Илса Бик
Пепел (1)

— Къде си? — попита леля Хана, щом Алекс натисна „отговори“. — Какво си мислиш, че правиш?

— Току-що влязох в Мичиган — отвърна Алекс, избирайки по-лесния въпрос. Когато бе забелязала табелата „Добре дошли в Мичиган — Велики езера! Велики времена!“, обзе я чувството, че съзнанието й се прояснява, разтваря се, сякаш е пътувала в безконечна нощ по безлюдно шосе, обточено с гъста, черна гора, и чак сега бе зърнала слънцето за първи път. — Трябваше да заредя с гориво — додаде тя ни в клин, ни в ръкав.

— Мичиган. Че какво, по дяволите, има в проклетия Мичиган? — Вторият съпруг на леля Хана беше британец. За разлика от самата нея. Тя беше родена в Уисконсин — в Шебойган, за който Алекс се съмняваше, че е истинско място, докато Евърли Брадърс не споменаха за него — а определението „проклет“ беше за предпочитане пред други клетви, тъй като всичките й приятели, повечето от които бяха лутерани, намираха този навик за очарователен: „Ах, тази Хана!“. Така че леля Хана честичко изричаше по някое „проклет“, особено в църквата.

— Много неща — отвърна Алекс, която се намираше на няколко крачки от тоалетните на бензиностанцията, а залязващото слънце хвърляше върху нея светлина с цвят на сьомга. Оттатък улицата билборд, предлагащ посещение на Орен, намиращ се в район, населен с амиши^[1], делеше мегдан с друг, приканващ семействата да настанят възрастните си роднини в дом на име „Северна светлина — Божията светлина в трудни времена“, и с още един, предлагащ посещение на Музея на желязната руда северно от града. — Просто имах нужда от малко време.

— Време. Време за какво? — Гласът на леля Хана прозвуча сурово. — Това да не ти е някаква проклета игра? Става дума за живота ти, Александра.

— Знам това. Само че… — Играеше си със сребърната свирка, закачена на масивна верижка около врата й. Свирката бе получила като подарък от баща си, когато стана на шест, на първия им излет с преспиване: „Скъпа, изпаднеш ли някога в беда, само свирни и аз ще дойда при теб на секундата.“ Това беше един от малкото й ясни и скъпи спомени за него. — Трябваше да го направя сега, докато все още мога.

— Разбирам. Значи те са в теб?

Алекс знаеше за какво — за кого — говори леля й.

— Да.

— Забелязах, че оръжието на баща ти също липсва.

— У мен е.

— Разбирам — рече отново леля Хана, въпреки че по тона й да личеше, че всъщност не разбира. — Наистина ли смяташ, че самоубийството е решение на проблема?

— Това ли си помисли? — Зад себе си Алекс чу вратата на тоалетната да се отваря, а миг по-късно покрай нея профучаха две момичета, блондинка и брюнетка, и двете със сиво-сини суичъри на „Самървил Хай“ и тенис ракети с шарка на бели пламъци. — Смяташ, че имам намерение да се самоубия?

Съжали за думите си, още щом ги изрече. Русата конска опашка се озърна към Алекс и се наведе, за да подшушне нещо на Кестенявата конска опашка, която също й хвърли поглед. Двете продължиха с тази игра на зяпане, шушукане и кискане по целия път през паркинга до един малък автобус с вид на антика и изтормозен наглед възрастен мъж с очила и рошава прическа в стил Айнщайн.

Алекс им обърна гръб с пламнали страни.

— Няма такова нещо.

Но ако трябваше да бъде честна, не можеше да отрече, че на няколко пъти бе гаврътвала няколко глътки „Джак“ за по-твърд поглед, след което бе излизала навън с оръжието на баща си. Онова, което я възпираше най-силно, беше мисълта, че ръката й би могла да трепне, а самата тя да свърши с фронтална лоботомия или нещо такова, което би било твърде жалко. Представяше си как ще клюкарстват след това момичетата — такива като Русата конска опашка и Кестенявата конска опашка — в училищната столова: „Боже, каква смотанячка“.

— След като си ги взела със себе си, значи нямаш намерение да се върнеш — рече леля Хана.

— Напротив. Това значи само, че те няма да се върнат.

— Александра, не е нужно да се справяш с това сама. Майка ти беше моя сестра. — Гласът на леля Хана прозвуча леко сълзливо. — Сигурна съм, че тя никога нямаше да се съгласи. Това не беше тяхното желание.

— Тогава добре че ги няма, за да не могат да възразят.

За част от секундата гласът на леля Хана от сълзлив стана сух като шкурка:

— Не ми говори с този тон, Александра. Ти си само на седемнайсет. Освен това си една много болна млада жена и си прекалено малка, за да знаеш кое е най-доброто за теб в тази ситуация. Инатът и самосъжалението няма да ти помогнат.

Така нямаше да стигнат доникъде. Леля Хана виждаше само едно седемнайсетгодишно сираче с мозъчен тумор с размера на топка за тенис, което накрая не бе издържало на напрежението.

— Знам, лельо Хана. Имаш право. Самосъжалението и идиотското ми поведение с нищо не помагат.

