Александра Маринина
Аз умрях вчера (8)

8.

Делото за убийството на депутатката в Държавната дума Юлия Николаевна Готовчиц се обогатяваше с нови и нови подробности. Тъй като то беше под контрола на ръководството на Министерството на вътрешните работи и на прокуратурата, за разследването бе създадена следствено-оперативна бригада и полковник Гордеев въздъхна с известно облекчение. Сега от неговия отдел с убийството на депутатката официално се занимаваха само майор Коротков и капитан Лесников. Така че Анастасия можеше да не се намесва, без това да е крайно необходимо.

Отчетите за хода на разкриването на престъплението се приемаха ежедневно, ето защо нямаше възможност да се кръшка. Като следствие от това събирането на данни се водеше интензивно, папката с материалите набъбваше с часове, но както се казва: колкото повече навлизаш в гората, толкова по-тъмно става. Всеки ден се появяваха нови и нови кандидат-убийци.

Първо, Юлия Николаевна бе оглавявала в парламента малка, но много активна и влиятелна група, която с всички сили се бореше срещу лобирането за онзи вариант на данъчния кодекс, който бе поддържан от депутати с крупни финансови структури зад гърба им, включително и криминални. Готовчиц категорично бе възразявала срещу предоставянето на цяла редица данъчни облекчения и привилегии, доказвайки с факти, че до момента подобни облекчения са били използвани за лично облагодетелстване и измами на държавата. А няма никакви основания да се смята, че в бъдеще ситуацията ще се промени. Съратници на Юлия Николаевна по парламентарна дейност разказаха на Коротков, че на няколко пъти се опитали да я подкупят и системно я заплашвали. Те не можаха да назоват конкретни лица, които са й предлагали пари: всички предложения от този род били анонимни и завоалирани. Колкото до заплахите, те били в подхвърлени писма, които Готовчиц показвала на колегите си и веднага ги късала на дребни парченца пред очите им, за да демонстрира своето пренебрежение и безстрашие.

Второ, Игор Лесников, който се занимаваше с проучване на журналистическата дейност на Юлия Николаевна, бе съставил списък от двайсет и шест публикации, в които Готовчиц доста нахално се бе заяждала с твърде могъщи и известни хора. Дори открито ги бе обвинявала в машинации и злоупотреби. През десетте години работа във вестник тя си бе спечелила стабилна репутация на безстрашен правдолюбец и точно това бе направило възможно избирането й за депутат. Народът знаеше името й и уважаваше смелата журналистка.

Внимателното изучаване на книжата, иззети от жилището на покойната, не внесе никаква яснота. Тъй като след избирането й за депутат Юлия Николаевна бе прекратила журналистическата си дейност, сред тези книжа не се намериха никакви интересни чернови и материали за нови статии. Затова пък изникнаха разработки на статии, които така и не са били публикувани. Именно те станаха обект на най-сериозно внимание от страна на оперативните работници и на оглавяващия бригадата следовател Гмиря.

— Може да й е отмъстил човек, когото Готовчиц е охулила публично във вестника — каза той. — Или някой, за когото се е канела да пише тепърва, е защитил собствената си безопасност. Това са съвсем различни неща, но вторият мотив ми се вижда по-съществен от първия. Разбира се, доколкото ми е известно, потърпевшата е престанала да работи във вестника, но нали е можела да предаде материалите си на друг журналист. А заинтересованите лица да са се погрижили кръгът на твърде информираните хора да не се разширява. Между другото тук добре пасва необяснимият обир. Може би са търсили именно тези материали, а като не са ги намерили, са убили самата Юлия.

— Та какво има да се търси там, Борис Виталиевич! — не издържа Игор Лесников. — Ами че те не са били скрити в сейф, просто са били в обща купчина в секцията. Защо не са ги взели?

— Обяснявам, щом не разбираш. Стопанката се прибира, вижда, че вратата е разбита и че са я посетили крадци. Преглежда всичко и лесно установява какво именно е изчезнало. И веднага съобщава за това в милицията. По-нататък всичко е просто като на новогодишна елха в детска градина. Ако обаче само се убедят, че материалът наистина е налице, но го оставят на мястото му и на бърза ръка премахнат прекалено любопитната Готовчиц, милицията, тоест ти, Лесников, и прокуратурата, в мое лице, дълго ще си блъскат главите кой може да е убил нашата Юлия Николаевна. Ти по-внимателно прегледай какво представляват тези материали. В тях няма нищо, което да води до възбуждане на наказателно дело. Разбираш ли? Ни-щич-ко. Има само общи приказки и гневни формулировки, има надути фрази с позоваване на източници, близки до Кремъл, и нищо повече. Но средният гражданин се лъже по такива приказки, защото е свикнал да вярва на печатното слово. И в този смисъл публикацията представлява опасност за заинтересованото лице, защото то не може да допусне честното му име да бъде опетнено със скандал. Този човек просто не желае скандал! Иначе няма никаква опасност да бъде заведено наказателно дело. Няма никакви доказателства. Нещо повече — колко такива чернови намерихме с теб? Ето виждаш ли! И сега в еднаква степен подозираме всекиго, за когото се споменава в тях. Колко такива хора наброихме?

