Илса Бик
Пепел (43)

42.

Черноокото момче се наричаше Крис Прентис, а приятелят му Питър командваше мъже, които с много малко изключения бяха достатъчно възрастни, за да имат внуци.

— Пет пари не давам за проклетите кучета. Откъде да знаем, че това не е капан? — На възраст Питър изглеждаше не много по-голям от Том и имаше рошава светлокестенява коса, която падаше свободно върху мускулестите му рамене. — Може би тя е примамка.

— Не, не съм — отвърна Алекс. Превели я бяха под стража оттатък полуремаркето и сега тя седеше по турски в един фургон. Бяха взели раницата й, а един от мъжете вероятно бе измъкнал глока й, но не беше сигурна. Кученцето лежеше свито на топка в скута й и от време на време повдигаше неспокойно уши, докато Крис и Питър спореха. След като я натикаха във фургона, овчарката също бе скочила вътре, лягайки кротко до нея, както правеше Мина. — Кучетата не усещат ли тези неща?

Лицето на Питър пламна от раздразнение.

— Може да не е минало достатъчно време. Още не е изключено да се промениш. А и кучетата няма как да разберат дали казваш истината за онова момче. Ако напуснем града, навън може да ни чака устроена засада, и тогава фургонът, конете и оръжието ще…

— Според мен рискът си струва — прекъсна го Крис, който беше по-мълчаливият от двамата, наблюдателят, и Алекс си помисли, че момчето беше горе-долу на нейната възраст, може би с една година по-голямо. — Имаме нужда от човек като него. Той е войник, разбира от бомби. Нали все казваш, че…

— Много добре знам какво казвам. — Питър вдигна ядосано ръце на хълбоците си. — Добре. Но ще изчакаме до сутринта.

— Ще бъде прекалено късно — възрази Алекс.

Питър я стрелна с предупредителен поглед.

— Теб никой не те пита. Но ако настояваш да си тръгнеш, лично аз нямам нищо против.

— Питър — обади се Крис със своя спокоен и търпелив глас. — Знаеш, че не можем да я пуснем.

Алекс не беше сигурна дали тези думи й се понравиха. От друга страна, изобщо не изгаряше от нетърпение да се изправи отново лице в лице с онази тълпа.

— Слушай — обърна се тя към Питър, — прекарах навън цял ден. И не видях никакви пълчища от зомбита.

— Извинявай, но просто не знаеш какво говориш — отвърна Крис. Тонът му остана непроменен, но тя долови укор в гласа му. — Имаш късмет, че си жива. Три от тях са те нападнали и твърдиш, че едното си е служело със сопа. Това е нещо ново. Въпреки че нападението е било некоординирано, никога досега не са ловували заедно. — Крис погледна към Питър. — Това може да е първата крачка към появата на някаква организираност.

— Още една причина да отидем за Том още сега — заяви тя.

— Освен ако не е мъртъв — възрази Питър.

— Ако продължиш да го повтаряш, може и да се случи. Това ли искаш всъщност?

— Разбира се, че не — изсумтя Питър. — Да не съм задник. Казвам само, че си извадила голям късмет. Ако беше замръкнала малко по-далече от града, сега можеше да не си тук.

Вероятно не бяха забелязали, но току-що едва не бе линчувана от банда старци, така че и близо до града не беше кой знае колко безопасно.

— Затова ли сте поставили блокада на пътя? За да държите децата канибали настрана?

— Деца канибали? — Питър се изсмя сухо. — Това ми хареса. Ние ги наричаме Променените. Всъщност отговорът е — да, тази барикада е една от причините да не се разхождат по главната улица.

Но едва ли беше единствената, помисли си Алекс. Може да са построили ограда, но как се обезопасява цяло село?

— Лошото е — продължи Питър, — че са намерили начин да оцеляват. Знаят как могат да се стоплят, как да намерят подслон, освен това преследват хората. А от това, което казваш, излиза, че се учат и как да ловуват.

— В този случай може да се избият взаимно — допусна Алекс.

Питър поклати глава.

— Но не го правят и това е най-странното. Засега не са достатъчно организирани, за да превземат града. Но скоро може да станат и тогава ни е спукана работата. Те са толкова много, че патроните няма да ни стигнат да убием всички.

Въпреки всичко Алекс не можеше да изостави Том.

— Разполагате с достатъчно хора. С пушки също. А с конете ще се доберете до Том само за няколко часа. Ако някой от вас беше ранен, нали щяхте да го спасите?

— Няма да си губя времето с голи хипотези — отвърна Питър. — Виж, не мисли, че не разбирам. Знам, че те е грижа за този човек. Това ми е ясно. По думите ти звучи, сякаш е свестен тип.

— Такъв е — рече тя с насълзени очи. — Наистина е такъв.

— Питър — обади се тихо Крис, — трябва да го доведем. И бездруго не са останали много като нас. Ако ние не се борим един за друг, тогава кой? Ако той е Пощаден, то рискът си струва.

Алекс долови ударението върху думата Пощаден. Също както при Променен. Тези хора не възприемаха нито нея, нито Том, нито дори себе си като оцелели. Всичките бяха Пощадени, сякаш ставаше дума за някакво божие наказание.

— По дяволите — извика Питър, след което блъсна сняг с тока на ботуша си и Алекс усети как пиперливият дъх на съпротивата му се смекчава. — Така да бъде. Но ти оставаш тук, Крис.

На Алекс това не й се понрави, но не защото чувстваше Крис като свой съюзник, а защото Питър и бездруго не я харесваше. Да не говорим, че постоянно ставаха злополуки…

Както изглежда, Крис беше на същото мнение.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Да, да, да, точно там е проблемът. Че не мислиш — сопна се Питър. — За разлика от мен, а аз нямам намерение да обяснявам на Преподобния или на Съвета защо ти си мъртъв, а аз не.

Ледена жилка прониза тъмната мъгла, която обвиваше Крис. По лицето му не се мярна дори намек за гняв; не го издаваше нищо друго освен миризмата му. Вярно, че не беше много по-голям от нея, но Крис беше много спокоен, в известен смисъл приличаше на Том, и Алекс започваше да разбира защо от него се излъчваше ухание на… каква беше точната дума? Мрак. Не че в него имаше нещо зло, а по-скоро сенчесто, сякаш умееше да бъде прикрит. Вероятно винаги бе общувал със склонни към избухване хора.

— Дядо ми не е тук — отвърна той с равен глас. — Както и Съветът на петимата. Тук сме само ти и аз и сме се разбрали да си пазим гърба. Така че идвам.

Двамата се взираха дълго един в друг, но накрая Питър кимна отсечено.

— Добре. Ако имаме късмет, ще бъдем там няколко часа преди разсъмване. А сега ме извинете, тъй като се налага да посветя и останалите в този налудничав план.

След като той излетя от стаята, Алекс рече на Крис:

— Благодаря ти.

— Няма защо — отвърна той, но не се усмихна, а миризмата му стана по-плътна, обгръщайки го отново в мрак. — Не го направих заради теб.

— Ами ако Питър ти беше казал да ми теглиш куршума?

— Не мисля, че искаш да разбереш — отвърна той.