Александра Маринина
Аз умрях вчера (14)

14.

— Нямаме много време, трябва да успеем, преди да роди. Така че е невъзможно да проучваме Томилина подробно. Обикновено се занимаваме с обекта по два-три месеца, че и повече, преди да съставим програмата и да пристъпим към реализирането й, но в случая всичко трябва да приключи колкото може по-бързо. След два месеца и половина тя ще роди и тогава едва ли ще можем да променим нещо.

— Съгласен съм. И какво предлагате?

— Смятам чрез образа на Томилина да отработя методика за съставяне на психологически портрет на писателка по нейните произведения. Тази методика може да ни послужи в бъдеще. Защото Томилина, надявам се, не е единственият на този свят популярен автор, който има лични проблеми. Но тя трябва да стане първата лястовичка за нас.

— Да допуснем. Какви съображения имате по този въпрос?

— Знаете ли по какво женската литература се различава от мъжката?

— Не ми задавайте риторични въпроси. Винаги се дразня от този ваш навик. Говорете по същество!

— Извинете. Човек започва да пише книги по две причини. Първата е, че иска да си поговори с хората, със своите читатели, за проблеми, които му се струват важни, интересни, достойни за дълбоко осмисляне и всестранно обсъждане. А втората е, че иска да си поговори с тях за себе си…

— Един момент. Според вас излиза, че не съществуват никакви други причини. Ами парите? Огромен брой драскачи просто драпат да спечелят пари. Към коя категория ще ги отнесете? Освен това забравихте за онези, които най-банално желаят да се прославят. И те пишат много и се срещат често. Вашата класификация е непълна.

— Не ме разбрахте… Впрочем изразих се неточно. Защо един човек решава да публикува своите драсканици — това е съвсем друг въпрос, а причината, както справедливо забелязахте, може да бъде и алчност, и жажда за слава, и стремеж за самодоказване, и много други неща. А сега говоря за това, което подтиква човека да хване перото. То е нещо подсъзнателно. Основната маса литературни произведения могат да се разделят на две групи: такива, в които намираме проблеми, и такива, в които намираме безупречен герой. Та значи поне на деветдесет процента в женската литература дамата автор се отъждествява с героинята. Тя й се любува, приписва й всякакви възможни и невъзможни добродетели и при това й придава външност, за която самата тя мечтае. Писателката би искала да изживее точно такъв живот, да извършва точно такива постъпки, да срещне точно такава неземна любов, да прави точно такъв възхитителен секс и да получава точно такива неочаквани подаръци както от съдбата изобщо, така и от красиви и богати любовници. На това се гради всеки дамски роман. Ако изучим внимателно всички творби на една авторка, можем да си съставим пълен списък на нейните вкусове, желания, мечти и дори детски страхове. От това се получава пълен и подробен психологически портрет на писателката, който по нищо не отстъпва на портрета, който ние съставяме обикновено след продължително и грижливо събиране на информация за обекта.

— И смятате, че Татяна Томилина е именно такава авторка?

— Ама разбира се! Прочетох повече от половината й криминални романи. Там присъства една постоянна героиня и аз съм повече от сигурен, че като „препарираме“ образа на тази героиня, ще научим за Томилина всичко, което ни е нужно, за да разработим правилно програмата. Още ли не ми вярвате?

— Хм… Вашите методи понякога ми изглеждат съмнителни. Аз например все още не разбирам какъв беше смисълът от този, последния труп. Защо трябва да причиняваме още една смърт? С какво ви попречи това момче? Но, от друга страна, не искам да бъда несправедлив — вие винаги успявате да постигнете желания резултат. Не разбирам защо успявате, но с фактите се спори трудно. Правете каквото намерите за добре. Но не забравяйте за отговорността, с която сам се натоварвате, когато ми давате гаранции за успех.

— Не забравям.

 

 

Следователят Борис Виталиевич Гмиря, който ръководеше работата по делото за убийството на депутатката в Държавната дума Юлия Готовчиц, бе силно настинал. Гласът му съвсем се беше изгубил, болеше го гърло, а носът му постоянно течеше. И полковник Гордеев, колкото и да се мъчеше да бъде сериозен в разговора, току не се сдържаше и ставаше ироничен. Още повече че познаваше Гмиря, откак той бе обикновен оперативен работник в районен отдел. Макар че, трябваше да признае, сериозността в случая беше важна, а нещата, които двамата обсъждаха, никак не бяха смешни.

— Виктор Алексеевич, с вашата тиха благословия ли майор Коротков ме е водил за носа? — мъчително хриптеше Гмиря, вдигнал пред лицето си ръка със стисната в нея носна кърпа.

Като се имаше предвид състоянието на реалния, а не образния нос на следователя, въпросът прозвуча повече от забавно, така че Гордеев едва се сдържа да не прихне.