— Четирима — въздъхна Лесников.

— Виждаш ли! — назидателно повтори Гмиря. — Престъпникът не е бил глупак. И друго ще ти река: няма да се учудя, ако в крайна сметка се окаже, че при влизането в жилището вратата е била разбита нарочно, за демонстрация. Напълно допускам, че са можели да отворят с комплект ключове, но са решили да я разбият. Знаеш ли защо са постъпили така? — Гмиря не очакваше отговор от оперативния работник, просто имаше навик да се изразява по този начин. Използваше риторичните въпроси като дидактически похват, точно така обясняваше и училищните уроци на децата си. — За да може стопаните със сигурност да забележат, че някой е влизал в апартамента им. Още тогава са планирали убийството на Юлия Готовчиц и прекрасно са разбирали, че ние с теб ще се опитаме да свържем опита за обир с убийството. Ако нямаме сведения за обира, ще разглеждаме убийството на Готовчиц, на първо място, като убийство на депутат, и на второ — като убийство на журналист. А като имаме налице факта за проникване в жилището, ще се объркаме, ще започнем да търсим користен интерес, ще тормозим съпруга за ценности, които убитата е притежавала, и така нататък. Тоест престъпниците са искали предварително да насочат вниманието ни към откраднато имущество.

— Защо тогава не са взели нищо от жилището? — недоумяващо попита Игор. — Всичко е било леснодостъпно, само да протегнеш ръка. Ако съпрузите Готовчиц бяха открили липсващи вещи, всичко щеше да е много по-убедително.

— Млад си още — тежко въздъхна Гмиря. — Имаш ли деца?

— Имам, момиче.

— Голяма ли е?

— Съвсем мъничка. На две години и половина.

— Е, като порасне още малко и се научи да лъже мама и тате, тогава ще разбереш. Празни приказки са, че децата не умеели да лъжат. Не умеят да лъжат само особено умните деца, защото се опитват да разсъждават като възрастните. А обикновеното дете лъже така, че и през ум няма да ти мине да не му повярваш. В неговите лъжи липсва нашата възрастна логика, така че никога не бихме го разбрали. Колкото до крадците, които са влезли в жилището на депутатката, те мислят една крачка преди нас. Реален обир и след него убийство на стопанката на жилището — това е примитивна работа. А виж, ако не са взели нищо и после са убили депутатката, от чиято чантичка също на пръв поглед нищо не е откраднато, тогава ние с теб хукваме като смахнати да разпитваме парламента и журналистическата общественост и едва след няколко седмици, че и месеци, ни спохожда гениалната мисъл, че проникването в жилището и убийството имат някаква връзка помежду си. И толкова се гордеем с тази догадка, толкова се радваме, задето сме се оказали умни и проницателни, че се втурваме да търсим обирджиите, започваме да разследваме най-подробно съпруга на убитата за укрити от обществеността пари и ценности и буквално се претрепваме да разработваме тази версия. Обичаме тази версия, нежно я прегръщаме и следваме, защото ни е споходила като озарение, споходила ни е след дългите ни митарства и безполезните и безуспешни търсения в други направления. Упорстваме и не отстъпваме нито крачка от пътя си. А между другото времето си върви… Не, Игорьок, онзи, който е планирал тази комбинация, е бил дяволски хитър и прекрасно е познавал нашата психика. Може би също е криминалист или следовател, макар и бивш. Пресметнал е всичко много точно. Дори е помислил за това, че ние ще се вкопчим във версията за обира най-малкото, защото убийството вече няма да се смята за политическо и строгият контрол над него ще бъде отменен. Колкото повече си мисля за това, толкова повече се убеждавам, че комбинацията е разработена от някой наш човек. — Гмиря помълча известно време, сякаш обмисляйки онова, което току-що бе казал, после удовлетворено кимна в такт със собствените си мисли. — Значи така, Игорьок. Започвай да разработваш онези четирима души, които подбрахме от черновите на Готовчиц. Не се натоварвай с всичко, в бригадата, слава богу, има колеги от районното управление, всъщност това е по-скоро тяхна работа. Предай на Коротков да не мърда от Държавната дума, докато не научи кой се е опитвал да подкупва Готовчиц и кой я е заплашвал. Поне да надуши направлението, къде да търсим, а после ние ще хвърлим там ударни сили. А за обира, по-точно за опита за обир — забрави! Сякаш изобщо не го е имало. Разбра ли? Не позволявай на престъпниците да насочват мислите ти. Те ни натрапиха този взлом, буквално ни го тикат в очите. Не се поддавай на измамата.

