Илса Бик
Пепел (12)

11.

Четири енергийни десерта.

Пет пакетчета полуготов желатин „Джелоу“: два с вкус на лайм, един портокалов, един лимонов и един черешов.

Термоодеяло.

Малко кафяво шишенце с древни таблетки йод.

Едно шише с вода. Ключовете за колата и едно работещо миниелектрическо фенерче. Резервен пълнител с деветмилиметрови патрони за глока.

Пътнически комплект за самолет, съдържащ резенче сапун, сгъваема четка за зъби и една миниатюрна тубичка паста за зъби, който сигурно бе прибрала след някой полет.

С металната кутийка от дражета „Алтойдс“, която винаги носеше в чантичката на кръста си, уцели джакпота: риболовно влакно и плувки, тел за рязане, водоустойчиви кибритени клечки, няколко лепенки, две малки остриета, няколко безопасни игли, козметични тампони, малка тубичка вазелин и четири пакетчета мокри кърпички. Миниатюрен компас.

Заедно с глока и ножа това беше цялата им екипировка, всичко, което им бе останало. Ели, разбира се, не носеше нищо друго освен малката си ежедневна раница. Като изключим сгъваемата въдица, кутийката със стръв и едно древно електрическо фенерче „Блек & Декър“ — което, слава богу, работеше — раницата беше натъпкана с обичайните за едно дете неща: всевъзможни тоалетни принадлежности, цял куп дрехи и едно шише с три глътки вода на дъното. Както и едно парцаливо, мърляво плюшено мече, което щеше да бъде по-скоро във вреда, отколкото от полза.

Е, май все пак имаха някакъв шанс. Четирите най-важни условия за оцеляване сред природата бяха топлина, подслон, вода и храна. Алекс можеше да запали огън, което беше повече от необходимо, тъй като разполагаше единствено с дрехите на гърба си. Нямаше да е трудно да построи и подслон с подръчни средства. Филтърът за вода бе останал в другата раница, което беше кофти късмет, но поне разполагаше с едно пълно догоре шише, пък и знаеше къде може да открие още вода. Разполагаше също с компаса и със слънцето, имаше най-обща представа къде трябва да стигнат, на какво разстояние оттам се намират, така че дотук щеше да се справи и сама и то без особени затруднения.

Храната обаче беше проблем. Глокът беше у нея, но с изключение на резервния пълнител, допълнителните амуниции — цяла една кутия — бяха изгубени заедно с останалата екипировка. Нямаше никаква представа как се ловува с пистолет и не възнамеряваше да прахосва патрони, за да разбере. Би могла да заложи капан. Не беше трудно да се изработи примка, но за да използва този метод за ловуване, трябваше да постави няколко капана, след което да стои и да чака, а това не влизаше в плановете й. Риболовът определено беше възможност, и бездруго отиваха към реката, а рейнджърите се намираха само на няколко дни път оттам, най-много. В случай че се наложеше, можеше да кара даже на половин енергийно блокче на ден.

— Желатинът за какво ти е?

Тя стрелна поглед към Ели и се сгуши до покрития с лишеи дънер на едно дърво. Долината беше застлана с плътен килим от мъртви листа и плетеница от изсъхнали и прекършени стволове на дървета, чиито пречупени дънери завършваха с нащърбени, остри като клечки за зъби трески и бяха нашарени с ивици мъх. Алекс забеляза на едно дърво няколко изсъхнали заоблени гъби. Сярна гъба, ако не се лъжеше, което беше твърде жалко, защото знаеше, че е ядивна, само че по това време на годината беше прекалено късно за тях: прекалено късно, прекалено студено; всичко, което ставаше за ядене — папрат, дива череша, папур, воден шип — вече беше презряло или се срещаше рядко. Би могла да намери ядки — от американски орех или от бук. Жълъдите бяха за предпочитане, само че първо трябва да ги накиснеш, нали така? И то в продължение на няколко дни, ако си спомняше правилно. Вероятно по тази причина оджибве^[1] са ги смятали за храна за гладни години — нещо, което ядеш само в краен случай. Е, засега не бяха чак толкова закъсали.

— Желатинът е незабавен източник на енергия — отвърна тя. — Смесваш го с вода и го изпиваш, преди да се е втвърдил.

— Гадост — направи гримаса Ели.

— Няма да говориш така, ако си гладна. — Тя пое дълбоко дъх и го изпусна с въздишка. Сега, когато денят си отиваше, въздухът бе станал много студен, но в него още се долавяше онзи особен лъх на изгоряло. — Усещаш ли тази воня? Мирише на изгоряла гума или нещо такова.

— Не. — Ели хапеше долната си устна. Слушалките за айпода лежаха провесени на врата й. Изглеждаше някак смалена и окаяна и сега от нея се носеше единствено миризмата на урина и пот. — Виж, не паднах нарочно.

Алекс си помисли, че това беше най-доброто извинение, което щеше да получи от Ели.

— Никой не те обвинява. — Което беше лъжа, но какъв беше смисълът да спорят сега? — На всеки може да се случи.

Ели я изгледа продължително, след което, изглежда, прие въпроса за приключен, тъй като рече:

— Защо стрелят по нас?

— Не мисля, че стрелят по нас — отвърна разсеяно тя, погълната от въпроса дали не трябва да слезе до подножието на планината и да потърси раницата си. Нямаше как да проследи с точност описаната от раницата траектория, но ако съумееше да определи възможно най-прецизно настоящото си местоположение, имаше макар и малка вероятност да я намери. — Първите изстрели бяха от пистолет, а последвалите — от пушка. Обикновено пушките имат мерник, така че ако стреляха по нас, щяхме да разберем.

— Тогава по какво са стреляли?

