Александра Маринина
Аз умрях вчера (19)

19.

Татяна Образцова беше следовател до мозъка на костите. И това означаваше не само безусловна преданост на службата й. Душата й, начинът й на мислене бягаха като от чума от понятията вярвам — не вярвам, а още повече от такива източници на информация, които народът обикновено нарича „ЕБК“ или „Една баба каза“. Тя признаваше само думите доказано — недоказано. И не понасяше никакви неясноти. Естествено тя беше жена, при това творческа личност, и емоциите далеч не й бяха чужди — обиждаше се, сърдеше се, тъгуваше, тормозеше се не по-малко от другите хора, — но преди да рухне в бездната на депресията, смяташе за необходимо да проясни всичко докрай.

Ето защо сутринта, след като остави върналия се късно през нощта Стасов да се наспи добре, тя му зададе въпроса:

— Ходил ли си тия дни в ресторант „Златният дракон“?

Попита спокойно, без напрежение в гласа и без прокурорски втренчен поглед, а както го бе попитала пет минути преди това дали иска за закуска картофени пирожки, или по-добре да му свари биренки и да направи зеленчукова салата.

А Стасов отговори също така спокойно:

— Не, не съм. Защо, какво има?

— Казаха ми, че са те видели там.

— Припознали са се.

Той сви могъщите си рамене и отиде в банята да се къпе и бръсне. Когато след петнайсетина минути излезе оттам и седна на сервираната маса, попита:

— Какво имаше предвид с тоя „Златен дракон“? На кого съм се привидял?

Татяна си отбеляза това като добър признак. Мъжът й не отбягва опасната тема и не се радва тихомълком, че торпедото не го е уцелило, а напротив — сам се връща към изясняването на въпроса.

— На тези хора си се привидял не само ти, но и твоето сако, твоята риза и дори запалката ти „Ронсън“, както и външността на твоята спътница, която — неизвестно защо — ужасно прилича на Маргарита Владимировна Мезенцева. Стасов, аз не настоявам да ми обясняваш нещо или да се оправдаваш. Само искам да знам дали това е вярно.

Той бавно остави вилицата, отмести чинията и стана. Татяна стоеше от другата страна на масата и го гледаше въпросително, но далеч не тревожно.

— Кой ти каза това?

— Има ли значение?

— Има. Искам да знам кой и защо те е излъгал. Знаеш, че много-много не вярвам на такива комплексни халюцинации. Човекът не просто се е припознал, като е видял лице, напомнящо моето, но е припознал и дрехите, и спътницата ми, и дори запалката. Това е или злобна и глупава шега, или някой преднамерено те заблуждава. С каква цел? И кой е този доброжелател?

— Годеникът на Ирочка. Видял те е тогава, при входа, спомняш ли си? А сетне те е познал в ресторанта.

— Повтарям! — Гласът на Стасов стана твърд и леден. — Той не може да ме е познал. Защото аз не съм бил в това заведение. Нито тия дни, нито преди месец, нито когато и да било. Никога не съм ходил там и знам само, че се намира в района на трите гари, на „Каланчовка“.

Татяна тежко се отпусна на стола, машинално придържайки корема си с ръка.

— Искаш да кажеш, че с този банкер нещо не е наред? Седни, ако обичаш, неудобно ми е да те гледам, когато така се извисяваш над мен.

Стасов послушно седна и отново придърпа чинията. Никой и нищо не можеше да повлияе нито на здравия му сън, нито на апетита му.

— Таня, ние непростимо се увлякохме по своите проблеми и съвсем престанахме да се грижим за Ира. Нека си кажем честно: и двамата се чувствахме виновни, задето я изтръгнахме от Питер и разрушихме нейното уредено съществуване, като всъщност я превърнахме в домашна помощница. Затова толкова се зарадвахме, че личният й живот започва да се урежда и се появяват перспективи за сполучлив брак. Струваше ни се, че с това вината ни някак се изкупва. Прав ли съм?

— Прав си — с въздишка отговори Татяна. — Ирка ми каза, че ако не се бяхме преместили в Москва, никога нямало да срещне своето съкровище. А аз се радвах, че тя мисли точно така, защото по този начин някак намалява вината ни пред нея.

— Именно. Може ли да си взема още една пирожка? Страшно вкусно е. Та значи — да продължа своя страстен монолог. Ние с теб дори не намерихме време да се поинтересуваме какво представлява този годеник, толкова радостта ни за Иришка засенчи всичко на света — какъвто и да е, важното е тя да е щастлива. А тя е щастлива, това е несъмнено. Не изключвам дори да се бяхме запознали с него едва на сватбата. Аз прекарвам всяка вечер с дъщеря си и скоро ще замина с нея на юг, ти си погълната от мисли за бъдещото ни бебе и интересът ни към новоизпечения годеник остана на заден план. Е, има го и слава богу, нека нашата Ирочка се чувства добре. Танюша, аз съм стар оперативен работник и цялата тази работа ужасно не ми харесва.

— Аз пък съм млада следователка — усмихна се тя и докосна ръката му, — но кой знае защо, тази работа не харесва и на мен. Кажи ми, ако обичаш, има ли Маргарита Владимировна костюм с панталон и жилетка на Версаче, черен на тесни бели райенца?

— Нямам представа. Защо?

— Ами защото в ресторанта тя уж била с него. Прекалено зорко око има нашият годеник, от пръв поглед е определил, че костюмът е на Версаче. Аз например не бих могла. А ти?

Стасов погледна часовника и се пресегна към телефона.

— И аз не бих могъл. Хайде да попитаме Рита, няма нищо по-просто.

— Трябва ли да й се обаждаш? — усъмни се Татяна. — Някак си е неудобно.

— Престани! — пресече я Стасов и набра номера. — Неудобно е нищо да не разбираме и да тънем в догадки. Трябва да знаем — нали сме милиционери! Лиля? Здравей, дъще, как спа? Добре? Браво! Тръгваш за училище значи? Браво! А майка ти къде е? Още спи? Излезе ли? Че къде е хукнала толкова рано? А, ясно. Котенце, имам една молба към теб. Ако обичаш, отвори гардероба, където са мамините дрехи, и погледни има ли там черен костюм с панталон. Не, погледни все пак. — Той захлупи слушалката с длан и прошепна: — Лилка казва, че не е нужно да гледа, и без това знае, че майка й има черен костюм с панталон.