— Не мога, Борис Виталиевич. Тогава аз ходих на местопрестъплението, спомням си колко беше уплашен стопанинът на жилището. Това не може да е случайно. Там има нещо.

— Казвам ти: забрави! — Гмиря повиши глас и тропна с юмрук по бюрото. — Това е просто спектакъл за идиоти. Стопанинът бил уплашен! Да можех теб да те видя, ако се прибереш и намериш вратата си разбита. Личи си, че зле си учил психология в милиционерската школа, във всичко се опитваш да откриеш логически обоснована зъл умисъл. А всеки е подвластен на най-различни емоции, които се пораждат по най-различни поводи! И понякога са толкова силни, че човек просто не може да ги овладее. Знаеш ли колко пъти съм виждал такива хора! Веднъж например, докато разпитвах един, гледам, че седи, бял като платно, ръцете му се тресат, устните треперят, очите му щъкат, погледът — обезумял, чак заеква от ужас. А то какво било? Оказва се, че зад гърба му телефонът е звъннал силно. В кабинета ми имаше два апарата, той виждаше единия, а другия — не, и когато се разнесе силен звук, се уплаши. Този човек, разбираш ли, имал такава особеност — не понасял силни звуци. Нервната му система била така интересно устроена. Отначало страшно се заблудих. Забелязах, че разпитваният се уплаши, десет минути не може да се съвземе, а аз не знам от какво. Започвам трескаво да търся онази ключова дума, на която той реагира така. И оттук го подхващам, и оттам, разговарям с него едва ли не за детските му спомени. Отръсквам го, дето се казва, по всички правила на науката. Поставям му психологически клопки. Опитвам се да се хвана за някоя негова дума. Погубвам си няколко часа за тази неблагодарна работа, а после какво излиза — телефонът. И нищо повече. А пък аз се бях размечтал как този човек ще излезе от кабинета ми с белезници на ръцете, как, разбираш ли, с едно махване на ръката от обикновен свидетел ще го превърна в основен заподозрян. Да, ама не. И то, представи си, само защото не бях взел под внимание психологията и физиологията. Така че повтарям ти, Игор, забрави за обира. Изхвърли го по дяволите от красивата си глава и разработвай онези, които са имали реални основания да се страхуват от огласяване на материалите, дето намерихме в жилището на Готовчиц.

Когато привечер се озова на „Петровка“, Игор Лесников се сблъска в коридора с Настя. Тя идваше откъм тоалетната, държейки в едната ръка пълна с вода гарафа, а в другата — две измити чаши, по които се стичаха капки.

— Ася, ти работила ли си някога с Гмиря? — попита я той, като се обърна кръгом и закрачи до нея.

— Работила съм.

— Той изобщо какво представлява? Нормален ли е?

— Дори прекалено нормален. Само че е много грижовен баща и при всяка възможност гледа да се измъкне по-рано от работа, за да бъде с децата си. Инак е свестен. Би трябвало да ти хареса.

— Че защо? — зачуди се Лесников, на когото Борис Виталиевич Гмиря никак, ама никак не му харесваше.

— Започнал е като оперативен работник, изкарал е петнайсет години и едва наскоро е отишъл в следствието. Добре ни разбира и не се заяжда за нарушения. Това не ти е Костя Олшански.

Влязоха заедно в кабинета на Настя. Тя извади от шкафа кърпа и започна да бърше мокрите чаши, а Игор мълчаливо застана насред стаята, едва прикривайки нервността си.

— Защо мълчиш? — попита Настя. — Говори, не се измъчвай.

— Нали си спомняш моите първи впечатления от Готовчиц?

— Каза ми, че бил много уплашен.

— А спомняш ли си своите собствени впечатления от него?

— Разбира се. Борис Михайлович ужасно се страхуваше от нещо. Ние и двамата видяхме това, и двамата градяхме някакви догадки по този повод. А после се разбра, че Готовчиц е забелязал как го следят и това здравата го е стреснало. Помисли си, че полудява, че страда от мания за преследване, затова беше на тръни. Ама ти всичко ли си забравил?

— Абе не съм…

Игор постоя още малко изправен, после все пак седна, премествайки стола до самия прозорец. Настя познаваше този негов навик: той не обичаше да бъде физически близо до други хора, винаги гледаше да седи по-далеч от събеседника си, а ако това не можеше да стане, започваше да нервничи и да губи самообладание. Във всеки случай при такива условия разсъждаваше очевидно по-зле.

— Гмиря смята, че трябва да изхвърлим от логическата верига факта на взлома — каза той най-сетне. — Че това звено пречи. Казва, че са го включили във веригата, с цел да ни дезориентират.

— Гмиря е умен човек и опитен следовател — предпазливо подзе Настя, понеже не знаеше как да реагира на думите на Лесников. — Щом той го чувства така, добре е да имаме предвид мнението му. Човекът е натрупал голям опит в живота си.

