Александра Маринина
Аз умрях вчера (18)

18.

Татяна дори не се учуди много, когато чу разказа на професор Готовчиц. Беше очаквала нещо подобно, а след толкова години работа като следовател беше трудно да я изненада каквото и да е. Борис Михайлович е изоставил умиращата жена, без да й помогне, защото се е страхувал да не бъде въвлечен в скандал, който ще попречи на новото му назначение? Да, в практиката й имаше десетки такива случаи. Известният психоаналитик, докторът на науките Готовчиц се е оказал посредствен специалист и в особено сложни случаи е ползвал услугите на по-квалифицирана помощничка? И такива неща се срещаха на всяка крачка: книгите, написани от хора, съвсем различни от името, посочено на корицата, отдавна бяха станали нещо обичайно; както и дисертациите, подготвени уж от аспиранти, а всъщност от първия до последния ред разработени срещу много пари от някой желаещ да припечели професор или доцент. Чувството, че й се гади, се пораждаше у нея всеки път, щом се сблъскаше с подобна ситуация. То приличаше на усещането, което се появяваше след дълга битка с хлебарките, когато тези очарователни насекоми изпълзяваха отново, невредими.

Необичайното и странното в тази история беше само едно: поводът за убийството. Както и влизането с взлом в апартамента. Ако Готовчиц не лъже, цялата работа е била за някакво име. Кое име? И защо е толкова важно, щом са се опитали да го научат отначало от Инеса, а после са влезли и у Готовчиц?

Татяна се отърси от размислите си и откри, че почти е стигнала до вкъщи. Ето го и входа, остава да измине само няколко десетки метра. Но при мисълта за празния апартамент изведнъж й стана тъжно — всички я изоставиха. Стасов е зает с дъщеря си, Ирина — с годеника си, а тя остана съвсем сама, ненужна на никого, освен може би на журналистите. Които изведнъж я възприеха като вкусна мръвка и решиха хубаво да я препекат и да я поднесат на читателите във вид на пикантно блюдо, украсено с гарнитура от клюки и невероятни измислици.

Реши да не се прибира вкъщи — засега. Прекрасна майска вечер е, още е съвсем светло, приятно се лее свежа прохлада, обгърнала ярката сочна зеленина. А за бременните е полезно не само да ходят пеша, но и да дишат чист въздух. Татяна се огледа и забеляза закътана пейка, до която растяха два мощни дъба. Ето там ще поседне.

И тъй — името! Налагаше се да измине целия път отначало. Престъпниците са искали да научат някакво име, което са се надявали да намерят в записките на Инеса. Не са го открили, защото тя е кръщавала клиентите си с псевдоними. Тогава са отишли при нея и са започнали да я разпитват. Очевидно Пашкова не е искала да даде отговор, иначе нямаше да я изтезават. Дали в края на краищата е проговорила? Вариант първи: казала го е. Тогава защо са влезли в апартамента на Готовчиц? Вариант втори: не го е казала. Загубила е съзнание, престъпниците са помислили, че е мъртва, и са започнали да търсят заветното име в записките на Готовчиц. Чие име може да е фигурирало в записките и на Инеса, и на нейния любовник? Отговорът е очевиден: името на някой от пациентите на професора. Но тогава възниква друг въпрос: защо Инеса не го е казала? Защо е пожертвала живота си, за да запази тайната? Заради кого може да е постъпила така? Заради човек, който й е много скъп. Но всичко говори, че такъв човек в нейния живот е бил само професор Готовчиц. Не, така пъзелът не се подрежда…

Татяна чу зад гърба си шум на мотор, обърна се и видя, че една кола е спряла точно пред техния вход. От нея слязоха двама мъже, единият по-възрастен, другият — съвсем млад, окичен с фотоапарати. Спряха пред входа и започнаха нещо разпалено да обсъждат, като вдигаха глави и оглеждаха прозорците. По-младият се обърна и случайно съзря Татяна на пейката, после каза нещо на по-възрастния. Посъвещаваха се още известно време, сетне се обърнаха и дружно тръгнаха към нея. Горе-долу по средата на пътя изведнъж ускориха крачка и лицата им грейнаха.

— Извинете, моля, вие май сте Татяна Томилина? — запъхтян, попита младият фотограф.

Татяна побърза да измисли нещо — може би да се представи за друга, но не успя да отговори, защото фотографът забърбори възторжено:

— Какъв късмет извадихме! Та ние дойдохме специално заради вас. Знаехме номера на блока, но не ни казаха кой е номерът на апартамента. Вече смятахме да обикаляме съседите ви и да питаме къде живее известната писателка. А ето че ви виждаме тук…

— Какво желаете? — сухо попита тя.

Не искаше да общува с журналисти — настроението й не бе подходящо, а и след двете последни публикации те не будеха симпатии у нея.

— Желаем интервю! — нахакано изтърси по-младият.

Но по-възрастният внимателно го хвана за рамото и го издърпа настрана.

— Не ни се сърдете, Татяна Григориевна — меко каза той. — Не искаме да нарушаваме уединението ви. Разбирам, че във вашето положение се нуждаете от спокойствие и тишина и появата ни сигурно ви дразни. Но искам да знаете, че ние сме дълбоко възмутени от потоците оскърбления, които се изсипаха върху вас. Бихме искали да публикуваме съвсем друг материал и да реабилитираме името ви.

— Хайде да не преувеличаваме — хладно отговори Татяна. — Става дума само за две статии, така че мисля, че е преждевременно да говорим за потоци от оскърбления. Не се нуждая от реабилитация.

— Защо за две? — учуди се журналистът. — Те са най-малко седем или осем. Ето, всичките са у мен, взех ги нарочно, за да ви дам възможност да отговорите на всяка от тях.

