха, за да се заинтересуваш от това? — попита Чистяков. — Добре, няма да издребняваме. Вчера го взеха в болницата, мама ще пренощува там. Ако до сутринта състоянието му не се влоши, ще го оперират.

— Мога ли да помогна? Възложи ми нещо и ще го направя. Льош, не ми се сърди, аз съм чудовищна глупачка, но вече всичко разбрах. Искаш ли да дойда?

— Каква ли полза от теб? — засмя се той. — Ти дори една супа не можеш да сготвиш.

— Мога да постоя в болницата, за да си починете с мама. Мога да намеря лекарства, дори най-дефицитните. Льошенка, не ме отблъсквай, нали винаги си можел да ми прощаваш?

— Абе какво общо има това, Ася? — с досада отговори той. — Не ти се сърдя, имам си други проблеми. Ако искаш, ела, но не се налага, ние се справяме прекрасно.

— Ще дойда! — решително каза тя. — Ще ми звъннеш ли утре, когато стане ясно за операцията?

— Добре, ще ти се обадя. Ти поздрави ли Саша и Дашенка или пак забрави?

Ах, господи, ами да, забрави за брат си! Нали сватбите им се състояха в един ден, направиха го нарочно, така че и Саша и Даша имаха днес годишнина.

— Ясно — констатира Алексей, изтълкувал правилно паузата, — значи си забравила. Обади им се, докато още не е станало много късно, вкъщи са си, преди половин час говорих с тях.

— Извинявай, Льошенка, съвсем съм изкуфяла — измънка тя. — Поздравявам те, слънчице. Или смяташ, че вече няма за какво?

— Не говори глупости. Много те обичам. Но да обичаш човека и да живееш с него не е едно и също и ти разбираш това по-добре от мен.

— Не искаш ли вече да живееш с мен?

— Ти не искаш. Или не можеш.

— Мога да живея с теб. И искам. Моля ти се, върни се, когато с татко всичко се оправи. Ще си дойдеш ли?

— Къде ще вървя! — засмя се Чистяков. — Но не гарантирам, че ще е скоро.

— Ще почакам. Ти само ми обещай.

— Добре, лягай си сега, късно е вече. И не забравяй да се обадиш на Саша.

Разбира се, че ще се обади. Ще поздрави брат си и очарователната му съпруга Дашенка, ще изяде простичкия си сандвич, ще вземе душ и ще си легне. Не може да се каже, че в живота всичко е прекрасно, но проблемите и неприятностите са нещо обичайно и нормално. Льошка ще се върне — това е най-важното! А всичко останало може да се подрежда около него. В този живот човек трябва да умее да отделя главното от второстепенното, в това се състои истинската мъдрост. Защо ли тя идва при хората толкова късно, когато вече са направени всички възможни и невъзможни грешки и глупости?

 

 

Владислав Стасов вече беше вечерял, след като се прибра от работа, и се канеше да полегне на дивана пред телевизора, когато се обади първата му съпруга, Маргарита. Той поговори с нея и започна бързо да се облича.

— Какво се е случило? — разтревожено попита Татяна, наблюдавайки как мъжът й припряно се приготвя за излизане.

— Лилка нещо се глези. Лежала с лице към стената и плачела, а защо — не искала да каже. Рига вече три часа се чудела какво да направи. Ще отида при тях.

— Разбира се — кимна Татяна, — върви.

Десетгодишната Лиля, дъщеря на Стасов от първия му брак, беше спокойно и умно момиченце, което най-много от всичко на света обичаше да чете, и то безразборно. И почти никога не плачеше. Истерия, продължаваща три часа (естествено, ако Маргарита не преувеличаваше, както винаги), беше толкова нехарактерна за нея, че имаше от какво да се притесни човек.

Опитът от следствената работа подсказваше на Татяна, че може да става дума за най-неприятното: някой сексуален маниак е уплашил детето, а то се стеснява да се оплаче на възрастните. Такива неща се случваха много по-често, отколкото хората си мислеха. И при едно неправилно поведение на родителите последствията можеха да бъдат ужасни — осакатена психика и съсипан личен живот. И самият Стасов бе виждал такива случаи. Татяна знаеше, че преди година и половина двамата с Настя Каменская се занимаваха с разкриването на убийството на известната киноактриса Алина Вазнис, целият живот на която бил разбит заради един такъв изрод, развращаващ малки момиченца, които не могат да споделят страховете си с възрастните.