Паузата продължи кратко. Явно Лиля отново взе слушалката.

— Има ли? А какъв е десенът? На райенца? А райенцата какви са — тесни или широки? Ясно. Тройка ли е или двойка? Е, това значи дали е само сако и панталон, или има и жилетка? Има жилетка, казваш? Прекрасно. Вземи сакото, ако обичаш. Сега ще ти кажа какво да направиш. Погледни отвътре, където е яката. Виждаш ли етикетчето? И какво пише там? Знам, че не е на руски. Нали в училище учиш английски, хайде прочети го, сякаш е написано на английски. Благодаря ти, котенце, много ни помогна. Тичай сега на училище, че ще закъснееш. Чакай, чакай, имам още един въпрос. Майка ти често ли облича този костюм? Какво? Купила го е наскоро? Аха, така значи… Добре, дъще, целувам те. — Той затвори телефона и замислено погледна жена си. — Интересна картинка се получава, Татяна Григориевна. Рита има черен костюм — тройка на Версаче. Но никой не може да я е видял, облечена с него, защото го е купила съвсем наскоро и нито веднъж не е излизала с костюма. Дори още не били отрязани етикетите.

— Но все пак някой знае, че тя има такъв костюм. Някой близък, пред когото тя се хвали с покупките си. Приятелка вероятно? — предположи Татяна.

— Вероятно — съгласи се Стасов. — Други предположения?

— Или човек, който е видял, когато го е купувала. Например продавач или купувач, който по същото време е бил в магазина.

— Прието. Благодаря, Танюша, всичко беше много вкусно. Ще тичам за работа, довечера ще отида в Соколники и ще питам Рита кой е знаел за костюма.

— По-добре разузнай това-онова за годеника на Иришка. Прекалено щастливо се нарежда всичко при тях. В наше време така не става, сега не произвеждат принцове от приказките.

— Как така? — възмути се той. — Ами аз? Не съм ли принцът от приказките? Обиждаш ме, жено.

— Ти не си принц, Стасов. — Татяна леко се разсмя, усещайки как бремето на ревността и тъгата се смъкват от душата й. — Ти си моят любим съпруг и това е напълно достатъчно.

След като изпрати мъжа си, тя известно време се занимава с домакинството, като гледаше да стъпва на пръсти и да не шуми, за да не събуди Ира, която след снощните бурни обяснения и истерията дълго не можа да се успокои и заспа едва призори. Изми съдовете от вечерята, накисна в белина белите ризи и бельото на Владислав, почисти огледалата в банята, след което реши да отиде до магазина. По принцип би могла да не прави това, вкъщи имаше всички необходими продукти, още повече че Ира днес нямаше да излиза и можеше да напазарува. Но й се искаше да поизлезе, да се разходи на чист въздух. Внезапно й се прияде сладолед. Една огромна сладоледена торта с бадеми, полята с шоколадов сироп, толкова реално изникна пред очите й, че слюнки й потекоха. Татяна знаеше, че точно такива торти се продават в един магазин на двайсет минути пеша от техния блок.

Излезе на балкона, за да реши какво да облече. Топлият шлифер днес явно е излишен, щеше да се изпоти с него. Но по пола и пуловер можеше да й е студено. Едно тънко яке ще е точно на място, за всеки случай, че една простуда сега никак не й трябваше.

Когато излезе в антрето обаче, Татяна си спомни, че красивото синьо-бяло тънко яке виси в гардероба, в стаята, където спеше Ира. Те се преместиха в новия апартамент в ранна пролет, якето не беше нужно и го окачиха заедно с останалите рядко използвани в момента дрехи в големия гардероб. Не й се искаше да буди зълва си, затова се огледа да намери нещо друго подходящо. На закачалката висеше тънкото кожено манто на Ира, но Татяна при никакви условия не би се вмъкнала в него — все пак Ирочка носеше четирийсет и шести номер, а тя… По-добре да не си спомня. Тук висеше и якето на Стасов — ако дръпне ципа и извади топлата подплата, ще стане напълно подходящо за времето. Вярно, цветът е мрачен и кройката е мъжка, пък и е големичко за Татяна — Стасов е почти двуметров гигант, но това е по-добре от нищо.

Татяна наметна якето върху полата и пуловера, погледна се в огледалото и едва не прихна. Изглеждаше като бежанка, нощуваща на гарата. Още повече че днес не се бе гримирала, макар че никога не си позволяваше да излиза без грим. Но нали отиваше само за сладолед… Дебелата лелка с подпухнало лице, покрито с пигментни петна, и с чуждо яке създаваше впечатление за неприятно и достойно да го ожалиш същество. Тя си помисли дали все пак да не се гримира, но се сети, че за целта трябва да отиде в банята, така че ще трябва да си събуе ботите, които току-що с толкова усилия бе завързала. И реши да излезе така, както си беше.

По това време на улицата нямаше много хора, работният ден вече беше започнал, а домакините още не бяха тръгнали да пазаруват. Освен това кварталът беше съвсем нов, наскоро застроен, тук все още не живееха много хора. Но Татяна на няколко пъти все пак улови съчувствени, а тук-там и погнусени погледи. В магазина веднага отиде до хладилника, но изведнъж чу досами себе си:

— Татяна Григориевна, вие ли сте?

Тя се извърна и видя вчерашния журналист, който й бе предложил да възстанови поруганата си репутация.

— Добър ден — поздрави тя. — Какво правите в нашия квартал?

— Майка ми живее наблизо, а снощи останах при нея, та сега излязох да й напазарувам. Знаете ли, просто не може да ви познае човек. Нещо лошо ли ви се е случило, Татяна Григориевна?

— Откъде ви хрумна? — учуди се тя. — Всичко ми е наред.

— Не, не ме заблуждавайте, нали виждам — чувствате се зле. Мога ли да ви помогна някак?

Тя се усмихна. Ама разбира се, дори минувачите по улицата я вземат за пропаднала алкохоличка, съдейки по подпухналото й лице и чуждата дреха. А този журналист, който със сигурност знае, че тази жена не е никаква просякиня, а преуспяваща писателка, е направил единствено възможния извод: тя се чувства зле, нещо я измъчва, така че не обръща никакво внимание на външния си вид. Но нали не може да му обясни за спящата Ира, за якето, което се намира в нейната стая, и че й е трудно да се навежда и да си връзва ботите?

