Илса Бик
Пепел (37)

36.

Том дълго кървя, измокряйки една свита на топка риза и собствената си блуза, преди кръвотечението най-сетне да отслабне. После каза на Алекс да използва бърбъна. На нея това не й се понрави — понеже знаеше, че алкохолът гори на поразия — но все пак го послуша. В мига, в който бърбънът влезе в контакт с оголената наранена тъкан, цялото тяло на Том се вцепени, жилите на врата му изскочиха като жици, а зъбите му лъснаха в гримаса.

— Съжалявам, съжалявам — затюхка се безпомощно тя. Последното, което искаше, беше да му причини още болка. Бърбънът, който беше с цвят на тъмен кехлибар, придоби кален кафеникавовиолетов оттенък, щом се смеси с кръвта на Том. С помощта на една скъсана риза Алекс попи потта от челото му.

— Няма нищо — отвърна той с пресипнал от болката глас. Под разбития му нос се бе образувала коричка засъхнала кръв, а очите му бяха започнали да отичат. — Справяш се чуд-десно.

— Изобщо не знам какво правя — рече тя. Призля й, но не от страх или от глад, а от ужас. Раната беше толкова дълбока, че се виждаха сухожилието и мускулът, както и мъничко кост. Кръвта вече не шуртеше, а само се процеждаше и тя се надяваше, че скоро ще спре напълно. Но си даваше сметка, че повече не бива да го мести. Том беше прекалено слаб и обезводнен. И бездруго вече имаше една инфекция, пък и не се съмняваше, че ухапването от човек е също толкова опасно, колкото и от животно, ако не и по-лошо. — Ами раната на крака ти? Да промия ли и нея с…

— Изрежи я.

Тя се вцепени, неспособна — нежелаеща — да повярва на ушите си.

— Какво?

— Изрежи я — прошепна Том с предрезгавял от болката глас. — Т-твърде много гной… т-трябва да изтече.

— Не мога — отвърна тя с ужас. — Том, не мога…

— Моля те. Алекс… аз не мога… не мога да го направя с-сам. — Той замълча, гърдите му се повдигаха, а лицето му лъщеше от пот. А когато заговори отново, произнасяше думите накъсано, за да си поема въздух. — Ножът… използвай ра-ракета… с-стерилизирай…

— Но така ще те изгоря.

Том се засмя, неясно хриптене, което бързо замря.

— Това е най-малкият п-проблем. Кожата вече е мъртва, но… тъканта отдолу… м-може да е жива. Но ще трябва… ще трябва д-да дренираш. А-Алекс… моля те, Алекс, нап-прави го. — Очите му, искрящи от треската, се втренчиха в нейните, и тя прочете в тях отчаянието и страха му. — Преди да за-загубя ку-кураж…

Това й напомни за историята с Кроу. Щом искаше от нея подобно нещо, сигурно знаеше, че не са му останали много възможности, а също и време. Ами ако той греши? Ако му навреди още повече?

Навън Алекс прибра ножа си, изтръгвайки го от сключените пръсти на мъртвото момче. Тя пъхна ножа в снега, за да отстрани по-голямата част от кръвта, а останалото изчисти с бърбън и вода. Застанала на вратата на магазина, тя отви капачката на една от ракетите и застърга с острието по ударника. Ракетата се запали и запръска наоколо аленочервени искри. Дръжката на ножа беше от плътен черен полимер, така че можеше да го държи спокойно без да се изгори, докато в същото време нагряваше острието и наблюдаваше как цветът му се променя от сребрист в матовозлатист и накрая става червен като разтопена лава.

— Том — повика го тя надвесила се на колене над него. Въпреки че ножът бе изстинал до матовооранжево, тя продължаваше да усеща излъчваната на вълни топлина и знаеше, че стоманата е още гореща. — Напълно сигурен ли си, че няма друг начин?

— От-отрежи го въ-възможно най-бързо. Ще се опитам да н-не мърдам. Като махнеш кожата, ще се наложи… може да се наложи да с-срежеш по-дълбоко. То-топлината ще ти помогне с-с кървенето. Щом гнойта почне да изтича, с-спираш. Сама ще… раз-збереш кога — изрече той на пресекулки. После извърна глава настрани и простена сподавено. Той затвори очи и сви ръце в юмруци, ала въпреки това тялото му се разтърсваше от дълбоки тръпки, които не можеше да контролира. — Ще с-се опитам да… да с-се стегна, но каквото и д-да кажа, Алекс… не спирай. Довърши нещата до к-край…

„О, моля те, господи!“ — помисли си тя, втренчила поглед в бедрото на Том и в почернялото, гневно око на раната. „Моля те, спаси го, моля те, помогни ми.“

Гледала беше филми, в които хората изравяха куршуми с голи ръце. В тези филми раненият губеше съзнание, ако болката се окажеше твърде силна.

Но това не беше нито филм, нито книга.

Всъщност беше много, много по-лошо, защото Том изобщо не изгуби съзнание, а издържа само три секунди, след което започна да крещи.

