Илса Бик
Пепел (68)

67.

Сега вече се намираха дълбоко в гората. Кучето на Нейтън подскачаше отстрани, като пореше дълбокия сняг. Беше много студено, но вятър нямаше. Въздухът беше сив и неподвижен, докато сенките отстъпваха бързо, подгонени от настъпващото утро. Алекс долови само мириса на пушек някъде далече напред; и, разбира се, потта на Нейтън, миризмата на кучето и на Джес — все така неизменна — величествена като кралица на своя кон.

Нейтън. Алекс присви очи. Стражарят определено се подчиняваше на заповедите на Джес. Дали това означаваше, че в Рул има и други хора, който са склонни да я слушат? В такъв случай Джес нямаше нужда от Крис, който да нарушава правилата вместо нея, та нали в момента тя правеше тъкмо това?

Но може би въпросът беше в какви граници може да си го позволи и колко хора бяха склонни да я последват. Джес и Кинкейд бяха корави хора. Те бяха Изцерени също като Преподобния, но единствено Крис беше от Йегърови. Е, не точно: фамилията му беше Прентис, което означаваше, че майка му носи Йегъровата кръв, но тя беше избягала. И все пак в Рул потеклото беше от първостепенно значение. А опълчването на Крис срещу дядо му вероятно беше единственият начин нещата да се променят. Кои неща обаче? Пропъждането на бегълците? Раздаването на момичета? И каква цел преследваше Джес? Какво искаше от Крис, което само той можеше да извърши? Толкова опасно ли беше някой да предизвика Йегър? Може би. Джес определено смяташе така, само че Крис все още се съпротивляваше, защото това означаваше да се противопостави също и на Питър, а той беше от Ърнстови, една от петте фамилии. Но за да се опълчи на дядо си и на Питър, Крис сигурно бе поискал достатъчно висока цена, която да си струва риска.

А ако Джес беше права и Крис искаше единствено Алекс, то тя беше в ролята на примамка.

Тя беше проклетата награда.

— Я чакай малко — рече тя и дръпна юздите. Конят на Кинкейд се закова рязко на място. — Опитваш се да накараш Крис да тръгне подире ми.

— Разбира се — изсумтя Джес, все едно бе казала „глупости“. — Желанието е нещо прекрасно, но всички ние желаем най-отчаяно онова, което не можем да имаме. Така че ако Кристофър иска да те спечели, първо ще трябва да се бори за теб.

— Но ти ме използваш — рече тя, разтърсена от внезапен пристъп на гняв. Малко по-нататък видя Нейтън да се обръща. — Откъде да знам, че това не е прах в очите, а всъщност искаш само да си мисля, че наистина мога да избягам?

— Нали имаш пушка?

— Ти също.

— Няма да те застрелям, Алекс. Ще трябва да ми се довериш.

— Джес — извика Нейтън. — Джес, трябва да вървим.

— Да ти се доверя ли? — Алекс сви ядосано юмруци. В отговор на това конят под нея изпръхтя и подскочи. — И защо да го правя? Говориш за това противопоставяне сякаш е нещо много голямо, като гражданска война или кой знае какво.

— Наистина е така — отвърна Джес.

Да, Кинкейд бе споменал думата фракции. Ърнстови срещу Йегърови. А може би имаше и други. Тогава се сети за допълнителния стол и как Съветът й се бе сторил някак непълен. Защото навярно някой липсваше, шестата фамилия.

— Ами ако Крис пострада? Ако дядо му…

— Няма да допуснем това да се случи — отвърна Джес. — Знам, че няма причина да ми вярваш, но ти давам думата си.

Представи си как Крис препуска из града, след като е открил, че е изчезнала, и от тази мисъл дъхът й пресекна. Тогава щеше да тръгне подире й и, само бог знае, че при други обстоятелства дори би се надявала да го направи.

— Ако има достатъчно хора, които мислят като теб, защо не го направиш ти? Защо сама не нарушиш някое и друго правило?

— И как точно си го представяш, Алекс? — Гласът на Джес беше леден като миризмата й.

— Джес — обади се Нейтън.

— Става дума за Рул, момиче, и за най-доброто, което мога да направя за него. И ако ще има промяна, то тя трябва да дойде от Крис — рече Джес. — Ако той иска да бъде мъж и кръв от кръвта ми, тогава трябва да бъде подложен на проверка. „Подлагай всичко на изпитание и се дръж за доброто.“^[1]

— Кръв от кръвта ми ли каза? — смая се Алекс и тогава си спомни нещо, което бе чула, но не бе осъзнала.

Джес се бе изразила съвсем просто и ясно: „Благодаря на бога, че внукът ми беше пощаден“.

Но не пощаден, защото му е спестено да види как свърша светът или как умира майка му, а просто Пощаден.

Джес беше баба на Крис.

Той знаеше ли за това? Алекс не смяташе така. Поне никога не бе споменавал.

Нейтън изсвири пронизително и Алекс подскочи от изненада:

— Какво става? — попита тя.

— Ето там — отвърна Джес. — На пътеката и сред дърветата. Почти стигнахме.

Алекс погледна нататък. На около триста стъпки пред тях забеляза движение от двете страни на пътеката и тогава различи сред дърветата два снежнобели коня и техните ездачи, облечени в бял камуфлаж, чието присъствие издаваха само по-тъмните очертания на лицата им. А малко по-нататък сред перестите клони на един голям дъб се виждаше въоръжен с арбалет мъж, покатерил се на дървена вишка.

— Добре — каза Джес. — Запомни едно: на разклонението свиваш наляво…

Някой изкрещя името й — викът беше слаб, но не можеше да има грешка — и когато тя се извърна назад, вече знаеше кого ще види.

Крис препускаше по пътеката, яхнал Нощ, и двамата летяха през гората в смъртоносен галоп. Беше прекалено далече, за да различи лицето му, но въпреки това долови ясно думите.

— Алекс! — крещеше той — Алекс, недей, спри! Спри!