— Добре. Значи се разбрахме по този въпрос. — Леля Хана се изсекна в една кърпичка. — Кога се връщаш?

„Ъъъ… вероятно никога.“

— През първата седмица на октомври. Може би… на осми.

Успя да чуе как леля й отброява тихичко под носа си.

— Дванайсет дни? Защо толкова много?

— Толкова отнема да стигнеш пеша дотам и обратно.

— Пеша ли?

— Ами там няма никакви пътища.

— Сигурно не говориш сериозно. Не си достатъчно силна за това.

— Напротив. Минаха три месеца от последния курс на лечение. Оттогава не съм спирала да тичам, да плувам и да вдигам тежести, и си върнах старите килограми. Така че съм достатъчно силна.

— Но какво ще стане с новото лечение? След три дни трябва да си в…

— Не смятам да започвам друго лечение.

— Доктор Барет беше категоричен по въпроса, че тази нова процедура… — Гласът на леля Хана пресекна, щом думите на Алекс достигнаха до съзнанието й. — Какво? Какво искаш да кажеш с това, че не смяташ да започваш друго лечение? Стига глупости. Разбира се, че ще започнеш. Какви ги приказваш?

— Казвам само, че бях до тук, лельо Хана.

— Но… но онова експериментално лекарство — запелтечи леля й. — Ами процедурата, КАМЪЧЕТАТА…

— Знаеш, че и те няма да помогнат. — Подобно на новото лекарство, КАМЪЧЕТАТА — образци, капсуловани чрез биологически локализирано вграждане^[2] — също бяха експериментални: свръхмикроскопични частици, пълни с отрова и обвити в специален светлочувствителен химикал. Инжектирани веднъж в кръвообращението й, КАМЪЧЕТАТА си проправяха път до мозъка, където се сгушваха около тумора — упорито чудовище, което след няколко курса на химио– и лъчетерапия бе отказало да умре. Активирани от оптична проба, частиците трябваше да освободят своя смъртоносен товар. До този момент, след четири опита, нейните не бяха го сторили, въпреки че лекарите бяха презаредили мозъка й с достатъчно КАМЪЧЕТА за пускането на няколко дузини машини за пинбол.

— Нужно е време, Александра.

„Лесно ти е да го кажеш. Нали ти разполагаш с време.“

— Лельо Хана, минаха две години, откакто откриха това нещо. Но резултат няма.

— Така е, но туморът нараства относително бавно. Доктор Барет каза, че можеш да изкараш още няколко години, а дотогава ще има нови лекарства.

— Но може и да няма. Просто не издържам повече. — Очакваше да чуе експлозия в другия край на линията, но оттам й отвърна само глухо мълчание. Тишината се проточи толкова дълго, че Алекс помисли, че връзката е прекъснала. — Лельо Хана?

— Тук съм. — Пауза. — Кога го реши?

— След прегледа при Барет миналата седмица.

— Но защо сега?

„Защото лявата ми ръка трепери — помисли си Алекс. — Защото не мога да помириша нищо. Защото главата ми е пълна с миниатюрни, микроскопични камъчета, от които няма никаква полза, а това ще рече още и още химио– и лъчетерапия, само че на мен ми писна да ми капе косата, да изповръщам червата си за едното нищо и да уча уроците си в леглото и освен това няма да ходя в никаква болница. Защото поне веднъж ще се играе по моята свирка!“

Но вместо това отвърна просто:

— Не мисля, че ще има по-подходящ момент. Трябва да го направя, докато все още мога.

Пак тишина.

— Предполагам, че от училище ще питат за теб. А доктор Барет ще получи удар.

А наум си помисли, че Барет сигурно ще си отдъхне. Вече нямаше да се налага да гледа позитивно на нещата.

— Какво ще кажеш?

— Опитвам се да измисля нещо оригинално. Ще се обадиш ли?

— Когато се върна — отвърна тя, но не беше сигурна дали ще успее да спази това обещание. — При колата, имах предвид. Стигна ли в Уакамау, мобилният ми няма да има покритие.

— А аз какво да правя? Да окача фенер на някоя кула? Да си въртя палците? Или да се захвана с плетене? — Когато Алекс не отговори, тя продължи: — Първата ми мисъл беше да се обадя на полицията да те довлекат обратно!

— А каква беше втората?

— Че си голям инат. Че веднъж щом си наумиш нещо, никой не може да те разубеди. — Леля й замълча за миг. — И че не съм сигурна дали те обвинявам за това. Не казвам, че постъпваш правилно, но въпреки това те разбирам.

— Благодаря.

— Няма защо. — Леля й въздъхна. — О, Алекс, нали ще внимаваш? Постарай се да се върнеш невредима.

— Ще се оправя. И преди съм правила такива преходи.

— Не се съмнявам, че си оправна. Да запалиш огън, да намериш нещо за ядене, да си построиш къщичка от клони и дъвка… досущ като баща си. Ако проклетите зомбита те нападнат, ще бъдеш готова.

— Благодаря — отвърна тя, възпирайки сълзите си. Не искаше да завърши този разговор, хлипайки. — Май е най-добре да вървя. Обичам те, лельо Хана.

— Ах, ти проклето глупаче — отвърна леля й. — Мислиш ли, че не знам?

Това беше последният им разговор.