— Какво говорите, Борис Виталиевич? — отговори той, като се постара да остане учтив и сериозен. — Коротков никого не може да води за носа, не е достатъчно хитър за това. Та той е простодушен като дете. Нима не го виждате?

— И все пак… — Гмиря се смръщи и кихна. — Извинете. Коротков предложи версия, според която убиецът на Юлия Готовчиц трябва да се търси чрез частното детективско бюро „Грант“. На мен тази версия, честно да ви призная, не ми хареса, но позволих на Коротков да работи по нея. И какво се получи? Точно пред бюрото разстрелват от упор Димка Захаров, когото аз навремето познавах като доста добър оперативен работник, а в същия този момент до него се намира вашата Каменская. Как да разбирам това?

— Е, как? — невинно попита Гордеев.

— Ами така, че по делото работят и някакви други ваши подчинени, за чиято дейност на мен нищо не ми е известно. Виктор Алексеевич, не ми е работа да ви уча, защото самият аз навремето съм се учил от вас. Но става дума за убийство на депутатка и в случая всичко трябва да се върши дисциплинирано и грамотно, защото ръководството следи отблизо всяко наше действие. Кажете, разбирате ли в какво положение ме поставяте?

— Хайде стига, Боря — примирително каза Житената питка. — Не се прави на следовател, какъвто си беше оперативен работник, такъв си и остана. Само смени петлиците на куртката. Не замислям нищо задкулисно срещу теб. Версията беше на Каменская, но аз ти дадох за работа Коротков, защото тя още е неопитна, рано й е да нищи убийство. Не дай си боже да се издъни. Официално тя не се занимава с това престъпление и ако се изложи, никой няма да й търси отговорност и да й къса нервите. А Юрка е яко момче, не му пука от нищо. Ето това е цялата работа.

— Да бяхте ми го казали от самото начало — изхриптя Гмиря и шумно се изсекна. — Извинете. Нали самият вие споменахте, че в душата си съм останал оперативен работник, мигар нямаше да ви разбера? Ето на, вчера рано сутринта ме извикаха в прокуратурата, а аз не мога да обясня нищо ясно и разбрано за Каменская. Позор! Щеше ми се да премълча, обаче не става. Поискаха да докладвам за хода на разследването, а версията с „Грант“ се оказа единствената, по която имаше що-годе някакво движение, та се наложи да кажа за нея. Как ги изпързалях — по-добре да не чувате. Опашати лъжи! И всичко това само от уважение към вас, защото сте моят бивш учител.

— Е, благодаря ти — каза Гордеев, — винаги съм знаел, Боря, че умееш да помниш доброто. И какво ги лъга, интересно?

— Не толкова ги лъгах, колкото премълчавах. Най-важното беше да не се изтърва, че Захаров работеше в частна охранителна фирма, инак щяха да ми откъснат главата. Там, на място! Нали знаете колко обича частните бюра нашата родна прокуратура? Просто ги обожава. Само дето мечтае да прекрати дейността им навеки и безвъзвратно. Ако бях признал, че зад гърба ми, но със знанието на криминалната милиция, върху разкриването на убийството на депутатката от Държавната дума е работил частен детектив, щяха да ме… Ама какво да ви обяснявам, вие знаете какво щеше да ми се случи. Та така, като не можех да поставя акцента върху Захаров, се принудих в движение да измислям, че съм възложил на Каменская да намери оперативни връзки с бюро „Грант“, а тя пък е открила някой си Захаров, който имал познати в това бюро, и е започнала чрез него да изяснява възможностите за изтичане на информация от бюрото. Че Захаров се е добрал до нещо и е обещал на Каменская да й покаже човека, който му се вижда подозрителен. И в този момент са го убили. Като за първи път май ми се размина, но ако узнаят, че всичко е било другояче, тогава здраво ще си изпатя.

— Няма да научат, ако сам не се издадеш. Добре, Боря, извини ме, изложих те, но не от лоши подбуди, ей богу. Искаш ли да ти кажа истината? И аз самият не вярвах в тази версия. Виждаше ми се някак нелепа. Но на момичето му се щеше да я пробва — защо трябва да й забранявам? Нека работи, нека набира опит, нека си наостря зъбките. Ала кой да ти предположи, че пак е уцелила? Вкопчи се в най-слабата версия, а то виж какво излезе! Ако дори за секунда бях допуснал, че нещата ще стигнат до труп, по никакъв начин нямаше да й позволя да партизанства зад гърба ти. А сега излезе, че в „Грант“ наистина се е намърдал някакъв гад, който продава информация, и то срещу добри пари. И като е усетил, че Захаров го подозира, решил е да се отърве от него. И то забележи, Боря, този гаден частен детектив не е някакъв самотен аматьор. Зад него стои голяма сила. Лично отидох на местопрестъплението, защото Анастасия ми се обади. И прерових целия този „Грант“ с ей тези две ръце. — Гордеев размаха дебеличките си пръсти току пред лицето на следователя. — Всички служители там имат стопроцентово алиби. В момента на убийството на Захаров повечето просто са били в бюрото, чакали са да започне определеното за петнайсет часа съвещание, а останалите са дошли малко по-късно, но и те имат алиби. Видели са ги на други места. Излиза, че тоя гад е намерил на кого да се оплаче, след като Захаров го е спипал да рови в картотеката на шефа. И към оплакването му са се отнесли много сериозно, не са го зарязали сам да се оправя с неприятностите си.