— Нямам представа. — Пушките обикновено означаваха, че наблизо има ловци. А също и кучета. Дали не използваха кучетата за лов на елени? Това й се струваше малко вероятно, тъй като ловният сезон официално не бе започнал, а и повечето ловци не използваха пистолети. Сега като се замислеше, първите няколко изстрела — повече от три, може би пет — бяха прозвучали бързо един след друг. Така че вероятно не е бил ловец, гърмящ хладнокръвно по някой елен, а човек, намиращ се в състояние на достатъчно силна паника, за да произведе поредица от гърмежи.

„Само това ни липсваше: шайка побъркани ловци.“

Розовият анорак на Ели подхождаше за случая — невъзможно бе да я вземат за елен — но нейният суичър беше черен. Със същия успех би могла да носи и мишена, като онзи елен в анимационното филмче на Гари Ларсън.

— Откъде знаеш толкова неща за оръжията?

— Баща ми ме научи.

— Но защо?

— За всеки случай, предполагам.

— Затова ли ти даде този пистолет?

— Аха. — Не искаше да навлиза в темата. Започна да нарежда отново наличната екипировка за оцеляване. — Виж, смятам да пообиколя храсталаците в подножието на планината да видя какво е положението. Ако преходът не е прекалено тежък, може да има смисъл да потърся ек… — Гласът й пресекна.

Черният несесер лежеше в ръцете на Ели.

— Леле, наистина е тежък. — Започна да си играе с ципа. — Може би има храна…

— Не! — Алекс дръпна несесера от ръцете на смаяното момиче. — Тук… тук… няма храна.

— Боже, да не си откачила?

— Аз… — Алекс мушна несесера в чантата на кръста си и закопча ципа. — Лично е.

— Все едно. Аз оставам тук.

— По-добре ела с мен.

— Не искам.

— Виж, аз… — С периферното си зрение долови смътно движение, рязко завъртя глава надясно и взе да претърсва с очи гората. Листата зад гърба й прошумоляха тихо и тя се обърна тъкмо навреме, за да зърне макар и за миг силуета на нещо черно, което се шмугва в шубрака — тогава усети вонята, по-първична и по-дива дори от страха на Мина. Някакво животно, но какво? В гората имаше койоти и вълци. Не можеше да определи с точност. Тревожеше я миризмата, която изпълваше всичките й мисли и за която се опитваше да намери някакво обяснение.

„Как е възможно това? Хората не са като вълците и кучетата, но мисля, че аз долавям миризми, които са недостъпни за повечето хора. Ели не усеща онази сладникава воня на изгоряло и мога да се обзаложа, че не е усетила и тази.“

Като по даден знак Ели хвърли уплашен поглед през рамо, след което попита:

— Какво има?

— Нищо. — Нямаше представа каква бе тази миризма, не би могла дори да я опише с думи. Ако не беше вонята, щеше да си помисли, че е било просто игра на светлината. — Стори ми се, че видях нещо, това е.

— Нищо не виждам.

— Вече го няма. Може да съм се заблудила, но не знам дали е разумно да оставаш сама.

— Не ми пука какво мислиш. — Лицето на Ели беше навъсено. Дънките на момичето бяха скъсани на едното коляно, което беше ожулено. Розовият анорак беше разпран, а изкуственият пълнеж се сипеше оттам на бели фитили — Изморена съм, не те харесвам и точно в този момент не мърдам оттук.

Е, това май изчерпваше всичко.

— Добре. Ако имаш нужда от нещо, викай.

— От теб нямам нужда.

— Няма да се бавя повече от петнайсет минути.

— Не ми пука, ако ще изобщо да не се върнеш. — Ели натъпка слушалките в ушите си.

Остана без въздух, след като двайсет минути си пробива път със сетни сили през едно обрасло с бодливи храсти хълмче и гази сред купища изпотрошени клони. Гората протягаше към нея остри зъби и нокти, скубеше косата й, дереше лицето й, жулеше глезените й. Тя се спря, изтри потта от челото си и започна да обмисля проблема, сякаш решаваше геометрична задача.

а) Ако разполагаше с повече време…

б) Ако с нея нямаше дете, за което да се тревожи…

в) Щеше да има доста добри шансове да намери екипировката си.

г) И все пак, ако съдеше по намерените до този момент остатъци, раницата й най-вероятно бе разпокъсана до неузнаваемост, а съдържанието — разпиляно из планината като останки от самолетна катастрофа.

д) Така че от раницата нямаше и следа.

Пое по обратния път, като се опитваше да изрови от паметта си какво бе запомнила от картата. Ако побързат, биха могли да изцедят още седем-осем километра път преди мръкнало. Така щяха да се доберат до един къмпинг, където планираше да пренощуват, нали така? Къмпингът вероятно се намираше на около километър встрани от главната пътека и сигурно разполагаше с място, предназначено за палене на огън, което щеше да ги улесни. Ако извадеха късмет, биха могли да открият също и подслон.

Тръгна към едно мръснорозово петно, което зърна сред дърветата. Ели стоеше с гръб към Алекс и се взираше в нещо на земята. Тогава Алекс забеляза събраните накуп принадлежности от комплекта за оцеляване. Какво? Спомняше си добре, че ги бе прибрала. Отказала се беше да вземе чантата със себе си, тъй като не бе смятала да се бави дълго, така че какво я бе прихванало…

— Хей! — Тя се провря през храстите. — Какво правиш?

Като чу гласа на Алекс, Ели подскочи, хвърли уплашен поглед през рамо и явно остана недоволна от видяното, тъй като се изправи рязко и заотстъпва назад с вдигнати нагоре ръце, още щом Алекс изскочи с гръм и трясък от гората.

— Само разглеждах!

Алекс погледна надолу, при което сърцето й се сви.

Несесерът беше отворен.