Илса Бик
Пепел (49)

48.

Съдебната зала приличаше на декорите на „Съдията Джуди“^[1]: малко помещение с дървена ламперия и галерия от три реда за зрителите, ограда с люлеещи се вратички и две правоъгълни маси — по една от всяка страна. В предната дясна част на залата беше свряна ложата на съдебните заседатели. А в средата най-отпред се намираше съдийската трибуна, зад която седяха петима мъже в черни роби и с набраздени от бръчки безизразни лица. Двамината от края, които ограждаха останалите като две еднакви подпори за книги, бяха направо древни и толкова съсухрени, че първият по-силен вятър би могъл да ги отвее. Не успя да различи възрастта на другите трима.

Старите хора бяха толкова… стари.

Но все пак веднага позна кой е Йегър. Кинкейд бе споменал, че Преподобния сяда винаги точно в средата, и сега тя взе да го изучава. Той беше напълно плешив, с нос като смачкан домат и висящи на шията гънки, който се клатушкаха при всяко движение като обици на пуяк. Тъмните му очи, живи и пронизващи като птичи взор, се фокусираха върху нея със студения преценяващ поглед, с който гарванът измерва с очи прегазеното на пътя животно, за да реши дали си струва усилието.

— Значи, ти си Александра. — Гласът на Йегър беше учудващо равен и дълбок, почти гърмящ и идеален за изнасяне на церемонии. — Хайде, влизай. Не се стеснявай. Мини през оградата.

Тя погледна крадешком към останалите четирима мъже, но те не издадоха нито звук, нито някаква емоция. Каква ли беше тяхната работа? Да наблюдават? Да задават въпроси? От тях се излъчваше онази смесена миризма, която бе започнала да свързва със старостта: на мента и тънка като хартия кожа, на мръсни чорапи и пръдня, както и на лъхаща на мухъл грохналост. Но поне не долови нищо обезпокоително.

Йегър беше различен. От него се носеше някакъв непроницаем и хладен лъх, като от запотено стъкло или мъгла. Също като при Джес, заключи тя: непроницаема. Не можа да усети нито мислите, нито чувствата му.

— Така. — Йегър се надвеси над трибуната. От този ъгъл приличаше на лешояд повече отпреди. — Най-накрая се срещнахме. Моят внук ми разказа за теб.

Какво ли му бе казал Крис?

— Да, сър.

— Държа да се срещам с всички Пощадени. Вие сте нашето бъдеще и когато му дойде времето, искам да установя, че сме направили добър избор. Ела тук. Искам да те погледна очи в очи — Йегър й кимна да се приближи и едва тогава Алекс забеляза малката стълбичка пред катедрата. Щом изкачи стъпалата, тя плъзна поглед по тесните месингови табелки с имена, по една пред всеки от възрастните мъже. На първите две от ляво на дясно пишеше БОРН и ЪРНСТ. В центъра беше ЙЕГЪР, следваше СТИМКЕ и накрая най-вдясно — ПРИГ.

В този миг Алекс забеляза нещо, което отначало й бе убягнало: от другата страна на Приг имаше шести стол, който беше празен. Нямаше нито табелка с име, нито пък нещо друго, което да указва на кого принадлежи столът. Би могъл да е чисто и просто резервен, но Алекс не мислеше така. Тя измери с поглед цялата катедра и едва сега забеляза, че начинът, по който бяха подредени членовете на Съвета, изглеждаше… небалансиран. Сякаш нещо липсваше.

„Шест стола, но само петима мъже, които се наричат Съвета на петимата… освен ако не винаги е било така.“

Йегър протегна ръце с дланите нагоре и рече:

— Ще позволиш ли?

Силно озадачена, тя се поколеба, но тогава си спомни думите на Кинкейд: „Обича да гледа на ръка.“ Щом плъзна длани в неговите, кожата й потръпна от допира. Ръцете на Йегър бяха костеливи и с подути стави, кожата — суха като стар пергамент и осеяна със старчески петна, но захватът му беше силен.

— Топли ръце — констатира Йегър.

— Да, сър. — Очакваше сега да я пусне, но това не се случи. Искаше й се да отскубне ръце от неговите, но си наложи да остане неподвижна. И въпреки че усети погледите на другите върху себе си, не посмя да отмести очи.

— Алекс, има нещо, което не ми е ясно — започна Йегър. — Искам да разбера как се озова в Уакамау. Разкажи ми.

— Ами аз… ъ-ъ… зарязах училището. — Не виждаше какво значение имаше сега. Но въпреки това реши да отговаря кратко и по същество.

Тогава мъжът вдясно избоботи:

— Това навик ли ти беше?

Хваната неподготвена, тя стрелна поглед към табелката с неговото име: СТИМКЕ.

— Не.

Йегър не каза нищо, а само потри дланите й с мазолестите си палци.

— Тогава защо го направи? — продължи Стимке.

— Исках да премисля някои неща. — И докато Стимке все още се взираше в нея, додаде: — Като колежа например.

— Аха — обади се Йегър. — Имаш предвид бъдещето и какво ще правиш с живота си, така ли?

Не беше далече от истината.

— Да.

Единият от съсухрените старци, който седеше най-вляво, Борн, се обади с писклив треперещ глас:

— И какво реши?

— Нямаше време да взема решение, сър — отвърна тя. В нейна полза беше фактът, че това бе самата истина, но когато ръцете на Преподобния се размърдаха, тя усети, че я пробожда внезапно предчувствие. Какво бе казал Кинкейд?