След като изпрати мъжа си, тя си легна с книга в ръце, но мислите й постоянно кривваха от текста към служебните проблеми, макар че с тях би трябвало да е приключила. Вече не беше нужно да ходи на работа, можеше да се отпусне. И въпреки това в главата й постоянно изскачаха някакви съображения по повод убийството на магьосницата Инеса.

Стасов се прибра към два часа, разстроен и ядосан.

— Ти защо не спиш? — попита той, като видя, че Татяна още лежи с книгата в ръце.

— Чакам те. Какво става с Лиля?

— Абе някакви идиотщини! — ядосано се тросна той, събличайки през главата си пуловера заедно с фланелката. — Втълпила си е, че след като се роди нашето дете, ще престана да я обичам. Откъде в главичката й се пръкват такива глупости? Та тя е разумно момиче, толкова много е чела, а и колко бързаше да ни ожени с теб, спомняш ли си?

— Разбира се — усмихна се Татяна, — държеше се като професионална сватовница, не спираше да ни набива в главите, че възрастните хора трябва да живеят в брак.

— Именно, именно, а сега се е запритеснявала, че ще обичам новото дете, а нея ще забравя. Колко само й обяснявах и я уговарях, и й обещавах, ако знаеш! Престана да плаче, но май все пак не ми повярва и не се успокои. И Ритка налива масло в огъня, тя пък съвсем няма ум в главата.

Стасов се настани в леглото, придърпа одеялото и затвори очи.

— Хайде, Танюша, гаси лампата, да спим. Утре ще му мислим.

След няколко минути се чу равномерното му дишане — Владислав заспиваше бързо дори когато беше развълнуван или разтревожен. А Татяна се въртя още дълго, инстинктивно поставяше ръка на корема си и си мислеше дали ще е вредно за малкото, ако тя не си стои постоянно вкъщи. Вече заспивайки, все пак стигна до извода, че няма да е вредно. Казват, че ходенето с умерено темпо било полезно за бременните.

 

 

На сутринта, още щом вратата се затвори след тръгналия за работа Стасов, Ирочка заяви:

— Таня, аз сготвих — и за обед, и за вечеря. Ще се справиш ли без мен?

— Ще се справя, голяма работа! — засмя се Татяна. — Ами ти ще излизаш ли?

— Да — кратко отговори Ирина.

Тя съблече пеньоарчето си и разпечата плик с нов чорапогащник.

— Кога ще се прибереш?

— Късно вечерта. Само погледни, този чорапогащник не е ли прекалено тъмен за бял костюм?

Татяна внимателно огледа стройните крака на зълва си, обути в тънката материя.

— Мисля, че става. Я доближи полата.

Ира извади от гардероба дълга елегантна пола от тънка снежнобяла кожа и я допря до себе си.

— Става — кимна Татяна. — И с кого смяташ да прекараш деня? С новия си кавалер ли?

— Е, не е чак толкова нов, познаваме се вече от цяла седмица.

— Да, това е страшно много време! — поклати глава Татяна. — Чудя се как ли още не ти е омръзнал?

— И аз не знам — шеговито въздъхна Ира. — Как мислиш, това зелено шалче ще отива ли на белия костюм? Или по-добре да взема яркорозовото?

— Ирка, стига си ме занимавала с глупости, вземи което и да е.

Докато Ира сновеше насам-натам, приготвяйки се за среща, Татяна тихо седеше до кухненската маса, за да не пречи на този толкова отговорен процес. Зълва й изхвърча навън, като за довиждане я целуна по бузата и й даде последни указания за обеда и вечерята. Тогава Татяна започна също да се приготвя за излизане. Не беше съвсем наясно какво я кара да тръгне, но постоянно изпитваше неловкост заради зле проведеното следствие по делото за убийството на Ина Пашкова. Трябваше да направи нещо по този въпрос, но наистина не знаеше какво точно.

Когато излезе, тя с удоволствие измина с бавни крачки разстоянието до метрото, макар че то никак не беше близо. Вечният проблем на новите комплекси — отдалечеността от всякакъв транспорт — днес не дразнеше Татяна. Тя се радваше на слънцето, на топлия пролетен ден. А и Ирочка най-сетне си бе намерила кавалер и личният й живот бе започнал да се урежда. Обстоятелството, че младата жена изцяло се бе посветила на домакинстване у снаха си и в чуждия град нямаше нито ухажори, нито приятелки, караше Татяна да се чувства неловко.

