Илса Бик
Пепел (50)

49.

Беше отслабнал и брадясал. Косата му също беше пораснала и сега стигаше до раменете. Но миризмата, която бе доловила в предния коридор, когато някой отвори вратата на кухнята, пускайки вътре двете жени, беше същата, както когато той бе прострелял Том: на влажен тютюн, развалени зъби и „Джим Бийм“.

— Не знам за какво говорите — отвърна Харлан, който гледаше свирепо и смачка на топка мръсния парцал в ръката си. Обичайната му воня беше примесена с острия мирис на белината и амоняка, с които миеше пода на затворническите килии. Като разсилен на кметството Харлан бе открил своето истинско призвание, помисли си Алекс. Мъжът натъпка парцала в опърпания джоб на панталоните си. — Никога през живота си не съм виждал това момиче.

— Защо й е да лъже? — попита Йегър. Другите старци продължаваха да седят всеки на своето място на трибуната, но той бе слязъл долу, заставайки близо до Алекс. Йегър се оказа по-дребен, отколкото бе очаквала — приблизително с половин глава по-нисък от нея. Той не бе хванал ръцете на Харлан, което според Алекс беше някакъв вид тест.

Но не за Харлан. Йегър изпитваше нея.

Харлан гледаше сърдито.

— Защото е дете и има някакви скрити подбуди. Но трябва да ми повярвате. Никога досега не съм я виждал.

— Лъжец. Какво стана с Ели? — попита Алекс.

— Извинявай. Коя е тя? Твоя близка? Или може би куче?

— Така няма да стигнем доникъде — обади се Ърнст от мястото си зад катедрата.

— Нека изчакаме, докато… — Йегър спря, когато вратата на съдебната зала се отвори и вътре нахлу Питър с издута раница в ръце. Крис и Джет го следваха плътно по петите.

— Извинете. — Косата на Питър беше разрошена от вятъра, а бузите му — поруменели от студа навън. Той стовари раницата върху едната от двете дълги адвокатски маси, а Крис бухна до нея още една. — Имаше много боклуци за събиране.

— Ей! — извика Харлан — това е мое. Нямате право да ровите в нещата ми.

— Напротив — отвърна Йегър и кимна на Крис и Питър. — Отворете ги.

Отвътре се изсипаха предимно дрехи: бельо, дънки, пуловери, фланелени блузи, дълги долни гащи и чорапи. Питър бе събрал още тоалетни принадлежности, обувки, две плетени шапки, комплект ръкавици с един пръст и няколко вехти списания.

— И една библия — отбеляза Питър, като извади от раницата подвързаното с кожа издание.

— Виждаш ли нещо познато? — попита я Йегър.

Алекс поклати глава. В първия миг бе усетила искрица надежда, ала още от пръв поглед си личеше, че това не е библията на леля Хана.

— Видя ли? — Харлан скръсти ръце на гърдите си. — Не съм този, за когото ме мислиш.

— Напротив — отвърна Алекс, след което погледна към Крис. — Няма ли друго?

— Само това — отвърна Питър и бръкна в един от торбестите странични джобове на раницата. — Доста е тежичко.

Алекс прехапа устни, за да не изкрещи.

— Това е моята чантичка, носи се на кръста.

— Пълни глупости — отвърна Харлан, но Алекс надуши едва доловимия дъх на вкиснато мляко. Мъжът беше обезпокоен. — Това нещо го имам от години.

— Сама съм я подреждала и знам, че това не е вярно — заяви Алекс.

— В този вид чантички хората носят все едни и същи неща — възрази Харлан. — Така че ще налучка някои от тях.

— Не е изключено — рече Питър и разкопча чантичката. — Затова ще ти дадем възможност да опиташ пръв. Какво има вътре?

Харлан изпита очевидно облекчение и Алекс смаяна си помисли: „Изпразнил я е“.

— Няма проблем — отвърна той. — Да видим, вътре има пакетче кърпички, стари дъвки, нож… — изреждаше той, докато Питър вадеше от чантичката всяко едно от тези неща.

— Така е — заяви Питър, щом Харлан приключи. — Няма нищо друго с изключение на това. — Питър извади черния несесер на Алекс. — Това нещо тежи поне десет паунда. Какво има вътре?

Харлан отвори уста, но тогава Йегър го прекъсна:

— Един момент. — Той взе несесера от Питър и след като разгледа съдържанието му, стрелна остър и проницателен птичи поглед към Алекс. — Кажи ни какво е това.

— Ей, това е мое — обади се Харлан.

— Тогава тя няма да има дори най-малка представа какво е то. — Йегър кимна към Алекс. — Хайде. Кажи ми. Какви са тези неща?

По-късно Алекс щеше да си зададе въпроса защо Харлан ги беше запазил. Нормално бе да задържи чантичката, но не и нещата вътре. А може би при вида на библията изведнъж бе осъзнал какво е сторил и от суеверие бе решил да ги запази, надявайки се, че с този жест ще компенсира всичко останало. Но в крайна сметка само едно нещо имаше значение — щом чантичката тежеше толкова, тогава тя знаеше какво — или по-точно кого — ще намери вътре.

— Родителите ми — каза тя.