— Ами да — кимна Гмиря. — Ценен кадър. И има хора, на които е много необходим. Добре де, да оставим прокуратурата, най-важното е, че поне нещо се раздвижи в делото, защото аз вече бях загубил надежда. Виктор Алексеевич, дайте ми Каменская, а?

— Ще минеш и без нея — пошегува се полковникът.

— Ама защо? Има умна глава, светла! Не се стискайте, хайде.

— Казах: не. Рано й е още. Не е подходяща за такива дела. Малките момиченца трябва да се държат далеч от политиката.

— Ама че го рекохте! — Гмиря хрипливо се закашля. — И това ми било малко момиченце! Та аз я помня, работихме заедно по убийството на актрисата Вазнис. На такова девойче пръста си да му подадеш, ще ти отхапе не само ръката, ами цял ще те глътне, хем с обувките! Тя сигурно е по-млада от мен само с две-три години.

— Въпросът не е в годините, Боря, а в характера и нервната система. За убийството на актрисата — да, това е, което й пасва. А убийство на депутат не й пасва. Знаеш ли защо хората ми не ме напускат?

— Защото сте добър — ехидно го подкачи Гмиря. — Всички обичате, всичко прощавате и всички съжалявате.

— Не, Боря, не съм добър, а мъдър. Пазя хората си. Опазя ли човека днес, утре той, здрав и читав, ще ми разкрие десетина престъпления. А не го ли опазя, подложа ли го на удари, принудя ли го да работи извън рамките на възможностите си, докарам ли го до нервно пренапрежение и психически стрес — загубвам го най-малко за половин година. Всеки трябва да прави това, което умее най-добре, само тогава има полза от него. Ако накарам един добър стрелец не да стреля, а да бяга пет километра крос, той естествено ще пробяга разстоянието, но ще се пресили, ще легне болен, сърцето му няма да издържи, ръцете му ще треперят. Хем няма да постави рекорд по бягане, хем няма да имам човек за стрелба. Схващаш ли мисълта ми?

— Да, но не ви разбрах за Каменская. От къде на къде решихте, че няма да свърши работа по политическо убийство или, като използвам вашата алегория, няма да постави рекорд по бягане?

— Боренка, тя вече направи опит в бягането. И се пресили. Сега за нищо не става — нито за тичане, нито за стрелба. Такива ми ти работи. Така че не разчитай на Настася, а на Коротков и Игор Лесников, умни момчета са, ако искаш, ще ти дам и Селуянов.

— Дайте ми го — оживи се Гмиря, — познавам го, мобилен е, много е енергичен. Дайте ми го.

— Бре, колко си алчен, всичко искаш да имаш! — засмя се Гордеев. — Трябва да ти изпиша таблетки за уталожване на апетита, хем повечко. Не ме пронизвай с поглед, все си оня хлапак с жълто около устата, нищо че водиш дела от особена важност. Я ти сега по-добре ми кажи с какво толкова е разгневил покойната Юлия Николаевна съпругът й, та е поръчала да го следят?

— Причината е една от двете: или пари, или жени — възвести философски следователят. — Всичко лошо на света идва от тях.

— От кого? От жените ли?

— И от парите. Юлия е била маниачка на тема данъци, безумно се е страхувала да не би мъжлето й да укрие нещо от държавата, треперела е над репутацията си. Явно е заподозряна, че той печели много повече, отколкото й съобщава.

— По наши сведения тези подозрения са били безпочвени — каза Гордеев. — Готовчиц не участва в никаква дейност, освен частната си медицинска практика. Проверено е много внимателно.

— Значи става дума за жени — въздъхна Гмиря и отново се изсекна. — Извинете. По дяволите, къде ли съм пипнал тази простуда, просто умът ми не го побира! Навън е топло, дори дъжд не ме е валял, а виж каква хрема ме е нагазила!

— Не, Боря, аз все пак не разбирам — упорито поклати глава полковникът. — Защо е трябвало да следи мъжа си, ако го е подозирала в изневяра? Хайде кажи ми: защо?