— Та с какво ще ми помогнете? — весело попита тя. — Всичко, което можеше да се случи, вече се случи, статиите във вестниците са отпечатани, а аз нямам намерение да им отговарям, нали вече ви обясних. Каква друга помощ можете да ми предложите?

В този момент на щанда благоволи да се появи сънена наглед продавачка. Тя застана точно срещу Татяна и с отсъстващ вид зачака какво ще поиска купувачката.

— Ето тази торта, моля — посочи Татяна една ярка кутия.

— Това ли е? Или искате още нещо?

Татяна хвърли бърз поглед към щанда. Колко вкусни неща имаше! И толкова й се искаше да вземе от всичко по малко… Но щеше да й натежи, а лекарят й препоръча да не вдига повече от два килограма. Добре, няма да вземе карфиол, както и гъби, но от хавайската смес определено не може да се въздържи. Има и котлети по киевски, Ира винаги ги купува оттук, много са вкусни.

Татяна прибра покупките в торбичка и тръгна да излиза от магазина, когато забеляза същия журналист, който търпеливо я чакаше. Той излезе заедно с нея.

— Може ли да ви придружа? Или бързате?

— Нямам за къде да бързам, нали съм домакиня, не ходя на работа. Защо искате да ме придружите?

— Приятно ми е да разговарям с вас. Вие сте необикновена жена, Татяна Григориевна.

— Добре, за какво ще разговаряме тогава?

— За вас. Струва ми се, че сте в труден период от живота си. Греша ли?

Тя погледна учудено спътника си. Приятно лице, внимателни добри очи, кадифен глас. И израз на безкрайна доброта, съчувствие и разбиране. Но тя наистина ли изглежда толкова нещастна?

— Грешите, в прекрасен период съм. Очакване на майчинството, творчески подем — какво повече мога да искам? Аз съм абсолютно щастлива.

— Очите ви говорят друго.

— Моите очи говорят само, че ми е трудно да ходя, но не се предавам. Това е чисто физически проблем, но се надявам, че скоро и той ще бъде разрешен.

Тя се засмя и премести торбичката от едната в другата си ръка.

— Дайте да я понося — сети се журналистът.

— Няма нужда, не е тежка.

Известно време вървяха мълчаливо, после журналистът заговори отново:

— Струва ми се, че с вашия талант вероятно е трудно да се живее в наше време.

— Вече казахте това миналия път — забеляза Татяна. — Но имам ли изход? Животът е такъв, какъвто е. Това не са мои думи, но аз съм напълно съгласна с тях. Съществувам в тази действителност, защото друга няма да има.

— Не се заблуждавайте! — разпалено възрази събеседникът й. — Възможен е съвсем друг живот, в който вие ще творите свободно и независимо и в който никой никога няма да каже лоша дума за вас. Няма да ви мамят, нито да ви предават, ще ви помагат да отглеждате детето си. Но най-важното — няма да бъдете самотна, да се чувствате изоставена и никому ненужна. Ето за такава помощ ви говорех.

Татяна спря и внимателно го погледна. После леко се усмихна.

— Всичко това е прекрасно. Но не ми е нужно.

— Защо?

— Защото и без това съм свободна и независима. Защото не съм самотна, никой не ме мами или предава. Колкото до лошите думи, това е нещо напълно естествено. Не съществуват хора, обичани поголовно от всички, все ще се намери някой, който да говори лоши неща за нас, така че е глупаво да се опитваме да избегнем това. Не ми се сърдете. Ценя вашата съпричастност и съм ви благодарна за готовността да ми помогнете. Но на мен всичко това не ми е необходимо.

— Не отказвайте така отведнъж — помоли той. — Това, което ви казах, наистина звучи нереално — може би затова думите ми предизвикаха у вас такава реакция. Но все пак си помислете.

— Добре, ще помисля — съгласи се тя учтиво.

Не искаше да обижда този чудесен човек, който бе взел толкова присърце оскърбителните за нея публикации и от името на всички читатели се беше обидил на своите колеги по перо.

— Знаете ли, като четях вашите книги, ми се стори, че кой знае защо — не обичате журналистите — каза той с усмивка. — Понякога използвате персонажи, които се занимават с журналистика, но те никак не са симпатични. Дали това не е причинено от негативния ви опит в отношенията ви с тях?

— Какво говорите, отношението ми към журналистите е прекрасно. Та те не са виновни, че в тяхната професия съществуват такива правила на играта. Те просто ги спазват. Нали не можем да обвиняваме гинеколозите в убийства само защото правят аборти? Работата им е такава. Журналистите калят хората и публично перат долното им бельо, защото един вестник трябва да носи печалба, инак ще загине. Сиреч — трябва да се купува, а за да се купува, трябва да вълнува максимално голям брой хора. По-нататък всичко е просто: каквото населението, такава и пресата. Ако хората в дадена страна в даден момент се вълнуват изключително от чуждите прегрешения, ако населението иска всеки ден да чете за някого, че бил сексуален извратеняк, гад, крадец и рушветчия, нужно е само да се задоволят тези желания и всичко ще бъде наред. Изданието ще се купува и ще носи печалба. Това е то. Така че изобщо няма за какво да им се сърдя.

— Да, лошо мнение имате за нас — поклати глава журналистът. — Но сте удивително мъдра, Татяна Григориевна. Не е обидно да чуеш дори такова нещо от вас.

— Стигнахме — забеляза Татяна. — Благодаря, че ме придружихте.

— Обещавате ли да помислите за това, което ви казах преди малко?

— Обещавам — бързо отговори тя, за да се отърве от него. И веднага влезе във входа, за да не успее той да поиска телефонния й номер или да й пробута визитка с координатите си. Иначе как ще разбере до какъв извод е стигнала, след като е размислила?

 

 

— Защо не ми докладвате как върви комбинацията с Томилина? Имам впечатление, че избягвате да говорим на тази тема. Трудности ли срещнахте?

— В известен смисъл. Но смятам, че лесно ще ги преодолеем.

— Не ми харесва настроението ви, затова не споделям вашия оптимизъм. Какво има? Какво не е наред с тази писателка?

— Тя отказва помощ. Не разбирам каква е причината. Всичко бе разиграно като по ноти, но тя, неизвестно защо, не се поддава.