— Осем ли? — възкликна Татяна, мърдайки с усилие изтръпналите си устни. — И какво пише в тях?

— Ама вие наистина ли не знаехте? — намеси се фотографът. — Ха, че цяла Москва само за тях говори.

По-възрастният журналист извади от чантата, която висеше през рамото му папка и я подаде на Татяна.

— Искате ли да се запознаете?

— Да — кимна тя.

— А ще ни дадете ли интервю?

— Не знам. Първо ще прочета това, а после ще реша. Сега се разходете малко — рече тя с тона, с който понякога отпращаше от кабинета си следствените, казвайки им да почакат в коридора.

Журналистът и фотографът послушно се отдръпнаха на известно разстояние и започнаха тихо да обсъждат нещо. Татяна отвори папката и започна да чете статиите, чиито заглавия бяха отбелязани с жълт маркер. С всеки прочетен абзац все повече я обземаха недоумение и обида.

„Книгите на Томилина са лошо подражание на западните образци, също толкова неумело като печално известните «Жигули», които се правеха по образеца на «Фиат»…“

Но тя никога не се бе старала да подражава на когото и да било, пишеше така, както сама чувстваше и приемаше нещата. И всички нейни книги бяха за Русия, за настоящето, за хората, които ходят по улицата близо до нас и се опитват да решават своите чисто руски житейски проблеми. Какво общо имаха тук западните образци?

„Госпожа Томилина пече своите книжлета като баници и тази невероятна скорост навежда на мисълта, че за нея работи цяла бригада литературни роби. Вероятно неслучайно произведенията, подписани с нейното име, понякога рязко се различават по стил.“

Какви роби? За какво говори авторът на тази статия? Всички книги — от първата до последната буква — бе написала лично тя. И много от близките й можеха да потвърдят това, да речем — Ира, пред чиито очи Татяна твореше своите повести и романи. Колкото до стила, тя сама се стремеше да пише книгите си по различен начин, за да не се повтаря. Едни творби излизаха бавни, замислени и изпълнени с психологизъм, други — динамични и по-остри, трети — тайнствени и страшни. Но нали не може постоянно да се пише еднакво, на самата нея би й доскучало! А и не става различни престъпления и проблеми да се пресъздават в един стил. Но ето че сега това е изтълкувано като признак, че тя използва чужд труд и чужди таланти, присвоява си чужда слава и изобщо е абсолютно недостойна за тази известност, защото произведенията й са написани зле.

„Вероятно скоро ще трябва да се простим с авторката на популярни криминални романи Татяна Томилина. Произведенията й стават все по-слаби и скучни. Талантът й — и без това хилав по природа — постепенно се изчерпва. Докато първите й книги ни караха да ги четем на един дъх, в новите й повести с усилие си проправяме път през бъркотията от думи и изоставяме това безплодно занимание още на трийсетата страница, без да сме проявили ни най-малък интерес кой ли е престъпникът.“

Господи, нима това е вярно? Но нали никой не й го е казвал… Нито Ира, която чете всяко произведение в ръкопис, нито Стасов, нито Настя Каменская, която — Татяна знаеше това със сигурност — беше чела всичките й книги. Може би я щадяха? Но и издателството никога не бе предявявало каквито и да било претенции, не бяха я молили да редактира творбата си — да засили някоя линия, да махне нещо, да добави друго. Това означаваше, че книгите й продължават да се купуват добре и да се харесват на читателите. Какво има тогава? Просто несъвпадение на вкусовете на журналисти и читатели ли? Вероятно е точно така. А може журналистите да са прави — тя наистина да се е изчерпала, талантът й — „и без това хилав по природа“ — да се е изгубил и книгите й да стават все по-лоши.

„Ще се намери ли някой, който да спре веднъж завинаги потока от долнопробна литература, залял нашите щандове? Високото изкуство е забравено, мозъците на нашите съграждани са промивани с безкрайни трилъри, килъри, трупове и кървави сцени, описани на лош език. Впрочем дали е за чудене? Тези новоизпечени писатели получават хонорари, които ги карат да ни засипват с нови и нови плодове на творчеството си. Ярък пример за това е популярната Татяна Томилина. Говори се, че за всяка своя зле написана книга тя получава по петдесет хиляди долара. Та кой ще се откаже от толкова пари?“

Тя затвори папката и впери неподвижен поглед в тъмнеещото небе. Гадеше й се.

— Прочетохте ли ги? — разнесе се съвсем наблизо приятният тих глас на журналиста, който се бе приближил съвсем незабелязано. — Е, какво ще кажете за интервюто? Иска ми се да публикувам материал, който ще даде отговор наведнъж на всички тези статии. Ще ви покажа като интересен, ярък талант.

Татяна бавно изви поглед към него и поклати глава:

— Няма да ви дам интервю.

— Но защо? Нима ви хареса това, което прочетохте?

— Естествено, че не ми хареса. Та аз съм нормален човек.

— Тогава защо отказвате? Предоставя ви се възможност да отговорите, да възразите, да се реабилитирате — настояваше журналистът.

— Няма да ви дам интервю — повтори Татяна.

Журналистът помълча малко, после седна на пейката до нея. Татяна се поотмести, толкова близко присъствие на чужд човек й беше неприятно.

— Татяна Григориевна, изслушайте ме — подзе той. — Аз съм чел всичките ви книги и съм ваш почитател. И когато виждам как някои говорят, че произведенията ви са зле написани, приемам това като лична обида. Разбирате ли? Защото те ми харесват, защото като читател смятам, че са прекрасно написани и изведнъж някой си, когото не познавам и не съм му виждал очите, ме обвинява в лош вкус и липса на култура. Опитайте се да приемете ситуацията от тази гледна точка. Книгите ви се продават прекрасно и това означава, че ние, вашите почитатели, сме стотици хиляди. А хората, които са написали това — той посочи с кимване папката върху коленете й, — с едно драсване на перото обидиха и унизиха всички ни само защото лично на тях книгите ви не са харесали. Не го вземайте присърце, журналистите са единици, а ние сме цяла армия. И от името на тази армия ви моля за интервю, в което вие ще ни защитите.