— Как защо? За да прекрати навреме прелюбодеянието и да го върне навреме в съпружеското лоно. Ако оставиш процеса да се задълбочи, може да стигнете до развод.

Гордеев впи тежък поглед в него.

— Ох, Борка, стига глупости, кога ще престанеш да съдиш за хората по себе си? Ти имаш четири деца, следователно за жена ти разводът би бил истинска катастрофа, защото всичките са малки и трябва да се гледат още много години. А за Юлия Николаевна? Едно дете, и то уредено в добри ръце, живее в Лондон, в семейството на някаква далечна леля, учи в добро английско училище. Самата Юлия е хубава, преуспяла в живота трийсет и шест годишна жена, държавник, с добра професия, с безброй познанства. Със сигурност е имала и ухажори. Според познати и приятели, които сме разпитвали, била е интелигентна и умна дама. От къде на къде, ще прощаваш, толкова панически ще се страхува от развод? За какво й е да наема детективи да следят мъжа й? Кажи за какво, а, Боря? Та това е унизително.

— Е, не знам — смотолеви Гмиря. — Значи не е ревност, а страх пред някакви незаконни пари. Или е било едното, или другото.

— Боря, събуди се! — ядоса се Гордеев. — Разбирам, че не си добре, и главата сигурно ти е замаяна от хремата, но хайде избери едно от двете: или лягаш болен, или с теб обсъждаме делото.

Клетият следовател с усилие повдигна клепачите си, които току се затваряха и скриваха омразния му бял свят, и пипна челото си.

— Май температурата ми се покачва — констатира той с дрезгав глас. — Виктор Алексеевич, да ви се намира тук някъде гореща водица?

— Чай ли искаш?

— Не, просто вряла вода, да си разтворя в нея един „Колдрекс“.

— И какво ще стане?

— Ще ми поолекне. Не, сериозно, той сваля температурата за петнайсет минути. Вярно, после пак се качва, но два-три часа се живее.

Когато донесоха на Гмиря голяма чаша с вряла вода, той изсипа в нея съдържанието на едно пакетче „Колдрекс“ и започна да го пие на малки глътки. Житената питка току го поглеждаше с опасение, както човек гледа, когато не разбира как може да се пие нещо толкова отвратително.

— Гадно ли е? — попита съчувствено най-сетне той.

— Какво говорите — вкусно е, като чай със сладко и лимон.

— Лекарството не може да бъде вкусно! — с непоколебима увереност заяви Гордеев. — То трябва да бъде неприятно, та човек веднага да разбира: лошо е да се боледува. А ако плачът е вкусен, това е пълна измама и изобщо не е полезно за организма. Зарежи тая гадост, Боря, я по-добре да ти налея една водна чаша.

— Какво приказвате! — Гмиря се облещи и се закашля, като затули устата си с кърпата. — Каква чаша? Аз тепърва ще се връщам в службата.

— Добре тогава, пий си тая помия, трови се! — махна с ръка Гордеев. — Аз пък ще поприказвам. Значи ние с теб решихме, че Юлия Николаевна се е разтревожила не от някакви забежки на съпруга си, а от това, че може би печели незаконно. Но аз искам да знам защо тя се е разтревожила точно в онзи момент. Защо не преди една година, не преди три месеца, а едва през април тази година. Сигурно нещо се е случило, нещо, което я е накарало да подозира мъжа си. Нали тя е решила да направи това не току-така, не и от глупост, имало е нещо. Съгласен ли си?

Гмиря мълчаливо кимна и продължи да отпива горещата течност от чашата.

— И след това, което се случи в неделя с Дима Захаров, ние с теб ще трябва да признаем, че покойната Юлия Николаевна се е оказала права в някакъв смисъл. Докато са осъществявали по нейна поръчка следенето над Готовчиц, детективите са се натъкнали на човек, на когото цялата тая работа никак не е харесала. Боря, нашата задача с теб е да намерим сред познатите на Готовчиц този тип. Той е убиецът, Боря. По дяволите всички парламентарни дрязги и журналистически разследвания, всички тези пътища водят до задънена улица. С тебе цял месец стояхме в тази задънена улица, а убиецът ни е гледал иззад ъгъла и гадно се е кискал. Никога нямаше да повярваме във версията на Настася за частното детективско бюро, ако Захаров случайно не бе видял човека, който е продал на убиеца информацията за поръчката на Юлия. След което Димка загина, без да успее да покаже на Настя тоя мръсник. Съгласен ли си?

Гмиря се смръщи и гаврътна остатъка от лекарството, после избърса с кърпата избилата пот по челото си. Наистина изглеждаше доста зле и Гордеев искрено го съжали.