 

 

— Това е най-доброто, което можах да направя. — Тя изтри сълзите му с палец. Опустошеното му от болка лице беше мъртвешки бледо, очите му бяха хлътнали в лилаво-черни кръгове. Месестите ръбове на раната зееха, а бедрото беше набраздено с тънки струйки яркочервена кръв, но изглежда бе останала много малко гной. Във въздуха се носеше воня на мъртва плът, на вряща гной и на сварена кръв. Тъй като постелките под крака му бяха подгизнали от гнусната слуз, тя ги завлече навън и ги хвърли в снега, след което събра постелките от изоставения ван. Отворената рана на бедрото му бе наквасила с чист бърбън, а потта от челото му избърса с една събрана на топка, пълна със сняг риза. — Миришеш на кръчма.

— Аха. — Изтощеният му поглед се спря на шията й. — М-много с-синини.

Все още усещаше гърлото си натъртено.

— Трябваше да видиш другия тип.

— Не се… не се шегувай. Беше на к-косъм. Не м-мога да те загубя…

— Никъде няма да ходя — отвърна тя със съзнанието, че щеше да бъде принудена. Избърса засъхналата кръв от гърдите му. Торсът му беше осеян с други, по-стари рани, покрити с лъскави белези.

— Ш-шрапнел — прошепна той, доловил въпроса в докосването на пръстите й. — От взрив п-преди шест месеца. Трябва д-да видиш как за-задействам детекторите за метал на летищата.

— Ами този? — Тя докосна малките белези под лявата му мишница, които приличаха на следи от изгаряне. Но щом се наведе по-близо, успя да различи буквите:

ИДЪН

Томас А.

И някакви цифри. „Номер на социална осигуровка“ — помисли си Алекс. На следващия ред пишеше: О ПОЛ, а отдолу: Католик.

— Татуировка? — учуди се тя.

— Аха. Викаме им „вечен паспорт“. Понякога от теб не остава много след… — Той преглътна. — Нали знаеш.

— Том. — Тя протегна ръка, за да отметне влажната коса от челото му. Устните му бяха бледи, прозрачни като стъкло. — Какво ще правим сега?

— Ще с-се придържаме към п-плана. — На лицето му се появи принудена усмивка, която скоро изчезна. — Ще… ще тръгнем на с-сутринта. Т-трябва ми само малко по-очивка.

Трябваше му много повече от това, даде си сметка тя. Нощта прекараха в задната стаичка на магазина, върху наредените една върху друга автомобилни постелки. А няколко часа преди разсъмване, Том изгуби съзнание или просто заспа — не беше сигурна кое от двете. Тя се изтегна от лявата му страна и прегърна тялото му толкова плътно до себе си, че чуваше биенето на сърцето му. Беше изтощена, но не смееше да заспи, защото се страхуваше, че когато се събуди, ще го намери мъртъв. Но лека-полека мислите й избледняха и тя се унесе…

Все същият сън: онзи, в който виждаше как хеликоптерът отнася майка й и баща й в снежната буря. Хеликоптерът започва да се издига като балон, пълен с хелий, все по-нагоре и по-нагоре и накрая — в най-високата точка на небето и в зенита на нощта — избухва в огнено кълбо от пламъци.

Алекс не беше там. Заради бушуващата буря тя бе останала вкъщи сама, докато майка й изпълняваше лекарските си задължения, придружавайки някакъв пациент, нуждаещ се от спешна евакуация. Баща й се бе озовал на борда по една-единствена причина — като всички ченгета, които винаги реагираха първи, той също бе преминал курс по сърдечна реанимация и затова зае мястото на медицинския техник, който, изпаднал в шок от бурята, бе отказал да пътува.

Но всъщност хеликоптерът не бе избухнал в огнено кълбо от пламъци. След като бяха транспортирали пациента здрав и читав, хеликоптерът бил отлетял на път за дома и тогава се блъснал в някакво възвишение. Но това не се превърна в трагедия, нито в поредния Четвърти юли, въпреки че избухналият пожар е бил толкова силен, че се наложи да идентифицират пилота и родителите й по зъбите.

Тогава беше на четиринайсет. Не бе усетила нищо в мига на катастрофата: нито някакво предчувствие, нито сеизмичен трус, нито разтваряща се под краката й бездна. Беше будна, наблюдаваше как снежинките се вият в златен ореол около уличната лампа в края на пресечката и чакаше полицейската кола на баща й да се появи иззад ъгъла. Дори си го представяше: първо ще види светлината от фаровете, а после и самата патрулка, която изскача от снежната вихрушка, както става насън.

И тогава наистина се появи една патрулка, но Алекс веднага разбра, че това не беше колата на баща й. Неговата беше по-нов модел, бяло-черна. А колата, която спря на улицата, беше по-стара и цялата в черно. Но въпреки това не я осени никакво прозрение; дори когато видя полицаите да слизат от колата и да се отправят към предната веранда — дори когато позна стария партньор на баща си — продължаваше да не проумява какво става. Тя напусна мястото си до прозореца и бавно зашляпа с чехлите към предната врата, като все така не разбираше нищо. Отключи секретната брава, отвори вратата, усети нахлулия в къщата студен повей… но пак не разбра. Но как да разбере, като нито за миг не бе допускала, че нещо лошо може да се е случило — до мига, в който разпозна пастора от тяхната църква.