— Ето на! Така си и знаех, че вашият метод няма да ни доведе до нищо добро. Вечно се втурвате подир някакви иновации, витаете в облаците, изобретявате смахнати теории, измисляте какво ли не, вместо да действате по старите, проверени методи. Трябваше да работите с Томилина като с всички — да проучвате личността й, да събирате сведения, да се запознаете с нея отблизо, да спечелите доверието й, а вие измислихте някакъв идиотски литературен анализ и смятате, че въз основа на него ще можете да разкриете всички личностни характеристики на обекта. Няма да успеете! Аз и по-рано подозирах това, а сега то стана абсолютно очевидно. Вашата Томилина се оказа съвсем различна от образа, който, си създадохте, и цялата ви схема изобщо не действа на психиката й.

— Почакайте…

— Не ме прекъсвайте! Чаках достатъчно дълго, докато вярвах на уверенията ви. Не можем да изпуснем Томилина, защото тя ще ни донесе страшно много пари със своята популярност. И не желая да слушам за никакви затруднения, за които ми говорите! Дадохте ми гаранции и аз ги приех. След два часа очаквам от вас нова разработка. Никакви литературни портрети, никакви писателски измишльотини. Нужен ми е ясен и грамотен план за действие, който в най-скоро време ще доведе Томилина при нас. И не забравяйте най-важното: не бива да има дете. Детето ще я задържа, заради него тя ще понася всичко: и съпружески изневери, и самота, и всичко останало, което сте й подготвили. А без дете тя е наша. Вървете! И след два часа се върнете с нормален план!

 

 

Опитът да научат с помощта на Виктория Уланова чрез кого в бюро „Грант“ изтича информация още не даваше резултати. Важно беше дори не толкова чрез кого, колкото към кого. Служителите на бюрото работиха съвестно и човекът, поръчал статията, подписана с името Е. Хайкина, бе открит. Над него бе организирано денонощно наблюдение, с цел да се разбере с кого от бившите гости на програмата „Лице без грим“ общува. Резултатът се оказа смайващ. С никого. С никого, освен с един-единствен гост, чието име не фигурираше в списъка на Александър Уланов. С други думи точно за този гост не са били искани пари. Ръководител на някакъв странен благотворителен фонд за помощ на хора, попаднали в кризисна ситуация. Нито един от „платените“ гости на предаването така и не попадна в полезрението на наблюдаващите. И то при положение че те бяха не по-малко от петдесет души. Така че контактът на поръчалия статията с човека от фонда можеше да се сметне за чисто съвпадение, за случайност.

Първото, което можеше да се предположи, беше: Уланов не е посочил всички хора. Или просто е забравил — което не беше чудно при такова количество „платени“, или умишлено не е назовал името на този човек. Защо? Това трябваше да се изясни възможно най-бързо.

Въпреки че при последната им среща Александър Уланов беше доста откровен, Настя непрекъснато чувстваше, че той не казва всичко. Вестта, че не е имало никакъв наемен убиец и просто са го излъгали, му подейства достатъчно силно, за да го накара да продиктува списъка на хората, за които Андреев е вземал пари. Но Настя не се съмняваше, че има и още нещо, което Уланов премълчаваше. Именно затова не му зададе всички въпроси, които си бе набелязала, когато се подготвяше за разговора. Не ги зададе, понеже разбра: само когато чуе нещо неочаквано, Александър Юриевич може да се обърка и да започне да говори неща, които би искал да премълчи. А тъй като той явно не бе казал всичко, тя трябва да си остави някои резервни козове, които да сложи на масата в нужния момент.

През последните дни Настя почувства, че е започнала да мисли по-бавно. Сигурно поради умората — нали постоянно ходеше вечер при Алексей в Жуковски и после трябваше да става в тъмна доба, за да стигне до работата си в десет. През това време три пъти остава по цяла нощ в болницата, за да дежури край свекър си, който не понесе твърде добре операцията и още беше на системи. Така и не започнаха да си изясняват отношенията с мъжа си, само се правеха, че нищо не се е случило и че най-важното сега е здравето на баща му, а всичко останало може да се отложи.

Докато се подрусваше сутринта в препълнената мотриса, Настя с усилие се бореше със съня, мъчейки се да вземе решение: първо да поговори с Уланов или да се опита да се запознае с гражданката Лутова, която Александър Юриевич от време на време посещаваше. Ако Лутова изобщо не е жената, заради която се е развел, какво общо може да има тогава помежду им? Именно това бе един от въпросите, които Настя се канеше да му зададе, но се въздържа и го остави за следващия път.

Когато мотрисата спря на гарата, решението бе узряло. Ще отиде при Лутова. Знае ли се, може тази дама да й каже нещо интересно.

 

 

Настя откри Валентина Петровна Лутова в детската градина, където тя работеше като възпитателка. Заобиколена от шумните, тичащи наоколо дечурлига, стройната жена отдалеч се видя на Настя съвсем младичка и едва когато приближи, се откроиха множеството ситни бръчици, плъзнали по нейното приветливо усмихнато лице.

— Уланов ли? — с искрено учудване попита Лутова. — Не, не го познавам.

— Но той е идвал у вас. Как е възможно да не го познавате?

— Сигурно е идвал при мъжа ми. Разбирате ли, ние с бившия ми съпруг още живеем заедно, не можем да си намерим отделни жилища. Той си има свой живот, при него идват някакви хора, но той не ме запознава с тях.

— Сигурно трудно се живее под един покрив с бивш съпруг? — съчувствено каза Настя.

Лутова се извърна за секунда, а когато отново срещна очите на Настя, устните й трепереха. Лицето й някак изведнъж се бе отпуснало и изглеждаше още по-състарено.