— Щом сте толкова много, колкото казвате, сами можете да се защитите — отговори Татяна. — И същевременно ще защитите мен. Но ми се струва, че тълкувате ситуацията превратно. Когато на един човек казват, че няма талант, той не може и не бива да се защитава. Защитават се добро име, репутация, но не и способности. А този, който се бори да го признаят за талантлив, е просто смешен. Човек, който влиза в битка с хора, които не харесват неговите творби, не е достоен за уважение. Разбирате ли ме? Ако през живота си не си взел нито една чужда копейка, а за теб пишат, че си крадец, можеш да докажеш, че това не е вярно и да си върнеш доброто име, защото ти знаеш със сигурност, че не си крадец. Но ако ти казват, че си лош писател и нямаш талант, какво трябва да сториш? Да доказваш, че пишеш добре ли? Ами ако грешиш и критиците ти са прави? Как ще изглеждаш тогава?

— Вие сте невероятна жена! — тихо каза журналистът. — Не разбирам как успявате да съществувате в нашата действителност. Пишете прекрасни книги, имате такова чувство за собствено достойнство и същевременно сте толкова ранима и беззащитна. Много ми се иска да ви помогна. Сигурно сте страшно самотна, нали?

— Защо решихте така?

— Талантливите хора винаги са самотни. Те трябва да остават насаме със себе си и с Бог, а околните не разбират това и настояват да им се обърне внимание, да се изпълнят някакви ежедневни задължения, обиждат се, ровят в душата им, обременяват ги с ненужна суетня. Извинете ме за това мое нахлуване в живота ви. Сега и аз виждам, че опитът ми да взема от вас интервю беше глупав и нетактичен. Много ли се разстроихте?

— От какво? От статиите ли? Да, много. Но не е нужно да ме съжалявате. Всичко хубаво! — Тя тежко се надигна от пейката и без да се оглежда, тръгна към входа.

Отново й предстоеше самотна вечеря в пустия апартамент. Тъга задуши сърцето й, почувства се изоставена от всички и незаслужено обидена. Отвори хладилника и разбра, че нищо не може да хапне. Загърна се в одеялото, легна на мекия кожен диван и извърна лице към стената.

Когато входната врата се отвори, Татяна помисли, че се прибира Стасов. Беше още единайсет и половина, Ира щеше да се върне от срещата си много по-късно. Но сгреши — беше именно Ирина.

— Толкова рано? — учудено попита Татяна. — Само не ми казвай, че сте се скарали и си се разочаровала от твоя банкер.

Тя и този път с лекота бе овладяла тъгата и лошото си настроение. Отдавна вече седеше пред компютъра и работейки върху книгата, не забелязваше как тече времето. Днес й беше добър ден, текстът, според собствения й израз, вървеше леко, пръстите й пърхаха по клавиатурата. Беше я обзело позабравеното усещане за радост и възторг, когато й е съвършено ясно какво и как трябва да напише по-нататък, а думите сами се подбират — точни, обемни и изразителни. Татяна дори съжали, че нарушиха творческата й самота — би могла да работи още няколко часа без прекъсване.

Откъм стаята се чуваше как Ира се съблича. Поскърцваше вратичката на гардероба, меко потрепваше пластмасовата закачалка, звънтяха накитите по тоалетната масичка. Зълва й мълчеше и това беше необичайно и тревожно.

— Ира, какво се е случило? — извика Татяна. — Защо си в лошо настроение?

Ирочка дойде в хола, вече облечена в дълъг люляков пеньоар, изпод който блестяха съблазнително заголените й под късата нощница стройни крака. Големите й тъмни очи яростно святкаха на бледото й лице, беше присвила устни.

— Къде е мъжът ти? — мрачно попита тя.

— При Лиля. Защо, какво има? Трябва ли ти? И защо така официално, защо „мъжът ти“, а не „Владик“?

— Ами защото! Ти сигурна ли си, че е при Лиля?

— Естествено. Не те разбирам.

— А къде беше снощи? Пак ли при Лиля?

— Пак. Обясни ми, ако обичаш, какво става. Защо си толкова ядосана?

— Защото мъжът ти нагло те мами! — със звънтящ от негодувание глас заяви Ира. — За днес не знам къде е, но снощи благополучно е седял в ресторант и се е забавлявал, а изобщо не е утешавал своята ридаеща рожба.

— Откъде знаеш това? Не си го видяла, както разбирам.

— Ха, да съм го видяла! — възкликна Ира. — Ако го бях видяла, щях да му издера очите на място. Но е извадил късмет, че го е видял Андрей, а не аз.

— Андрей ли? — попита Татяна. — Тоест твоят годеник, така ли?

— Ами да. Трябваше да се отбие в ресторант „Златен дракон“ буквално за три минути, да се срещне с един човек и да вземе някакви документи. Аз останах в колата, а той влезе и наистина след пет минути излезе с папката. А днес ме попита: „Мъжът, който онази вечер те подкани да се прибираш, наистина ли е съпруг на снаха ти?“ Казвам: „Да, съпруг й е.“ Тогава той рече, че този съпруг бил доста странен. Пазел моята нравственост, а сам ходел късно вечер по ресторанти с други жени. Попитах го как е изглеждала онази и той ми я описа. Маргарита, абсолютно съм сигурна! Не, кажи на какво прилича това? Прикрива се с Лиля, а през това време… Нямам думи! Гад!