— Гмиря не е разпитал Готовчиц веднага след откриването на трупа на жена му. Спомняш ли се, че с теб се чудихме защо, когато за пръв път посетихме Борис Михайлович?

— Спомням си. И какво?

— Щом е толкова умен и опитен, как е могъл да постъпи така? Та това е връх на непрофесионализма: да не разпиташ съпруга на убита жена. Защо го е направил? Защо е пуснал Готовчиц да си отиде?

— Не знам. Вероятно е бързал за някаква друга работа. А може би не е имал основания да го подозира и просто е проявил човечност и не е искал да тормози човека, който току-що е идентифицирал трупа на жена си. Не те разбирам, Игор. Измъчва ли те нещо?

— Да! — рязко отвърна той и се извърна към Настя: — Да, Гмиря не ми харесва. Не ми се нрави и как води следствието. Той се опитва да ни отклони от правилната версия и ми разправя някакви глупости. Упорито внушава да не се занимаваме с обира. Дърдори ми някакви измишльотини за необикновената хитрост на престъпниците, които били прогнозирали предварително хода на нашите разсъждения и се опитвали да го насочват. Аз обаче не му вярвам.

Настя едва не подскочи от изненада — колко познато звучеше всичко! И тя изпитваше такива тревоги, когато усещаше, че край нея има някой, който иска да ти попречи, да те заблуди, да навреди на работата. Но бе по-объркана от Игор сега, защото всеки път това й се случваше със свой, близък човек. С човек от отдела, от онези, с които всеки ден пиеш кафе и бърбориш за дреболии, които молиш за дребни услуги, на които съчувствено даваш последното си хапче срещу главоболие и последната си цигара. А Гмиря… Какво пък, Гмиря работи в прокуратурата, нито тя, нито Игор имат някакви лични отношения с него. Вярно, това е неприятно, но поне не е болезнено. Не дай си боже Игор да преживее смазващата болка, връхлетяла Настя през зимата.

— Спомняш ли си делото на Платонов преди две години? — внезапно попита Лесников.

— Има си хас. Забравя ли се такова нещо?

— Приятелят му веднага ми хареса. Не знам защо, но нещо ме привлече към него. Беше толкова сериозен, доброжелателен, прекрасен професионалист. А се оказа предател. И сега като същински глупак се утешавам с мисълта, че щом Гмиря веднага не ми хареса, значи е възможно да греша.

— Игор, в такива случаи не можеш да търсиш съвет от никого. Или вярваш на човека, или не вярваш — това е! Довери се на собствената си интуиция и каквото и да ти говорят другите — никого не слушай. Слушай само себе си. Ако се окажеш прав — браво! Сгрешиш ли — сам си си виновен. Смяташ ли да говориш с Житената питка за това?

— Аз ли? — На лицето на Лесников се изписа такова изумление, че Настя неволно се усмихна. — Какво приказваш! Аз дори на теб ти се доверих само защото и ти се занимаваше с Готовчиц. Мислех, че може да ми подскажеш нещо умно.

— Мога да ти кажа само едно: Готовчиц ни мами. Още не знам за какво точно, но се опита да ни пробута някаква лъжа. Житената питка ми разреши да поразровя тази работа, но засега не съм постигнала никакви успехи. Ако измисля нещо, ще го споделя с теб.

— Ами обирът? И ти ли смяташ, че той няма отношение към убийството на Юлия?

Настя се подпря с лакти на бюрото и обхвана главата си с ръце. Защо такива прости и обикновени думи изведнъж станаха за нея мъчително сложни? Да каже ли: „Да, и аз смятам така“ или: „Не, не мисля така“? Тя нищо не смята и нищо не мисли, не може да бъде сигурна в нищо, защото целият свят през последните месеци стана за нея някак нереален, неправдоподобен, неправилен. Сега тя постоянно се съмнява във всичко, дори в най-прости неща, и напълно е загубила способността си да взема решения. Превърнала се е в безволева амеба, тъпо изпълняваща заповеди. Лишена от собствено мнение, извършваше минимума необходими действия и мечтаеше само за едно: да остане сама и наоколо да е тихо. Сигурно е болна. Трябва да се лекува, а не да се прави на велик детектив. Вижте я само — мис Марпъл на младини!

— Не знам, Игор — бавно отрони тя. — Нищо не знам със сигурност. Може да е прав Гмиря, а ти да грешиш и напразно да го подозираш. Може да си прав ти и Гмиря да е предател. Всичко е възможно. Не бива да се изключва нито една вероятност.

— Ех, Каменская — разочаровано въздъхна Игор, — напразно се надявах на теб. Не ставаш за съветник в сложни ситуации.

— Е, извинявай, че не оправдах надеждите ти.