Тя стигна до станция „Лубянка“ и тръгна по „Мясницкая“ към Садовое колцо. Ето я и сградата, където бе живяла, бе приемала клиенти и бе убита магьосницата Инеса, тоест Ина Пашкова. На вратата имаше метална плоча с бутони, бивш домофон, но отдавна повреден. Татяна не бе съвсем наясно защо е дошла тук. Влезе във входа и започна да разглежда напосоки пощенските кутии, докато очите й се спряха на залепена с тиксо върху стената обява, написана на ръка: Който си е загубил ключовете, да се обади в ап. 14.

„Ето, в този апартамент ще отида — помисли си тя. — Щом човекът не само е вдигнал търкалящи се на пода ключове, но и се е потрудил да окачи обява, вместо да ги захвърли край пощенските кутии, значи с него може да се върши работа. Той не е толкова равнодушен към околните, каквито са повечето от нас, градските жители, и следователно има надежда да знае нещо за съседите си.“

Вратата на апартамент №14 отвори възрастна жена с добродушно обло лице. До Татяна долитаха звънливи детски гласове, очевидно стопанката беше баба, която се грижи за малките си внуци.

— Кого търсите? — мнително се смръщи жената.

— Аз за ключовете…

— Най-сетне! Защото откога стоят при мен, а никой не ги търси. Ето ги. — Жената се усмихна и й подаде два ключа, закачени на ключодържател. — Вашите ли са?

— Извинете — каза Татяна, докато ги вземаше, — не се изразих съвсем точно. Ключовете наистина ме интересуват, но не са мои.

— Така значи! — Жената моментално доби строг вид. — Я ги върнете! Дайте ги, дайте ги, няма какво да ме гледате. Обикалят тука разни, а после току чуеш, че обрали нечий апартамент. Наглед такава прилична жена, а и тя тръгнала… Как не ви е срам! Веднага ми дайте ключовете, че ще се обадя в милицията!

— Не е нужно, самата аз съм от милицията. Ето удостоверението ми. Занимавам се с убийството на вашата съседка.

Жената уплашено отстъпи в антрето и допря длан до устата си.

— Ох, извинявайте, за бога! Какви ги приказвам и аз, дъртата. Нали не се обидихте?

— Не, моля ви. Ако всички бяха толкова бдителни като вас, ние щяхме да имаме по-малко работа. Как се казвате?

— Полина Петровна.

— А аз съм Татяна Григориевна. Полина Петровна, може ли да поговорим?

— Разбира се, разбира се, влезте, моля. Какво, още ли не е разкрито убийството?

— За съжаление — не.

Татяна последва домакинята в просторен хол. Апартаментът на Полина Петровна беше същият като на Инеса — двустаен, но много по-голям. Две четири-пет годишни деца с викове и пищене се гонеха около кръглата маса в центъра. Отначало на Татяна й се стори, че има халюцинация, но после се сети, че момченцата са близнаци, и то абсолютно еднакво облечени.

— Витя, Вова, хайде бързо в кухнята, там съм ви приготвила бисквитите и млякото. И не крещете! Трябва да си поговорим с леличката! — изкомандва децата Полина Петровна.

Момченцата веднага послушно млъкнаха и изчезнаха от стаята.

— Чудесно се справяте с тях — каза Татяна. — Рядко се случва внуци да послушат баба си от първата дума.

— Ами те са ми правнуци! — Възрастната жена се усмихна щастливо. — Слушат ме тъкмо защото навремето съм тренирала с внуците. Защото те, както става при всички баби, растяха разглезени, но аз запомних грешките си. И с правнуците вече си приказваме по друг начин. Всъщност те са си добрички, слушат и родителите си, не само мен. Нали знаете пословицата: първото дете е последната кукла, а първият внук е първото дете. Та и с мен е така. Докато отглеждах децата си, на нищо не се научих, бях млада и глупава. Чак когато се родиха внуците, започнах да ги възпитавам, но нали разбирате — неправилно. От първия път нищо не се получава. А когато се родиха правнуците, вече имах и опит, и ум се беше понатрупал повечко. Ама седнете, сигурно ви е тежко да стоите права. В кой месец сте?

— Скоро ще станат седем.

— И защо още работите — започна да въздиша домакинята, — защо не се щадите? Поне работата ви да беше приятна и лека, а то — с убийци и крадци. Не ви ли е страх?

— Не — честно призна Татяна. — Но е неприятно. В това отношение сте права — работата ми не е занимание за бъдещи майки. Но какво да се прави… Полина Петровна, вие познавахте ли Ина?

— Че кой не я познаваше? Целият блок! Как иначе, нали беше магьосница, много народ се извървяваше при нея.

— А вие?