Татяна мълчаливо се взираше в екрана на компютъра и се мъчеше да разбере какво е написано там. Но не можеше. Буквите сякаш съществуваха отделно от смисъла на думите. И този смисъл бе станал неуловим за нея.

Стасов… Ама как така? Какво става? Нито веднъж през цялото време, откак бяха заедно, тя не бе забелязала у него ни най-малки признаци на чувства към бившата му съпруга. Той вече беше в развод, когато се запознаха, и не можеше да се каже, че Татяна го е разделила от семейството му. А сега той е затъгувал за Рита…

Маргарита Мезенцева, по мъж Стасова, беше много красива жена. И още е. В света на киното минава за една от първите красавици. Може би там е цялата работа? Омръзнала му е неговата дебела, тромава съпруга, която бременността далеч не направи по-хубава. Татяна има сериозни проблеми с износването на детето и от четвъртия месец лекарите й наложиха строга забрана върху интимната близост. А Стасов е здрав четирийсетгодишен мъж, той има нормална, естествена потребност от секс. Е, чудно ли е, че се е почувствал привлечен от бившата си жена?

— Е, какво мълчиш? — сърдито каза Ира. — Смяташ ли да предприемеш нещо или не?

Татяна я погледна с недоумение:

— Какво например? Искаш да хукна да проверявам дали сега Стасов наистина е в Соколники при Лиля?

— Ами да речем…

— Невъзможно е. Той има мобилен телефон и ще ми отговори, където и да се намира.

— Обади се у Маргарита — настояваше Ира. — Нали имаш номера.

— От къде на къде? Ако реша, ще звънна на мъжа си, а не на бившата му съпруга. Остави ме на мира, Ирочка.

— Как така! — възмути се Ира. — Трябва да направиш нещо. Не можеш да си пасуваш!

— Мога. — Татяна дълбоко въздъхна. — И трябва. Ако днес повече му е нужна Рита — това е положението и то не може да се промени с никакви действия. Край, Ириша, приключваме с този въпрос. По-добре ми кажи защо твоята среща тази вечер свърши толкова рано. Да не сте се сдърпали?

— Абе не, заради Стасов се прибрах. Когато Андрей ми каза, че го е видял в ресторанта, толкова се ядосах… Просто не знам. Не можех място да си намеря. Светът ми се видя черен.

— Глупачето ми! — Татяна успя да се усмихне. — Намерила си от какво да се разстройваш. Всичко ще се оправи, мила, престани да нервничиш. Вземи си душ и лягай да спиш. Утре пак ли имаш любовен ден?

— Не, утре до обяд съм си вкъщи. Та той има толкова много работа, просто се чудя как намира време за мен. Таня, ти какво, никак ли не се притесни?

— Притесних се — спокойно призна Татяна. — Но това не означава, че животът трябва да спре. Лягай си, аз ще поработя още малко.

— На твое място и аз бих си легнала — авторитетно я посъветва Ирочка. — Не е нужно да показваш, че му трепериш! Така той вижда, че винаги го чакаш, когато и да се прибере, и си мисли, че ти е безумно нужен и ти никога не би го напуснала. Вземи да му покажеш, че спокойно можеш без него. Та да му дойде умът в главата!

— Това са детинщини, Ира! — недоволно се намръщи Татяна. — Отдавна не играя такива игрички.

Ирочка гневно сви рамене и отиде в кухнята да прегледа хладилника. Само след минутка оттам долетя звънливото й гласче:

— Пак нищо не си вечеряла! Таня, как може така? Аз се старая, готвя, купувам най-пресните продукти, мотая се около печката като глупачка, а ти нищо не ядеш и всичко отива на вятъра. Как не те е срам? Като не мислиш за себе си, поне за детето се погрижи!

— Остави ме на мира! — кресна внезапно Татяна. — Не ме закачай!

И веднага се засрами от избухването си. Но беше късно. Откъм кухнята се чу хлипане, което бързо премина в ридания. Татяна така си и остана пред компютъра, безсилна да помръдне. Всичко рухва… Стасов се откъсва от нея. Това можеше да се очаква — много често между съпрузите застават децата от предишния брак. Ира е увлечена по своя нов любовник и смята да се омъжва. То се знае, при съпруг банкер тя по никакъв начин няма да остане да живее тук, с Татяна. И писателската й кариера се руши. Може би са прави журналистите, може тя наистина да е бездарна графоманка, чиито книги незнайно защо се мъдрят по книжните сергии! И какво й остава? Да роди детето си и да го гледа в чуждия град, без близки и приятели, а напълно вероятно — и без съпруг. Ако Ирочка не е до нея, и дума не може да става да се върне на работа веднага след като приключи с кърменето. Ще трябва да вземе тригодишен отпуск и да гледа детето, затворена в пустия апартамент. Всичко рухва. Всичко…

Толкова й се иска да работи! И толкова й се иска да пише книги! И да живее в семейство, заобиколена от любящи и любими хора. Но няма да има нищо такова. Защо ли послуша Стасов и се премести в Москва? Няма връщане назад, апартаментът в Петербург е продаден. А и не й се иска да се връща и пак да моли да я назначат, като си признае, че е взела погрешно решение. Ще трябва да търпи.