— И ти извинявай, че отнех от скъпоценното ти време — усмихна се накриво той.

Тя долови сарказъм в гласа му, но нямаше нито сили, нито желание да отреагира. Неотдавна Житената питка й подхвърли, че не е във форма, че е започнала да работи по-зле, а днес и Лесников видя това. Но нали тя се старае с всички сили съвестно да върши работата си! Обаче нищо не излиза. Изчезнал е хъсът, притъпил се е усетът й, загубил се е интересът. Единственото, което й е останало, е безусловната преданост на работата. Но само преданост не е достатъчна, дори най-мощният двигател не пали, ако няма искра. А точно искрата я няма.

 

 

Тя излезе от сградата и тръгна по „Петровка“ към метрото. Изведнъж чу съвсем наблизо познат глас:

— Лельо Настя!

Обърна се и видя невисок набит младеж с милиционерска униформа. Късата куртка бе изопната по налетите му рамене и явно беше по-малка от необходимото с цял номер.

— Здрасти! — учудено отвърна тя. — Ами ти какво правиш тук?

— Посрещам ви.

— Така ли? Защо?

В първия момент тя се уплаши да не би нещо да се е случило с бащата на момчето — генерал Заточни, но Максим весело се усмихваше.

— Татко ми поръча да ви намеря. През деня не успя да се свърже с вас по телефона, а сега е вече в самолета. Ще кацне късно през нощта и няма да му е удобно да ви звъни.

— И какво иска баща ти?

— Както винаги, определя ви среща рано сутринта в Измайловския парк.

— И нищо друго ли? — с подозрение попита Настя. — Та утре не е неделя, а едва четвъртък.

— Не знам, лельо Настя — сви рамене Максим. — Той ме помоли да ви предам и ето, предадох ви.

— Трябваше да ми се обадиш вкъщи — забеляза тя. — Било е рисковано да ме причакваш тук, можеше да съм на съвсем друго място. Нали го знаеш нашия милиционерски живот…

Максим безгрижно махна с ръка.

— Нямах друг изход. Татко ми продиктува номера ви по телефона, а аз нямах под ръка нищо за писане и се надявах да го запомня. Но после, когато започнах да го записвам, разбрах, че съм го забравил.

Сутрешните неделни разходки в Измайловския парк бяха задължителни за генерал Заточни, разбира се — ако се намираше в Москва. И ето вече две години Настя периодично му правеше компания при тези ритуални разходки. Никой — включително и самата Настя — не би могъл да даде правилно определение на нейните повече от странни отношения с този човек. Не беше любов — за това и дума не можеше да става. Не беше приятелство — какво ти приятелство между генерал, началник на главно управление в Министерството на вътрешните работи, и обикновен оперативен работник от „Петровка“, майор от милицията, на всичко отгоре — и жена. Не беше делово сътрудничество — макар че се бе случвало нещо подобно, но само епизодично. Какво беше тогава? Никой не знаеше отговора. Вероятно не го знаеше и самият Иван Алексеевич Заточни.

Разбира се, по този повод имаше най-различни мнения, но нито едно от тях не се доближаваше до истината. Синът на генерала — Максим — например смяташе, че баща му ухажва леля Настя и най-вероятно един ден ще се ожени за нея. Фактът, че Настя беше омъжена, очевидно никак не го смущаваше и не влизаше в сметките му.

Съпругът на Настя — Алексей — смяташе, че това е поредният каприз на жена му. Но тъй като нетривиалните черти в характера й и без това бяха безброй, една повече или по-малко не играеше роля. Чистяков добре познаваше своята Настя и улавяше моментално признаците на влюбване у нея. Тъй като в ситуацията със Заточни не откриваше такива признаци, не се и безпокоеше. А и смяташе по принцип, че Анастасия е вече голямо момиче и сама знае какво прави. Щом й се иска да се разхожда из парка с генерала — да се разхожда — полезно е за здравето.

Доброжелателите, които работеха както на „Петровка“, така и в министерството, бяха твърдо убедени, че Заточни спи с Каменская и затова й помага в кариерата, макар че много биха се затруднили да отговорят в какво се изразява тази помощ. Майор Каменская работеше на предишното място, не получаваше никакво повишение и още носеше майорски пагони, въпреки че стажът й предполагаше да бъде подполковник. Длъжността й обаче беше за майор и само като голямо изключение биха могли да й дадат поредното звание подполковник от милицията. Но дори и такова изключение не се правеше за нея.