— Не, опазил ме господ! — Полина Петровна размаха ръце, сякаш да се защити от нечиста сила.

— Защо? Не вярвате ли в магии?

— Не вярвам! — твърдо заяви домакинята. — Аз, Татяна Григориевна, съм отраснала в семейство на убедени комунисти, никога не съм ходила на черква и не съм вярвала в бог. А щом няма бог, според мен няма и дявол. Не вярвам аз в тези приказки. В комунизма вярвах свято, а в магиите — не. Да не би пък вие да вярвате?

— Не, не — засмя се Татяна, — и аз не вярвам. Но нали самата вие ми казахте, че при Инеса се извървявал много народ, не може всички тези хора да не са прави. Възможно е все пак да има нещо. Може би не магия, а нещо друго. А вие влизали ли сте у Инеса?

— Само веднъж, когато още не знаех с какво се занимава. Отбих се по съседски, когато Инеса току-що се беше нанесла. Тогава целият вход се бяхме наканили да си сложим домофон, та по стълбището да не се разкарват разни съмнителни хора, и аз се отбих да й кажа, че трябва да ми даде парите за своя дял. Тя ги даде, но не ме покани, а и аз не се натрапвах.

— И повече не сте влизали?

— Не.

— Как ви се стори, уютно ли беше в апартамента й?

— Ха, какъв ти уют! Багажът беше просто струпан вътре. Нали ви казвам — тя току-що се беше нанесла. Не беше общителна, срещнеш ли я по стълбището или пред входа, никога не поздравяваше, погледне те така, сякаш вижда през тебе, и си продължава по пътя.

„Вижда през тебе.“ Сега Татяна си спомни отчета на оперативните работници за обиколката им по апартаментите във входа, където бе живяла Пашкова. Стопанката на апартамент номер 14 не каза нищо ново в сравнение с другите разпитвани, но употреби този израз: вижда през тебе. Всички обитатели на сградата са знаели, че съседката им Инеса нарича себе си магьосница, но не са ползвали услугите й и не са се сближавали с нея. Всъщност познавали са я само по физиономия, а някои — и по име. Никой не е имал общи познати с нея, никой не й е гостувал.

— Полина Петровна, къде намерихте тези ключове? — попита Татяна.

— А, ключовете ли? — учудено попита домакинята, не разбрала от какво е предизвикан този толкова постоянен интерес към тях. — Между другото дайте ми ги, щом не са ваши. Може собственикът им да си ги потърси.

— Няма да си ги потърси. Та къде казвате, че ги намерихте?

— Ами търкаляха се пред входа. Разбирате ли, сигурно са ги изпуснали, когато още имаше сняг, а после той се стопи и аз ги видях. Кални, мокри едни такива… Само дето никой не идва да си ги вземе. Аз окачих обява и в съседните блокове, мислех, че собственикът може и да не живее в нашия, а да ги е загубил, когато е минавал покрай него. А вие защо мислите, че никой няма да ги потърси?

— Защото това са ключовете на Инеса.

— Боже, сериозно ли! — Върху лицето на Полина Петровна се изписа смесица от ужас и отвращение, сякаш самото докосване до ключовете на убитата жена беше все едно допир до нейния окървавен труп. — Ох, господи — занарежда тя, — ами че аз съм държала вкъщи вещ на покойната магьосница! Ох, майчице! Дано не ни се случи нещо лошо.

На Татяна й стана смешно. Току-що тази чудесна добродушна жена твърдо говореше за своя непоклатим атеизъм и неверие в каквито и да било тайнствени сили, а се уплаши като дете, щом чу, че ключовете са на магьосницата.

— Няма да се случи нищо лошо, Полина Петровна, не се тревожете. Та вие не сте знаели, че са нейни — успокои я Татяна. — А щом аз ги взема, всичко ще бъде наред. Кажете ми кога по-точно ги намерихте.

— Ами около… — Полина Петровна сбърчи чело и се замисли. — Някъде в началото на април беше. Да, в началото на април, снегът тъкмо се топеше.

През април… Ясно е защо оперативните работници не са знаели нищо за това. Обиколката на апартаментите е била извършена веднага след откриването на трупа на Инеса, а това е станало малко по-рано, преди да се стопи снегът.

— Ще можете ли да ми покажете къде точно ги открихте?

— Разбира се, спомням си. Още с излизането от входа, вдясно, до коша за смет. Не, наистина по-добре да ви покажа. Витя, Вова! — извика тя.

На вратата тутакси се появиха две муцунки, оплескани до ушите с шоколад, с който вероятно бяха облени бисквитите.