Какво каза онзи журналист? Че почитателите на Татяна Томилина били стотици хиляди ли? Че им харесва как пише и че са дълбоко обидени от критичните публикации в пресата. Стотици хиляди… Макар и не приятели, но хора, на които съдбата й поне не е безразлична. Хора, които я обичат и очакват новите й книги. Нима може да ги остави излъгани? Не, не може. Тя ще пише своите книги и от страниците им ще разговаря с читателите си. Ще им разкаже за тъгата и самотата, за своите горести и радости. И те ще я чуят. Какво каза онзи журналист? Че талантливият човек винаги е самотен? Е, какво пък, значи тя не е талантлив човек. Защото никога няма да бъде самотна, докато съществуват хората, които четат книгите й. То ще разберат колко зле се чувства и ще й простят, ако някоя книга се окаже не твърде сполучлива. Всички творци имат по-силни и по-слаби произведения, това е естественият ход на живота, абсолютно еднакво по сила творчество не съществува. Защото и творецът е човек като останалите, може би малко по-даровит по природа, но във всичко останало — същият като тях. Той боледува, страда, радва се, изпитва приливи на сила и депресии. Тя, Татяна Томилина, ще разговаря със своите читатели с помощта на книгите си, ще им разкаже всичко и те ще я разберат. Ще се зарадват на успеха й и ще простят неуспеха. Всъщност именно така постъпват приятелите. Кой е казал, че е самотна? Тя има хиляди приятели. Стотици хиляди. Трябва само да ги уважава и да ги обича и те няма да я изоставят.

Татяна стана от бюрото и решително тръгна към кухнята, където Ирочка ридаеше, обронила глава на масата.

— Извинявай, мила — каза тя. — Не се сдържах, но не съм искала да те обидя. Хайде престани да плачеш, всичко е наред и животът е все така прекрасен. Ти скоро ще се омъжиш, затова хайде да се порадваме заедно. Покани у нас годеника си, искам да видя в какви ръце те давам.

Ирочка повдигна подпухналото си от сълзите лице, покрито с червени петна.

— Защо ми крещиш? — каза тя с треперещ глас. — Какво съм ти направила? Старая се да се грижа за теб, а ти…

— Е, прости ми, мила, нали те помолих. Трябва да бъдеш снизходителна към мен, бременните жени страдат от изблици на раздразнение.

Татяна приседна до Ирочка и нежно я прегърна. Тя все още трепереше, но беше престанала да плаче. Извърна се, нацупена, и се загледа настрани.

— Ирусик! — Татяна шеговито я погъделичка по врата. — Престани да се цупиш и незабавно се усмихни. Вземи пример от мен. Мъжът ми ми изневерява, журналистите ме мразят и ме правят на бъзе и коприва, но аз съм бодра и весела, сякаш нищо не се е случило.

— Да бе, не се е случило! — промърмори Ирочка, все още загледана някъде встрани.

— Точно така — не се е случило! Ирка, през своя живот на следовател съм видяла толкова мъка и смърт, че това, което се случва сега с мен, е направо дреболия. Запомни, моето момиче: мъка значи неизлечима болест или смърт на близък човек. Само това — защото е невъзможно да се поправи. Всичко останало е просто повече или по-малко тежки неприятности. От тях може да се излезе. Излизане няма само от небитието. Ето, аз ти се развиках, а ти вече плачеш, сякаш те е сполетяла беда. Че каква мъка е това? То е просто дребно недоразумение. Извиних ти се, ти ми прости и толкоз — инцидентът е приключен. И не е нужно да хабиш за това такова безумно количество нервни клетки.

Ира най-сетне се обърна към нея и свря лице в меката й гръд.

— Колко просто е всичко при теб! — въздъхна тя. — Аз не умея така.

— Ами учи се, докато съм жива — засмя се Татяна. — Я по-добре да вечеряме, че нещо огладнях.

Ирочка веднага скочи от диванчето и се разшета около печката. Татяна с усмивка я наблюдаваше, обмисляйки следващия епизод в своята ненаписана книга.

 

 

Работата по разкриването на убийството на служителите от програма „Лице без грим“ Виктор Андреев и Оксана Бондаренко забуксува. От момента, в който се разбра, че част от поканените лица са били изнудвани за пари, започнаха разработки на всички гости на програмата и техните връзки. Но гостите бяха безброй, за една година — двеста и петдесет души. И макар че всички те бяха известни поименно, разработката на всеки изискваше маса време и сили.

— Ще трябва да притиснем господин Уланов — с въздишка реши следователят, — макар че не ми се иска да го правя. Не е в правилата ми да карам хората да дават показания срещу самите себе си. Това означава, че съм некадърник и не мога да се сдобия с нужните ми сведения по никакъв друг начин. Но няма как без Уланов да научим от кого именно са вземани пари, а е непосилна задача да разработваме всички.

— Добре, възложете ми аз да го разпитам — предложи Настя.

— Какво, малко ли ти е другата работа? — присмя й се следователят. — Жадуваш за битка, така ли?

— Имам за какво да си поговоря с Уланов — каза тя. — Тъкмо и за това ще го попитам.

— Добре — съгласи се той.

Този път Настя не предложи компромисен вариант, като „да се срещнем по средата на пътя, където ви е удобно“, а с твърд тон помоли Уланов да дойде на „Петровка“. Тя много внимателно се подготви за разговора, десет пъти прегледа и промени плана си, уточни списъка на въпросите, които трябваше да зададе.

Уланов дойде със закъснение от близо четирийсет минути, но Настя реши да се престори, че не е обърнала внимание. Тя отново се учуди колко бързо се променят хората. Неотдавна в кабинета й седеше изцяло променената Виктория Уланова, а ето че сега и мъжът й — май бивш? — застана пред нея в съвършено друг облик. Никаква затвореност, нито следа от потиснатост или самовглъбеност. Пред нея стоеше жизнерадостен и уверен в себе си човек, който гледа напред с безкраен оптимизъм и е напълно доволен от живота.

— Разводът ли ви подейства така? — поинтересува се тя.

Реакцията на Уланов й се стори някак неестествена. Той трепна, както трепват хората при споменаването на теми, които биха искали да избегнат.

— Разводът ли? — кой знае защо, повтори въпроса й той, сякаш не разбираше за какво го питат. — А, да. Разбира се. Откъде знаете, че се разведох?

— Защо, тайна ли е? — учуди се тя. — Между другото, Александър Юриевич, ще ви бъда много признателна, ако ми кажете името на бъдещата си съпруга.