— Виктор Алексеевич — изхриптя следователят, — вие приятел ли сте ми?

— Аз съм ти учител — позасмя се Житената питка. — А ти винаги ще бъдеш хлапак за мен. Впрочем май вече ти казах това. Е, какво искаш, сополанко?

— Само моята безгранична благодарност към вас и старото ми уважение към белите ви коси не ми позволяват да ви се сърдя и обиждам — каза Гмиря, като дори успя леко да се усмихне.

— Че защо ме обиждаш? — слиса се полковникът. — Ами наистина си сополанко, я как подсмърчаш час по час.

— Махнете от това дело Лесников — внезапно изтърси Гмиря, едва сдържайки давещата го кашлица.

— Какво?!

— Лесников, казвам, махнете го от мен! — повтори Борис Виталиевич. — Не мога да работя с него. Няма да излезе нищо добро.

Гордеев внимателно погледна бившия си ученик, после си свали очилата и по навик загриза рамката им, което означаваше начало на дълбоки размисли.

— Не мислете, че това са капризи. Вашият Лесников не ми вярва. Дали се смята за по-умен, дали пък друго му се е загнездило в главата, но зад всяка моя дума се опитва да намери таен смисъл. А това много си личи. За какво ми е такова главоболие, а? Защо трябва да го търпя край себе си? По-добре ми дайте Каменская, с нея винаги съм работил нормално.

— За Настася забрави! А за Игор ще си помисля. Да не преувеличаваш, Боря? Лесников е свястно момче, сериозен е. Да не би така да ти се струва?

— На мен, Виктор Алексеевич, никога нищо не ми се струва. Макар да казвате, че съм си останал оперативен работник, аз все пак съм следовател. А на един следовател не може нищо да му се привижда, той или има доказателства, потвърждаващи неговата увереност, или няма. А „струва ми се“ или „не ми се струва“ са по вашата част. Ох, олекна ми! Хубаво си е лекарството, не бяхте прав да го ругаете. Та ето какво искам да ви кажа, Виктор Алексеевич. Или възлагате на Каменская да работи в бригадата под мое ръководство, или аз преставам да лъжа и да прикривам нейната самодейност. Ще се разберем ли така?

Гордеев отново си сложи очилата и любопитно погледна следователя.

— Кой те е научил да шантажираш старши по чин, а, Боренка?

— Как кой? Това е вашата школа. Нали сам потвърдихте, че сте ми учител.

— Щом съм те учил лошо, сега ще си патя… Не, Борис Виталиевич, няма да се разберем. За Лесников ще видя, ако трябва, ще го сменя с друг оперативен работник. Но Каменская няма да получиш, хич и не си мечтай! Благодаря ти, че дойде, благодаря ти, че не си ме изложил в генералната прокуратура, аз ценя това и съм ти признателен. Ако искаш Настася да свърши нещо за теб, ще ми кажеш, ще й го възложа. Но аз, разбра ли ме? Аз, а не ти. Ти няма да я командваш. Поне засега.

— Разбрах. — Гмиря отново се усмихна, този път широко. Личеше си, че наистина се е почувствал по-добре. — Да бяхте казали така веднага, а не да се инатите с вашето „няма да ти я дам, не си мечтай“. Какво, аз не разбирам ли от дума?

— Е, радвам се, че разбираш. И да не си помислил пак да ме шантажираш с нещо! Защото не съм те научил на всичко, което знам, имам в резерва такива фокуси, че в чудо ще се видиш.

Когато Гмиря си тръгна, Виктор Алексеевич известно време се занимава с документи и текущи задачи, после извика Настя.

— Гмиря си точи зъбите за теб, иска да те дам в неговата бригада — съобщи й той, без да вдига глава от поредния документ.

— Той и без това има сума ти хора. Нима не са му достатъчни? — учуди се Настя.

— Излиза, че не са. Казах му, че съм против. Но строго погледнато, момиче, той е прав. Трябва да се включиш. Хайде, започвай по-сериозно! И на първо място се заеми с безутешния вдовец. Стой при него денем и нощем, стани му най-близкия приятел, но разбери какво се е случило, та Юлия Николаевна е наела частни детективи. Какво я е накарало да го направи? Някъде в обкръжението на Готовчиц се е притаил убиец, но нашият психоаналитик, доколкото ми е известно, почти не излиза от къщи и с никого не общува, така че е крайно трудно да установим кръга на контактите му. Остава единственият източник на информация — самият той.

— Ами детективското бюро? — попита Настя. — Нали и по него трябва да се работи? Димка не успя да ми покаже човека, който е ровил в картотеката. Но ние сме длъжни да го намерим по друг начин.