— Не мога да се справя с това. Ходих дори при магьосници и знахарки да развалят тази магия. Но нямаше полза. Омагьосал ме е. Подритва ме като парцал, а аз не смея и дума да кажа. Да знаете как се измъчих! Една от магьосниците беше добра, казваше се Инеса, тя много ми помогна, дори успях да подам заявление за развод — тази жена ми вдъхна сили. Но когато умря, всичко започна отначало. Може би знаете защо става така, а? Сигурно пак са ми направили някаква магия, урочасали са ме… — По лицето й рукнаха сълзи, но тя не се извърна, а продължи да гледа Настя с молба и надежда. — Разбирате ли, напълно съм изгубила достойнството си, на всеки съм готова да разказвам, от всеки да търся съвет. Може пък някой да ми помогне? Сама не мога… Когато не го виждам, ми се струва, че съм готова да го убия. А видя ли го, нямам сили да се съпротивлявам. Дори и досега нося снимката му. Отдавна съм я сложила в портмонето си, преди десетина години. След развода исках да я изхвърля, но не можах. Извадих я, понечих да я накъсам на парченца, а той ме гледа оттам с толкова добри очи и ми се усмихва така ласкаво… Ръцете ми отказаха да се подчинят. И я прибрах пак там.

Да, именно това бе разказала Татяна на Настя. Със същите думи. Всичко това е било записано в бележките на Пашкова.

— Може ли да погледна снимката?

— Разбира се.

Валентина изхлипа и отиде в ъгъла на стаята, за да вземе чантичката си. Извади от коженото портмоне малка фотография и я подаде на Настя. Човекът на нея й се видя съвсем обикновен. Само дето беше абсолютно плешив. А погледът наистина беше добродушен, и усмивката беше ласкава. У него нямаше нищо демонично. Но определено беше привлекателен. И студеният обектив на фотоапарата не бе успял да унищожи естественото обаяние, което притежаваше този човек.

— С какво се занимава съпругът ви? Какъв е по професия?

— Ами актьор е, но не е твърде преуспяващ. Цял живот е играл малки роли, а сега не знам с какво се занимава. Не ми е ясно от какво живее. Но не ми иска пари, та и на това съм благодарна.

— Как мислите, какви общи интереси може да свързват вашия съпруг и водещия на едно телевизионно предаване? — попита Настя. Изпитваше искрено съжаление към тази симпатична жена, която не можеше да се противопостави на обаянието и магнетизма на бившия си съпруг.

— Нямам никаква представа. Не ми се разрешава да задавам въпроси.

— А опитвали ли сте?

— Разбира се. Колко пъти съм го питала къде работи, с какво си изкарва хляба, но безрезултатно.

— Не отговаря, така ли?

— Отговаря, но по-добре да не отговаряше. Нагрубява ме, подиграва ми се. Превърнал ме е в безплатна слугиня.

— А защо търпите това?

— Какво да правя? Да го изгоня ли? Апартаментът ни е общ, и двамата сме регистрирани в него. И после… — Тя млъкна и трескаво избърса сълзите си с кърпичка, която извади от джоба на панталона си. — Нямате представа какъв е. Ругае, нагрубява, дори се е случвало да ми посяга. А после ще поиска чай, ще пийне, ще остави чашата и ще каже: „Благодаря ти, Валюшенка. Какво щях да правя без тебе, мила моя?“ Взема ръката ми, притиска я до бузата си, целува я. И така ме поглежда, че съм готова да се хвърля под влака заради него.

„И така ме поглежда…“ — повтаряше си мислено Настя, докато се връщаше към „Петровка“. Можеше ли да смята тази жена за глупава и безволева? В първия момент точно това си помисли за нея. Но само след десет секунди Настя си спомни за генерал Заточни и стигна до извода, че тя самата по нищо не се различава от Лутова. Та нали и тя нищо не можеше да откаже на Иван Алексеевич! И тя не можеше да се противопостави на топлия поглед в неговите жълти като на тигър очи. Нямаше сили да му се сърди, макар дълбоко в душата си да знаеше, че не е прав и постъпва с нея несправедливо. Сигурно именно това е прословутият личен магнетизъм, едно свойство, което прави човека невероятно привлекателен, обаятелен и будещ доверие. Разликата е само в това, че Иван Алексеевич не използва това си качество за нещо лошо, а този господин Лутов се държи разюздано и грубиянски, радвайки се самодоволно, че измъчената му съпруга не му дава отпор.

Срещата с Валентина Петровна не донесе нищо интересно на Настя, трябваше отново да разговаря с Уланов, за да го разпита какво представлява Лутов и какви интереси ги свързват. Въпросът всъщност е съвсем неутрален и няма отношение към следствието по делото за убийството на Андреев и Бондаренко, но става за начало на разговора. Изобщо цялата тази работа е някак съмнителна и странна. Кой би помислил, че появяването на Игор Лесников в кабинета й ще отприщи цял поток извънредно любопитни истории за мнимите изневери на Виктория и за наемния убиец? Напълно вероятно е невинният въпрос за Лутов да провокира пореден изблик от признания. Във всичко това няма никаква логика, така че ще трябва да действа по интуиция.

От убийството на служителите на телевизията Настя пренасочи мислите си към другото убийство, при което също не се забелязваше никакво съществено раздвижване. Благодарение на Татяна сега тя си представя приблизително какво се е случило в семейство Готовчиц. Тъй като Юлия Николаевна е мъртва, едва ли някой ще може да отговори изцяло на този въпрос, така че остава само да гради предположения. И тъй, какво толкова се е случило, че депутатката Готовчиц е била принудена да наеме частни детективи да следят мъжа й? Някой е влязъл в апартамента, на пръв поглед нищо не е взел, но от този момент съпругът е загубил спокойствие. Постоянно се е заключвал в кабинета си и когато не е имал пациенти, се е ровил в книжата си. Местил ги е непрекъснато от рафт на рафт, от чекмедже в чекмедже, преглеждал ги е лист по лист. Борис Михайлович е изглеждал изтощен, почти не е спял, зле се е хранел, станал е раздразнителен и дори е започнал да повишава тон на жена си. На пряко поставени въпроси за криминални източници на доходи не е отговарял нищо определено. А Юлия Николаевна е била известна със своята принципност и почтеност. По-добре е било да научи неприятна истина, отколкото да живее край престъпник.

Но не е успяла. Защо обаче са я убили?

Или да подхванем нещата от друга страна: отначало някой е влязъл в жилището на Ина Пашкова и май също не е изнесъл нищо. После този някой — или друг човек? — е отишъл при Ина и е настоял да научи някакво име. Не се знае дали тя го е казала или не, сега вече няма кого да попитаме. След като по абсолютно същия начин някой е навестил Готовчиц, психоаналитикът се паникьосал, защото е видял със собствените си очи до какво може да доведе това. Да приемем на доверие твърдението му, че някой го е следил. Ако се съди по броя на хората, които са го следили, това са били не само „външните“, които са изпълнявали задача, постъпила от министерството, а и изпратените от жена му частни детективи. Вероятно Готовчиц е прав и хората, влезли в апартамента му, на някакъв етап също са участвали в тази вакханалия на всеобщия надзор. И именно те са научили, че Юлия Николаевна е потърсила помощта на частното детективско бюро. А в някакъв момент тя е започнала да им пречи.