Той високомерно вдигна вежди, изразявайки театрално недоумение:

— Защо? Това си е моя лична работа.

— Грешите. Нашите служители работиха извънредно много сред вашите колеги от програмата и от цялата продуцентска фирма. Изясниха характера и начина на живот на всеки. И никой дори не продума, че имате сериозна извънбрачна връзка. Бих искала по някакъв начин да ми обясните това.

— Нищо няма да ви обяснявам! — заяви той с леден тон. — Отношенията ми с тази жена са моя лична работа и е естествено никой от тях да не знае за това. Някак си не е прието да се говори за такива неща под път и над път.

— Отново грешите — търпеливо възрази Настя. — Всеки човек в подобна ситуация смята, че никой не знае за отношенията му с любовницата, а всъщност за тях знаят почти всички, просто не му говорят за това. Има много дребни признаци, по които се определя наличието на романтични отношения, а хората далеч не са слепци, уверявам ви. Та тъй, никой от вашите събратя по телевизия не е забелязвал подобни признаци. И аз съм принудена да направя извода, че особено грижливо сте пазили тайната на вашата връзка. А сега се поставете на мое място и си представете, че работите по убийството на Андреев и Бондаренко. Всичко е като на длан и само едно от фигуриращите в случая лица къта някаква тайна. Щеше ли да ви заинтересува това?

— Аз не съм на вашето място — сухо каза Уланов. — И се чувствам прекрасно на своето. С разкриването на убийството се занимавате вие, а не аз. Не се опитвайте да ми прехвърлите собствените си проблеми.

— Това не са мои проблеми, Александър Юриевич, а ваши. Надявам се, разбирате, че за нас не представлява никаква трудност да установим личността на тази жена. Ще привлечем службата за външно наблюдение, ще ходим по петите ви два-три дни — и всичко ще научим. Обаче упоритото ви нежелание да я назовете ме кара да изостря вниманието си към това. И започвам да си мисля, че с името на тази дама е свързано нещо, което касае убийството на вашите колеги. Опитайте се да ме разубедите.

— Но това е пълна глупост! — възмути се той. — Как можа да ви хрумне?

— Хрумна ми, както виждате. И тази мисъл ще бъде в главата ми, докато вие мълчите.

Тя вече се канеше да произнесе следващата фраза, когато телефонът иззвъня. Беше Гордеев.

— Настася, сама ли си?

— Не.

— Не можеш ли да излезеш?

— Не ми се иска.

— Но някой може да дойде при теб, нали?

— Разбира се.

— Сега ще дойде Игор с една таблица, в която трябва да нанесеш две числа. Спешно е, началството очаква документа. Ще го направиш ли?

— Разбира се — кратко повтори Каменская. — Да заповяда.

Докато тя разговаряше, Уланов се поотпусна. Той до такава степен не усещаше опасност, че дори не се вслушваше в думите й, казани по телефона. Може би наистина нямаше никакво отношение към убийството? Твърде благодушен изглеждаше. Неговият студен сух тон не измами Настя, това беше обичайният маниер на поведение, присъщ на високомерните хора, които по принцип смятат околните за значително по-глупави от себе си. Високомерието му не беше проява на враждебност. Уланов наистина не усещаше опасност, не нервничеше и не се напрягаше. Изглежда, тя напразно си губеше времето с него. Впрочем нали имаше задача от следователя да научи поименно всички хора, от които Андреев бе искал пари, за да очертае кръга на заподозрените.

Лесников дойде няколко секунди след като тя затвори телефона. Уланов се извърна към него със спокойна усмивка.

 

 

Видях го и се вкамених. Добре че в този момент седях на стола, а не бях прав. Непременно щях да падна. Какво прави тук този тип? Сигурно и него са извикали на разпит. Опитват се да измъкнат от мен името на несъществуващата ми бъдеща съпруга и е напълно логично, че толкова внимателно изучават личния живот на Вика. Ето че са се докопали и до нейното гадже.

Това беше първата ми мисъл, когато видях на вратата стройната фигура на тоя излъскан хубавец. Но втората мисъл напрано ме запокити в задънена улица.

Нищо не разбирах. Защо подава на Каменская някакви документи? Тя отвори касата, извади една папка, прелисти я, сложи я на бюрото и притискайки с нокът един ред, вписа в донесения документ шестцифрено число. После отново я прелисти и вписа още едно число. Хубавецът благодари и излезе от стаята. Нима съм сбъркал и любовникът на Вика не е никакъв провинциален търсач на богати столични мацки, а служител от московската милиция? Впрочем кой е казал, че там не работят провинциалисти, които искат да се уредят по-добре?

Това обяснение не ме задоволи. Исках да съм наясно. Нима Вика може да има любовник милиционер и да се свърже с наемен убиец? Та това е връх на непредпазливостта. Тя никога не би постъпила така. Ами ако и любовникът е в течение? Значи не е милиционер, а предател, безнравствено същество, което няма право да работи тук. Господи, какво ли ме интересува? Нека си живеят както искат и сами да се борят със своите врагове! И все пак не се въздържах.

— Кой е този? — попитах Каменская.

— Наш служител. Защо, познавате ли го?

— Не. Тоест… Струва ми се, че има връзка с жена ми. С бившата ми жена — поправих се веднага.

— Не може да бъде — спокойно каза тя. — Той има прекрасно семейство и е много привързан към съпругата си. Грешите, Александър Юриевич.

— А, не — позасмях се аз, — този път не греша. Знам с абсолютна сигурност, че върти любов с Виктория.