— Да, ще го търсим. Но не и ти. Била си там със Захаров, видели са те. Сега ми кажи докъде стигнахме с телевизията? Има ли нещо ново?

— Днес Миша Доценко ми разказа една изумително проста и изящна история. Сега разбирам с какви пари се е издържала програмата „Лице без грим“ и защо толкова рязко се промени тя след гибелта на Андреев и Бондаренко.

След като не успял да измъкне нищо интересно от служителите на програмата, Доценко започнал да търси хората, които са се появявали на екрана в качеството си на гости на Уланов. Още първите десет срещи се оказали достатъчни, за да не безпокои никого повече, защото разказаните от тези хора истории си приличали като две капки вода и се различавали само по финала си.

Ставало е така: В някакъв прекрасен ден телефонът звънвал и приятен мъжки глас питал набелязания човек дали ще се съгласи да вземе участие в програмата „Лице без грим“. Човекът, който безспорно се нуждаел от реклама и пиар, радостно се съгласявал. Следвал въпросът кога ще му е удобно да се срещне с кореспондентката. Определяли среща. Пристигала Оксана Бондаренко — очарователна млада жена, — която дълго и подробно разпитвала бъдещия гост за всички перипетии в живота му, за неговите пристрастия, вкусове, навици, любими книги, филми и политици. Разговорът отнемал три-четири часа, след което Оксана предупреждавала, че преди записа ще трябва да се видят още веднъж, а може би и два пъти, и молела госта за следващата среща да подбере снимки от различни периоди в живота си. Той подбирал снимките. Естествено стараел се да са по-хубави. При втората среща Оксана отново задавала въпроси, нещо постоянно си записвала и обмисляла. Разглеждала снимките. Молела го да си покаже гардероба и с мило смущение казвала, че ще е най-добре той да определи предварително с какви дрехи ще отиде на записа, защото не всеки костюм — или рокля и блузка, ако гостът е жена — ще изглеждат добре при ярко осветление на фона на небесносините стени в студиото. Избирали дрехите заедно. Най-сетне се определял денят на записа. Ако човекът имал проблеми с транспорта, изпращали кола да го вземе.

Преди записа го гощавали с чай, бонбони и пасти и през това време той се запознавал с водещия — Александър Уланов. После гостът бил предаван в ръцете на гримьорната. След това започвал записът, който продължавал горе-долу един час. До този момент всичко е, както в другите телевизии, може би с изключение на прекалено старателната работа на кореспондентката, но това само прави чест на програмата.

По-нататък започва пиесата под заглавие „Ние много ви обичаме, защото сте толкова умен“. Канят госта в студиото и му показват четирийсетминутния запис. От едночасовата касета са останали само четирийсет минути, защото са изрязани най-несполучливите места. Но предаването е само двайсет минути, освен това в началото и в края има по една минута реклами. Както и за три минути — в началото и по средата — показват снимки от всички периоди на живота на госта, а глас зад кадър говори за основни моменти от неговата биография. Тоест чистият разговор с Уланов трябва да е не повече от петнайсет минути. С други думи от останалите четирийсет трябва да се съкратят още двайсет и пет. И този процес се извършва с непосредственото участие на самия гост. Дават му възможност да види колко зле изглежда в някои моменти на екрана и какви глупости изрича понякога просто защото не е имал време да помисли. Той с ужас чува собствените си объркани фрази, вижда грозните си жестове и изпада във възторг, когато камерата улавя сполучлив ракурс, а от екрана долитат свързани грамотни слова, разнообразени от остроумни шеги. Авторите се съветват с него. „Хайде да махнем ей това парче — казват му, — а ето тук сте просто великолепен. Погледнете колко добре ви е хванал операторът, просто чудесно. Ау, колко остроумно изрекохте това! Така, а туй май не е много сполучливо, как мислите?“ А гостът мисли точно като тях. И под неговото внимателно ръководство и с непосредственото му участие четирийсетте минути се превръщат в петнайсет минути разговор на Уланов с интересен, умен, образован и необикновен човек със собствени възгледи за живота. При това, забележете, след гримьорната поканеният изглежда двеста пъти по-красив, отколкото е в обикновения живот. Това нашият Миша Доценко го е видял с очите си, нали най-напред е навестил хората, чиито разговори с Уланов са били записани веднага след трагедията с Андреев и Бондаренко.

Когато види резултата, най-голямото желание на госта става предаването да излезе на екран. Можем да го разберем: той се нуждае от реклама и това предаване му е необходимо. Освен това му се иска като всеки нормален жив човек и той да направи добро впечатление. А щом е съумял да изглежда толкова добре и да говори тъй увлекателно, за това трябва да научат колкото може повече хора. Ето защо той с пламнали очи пита: Кога, кога този чуден запис ще бъде показан по телевизията? Отговарят му: още щом… веднага. Ние ще ви се обадим. Да, да, разбира се, предварително, а не в деня на излъчването, за да можете да предупредите всичките си познати, роднини и приятели. Да, разбира се, после ще ви подарим и касетата, ще направим специално копие за вас — да си го имате за спомен, така че не е нужно предаването да се записва на видео.