Че какво, идеята всъщност не е лоша. Виновни за убийството на жена му не са хората, с които е контактувал Готовчиц, а съвсем други, за чието съществуване той дори не подозира, които никога не е виждал, но от които безумно се страхува. Онези, дето са убили Ина Пашкова.

Настя се хвана за главата. Боже мой, колко усилия бяха хвърлени за разработване на всички, упоменати в отчетите, представени от бюро „Грант“ на клиентката им Юлия Николаевна! А сега излиза, че те нямат нищо общо…

Стоп!, каза си тя. Как така да нямат нищо общо? Юлия Николаевна е била убита именно защото се е свързала с бюрото. Това е несъмнено, инак нямаше да загине Дима Захаров.

Тогава остава само един вариант. Най-нелогичният и необясним, но единствен вариант.

 

 

Татяна помоли Ира да не я оставя сама, защото се чувства зле. Ирочка се уплаши, завайка се и понечи да извика лекар, но Татяна я спря с невинната лъжа, че сутринта вече е ходила в женската консултация, прегледали са я и й казали по възможност да не остава сама вкъщи. Тъй като сутринта Ира бе спала дълбоко и бе станала чак към обяд, тя не можеше да знае, че всъщност Татяна се бе отбила само до магазина за сладолед.

— Разбира се, никъде няма да излизам — с готовност се съгласи Ира. — Не е страшно, ако не се видим един ден с Андрей.

Татяна понечи да каже, че годеникът й може да дойде и тук, че е време да се запознаят, но се въздържа. Докато Стасов не изясни какъв е този „Бентли Континентал“, който умее с един поглед да определи, че дамският костюм е на Версаче, по-добре да се въздържат от срещи с него.

Тя беше в прекрасно настроение, работата върху книгата вървеше лесно и й доставяше истинско удоволствие. Дори тревогата, останала от сутрешния разговор с мъжа й, не можеше да помрачи тази радост. В края на краищата всичко ще се изясни, те ще научат защо годеникът на Ирочка я е излъгал и всяко нещо ще си дойде на мястото. Наистина интуицията на Татяна й подсказваше, че зълва й ще трябва да се прости с розовите си мечти за скорошна сватба и още по-скорошна почивка в Маями, така че предварително й съчувстваше. И отново започваше да изпитва вина пред нея. Банкерът на Иришка очевидно познаваше Маргарита и знаеше, че тя си е купила такъв костюм. Но към това се прибавяха и други обстоятелства. Например той трябваше да е наясно с какво сако и с каква риза е бил този ден Стасов и дори каква запалка използва. Вярно, Татяна можеше да си представи и такава картинка: банкерът Андрей, който се познава с Маргарита Мезенцева и знае, че тя си е купила ужасно скъпия костюм, случайно вижда някъде човека, в чието семейство живее неговата годеница. Вижда го най-вероятно през деня на някое обществено място. Може би Стасов е влязъл с някого в неговата банка, а може и самият Андрей във връзка с дейността си да се е озовал на мястото, където работи Владислав. Или просто да го е видял на улицата. И е решил да измисли тази малка гадост.

Но това говори за две неща, които не са твърде радостни. Първо, той е глупак и дребен мерзавец. И второ, за да измисли такава гадост, той трябва да е наясно, че Стасов е бил съпруг на Маргарита. Но защо в разговорите си с Ирочка нито веднъж не е споменавал, че знае за това? Колкото повече Татяна размишляваше върху ситуацията, толкова по-малко тя й харесваше, затова все повече се укоряваше. Как можа тъй невнимателно да се отнесе към новото познанство на Ирина? Непростимо лекомислие. В резултат доверието на младата жена бе спечелил — за това можеше със сигурност да се съди по грейналите й от щастие очи — един мошеник, опитващ се да разруши нормалния семеен живот на Стасов.

Оттук възникваха много версии и Татяна като опитен следовател го знаеше. Годеникът можеше да бъде човек, който е срещал Стасов, когато той още е работел в милицията. Човек, укрил се от правосъдието или пък излежал наказанието си, а сетне станал преуспяващ бизнесмен, който сега се разкарва с невероятно скъпа кола. И в един прекрасен момент е решил да си го върне на човека, като му е причинил толкова неприятности. Не, не става — Стасов го е видял и не го е познал. Внасяме поправка — решил е да си го върне и е наел за целта някакъв красавец, на когото е казал: Ще завъртим главата на младата жена и ще я зарежем, за да й нанесем непоправима психична травма, ще скараме съпрузите и гадно ще хихикаме иззад ъгъла, радвайки се на съсипаното семейно огнище.

Но това някак си не е по мъжки, такова отмъщение подхожда повече на жена. А защо не? Малко ли жени престъпнички познаваме, и то такива, в сравнение с които мъжете ряпа да ядат. От собствената си практика Татяна знаеше, че мъжът престъпник почти винаги си остава мъж — той все има някакви представи за благородство и чест, макар и изопачени, и ги спазва дори когато извършва престъпление. Виж, жените вземат ли решение да тръгнат по престъпен път, понякога стигат до невероятна низост. Когато мъжът отмъщава, той обикновено гледа да лиши жертвата си от пари или живот, в краен случай — да опорочи доброто й име. Но щом отмъщава жена, тя по правило се прицелва преди всичко в любовта. В щастието, в семейния живот. Интересно — дали Стасов е срещал жени, които биха искали да му отмъстят за нещо?

Тези мисли съществуваха някак самостоятелно, без да пречат на Татяна да набира текста за книгата на компютъра. Тя отдавна се бе научила да съчетава творческата със служебната работа, така че двете линии на размисъл да съществуват паралелно, без да си пречат. Ира готвеше в кухнята, като се стараеше да вдига колкото може по-малко шум, защото изпитваше благоговение към писателския труд на Татяна. Из апартамента постепенно започнаха да се разливат упоителни аромати, излъчвани от поредния кулинарен шедьовър. Периодично звънеше телефонът, но Татяна не се откъсваше от работата, оставяше Ирина да вдига слушалката.