Какво ли се бе случило на генерала, щом, намирайки се извън Москва, бе помолил сина си спешно да намери Настя и да я покани на среща рано сутринта в делничен ден? През двете години на познанството им такова нещо никога не се бе случвало. Настя така се увлече в най-различни предположения по този въпрос, че не забеляза как е стигнала до дома си. Но докато отключваше вратата, изведнъж си спомни: днес Льоша трябваше да се прибере, седмицата бе минала, конференцията бе свършила. Пак ли всичко отначало? Ежедневните въпроси: „Какво се случи, докато бях в Америка?“ — и нейните ежедневни опити да събере сили и всичко да му разкаже, и постоянно задълбочаващата се пропаст между тях…

Тя завъртя ключа в бравата, побутна вратата и учудено замря на прага. В жилището беше тъмно и тихо. Спи ли? Настя прекоси на пръсти антрето и надникна в стаята — нямаше никой. Но някои неща не бяха на местата, на които тя ги остави сутринта. Значи Алексей си е идвал. Но къде се е дянал? Впрочем напразно се безпокои, Льоша е отговорен човек и ако е излязъл от къщи за повече от пет минути, непременно е оставил бележка. Сега ще се съблече, ще намери бележката и всичко ще се изясни.

На масата в кухнята наистина имаше бележка. След като я прочете, Настя безсилно се отпусна на табуретката и тихо заплака. Край! Ето докъде се докара със своите невротични игрички. Бележката, написана със ситния, нечетлив почерк на Чистяков, гласеше:

„Не мога да гледам как се измъчваш, когото сме заедно. Вероятно имаш нужда да си починеш от мен. Ще бъда при родителите си. Щом поискаш да се върна, обади се. Никога не съм ти поставял условия, затова просто те моля: не ме викай, докато не намериш в себе си сили да разговаряш с мен. Ако дойда и отново не чуя ясен отговор на въпросите си, ще бъда принуден да си мисля най-лошото. Надявам се, че не се стремиш към това. Целувки“

Тя обиди Льошка и той я напусна! Е, разбира се, не я е напуснал, не бива да преувеличава, просто се е отдръпнал, докато дойдат по-добри времена, но това тя може да го обяснява на другите, а на себе си трябва да каже истината. Просто не е понесъл нейните странности, мълчанието, потиснатото й настроение и нежеланието й да отговори на тревогите му с нещо що-годе разбираемо. Той й каза: „Не искам да живея с теб в новия ти облик. Ако се промениш, ще се върна.“ Как да не я е напуснал? Ама разбира се, че я е напуснал. И е поставил условие. А ако тя не го изпълни, няма да се върне.

Започна да я тресе като от внезапен студ. Настя излезе в антрето, намери на закачалката дебелата плетена жилетка и се загърна в нея, но това не помогна. Треската се засилваше и след известно време тя цялата трепереше така, че ръцете й не удържаха чашката с кафе. „Трябва да пийна нещо“ — помисли си и отвори вратичката на кухненския шкаф, за да потърси някакъв алкохол. На рафта имаше едва начената бутилка коняк и половин бутилка ирландски ликьор. Льоша го беше купил от безмитния магазин на Шереметиево, а откъде се бе взел конякът — Настя не можа да си спомни, колкото и да се мъчи. Вероятно някой го бе донесъл, защото нито тя, нито Чистяков обичаха коняк и не го купуваха. Льоша беше познавач и ценител на хубавите сухи вина, а Настя предпочиташе Мартини „Бианко“ или джин с тоник.

Тя извади бутилката коняк и наля почти догоре една водна чаша, после отпи три големи глътки. Едва не се задави, от очите й бликнаха сълзи. Не можеше да понася миризмата на това питие, не разбираше вкуса му, но сега го пиеше като лекарство. Вярно, гадно е, но лекарството не е предназначено да доставя удоволствие, то трябва да помага.

И то помогна, макар частично. Треперенето изчезна, ръцете й се затоплиха. Душевната болка обаче не утихна, напротив, сега Настя я чувстваше още по-силно. Какво, какво направи! Как можа да допусне Льошка да стигне до такова решение! Льошка — верният и предан съпруг, който я познаваше от двайсет и две години и умееше да я разбере, каквото и да се случеше, и да й прости, каквото и да направеше. До каква степен само е злоупотребила с търпението му и любовта му, щом не е издържал и си е тръгнал!

„А всъщност какво става? — запита се тя. — Защо, защо не мога да събера сили да си поговоря с него? Какво толкова особено съм направила? Откраднала ли съм? Не съм. Убила ли съм? Не! Измамила ли съм, предала ли съм някого? И да, и не… Ето това е най-сложното. Не мога да разбера какво съм сторила. И докато аз не го проумея, няма да мога да му го обясня. Интересно — защо? Колко пъти се е случвало нарочно да му разказвам нещо, което сама не разбирам, и той винаги ми е помагал. Льошка има съвършено друг поглед към нещата и понякога това е много полезно. Но защо тогава не мога да споделя с него онова, което не разбирам напълно? Няма отговор. Но определено знам, че не мога.“

Настя още дълго седя в кухнята, нямаше сили да помръдне, да стане, да отиде в стаята, да приготви леглото и да си легне. В главата й витаеше само една мисъл: тя обиди Алексей и той си отиде! Тя е виновна за всичко, не биваше изобщо да се омъжва — нито за Льоша, нито за друг, не е създадена за съвместен живот. Самотница е, никой не й е нужен. Абсолютно никой. Сигурно е някакъв психически дефект. Тя е морален инвалид. Обиди Льоша и той си отиде.