Човекът се прибира вкъщи, щастлив и мечтаещ за слава, но точно тогава започва нов спектакъл, озаглавен „За всичко се плаща“. Можем да предполагаме, че това не се е правело всеки път. Миша смята, че са прилагали този номер приблизително на всеки пети гост. По какъв сценарий се е разигравал спектакълът — това ни предстои да изясним, но всъщност то не е толкова важно. Важен е резултатът. Гостът има заможни познати (нека засега ги наричаме така), с които той е в делови взаимоотношения. Може да са спонсори, може да са партньори или просто хора, които са му задължени за нещо. И ето че тези познати изведнъж му се обаждат по телефона и го питат дали настоява предаването да се излъчи. Разбира се, че той настоява, и още как! За какво иначе е било всичко това? Разбирате ли, казват му богатите познати, предложиха ни да спонсорираме програмата „Лице без грим“, в противен случай вече записаното и монтирано предаване няма да бъде излъчено. Колко искат? Много, двайсет хиляди долара. Разбира се, ние можем да платим, няма да обеднеем без тях, така че ако настоявате… Човекът е объркан. Та нали вече се е видял на екрана и всичко е било толкова хубаво! И така му се иска… Той моли да му дадат време да помисли, но колкото повече мисли, толкова повече му се ще предаването да се излъчи. Ах, поне да не беше го видял! Тогава би могъл да се опасява с основание, че в него не всичко е гладко, че той може би не е изглеждал много добре и тогава — по дяволите това предаване! Хората ще платят, а той само ще си навреди. Ако беше така… Но цялата работа е там, че той го е видял. И в предаването няма нито едно слабо място, нито един несполучлив израз, нито един непремерен жест. На човека е присъщо да се обича, това е нормално и правилно, признак е за здрава психика. Показали са му неговия собствен образ — привлекателен, обаятелен, умен и необикновен — и той се е хванал на тази въдица. Трябва да имаш съвсем особен характер, за да не клъвнеш. Измислено е безпогрешно!

И в резултат човекът твърдо заявява, че настоява предаването да се излъчи. Предаването се излъчва. И това е всичко.

Оксана Бондаренко много добре си е знаела работата. Дългите й разговори с бъдещия гост са били нужни, за да се проучат най-силните му страни, да се напипат проблемите и въпросите, при чието обсъждане той изразява най-интересни възгледи и мисли. Тя е помагала дори при избора на облеклото, така че гостът да изглежда възможно най-добре на екрана. Когато Оксана е загинала, не е имало кой да подготвя предаванията. Можело е доста бързо да се намери също такъв умен и чевръст кореспондент и програмата да се върне към предишната си практика. Но защо оттогава Уланов работи само на живо? Какво ни говори това? Той просто не знае къде и как да търси гости, зад чийто гръб стоят богати спонсори. Съвършено очевидно е, че с това се е занимавал директорът на програмата — Виктор Андреев, а със смъртта му милото изнудване е било прекратено…

— Наистина мило — поклати глава Гордеев. — Можем да предполагаме, че Андреев и Бондаренко са били убити точно заради това. Или исканата сума е възмутила госта, или шефовете на програмата са измамили някого — взели са парите, а не са излъчили предаването.

— Може и друго да е станало — предположи Настя. — Преговорите са били толкова сложни, напрегнати и изпълнени с взаимни обиди, че екипът на Андреев-Уланов, след като е взел парите, е премонтирал записа, като е махнал най-сполучливите моменти и е оставил най-лошите. Как ви се вижда тази версия?

— Е, детко, това е несериозно! Направо някаква детска градина, дребнаво и злобно хулиганство. Впрочем знае ли човек… Всичко се случва на този свят. Трябва бързо да намерим касетите с предаванията, излъчени през последната половин година. Кажи на Миша да се заеме с това. Ще видим дали няма поне едно такова предаване. И виж какво още, Настася… — Гордеев млъкна и впери поглед в прозореца. Това, за което искаше да говори с Настя, не харесваше и на него, но все пак трябваше да го каже.

— Да, Виктор Алексеевич? — попита тя.

— Гмиря иска да махна от бригадата Игор Лесников. Не можели да намерят общ език. Да знаеш случайно какво се е случило?

— Игор не харесва Гмиря, това е всичко — сви рамене Настя. — Често се случва един оперативен работник изведнъж да не хареса някой следовател или обратното. И на мен, ако си спомняте, Костя Олшански дълго не ми допадаше, после посвикнахме един с друг и дори се сприятелихме. Нищо особено.

