Пиер Корней
Сид (24) (Трагедия в пет действия)

Трета поява

 

ДОН ФЕРДИНАНД

Наследнико велик на знатен род, велик —

род, който винаги бе слава за Кастилия,

дал толкоз прадеди, прочути с храбростта си,

що още с първия свой опит ти достигна,

аз чувствувам се слаб да те възнаградя:

властта ми малка е за твоите заслуги.

Страната да спасиш от враг неукротим,

под твоята ръка да крепне моят скиптър

и маврите да спреш, преди да съм успял

в тревогата да дам повеля да се спрат —

това са подвизи, които ми отнемат

надеждата дори да ти се отплатя.

Но двамата крале пленени ще ти бъдат

награда; аз ги чух, нарекоха те СИД,

а сид на техния език е повелител.

За тебе титла днес не виждам по-достойна,

не ми е свидна тя, носи я занапред!

И нека буди страх това велико име

в Гренада и навред — и да показва то

какво си ти за мен, какво ти аз дължа!

 

ДОН РОДРИГО

О, господарю мой, щадете скромността ми!

Не давайте такваз цена за мойто дело,

не ме заставяйте пред вас да се червя —

дарявате ми чест, която не заслужвам.

Аз зная, че кръвта, живота си съм длъжен

да жертвувам дори за благото народно;

изгубя ли ги днес за тъй достойна цел,

изпълнил бих дълга на поданик към краля.

 

ДОН ФЕРДИНАНД

Не всички, своя дълг които изпълняват,

отплащат се така, с такава чудна смелост;

когато храбростта до крайност не отива,

успехи бляскави не може да даде.

Затуй ни позволи сега да те възхвалим

и всичко разкажи за своята победа.

 

ДОН РОДРИГО

О, господарю, вам известно е било,

че пред опасността, слетяла над града,

добри приятели, събрани у баща ми,

предложиха за вожд да бъда аз избран…

Но, господарю мой, простете смелостта ми,

без ваше знание, която проявих:

отредът бе готов, опасността — наблизо,

покажех ли се вън, главата си излагах;

а трябваше ли туй, по-сладко бе за мене

в сражение за вас да срещна аз смъртта.

 

ДОН ФЕРДИНАНД

Усърдието ти да отмъстиш прощавам

и защитената страна възславя тебе:

напразно занапред Химена ще говори,

ще я изслушвам аз, но само за утеха.

Но продължи!

 

ДОН РОДРИГО

                        И тъй, предвождана от мене,

самоуверено дружината върви.

Петстотин тръгнахме, три хиляди там бяхме,

когато стигнахме пристанището ний.

Като ни гледаха, че стъпваме тъй смело,

безстрашни ставаха най-плахите дори.

Щом стигаме, завчас аз скривам двете трети

вдън корабите, що намерихме тогаз;

а другите — на тях растеше бързо броят —

нетърпеливо те стоят около мене

и лягат наземи, и без да вдигат шум,

така голяма част прекарват от нощта.

По моя заповед и стражата се скрива,

и тъй помага тя на моя хитър план.

Преструвам се пред тях, че заповед от вас

получил съм сега и нея изпълнявам.

        Най-сетне приливът и мрачината звездна

помагат да съзрем до тридесет платна;

надига се вълна, с морето към брега

прииждат маврите. Пропущаме ги ние;

и всичко в тоя миг спокойно им изглежда;

и никакъв войник — покрай брега, нито

по градските стени — мълчание навред,

и вярват вече те: издебнат е врагът;

те стигат до брега — и спущат котва, слизат,

понесени без страх към тия, що ги чакат.

Ний ставаме тогаз и всички изведнъж

с хилядогласен вик огласяме небето.

Откликват нашите от корабите; идат

въоръжени те, и маврите смутени,

едва-що слезли на брега, обзема страх;

преди да ги сразим, те вече са сразени.

За плячка тичаха, а среща ги войската;

притискаме ги вред — по суша, по вода, —

потоци тяхна кръв проливаме, преди

да се съпротиви поне един от тях.

Но скоро техните крале ги пак събират

и, смелост вдъхнали, забравят те страха:

срамът, че ще умрат, преди да са се били,

нарежда всички в строй и връща доблестта им.

И тръгват срещу нас с обнажен меч в ръка

да смесят в ужаса кръвта си с наша кръв.

И кораби, и бряг, и суша, и вода

превръща се в поле, где властвува смъртта.

        О, колко подвизи, възвишени дела

безславно се таят всред мрака, гдето всеки

на свойте удари свидетел сам е бил,

без да е знаел где ще наклони съдбата.

При всички бивах аз, у всички всявах бодрост

увличах ги напред или им давах помощ,

които идеха, редях и тласках в боя

и кой ще победи, не знаех до зори.

Но съмна, и денят за нас разкри победа,

за маврите — разгром; духът им ги напуща,

щом виждат, че за нас подкрепа нова иде,

и техният копнеж отстъпва пред страха.

На корабите в миг отрязват те въжета,

надават страшен вик до небесата чак —

в безреда тръгнали, дори не виждат те

дали са с тях могли кралете да отстъпят.

Пред тоя силен страх забравят те дълга.

Довя ги приливът и отливът отвя ги.

Но техните крале, притиснати от нас,

и още няколко ранени смело бранят

живота си. Сам аз напразно ги подканям,

без страх обнажил меч, дори не чуват те;

но щом съзират вред пред своите нозе

да падат до един войниците им храбри,

и че сами сега напразно ще се бранят,

за вожда питат те; обаждам се, кралете

предават се тогаз. И двамата ви пратих

в един и същи миг; и боя прекратих

по липса на войска.

Така, за да ви служа…