Към два и половина през нощта Настя най-сетне се добра до дивана и рухна върху него, без да се съблече и да извади чаршафите. Уви се с дебелото карирано одеяло, свря лице във възглавницата и отново се разплака.

 

 

В пет и половина сутринта Настя с усилие отвори очи и вяло се потътри към душа. Ужасно не й се ходеше на среща със Заточни, но се налагаше, не можеше да му откаже. Изпи две чаши кафе, но почти не почувства вкуса му. Наля си портокалов сок от кутията в хладилника и изпи на един дъх половин чаша, но сокът й се стори безвкусен и топъл, макар че това бе невъзможно: кутията беше стояла в хладилника поне три дни.

Точно в седем тя слезе от влака на станция „Измайловская“, недоумявайки какво прави тук и защо вчера не каза на Максим, че не може да се срещне със Заточни. Сега още щеше да си спи… Видя генерала отдалеч. Както обикновено, беше с лек анцуг, строен, слаб и се движеше към нея с лека и пружинираща походка.

— Добро утро! — весело я поздрави той. — Моля да ме извините, че ви обезпокоих по никое време, но в неделя няма да бъда в Москва, довечера отново заминавам.

— Нищо — мрачно отвърна Настя, — разходките са полезни. Така поне смята мъжът ми.

— А защо долавям мрачни нотки в гласа ви? Някакви неприятности ли имате?

Неприятности. „Сякаш не се досеща! — с досада си помисли Настя. — Та нали той ме подложи на онези удари, а сега се чуди. Господи, вместо да го мразя, послушно хуквам към парка след първото му подсвирване. Та той всичко е знаел, не може да не е разбирал какво ми е, но мълчеше, като ме остави сама да се лутам в този кошмар. На всичко отгоре после дойде и ми заяви, че е мълчал нарочно, защото при дела от такъв мащаб можело да се ръководим само от целесъобразност, а не от човечност. Целесъобразността изисквала да ме докарат до нервна криза, до пълно отчаяние. А сега аз в горда самота жъна плодовете на тази операция. Но няма да му напомням и няма да се оплаквам. Веднъж вече се опитах да му се оплача и да помоля за помощ и получих добър урок. Един майор не може да се жалва на един генерал. Това е неприлично. Ала целият ужас е там, че незнайно защо не мога да му се сърдя.“

А на глас каза:

— Не съм се наспала. Не обръщайте внимание.

— Добре, тогава ще мина на въпроса. Сигурно знаете, че нашето министерство най-сетне създава собствена информационно-аналитична служба. Това не е същото, с което винаги се е занимавал щабът.

— Чух — кимна Настя. — Нещо като стратегическо разузнаване.

— Именно, именно. И в тази информационно-аналитична служба са предвидени дори такива специалисти, като психолози и психоаналитици.

— И за това съм чувала. Ала честно казано, мислех, че е шега.

— Но защо? — вдигна вежди генералът. — Не споделяте ли идеята за използване на тази област от знанието в нашата работа?

— Споделям я. Но не знам защо ми се струваше, че я споделям само със себе си. Нещо не съм срещала съмишленици сред колегите ни. Вярно, длъжности за психолози са въведени при нас и аз искрено се радвам на това, но със сигурност знам, че далеч не ги използват за анализи на информацията. Те работят предимно като „преговарящи“ при вземане на заложници, помагат да се съставят психологически портрети на престъпници, консултират оперативните работници при разработването на схеми за работа под прикритие. А в стратегическо отношение… Дори се учудвам, че вие въвеждате тези длъжности…

— Въвеждаме ги, както виждате. И в момента правим подбор на психолози и психоаналитици за работа в информационно-аналитичната служба. Чух, че имате отношение към разследването на убийството на депутатката Готовчиц?

— Да, донякъде! — учудено отвърна Настя. — Но защо, каква е връзката?

— Разбирате ли, Борис Михайлович Готовчиц е един от кандидатите.

— Сериозно ли говорите! Какво съвпадение!

— Представете си — да. Разбира се, предварително проверяваме всички кандидати, но вие сама разбирате, че това е много отговорно решение. Човек, приет на работа в аналитичната служба, получава достъп до информация от такава важност, че не можем да си позволим никакви грешки с кадрите. Просто нямаме право. И освен това много е важен въпросът за квалификацията на психолога, защото въз основа на неговите препоръки ще се планират и провеждат твърде сериозни и мащабни операции. Така че ако психологът не е грамотен достатъчно, всичко ще се окаже под заплаха. С една дума — исках да се обърна към вас с молба: огледайте Готовчиц по-внимателно и ако имате възможност, оценете професионализма му.