— Таня, ела да обядваме! — извика я Ирочка.

Тя дописа започнатата фраза, прегледа последния абзац и излезе от стаята.

— Обади се Настя, попита може ли да ни навести днес. Отвърнах й, че може, защото ти каза, че няма да излизаш. Правилно ли постъпих? Или трябваше да те извикам на телефона?

— Правилно — кимна Татяна. — Защо, какво й се е случило? Или просто така, приятелско посещение?

— Не знам. Но гласът й беше угрижен.

— А твоят кавалер обади ли се?

— Разбира се. — Ира лъчезарно се усмихна. — Ужасно се разстрои, че днес няма да се видим. Нищо, нека си посвърши някоя работа, има време да бъдем заедно в събота и неделя.

Татяна разсеяно дояде някакво екзотично ястие, в което според Ира имало невероятно количество витамини, полезни за бременни жени, и отново се върна към работата си. Колко навреме бяха излезли всичките тези статии във вестниците и списанията! Ако не бяха те, и през ум нямаше да й мине, че от страниците на своите книги тя може да разговаря със своите читатели. Защото те не са какви да е хора, а нейни приятели, с които може да сподели и радостите, и скърбите, и размислите си. Да им разкаже хубав виц и да се порадва на смеха им. Да се оплаче от несправедливостта на живота и да срещне у тях разбиране и съчувствие. В момента, в който осъзна, че книги може да се пишат и така, веднага й олекна и недовършената повест, която бе лежала като тежък товар в чекмеджето, изведнъж оживя и пое напред.

Тя не забелязваше как минава времето и много се учуди, когато дойде Настя и се оказа, че вече е осем и половина вечерта.

— А, чудесно, тъкмо за вечеря! — радостно възкликна Ира.

Но Татяна веднага охлади порива й, като заяви, че ще вечерят по-късно, а сега те с Настя трябва да си поговорят. Ира огорчено въздъхна и отиде в стаята си. Настя веднага подви нозе под себе си на мекия диван. Още миналия път си беше харесала това място — тук й беше особено удобно и уютно.

— Как е книгата, сама ли се пише? — попита тя.

— Представи си, пише се, въпреки че животът упорито й се противопоставя — пошегува се Татяна.

— По какъв начин?

— Ама ти не знаеш ли?

— Какво да знам? — учудена попита Настя. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид онзи позор и охулването, на които ме подложиха тъй наречените средства за масова информация.

— Имаш предвид онази гадост, която четохме заедно с теб?

— Къде ти — онова беше цвете! После обаче като се почна… нямам думи. Ти какво, Настенка, наистина ли не знаеш?

— Честна дума, за пръв път чувам. Нали не чета вестници…

— Как, изобщо ли не четеш? — смая се Татяна.

— Изключително рядко, само на големи празници.

— Е, тогава се лишаваш от много неща. Нима не ти е интересно да научиш, че министрите вземат подкупи, не плащат данъци или си купуват по десет апартамента и двайсет вили?

— Ами не, не ми е интересно. Та какво, казваш, пише за теб във вестниците?

— Пише, че съм бездарна графоманка, че с драскачеството си промивам мозъците на нашето изтормозено население, като по този начин го лишавам от прекрасната руска култура. Че получавам за книгите си огромни хонорари. Че ме е заклеймила цялата писателска общественост, която се събрала на заседание в Съвета по култура при президента на Русия. Ти представяш ли си каква чест ми е била оказана? В Русия има стотици най-различни писатели, но са удостоили със заклеймяване само мен!

Настя я слушаше, зяпнала, и не вярваше на ушите си.

— Не може да бъде, Таня, будалкаш ме! — най-сетне възвърна тя дар словото си.

— Нищо подобно! — весело се разсмя Татяна. — Точно това е станало. Дори активно се опитват да ме скарат със Стасов.

— Кой се опитва?

— Не знам, сега Стасов го изяснява. При такава ситуация по принцип аз би трябвало или да се самоубия, или да се пропия, или да отида в манастир. Но аз съм истинска рускиня, не се давам лесно. Поплаках си, а после разбрах какво трябва да правя и седнах пред компютъра. И мигом забравих всички скърби.

— Господи, с какво толкова си раздразнила журналистите, та са се нахвърлили върху теб?

— Нямам представа. Не помня да съм се карала с тях. Вярно, за тяхна чест трябва да кажа, че не всички ме смятат за пълна идиотка. Намери се един, който ми предлагаше да публикува материал, в който да възстанови поруганата ми репутация и да реабилитира честното ми име.

— Е, и?…

— Ами нищо, отказах. Надявам се, че точно на теб не е нужно да обяснявам защо.

— Разбирам, но мислиш ли, че наистина ти е съчувствал? Или подозираш, че това са обичайните вестникарски игрички: вие пишете така, а ние пишем другояче. И понеже сте ни конкуренти, ще изразим противоположната гледна точка?

— Ами един господ знае, Настюшка. Всичко е възможно. Но, общо взето, този журналист е един симпатичен чичко, много доброжелателен, умее да съчувства. И очите му са добри.

— Аха — тихичко промърмори Настя, — очите му са добри, а главата — плешива.

Тя каза това съвсем тихо, просто изрази мисълта си на глас, спомняйки си видяната сутринта снимка на съпруга на Лутова. И не разбра защо Татяна изведнъж се напрегна, очите й се присвиха, стисна устни.

— Откъде знаеш? — сухо попита тя.

— Какво да знам?

— Че е плешив.

— Нищо не знам. Ти за какво говориш?

— Ами ти?

— Днес между другото се видях с гражданката Лутова, дето е ходела на магьоснически сеанси при твоята убита Инеса. С разпита на Уланов се получиха усложнения, затова реших да разговарям с неговата позната. Надявах се да изясня някакви пикантни подробности, с които бих могла да го подхвана при следващия разговор. Оказа се, че Лутова изобщо не го познава и Уланов е идвал на гости не при нея, а при бившия й съпруг. Защото тя продължава да живее заедно с него.

— Да, спомням си — кимна Татяна. — Продължавай.

Гласът й беше сух и хладен и в този момент тя се стори на Настя толкова чужда, че дори й стана неприятно.