Говорех някакви глупости, дори без да се чувам, защото трескаво се опитвах да съпоставя едното с другото. Женен бил. Тогава за какво са му апартаментът на Вика и парите й? Какво ще прави с тях? Ще си купува модни дрешки ли? Няма да може да обясни на жена си произхода им, а значи — няма и да ги носи. Не може да си купи и кола, защото данъчната инспекция веднага ще научи и ще трябва да обяснява откъде има толкова пари. И отношенията му с Вика веднага ще излязат наяве. По-скоро той се кани да се разведе и да напусне милицията. Така ще да е…

— Игор се е срещал с Виктория Андреевна един-единствен път — каза Каменская. — Разпитвал я е за подробности лично за вас и за работата ви, както и за Андреев и Бондаренко. Нима не ви е споделила?

— Не — отвърнах стъписано. — Кога е станало това?

— Сега ще ви кажа точно.

Тя отново отвори касата, извади друга папка и от нея — някакъв лист. Съобщи ми датата и мястото на срещата. Същото място, където ние с Вика толкова обичахме да пием кафе и където за пръв път я видях с любовника й. Или с човека, когото сметнах за неин любовник. Какво пък, значи още не съм виждал истинския. Би било любопитно да узная заради чии разкошни гениталии бяха направени такива жертви.

— Александър Юриевич, нека се върнем към нашите проблеми. Нужен ми е точен списък на хората, с чието участие Андреев е вземал пари за предаванията.

Останах като гръмнат. Откъде е научила? Глупаво е да се правя, че не разбирам за какво говори. Щом го казва, значи вече знае.

— Виктор никога не ни е говорил за това — отговорих уклончиво. — Просто веднъж в месеца разделяше парите в пликове и ни ги раздаваше. Не сме го питали чии са тези пари, защото нямаше да ни каже.

По физиономията й личеше, че не ми вярва. Ами нека! Не може да докаже, че лъжа. Разбира се, бях наясно заради кои хора конкретно бяха получени парите. Но да издам това за мен би било равносилно на признание в съучастничество. Инстинктивно усещах, че в случая е по-добре да изглеждам неосведомен.

— Чуйте ме, ако обичате — каза тя. — Неотдавна при мен дойде жена ви, Виктория Андреевна. Тя е много разтревожена. Струва й се, че срещу вас в пресата е започнала кампания, организирана от хората, които са плащали за излъчванията на вашето предаване. Виктория Андреевна издирва тези хора, за да им предложи пари. С други думи тя иска да им върне парите, за да ви оставят на мира и да не съсипват кариерата ви на телевизионен журналист. Вие, Александър Юриевич, сигурно си давате сметка, че ако успее да направи това, тя ще остане, образно казано, гола и боса и без покрив над главата. Намеренията й са твърди, настроена е много решително и е готова да продаде всичко, включително апартамента, за да се разплати с тях. Аз пък, от своя страна, съм сигурна, че тези хора имат пръст в убийството на вашите колеги. И ще ги намеря. Просто ако вие ми помогнете, ще го направя доста по-бързо. А ако продължавате да мълчите, ще бъдем принудени да разработваме всички гости на вашето предаване и това ще отнеме много време. А докато се мъчим с тоя безкраен списък, Виктория Андреевна ще ги открие и ще се разплати с тях. Вие сте я напуснали, създавайки ново семейство, а тя остава без нищо единствено от желание да ви спаси. Аз казах всичко, господин Уланов. Сега искам да изслушам вас.

— Това е лъжа!

Изтърсих първото, което ми беше на езика. Всъщност изрекох това, което мислех, друг е въпросът, че може би не биваше да го казвам. Прекалено бързо става всичко, не успявам да се пренастроя от една истина на друга и поради това губя способността си да разсъждавам трезво.

— Кое е лъжа? — учтиво се поинтересува Каменская. — Смятате, че ви подвеждам ли?

— Не, Вика ви е изпързаляла. Всичко това не може да е истина.

— Но защо ще го прави? За какво й е било да идва тук и да ме лъже? Очаквам вашите разяснения, Александър Юриевич.

Наистина — за какво? Нищо не разбирам. Всичко, което само преди половин час ми изглеждаше разбираемо и точно установено, сега се обърна с главата надолу.

— Твърдите, че тя била готова да даде всичките пари и дори да продаде апартамента?

— Да, така каза Виктория Андреевна.

— Но защо? За какво й е да ме спасява, след като се разведох с нея? Мисля, че това е глупаво. — Демонстративно свих рамене, подчертавайки пълната абсурдност на поведението на Вика.

— Тя ви обича. Не й беше лесно да го признае, но разбираше, че ако не обясни мотивите за своите постъпки, аз няма да й повярвам. Тя много ви обича и не й е безразлично какво ще стане с живота ви от тук нататък.

— Така ли каза? — попитах тъпо, сякаш не бях чул добре.

— Да, така каза. Е, какво, Александър Юриевич, готов ли сте да зарежете без пукнат грош жената, която все още ви обича? Или у вас не е останала и капка мъжко достойнство?

И внезапно аз й повярвах. Доверих се на тази невзрачна жена, седнала насреща ми зад бюрото с цигара в ръка. Тя ме гледаше право в лицето със светлите си очи и аз не можех да не й повярвам. Но се съпротивлявах на това с всички сили.

— Вика ви е излъгала — повторих аз. — Тя има любовник и искрено се радва, че се разведох с нея.

— Тя няма любовник — тихо каза Каменская, без да откъсва от лицето ми светлите си очи и почти без да мърда устни. — Ние, Александър Юриевич, професионално наблюдавахме вашата съпруга, тъй като не изключвахме тя да има нещо общо с машинациите с изнудванията за пари. И мога да ви кажа с абсолютна сигурност, че в живота й няма друг мъж, освен вас.

— Това не може да бъде! — прошепнах.

— А защо сте толкова сигурен, че Виктория Андреевна ви е изневерявала? Каза ли ви го някой?