— Какво, бабо? — попитаха хорово близнаците.

— Сега ще изляза с леличката точно за десет минути. Няма да се плашите и никакви лудории! Имате ли въпроси?

— Не-е! — пак така хорово отговориха хлапетата.

Полина Петровна си наметна шал и отвори входната врата.

— Да вървим! — каза тя на Татяна.

Слязоха долу. Когато излезе от входа, старата жена се насочи надясно и след около три метра спря.

— Ето тук имахме кофа за боклук, ама някой я е махнал. На кого попречи? Откакто живея в този блок, винаги е била тук, а сега, като започнаха да гиздят Москва за юбилея, изчезна. Според мен трябваше да е обратното: щом ще я гиздят, през десетина метра трябва да има кофи за боклук, нали така? Тъй че всеки, който трябва да хвърли нещо, веднага да види къде. Защото така какво излиза? Хлапета си изяли сладоледа — в джоба ли да си пъхнат опаковката? Естествено, че ще я запокитят направо на тротоара, защото няма къде другаде. А после се чудим защо градът ни е мръсен.

— И кога са махнали кофата? — попита Татяна, разглеждайки мястото, което й показа Полина Петровна.

— Ами някъде преди две седмици май. Когато намерих ключовете, си беше тук.

— Добре, Полина Петровна, благодаря ви. Вие се прибирайте, че малките останаха без надзор, дано не направят някоя беля.

— Тези ли? — засмя се жената. — Абсурд! Виж, внуците — да, друго нещо беше, не можех да ги оставя дори за минута, непременно щяха да счупят нещо. А тези са ми школувани, разрешавам им да тичат и да лудуват колкото искат, но прекрасно са запомнили: щом баба Поля е казала, че не бива да се прави нещо — значи не бива. Няма да посмеят и да гъкнат. Докато отглеждах внуците, разбрах най-важното правило.

— И какво е то? — с интерес попита Татяна. Тази жена все повече й харесваше.

— Още от бебе детето трябва да се приучва, че съществуват думите може и не може. И тези думи са святи. Щом е казано, че може да играят и да вдигат шум — нека играят колкото си щат, да тичат, нищо няма да им кажа. Но рекла ли съм не може, значи край — никакви отстъпки и изключения! Щом не трябва да се сяда на масата с немити ръце, значи се отнася за всички — и за родителите им, и за бабите и дядовците, и за мен, прабабата. Види ли детето поне веднъж, че за другите не може, а за някого може — край, смятай работата за пропаднала. То никога повече няма да те послуша.

След като се сбогува с Полина Петровна, Татяна пое към метрото, обмисляйки случилото се. Тя позна веднага ключовете на Пашкова, дори не й беше нужно да ходи до апартамента, за да провери стават ли на бравата. Ключовете бяха особени: Инеса имаше две стоманени врати със сигурни брави италианско производство. И двете били заключени автоматично, когато по сигнал от съседите там пристигнала милицията. По-точно — били затръшнати. На убиеца не са му трябвали ключове, за да затвори вратите след себе си. Но са му били нужни, за да влезе в апартамента.

Не, тук нещо не се връзва… По някакъв хитър начин убиецът успява да направи копия на ключовете на Пашкова, за да проникне безпрепятствено в апартамента, с цел да убие стопанката. Или да я обере например, но поради непредвиденото присъствие на Инеса в дома й, кражбата се е превърнала в бандитско нападение и убийство. Да допуснем, че е било така. В такъв случай обаче дали престъпникът е щял да окачи тези ключове на ключодържател? Едва ли. Това е пълна глупост.

Друг вариант. Престъпникът прониква в апартамента, изтезава и убива стопанката, а на тръгване взема втория комплект нейни ключове, които изхвърля още с излизането от блока. А защо изобщо ги е взел? И тук нещо не се връзва…

Трети вариант. Престъпникът не е имал ключове, самата Пашкова го е пуснала да влезе. По-нататък — като при вариант номер две: взема втория комплект ключове и ги изхвърля. Но защо?

Точно такъв комплект е имало в антрето на полицата до входната врата. Разликата е била само, че ключодържателят е бил друг, а е имало и ключе от пощенската кутия. Така че първият, основен комплект ключове е бил именно намереният в апартамента. Пак там, на същата полица, са били и ключовете от колата на Инеса и от гаража, тоест това е било обичайното място за ключовете, които Пашкова е използвала постоянно.

Но каква е тази история с втория комплект ключове? Кой ги е взел и защо ги е изхвърлил?