— А той спазва ли законите? — пошегува се Настя. — Не трябва ли да оценя и това?

— Анастасия, Готовчиц е проверяван в продължение на три месеца. Не е замесен в нищо престъпно, това е установено с абсолютна точност. Знаете ли, жена му Юлия Николаевна е била невероятна личност. Чували ли сте, че е водила всички финансови дела на семейството?

— Не. А това важно ли е?

— За да разберете характера на човека — да, важно е. Юлия Николаевна е била дъщеря на човек, уличен в големи злоупотреби. Баща й се е самоубил буквално вечерта, преди да го арестуват. И оттогава тя решила да живее така, че никога от нищо да не се страхува. Имам предвид от меча на Темида, разбира се. Защото във всичко останало тя е била храбра жена и не се е бояла, че ще си спечели врагове. Но с властта винаги е живяла в мир и съгласие. Тя просто не би допуснала мъжът й да се набърка в каквато и да било престъпна дейност. Разбира се, ако научите нещо такова, незабавно ни съобщете. Но най-важното, което искам да знам сега, е какво представлява той като човек и дали е добър специалист.

— Но нали той е един от кандидатите за работа в министерството именно в качеството си на добър специалист! Откъде тогава идват съмненията ви?

— Ох, Анастасия, понякога се възторгвам от вашата наивност! — разсмя се генералът. — Как се става кандидат за определена длъжност? Някой някого препоръчва, някой някого познава лично или е чувал за него от приятели. В случая името на Готовчиц бе предложено от един от началниците на главни управления. Племенницата му изкарала рехабилитационен курс при Борис Михайлович след крайно тежък бракоразводен процес, останала много доволна от резултатите от лечението и казала това на чичо си, а чичо й съответно предаде информацията по-нататък. Това е. Та значи мога ли да разчитам на помощта ви?

— Не знам — сви рамене Настя. — Не съм сигурна, че ще мога да ви бъда полезна. Как ще оценя нивото на квалификацията му, като не съм специалист?

Заточни се спря и се обърна с лице към нея. Жълтите му тигрови очи бяха съвсем близо, те излъчваха топлина и ласка и от погледа му тя се почувства някак странно.

— Не си кривете душата — тихо каза той. — Още не можете да ми простите, нали? Сърдите ми се и трябва да отбележа, че с право… Е, и какво ще правим с всичко това? Сега отказвате да ми помогнете в такава една завоалирана форма, утре ще ми откажете направо, вдругиден ще започнете да грубиянствате. И така ще погубим приятелството си или както ви е по-удобно да наричате нашите отношения. Много сте ми симпатична, ценя доброто ви отношение към мен и ще ми бъде болно, ако не стигнем до взаимно разбиране. Да, аз бях груб с вас, дори безжалостен, но интересите на работата го изискваха. Впрочем вече всичко съм ви обяснявал, няма смисъл да се повтарям. Проявете великодушие, застанете над ситуацията и помислете, че и аз, и вие нямаме толкова много близки хора, на които можем да се доверим напълно и безрезервно. Е, защо да ги губим, водени от някакви амбиции?

„Той си играе с мен като с кукла — помисли си Настя някак абстрахирано, сякаш се наблюдаваше отстрани. — Има невероятна дарба да убеждава. Хем с разума си разбирам, че не беше прав, когато ме подложи на онзи удар тогава, през зимата, и с нищо — нито с дума, нито с жест — не облекчи мъките ми. И въпреки това не мога да му се сърдя. Иска ми се да му простя. Нещо повече — започвам да се чувствам виновна пред него, сякаш обидата ми е обикновен дамски каприз. А може би е именно така и всички мои страдания не струват и пукната пара?“

— Днес ли заминавате? — попита тя вместо отговор.

— Да, довечера.

— За дълго ли?

— За пет дни.

— Когато се върнете, ще ви нарисувам Готовчиц с маслени бои.

Заточни се усмихна топло и слънчево и безупречните му ослепителнобели зъби блеснаха. Очите му мигом засветиха като две разтопени кюлчета злато. Никой не можеше да устои на тази великолепна усмивка.

— Може ли да ви целуна? — тихо попита той.

— Недейте — също така тихо отговори Настя.

— Защо?

— Може да бъде възприето неправилно.

— От кого?

— От мен.

— Това не е важно — отговори с усмивка Иван Алексеевич. — Важното е аз да го възприемам правилно. А аз го възприемам правилно, не се безпокойте. — Той внимателно допря сухите си устни отначало до едната й буза, после до другата. — Радвам се, че успяхте да надвиете себе си. След пет дни ще ви се обадя.

Заточни се обърна и бързо тръгна към изхода на парка, макар че обикновено изпращаше Настя до влака в метрото.