— Гмиря казва, че Лесников не му вярвал и търсел под вола теле във всяка негова дума. Така ли е?

Тя погледна началника със светлите си очи, в които нямаше нито смущение, нито неловкост, макар фактически да излизаше, че обсъждат колега зад гърба му. Но Настя обичаше полковник Гордеев именно защото знаеше със сигурност: той никога няма да направи нищо непочтено спрямо свой подчинен и в негово присъствие може да не се напряга. Щом обсъжда Лесников — значи така трябва.

— Да — отговори тя, — така е. Игор не му вярва. Ами какво друго искате в едно дело за политическо убийство? Игор като всеки нормален милиционер винаги има предвид, че върху следователя вече се оказва натиск, че са го купили или заплашили. И всеки път, когато следователят започва да набляга на някаква версия и повишава тон, стане ли дума за друга — е, тогава винаги се поражда подозрение. Но това е здравословно, щеше да бъде странно, ако го нямаше. Лесников е опитен детектив и умен човек, с логиката при него всичко е наред. И ако аз бях на мястото му, също нямаше да вярвам на Гмиря. Игор иска да изгради версия, в която да намира място влизането с взлом в жилището на семейство Готовчиц, а Гмиря му крещи, че обирът няма никакво отношение към това и че трябва изобщо да забрави за него, сякаш не е имало никакъв взлом. Кажете, самият вие какво щяхте да си помислите на мястото му?

— Аз ли? — позасмя се Гордеев. — Аз, детко, изживях целия си детективски живот ярко, интересно, резултатно, но неправилно. Редовно нарушавах законите. Но пък когато станах началник, разбрах, че вас, моите подчинени и деца, трябва да ви учим да работите другояче. Сега адвокатите не са като едновремешните, законите са други, а и с най-дребно нарушение можеш да съсипеш едно наказателно дело. Жал ми е за вашите усилия, когато се тормозите, напрягате си мозъците, не спите по цели нощи, рискувате живота си, а заради някаква нищо и никаква дреболия, срещу която адвокатът ще изрази протест, всичко отива на вятъра и делото се прекратява. Така че имай предвид: началникът Гордеев далеч не е детективът Гордеев.

— Не ми отговорихте — напомни му Настя. — Какво бихте си помислили, ако бяхте на мястото на Игор?

— Ами не съм бил на мястото му, защото по мое време не се извършваха политически убийства. Обикновено ставаха поради пиянство, заради жени или пари. Не се опитвай, няма да ме накараш да ти кажа това, което ти се ще да чуеш. Искаш да ти кажа дали може да се вярва на Гмиря или не? Ами не знам. Не знам, Стасенка… В този живот всичко се промени толкова много, че човек не може да разбере в кого да вижда приятел и в кого — враг. Докато съм жив, няма да забравя нашия Ларцев. На кого би се обърнал езикът да го нарече враг? На никого. Обаче работеше за врага. Не по призвание, не по убеждение, а от страх за дъщеря си. Можем ли да му простим? Не знам. Можем ли да го разберем? Можем. Така че мисли! Сама мисли! Когато Борка Гмиря започваше работа като млад оперативен работник, ми се струваше, че го виждам като на рентген, но това беше преди двайсетина години. Как се е променил през това време? Способен ли е да се продаде? А да се уплаши? Та нали той напусна оперативната работа и стана следовател именно заради децата си — всички знаехме това. Страхуваше се да не остави жена си вдовица, а децата — сираци. Но го направи преди около пет години, когато да работиш като следовател все още не беше толкова опасно и трудно, колкото е сега. Съпругата на Борка си седи вкъщи с децата, така че шестимата живеят само с неговата следователска заплата и детските надбавки. Трудно свързват двата края, ти разбираш това. С една дума каква ми е мисълта…

Той отново млъкна и се престори, че търси нещо в чекмеджето. Настя търпеливо чакаше да продължи.

— Поговори с Игор. За мен е неудобно, той е умно момче, веднага ще разбере, че Гмиря е идвал да се оплаква. Не е хубаво напразно да обтягаме отношенията помежду им. Колкото до взаимното недоверие в едно дело за политическо убийство — ти беше права. Така че постарай се да убедиш Игор, че не бива да демонстрира чувствата си под път и над път, а особено в кабинета на следователя. Та нали и следователят не е вчерашен! Той има същите основания при едно дело за политическо убийство да не се доверява на кого да е от оперативните работници, нали така? И онова, което Игор оценява като проява на продажност, може да се окаже просто недоверие. И то — необходимо.

— Добре — кимна Настя и стана, — ще си поговоря с него.