И тогава разбра.

Кошмарът започна след месец. А след година се появи миризмата на дим и леля Хана я заведе при онази психиатърка, която взе да дърдори какви ли не глупости, че Алекс била Дороти, а родителите й били отлетели в Оз, и тям подобни врели-некипели. Според психиатърката сънят бил свързан с убеждението на Алекс, че родителите й са живи някъде там горе.

Алекс реши, че психиатърката не е с всичкия си. Родителите й бяха мъртви. И тя го знаеше. Сънят беше свързан с това, че влакът на живота й бе дерайлирал, избухнал бе пред очите й, оставяйки след себе си само пепел.

Нещо, което се случваше отново, този път с Том.

 

 

Когато тя се събуди, кожата на Том лепнеше. Треската се бе засилила, а сърцето му препускаше бясно в гърдите и Алекс разбра, че повече не можеше да чака. Трябваше да доведе помощ, иначе Том щеше да умре. Би могъл да умре, преди да е успяла да се върне, но въпреки това не можеше просто да седи и да чака.

Том настоя тя да вземе пистолета.

— Може да ти потрябва. — Кожата му беше по-бяла от сол и толкова прозрачна, че виждаше мрежата от тънки сини венички под очите му. Поне треперенето бе престанало, макар и само временно. — Аз никъде няма да ходя.

— Не затова се притеснявам. Ако някой се появи тук, ще имаш нужда от пистолета.

— Ако някой нахлуе в магазина — като онези деца от вчера — няколко куршума едва ли ще ги спрат. Освен това не мисля, че имат достатъчно мозък, за да го направят. Те са прекалено едностранчиви.

Алекс не беше чак толкова сигурна в слабоумието на децата канибали — поне знаеха как да се пазят от студа — но разбираше накъде бие Том. Ако бяха планирали атаката и бяха действали заедно, децата можеха с лекота да надвият и двама им, но въпреки това не го сториха. „Момичето беше въоръжено със сопа, а момчето, което намушках, бързо схвана за какво служи ножът, но и двамата действаха поотделно. Ами ако това нещо се промени?“

Том вдигна ръката си и докосна лицето й. Пръстите му бяха ледени.

— Моля те, вземи го. Ако нещо ти се случи, за мен също няма да има надежда.

Наум си рече, че ако носи открито оръжието, шансовете й да бъде застреляна нарастваха многократно. А като се имаше предвид възрастта й, биха могли да я застрелят дори без предупреждение.

— Добре — отвърна тя, след което учуди сама себе си, като се наведе и го целуна. Тя смяташе да се отдръпне, но тогава той плъзна ръка в косите й, опря длан на тила й и целувката се превърна в нещо, което Алекс не искаше да свършва и което, боеше се тя, можеше никога повече да не се повтори. Целувката изпълни сърцето й, сгря кръвта й и ароматът на Том, остър и странен, я погълна, надвивайки почти напълно задушния мирис на болест и разлагаща се плът. Каквито и тайни да криеше той, това не беше лъжа.

Когато най-накрая се откъснаха един от друг, той рече с приглушен глас:

— Най-сетне. Нещо, за което си струва да живееш.

Лицето му засия с някаква нова светлина и тя осъзна, че никога не би събрала кураж да тръгне, ако сега се разплаче.

— Да не си посмял да умреш.

— Още не съм за отписване. — Но тогава по лицето му отново пробяга една мигновена и неразгадаема емоция. — Алекс, онова, което се случи, преди да изгубим Ели… Трябва да ти разкажа…

— Недей. — Тя закри устните му с ръка. Ако й разкажеше, дали нямаше да умре? Не ставаше ли точно така, когато хората от книгите и от филмите правеха признания? — Недей. Вече няма значение. Ще ми кажеш, когато се върна.

Той улови ръката й и рече:

— Напротив, за мен има значение. Имам нужда да ти разкажа. Моля те, просто ме изслушай. — Той направи пауза, затваряйки очи под напора на друга болка, която носеше вътре в себе си.

— Спокойно, тук съм — отвърна тя. — И те слушам.

— Ти беше права. — От ъгълчето на окото му се отрони една-единствена сълза и изчезна в косата му. — За това, че търся съдбата си. Сега няма… не мога да ти кажа всичко. Моментът още не е дошъл. Но искам да знаеш едно. — Той отвори очи и впери в нея трескавия си поглед. — Намерих я. Намерих съдбата си.

— Аз също — отвърна искрено тя. За първи път от цяла вечност насам мислеше за бъдещето и искаше Том да бъде част от него. Тя го целуна отново, запечатвайки вътре в себе си чувството, вкуса и аромата му.

След това затвори вратата, заключи я и го остави там.