Да, казаха ми го. Всички ми го казаха. Но аз мълчах, защото, първо, исках да остана жив, и, второ, не щях да пратя Виктория зад решетките. И какво излиза?

… Това се случи в деня, когато за пръв път отидох на „Петровка“ веднага след убийството на Витя и Оксана. Тогава дълго ме разпитваха и аз излязох от сградата, напълно скапан. Едва бях направил и две крачки по тротоара, когато пред мен, запъхтян, спря приятен наглед младеж.

— Александър Юриевич! Добре че успях да ви хвана, какъв късмет извадих! Още една минута и щяхме да се разминем.

Гледах го с недоумение и се опитвах да си спомня кой е и дали изобщо се познаваме. Той се представи, каза чина и името си, капитан еди-кой си от Районното управление на вътрешните работи в Североизточния район. Името забравих веднага.

— Научих, че днес ще идвате на „Петровка“ — бързо заговори капитанът — и дойдох специално, за да поговоря с вас. Но щом вече сте свършили… Няма смисъл да се връщаме вътре. Хайде да побеседваме направо тук. Имате ли нещо против?

Нямах нищо против. Бях смъртно уморен и ми се искаше колкото може по-бързо да се прибера вкъщи.

— Работата е там, че ние провеждахме операция за залавянето на килър, на чиято съвест лежат много убити хора. Знаехме, че той е извънредно предпазлив и добре въоръжен, затова преди да пристъпим към залавянето му, известно време го следихме. За съжаление не всичко става, както ни се иска, и при залавянето той загина. Не успяхме да го хванем жив. Но намерихме у него списък с имена и предполагаме, че това е списъкът на поръчките, които той е трябвало да изпълни в най-скоро време. — Капитанът направи пауза и ме погледна, сякаш опита да се убеди, че разбирам думите му. Кимнах, за да му покажа, че може да продължи, макар да не разбирах защо ми разказва всичко това. — Докато го следяхме, този килър влезе в контакт с различни лица, в частност с Виктория Уланова — вашата съпруга. Но вие сигурно разбирате, че е много трудно да се различи случаен контакт от планирана среща, ако самата среща е нарочно организирана да изглежда като случайна. Разбирате ли за какво говоря? Например един човек спира пред продавач на вестници в подлез и купува два броя „Московский комсомолец“. Защо два броя? Дали това е парола, или просто негов колега му е поръчал да му купи? Вашата съпруга спря човека, когото следяхме, и го помоли да й развали банкнота от петдесет хиляди. Дали това беше случаен контакт — ние не знаем. Но ако предположим, че жена ви по някакъв начин е свързана с поръчката за нечие убийство, не можем да я попитаме, за да не би да я подплашим. Ето защо бих искал да погледнете намерения от нас списък и да кажете дали в него няма име, което ви е познато.

— Дайте — кимнах, напълно уверен, че в този списък няма нищо интересно.

Но сгреших. Още щом видях листчето, на което бяха написани четири имена, мярнах думата Стрелеца. Именно така ме наричаха състудентите ни с Вика. От една страна, аз бях беден студент и постоянно „отстрелвах“ от колегите цигари или три рубли до стипендията. От друга, бях Стрелец по зодия, така че прякорът ми се лепна здраво. Вика още ме наричаше така. Отишла и помолила да й развалят петдесет хиляди… И в резултат прякорът ми цъфнал в списъка на килъра.

— Не — с трепнал глас казах аз, — тези имена нищо не ми говорят.

— Напълно ли сте сигурен?

— Напълно, не познавам тези хора. Вероятно срещата на вашия човек с жена ми е била абсолютно случайна.

— Да, може би… — Капитанът с име, което веднага забравих, огорчено въздъхна. — Лошото е, че имаме точна информация за предаването на тези поръчки. Килърът, когото следяхме, е усетил опасността, че всеки момент можем да го задържим, и е бил подготвен. Тяхната фирма е сериозна, всичко е организирано и той се е погрижил поръчките да бъдат предадени на друг изпълнител. Само че не знаем на кого. Ако не беше това, бихме могли да въздъхнем спокойно и да не се тревожим за нищо. Защото килърът е мъртъв, а хората, за които са били подписани договори, остават живи. Така че очакваме поръчките да се изпълняват. Е, Александър Юриевич, извинете, че ви забавих.

— Няма нищо — отговорих великодушно аз.

В сърцето ми се разля мъртвешки студ. Само преди десет минути бях жив. Страдах, тъгувах заради гибелта на Витя и Оксана, бях уморен, бързах да се прибера вкъщи при Вика. А сега умрях…

 

 

— Как сте могли да повярвате в тая глупост?

Настя внимателно изслуша Уланов, като не преставаше да се чуди на доверчивостта на хората. У убит при задържане килър бил намерен лист със списък на поръчки — филм за шпиони! Нито един уважаващ себе си наемник не би държал у себе си такъв лист. Той е длъжен да помни координатите наизуст. А ако е просто някой аматьор с патлак в джоба, той, първо, няма да усети опасността и, второ, няма да се грижи за предаването на поръчките на друг изпълнител. Такъв просто няма колеги, не е част от организирана групировка, защото е непрофесионалист и глупак. И трето, ако изобщо е предал поръчките, защото е усетил опасност, за какво му е тази хартийка? Още повече че той очаква всеки момент да го задържат. Пълна идиотщина! Купчина информация, която не е базирана дори на елементарни познания. Само дилетант може да е измислил всичко това.

Но тези аргументи бяха предназначени за Уланов. Защото за самата Настя Каменская съществуваше съвсем друг въпрос. Естествено, че не е имало нищо подобно, през април тази година не се бе провеждала никаква операция за залавяне на килър в Североизточния район. И че цялата тази история беше абсолютна лъжа.

Но кой я бе измислил и защо?