„Недей да лъжеш. И бездруго Преподобния веднага ще познае.“

И че обича да гледа на ръка… О, боже, нима Йегър беше като нея? Изобщо не бе допускала, че и други хора може да са се променили също като нея. Лари, който бе срещнал толкова много оцелели, не бе споменал нищо за това. Може би защото този вид трансформация не беше често срещана или просто хората, които бяха развили някаква форма на свръхсетивност, пазеха това в тайна. Тя също го бе скрила, дори и от Том; но това и бездруго не бе единствената й тайна. А може би не беше чак толкова глупаво да криеш тази свръхсетивност, като се имаше предвид каква параноя бе обзела всички напоследък.

Въпросът беше: можеше ли Йегър да усети казва ли тя истината, но не по миризмата, а чрез допир? Все едно е жив детектор на лъжата.

Но как ли ставаше това? Алекс знаеше, че когато са нервни, хората се изчервяват, следователно настъпваше промяна в температурата. Освен това човешката кожа носеше електрически заряд; тъкмо на този принцип работеше компютърният тъчпад — улавяше наличното електричество. Ето защо върхът на пръста задействаше курсора за разлика от един молив, който нямаше никакъв заряд.

Поначало Йегър може би бе притежавал някакъв вроден талант. В крайна сметка той беше пастор. Помнеше табелата на „Църквата на благоденствието“: ВЯРА В ЛЕКУВАЩАТА БОЖИЯ ДЕСНИЦА. Май не беше много далече от истината. Дори да не бе в състояние да изцелява, Йегър вероятно можеше да долавя — естествена заложба, подсилена от Енергийния срив. Но защо точно Йегър сред толкова много оцелели, някои от които бяха доста стари?

И защо тя?

— Давам едно пени да разбера какви са мислите ти — каза Йегър с усмивка, при което заприлича на лешояд, но ръцете му не помръднаха.

— Баща ми все казваше, че не стрували толкова. — Не беше рисковано да спомене баща си, помисли си тя; почти всички родители бяха мъртви, което я правеше не по-различна от останалите. Само да можеше да контролира разговора…

В този миг Ърнст — дядото, а може би прадядото на Питър — който седеше до Йегър, попита:

— Какво работеше баща ти?

— Беше полицай.

— Охо. — Това, изглежда, допадна на Ърнст, другата книжна подпора. Той потри подобните си на вейки ръце една в друга и додаде: — Човек, който е различавал доброто от злото.

Въпреки че никога не бе чувала баща си да определя някой от множеството пияници, съпрузи-побойници или хитреци като олицетворение на злото, тя отвърна:

— Да, сър. Предполагам, че е така.

— Точно това правим и самите ние. Я ми кажи — наклони Йегър глава на една страна — защо кучетата те харесват толкова? Какво ги кара да се държат сякаш… усещат каква си?

— Не знам — отвърна тя откровено. — Не съм куче.

— Но сигурно имаш някакво предположение — обади се Ърнст.

Тя кимна и рече:

— Може би това, че и аз ги усещам по същия начин. — „За разлика от Преподобния Йегър и Джес. Защо ли обаче?“

— И какъв е той? — попита Йегър.

Алекс реши да се възползва от случая.

— Ами начинът, по който и вие усещате определени неща.

Ърнст несъзнателно затаи дъх, забеляза тя. Йегър присви очи като хищна птица.

— Тоест? — попита той.

Оказа се права. Най-сетне го хвана натясно, изведнъж тази негова стерилност, това замъглено стъкло се пропука, макар и съвсем лекичко, и отвътре я лъхна нещо влажно и някак металическо — миризма, която й напомни за деня, в който двете с Ели едва не бяха убити от онези кучета.

„Вода? Или река? Не, не е това. Прилича повече на… дъжд.“

Дъжд. Спомни си деня, в който всичко започна — буреносните облаци от югозапад и сивите спирали, които бе взела за дъжд.

„Затова ли от него се носи мирис на влажно стъкло? Може би в онзи момент е наблюдавал дъжда през прозореца.“

— Тоест? — повтори Йегър.

Имаше чувството, че напрегнатите погледи на останалите мъже ще прогорят дупки в черепа й, но въпреки това тя не отклони погледа си.

— Тоест, можете да познаете дали казвам истината, защото го усещате буквално с ръцете си.

Право в целта. Никой не проговори. Йегър плъзна очи по лицето й, след което дръпна рязко ръцете си. Накрая спря поглед върху една точка над рамото й.

— Мат, би ли изчакал отвън?

Напълно бе забравила за присъствието на Кинкейд.

— Ами — сепна се той, видимо учуден. — Добре.

Алекс усети пристъп на паника.

— Защо да не остане? — попита тя.

— Мат? — изрече рязко Йегър, без да й обръща внимание.

— Разбира се. Алекс, ще бъда отвън. Всичко ще е наред.

Йегър изчака Кинкейд да излезе, след което насочи към нея своя пронизващ като прожектор поглед.

— При теб не става с допир.

— Защо не може да остане?

— Защото някои неща е най-добре да останат между тия четири стени — отвърна Ърнст. Изглежда, че от всички останали той имаше най-голям авторитет след Йегър. Освен това седеше от дясната страна на Йегър, осъзна тя: доста библейско. Запита се дали малкото му име не беше Майкъл. — Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре за всички — заключи Ърнст.

— А ти какво усещаш? — попита Йегър, приковал поглед в нея. — Чрез допир ли го правиш?

— Не. Но долавям същите неща като теб.

— Какви неща?

— Понякога разбирам какво чувстват хората. — Тя направи пауза. — Разбирам кога Променените са наблизо.

— Какво? — възкликна сепнато Ърнст. — Наистина ли?

— Да — отвърна тя, без да отмества поглед от Йегър.

— Как? — попита той.

— Така, както разбрах, че в тази сграда има убиец — отвърна тя. — Надушвам ги.