— Таня, отпусни се, не си на работа!

Татяна въздъхна дълбоко, замижа и разтърси глава. Лицето й се успокои, устните трепнаха в усмивка.

— Извинявай, Настюша. Рефлексът ми се задейства, като на ловджийско куче. Разказвай по-нататък.

— Ами по-нататък — нищо. Валентина Петровна ми се оплакваше от живота си и от обстоятелството, че не може да се отърве от емоционалната си зависимост от съпруга си. С една дума същото, което си намерила в записките на Инеса и после ми го преразказа. Дори ми довери, че не може да изхвърли снимката му и още я носи в чантата си. Показа ми я и видях този грандиозен Лутов, който я подритвал и унижавал по всякакви начини. Ти знаеш ли, той наистина е дяволски обаятелен! Хем това не е обаяние на самец, а именно на човек, на личност. То действа еднакво и на мъжете, и на жените. Иска ти се да му вярваш, да го последваш до края на света. Ще ти се да се държиш така, че да заслужиш одобрението му. Представяш ли си какъв е този човек в живота, щом дори една черно-бяла снимка създава такова впечатление?

— Струва ми се, че си представям — замислено каза Татяна. — И какво, главата му е плешива, така ли?

— Абсолютно. Като билярдна топка.

— А какъв е по професия?

— Лутова каза, че бил второстепенен актьор, но преди известно време напуснал сцената. Не знае с какво се занимава сега.

— Чудесно! Ти май се измъчи без цигари. Запали си, не се притеснявай.

— Не бива, Таня, ще потърпя — смутено отговори Настя. — Няма да пуша около теб.

— Ще излезем на терасата, навън е съвсем топло. Хайде, Настюшка, ти ще си запалиш, а аз ще ти разкажа още някои интересни неща.

Татяна направи изразителен жест към кухнята и Настя разбра, че тя не иска Ира да чуе разговора им. Нали между кухнята и хола нямаше врата! А Ирина, вече преживяла петминутното си огорчение, отдавна беше излязла от стаята си и се бе разшетала около печката.

Те излязоха на голямата остъклена тераса, където имаше три стола и малка овална плетена маса. Татяна отвори прозореца.

— Можеш спокойно да пушиш, пепелникът е на перваза. Като начало ще ти съобщя, че въпросният добър журналист също е абсолютно плешив. И ако бъда обективна, трябва да призная, че е дяволски обаятелен. Просто ти се иска да му вярваш. Жалко само, че не му знам името. Нарочно не го попитах, за да не задълбочавам познанството. Исках по-бързо да се отърва от него. Но той успя да ми каже една любопитна подробност.

— Каква?

— Предлагаше ми коренно различен живот, в който никой няма да ме обижда и унижава… И така нататък. Знаеш ли, аз някак си не можах да вникна отведнъж в ситуацията. Честно казано, не ми беше до него, мислите ми се въртяха около други неща. Та чак сега схванах ситуацията. При първата ни среща той ми донесе всички публикации, в които ме хулеха, и предложи да им отговоря. А днес сутринта наблягаше на обещанието си в този нов живот да не се чувствам измамена и изоставена. Разбираш ли — измамена и изоставена! Какво отношение има това към онези публикации? Никакво. И сега разбирам, че той е знаел всичко.

— Господи, но какво е знаел? — нетърпеливо попита Настя и трескаво тръсна пепелта от цигарата си. — Говори по-разбрано.

— Знаел е всичко: Ира скоро ще се омъжва и ще ни напусне, а със Стасов сме в труден период. Лиля прави истерии преди появяването на бебето, което щяло да й отнеме бащината любов, и Стасов смята да замине с нея на курорт. Нещо повече — с тях ще замине и Маргарита, защото Лиля моли за това, а Стасов не може да откаже на любимата си дъщеря. Има и още: бяхме информирани, че Стасов не прекарва всички вечери с плачещата Лиля, а ходи по ресторанти в компанията на Маргарита, една от първите красавици в света на руското кино. Съгласи се, че ситуацията не е лека за мен. И журналистът е знаел всичко това. Въпросът е: откъде?

— Почакай, Таня, нищо не разбирам. Вярно ли е това за Лиля?

— Вярно е, защо се учудваш? Това е напълно естествена реакция на детето, две от всеки три хлапета приемат появяването на свои братя и сестри именно по този начин. Трябва да бъдем готови за това, особено когато децата се раждат в различни бракове.

— А за Стасов и Маргарита?

— Това обаче е лъжа, и то скроена доста ловко. С една дума толкова майсторски, че щеше да мине като истина, ако характерът ми беше друг. Има хора, които с години се тормозят от подозрения, измъчват се, обезумяват, но никога не питат направо. И което е още по лошо — те са готови да вярват на първия срещнат, който им носи негативна информация. И не са готови да се доверят на човека, когото тази информация позори. За щастие аз имам друг характер. Никога на нищо не вярвам, проверявам всичко и го подкрепям с доказателства. Може би това е професионална деформация. Ето защо не страдах дълго, а чисто и просто попитах Стасов дали е бил на въпросното място с въпросната жена. И много бързо си изяснихме, че това е лъжа. Някой иска да ни скара.

— Кой?

— Това не знам.

— Как така не знаеш? Кой е наприказвал всичко това?

— Годеникът на Ирочка. И не го каза на мен, а на нея. Тя после ми го предаде, цялата разтреперана от негодувание. Но аз напълно допускам, че този „Бентли Континентал“ е просто изпълнител на чужда воля. Може и да няма собствен интерес, възложили са му го — направил го е.

Известно време Настя мълчаливо пуши, загледана в сивото тъмнеещо небе.

— Колко прилича — тихо каза тя накрая, — колко прилича… Около теб изграждат ситуация, която прави живота ти непоносим. Всичко наоколо се руши, всичко, което едва вчера ти се е струвало стабилно и непоклатимо, днес се оказва крехко и измамно. И в този тежък за теб момент близо до теб се появява изключително обаятелен човек с добри очи, ласкава усмивка и протегната за помощ ръка. А сега чуй още една история, която ще ти разкажа. Имало едно време един телевизионен журналист — талантлив, преуспяващ. Вярно, не твърде чистоплътен морално, но това няма отношение към историята. Той имал любима съпруга и любима работа. И не щеш ли, в един прекрасен ден всичко това започнало да се руши…