Илса Бик
Пепел (61)

60.

Не беше като при Том.

Приличаше повече на взрив.

Тялото й се вцепени от изненада, сърцето й запърха като лудо и изведнъж се усети останала без дъх. За един миг, за един-единствен миг, можеше да го отблъсне. Но не го направи. В съзнанието й лумна изгаряща бяла светлина, която изпепели всяка мисъл, и когато той се притисна към нея, тя усети цялото си тяло изтръпнало, долови глада и желанието му и тогава сграбчи реверите на палтото му, защото жадуваше за всяко негово докосване; искаше да е възможно най-близо до него, а уханието на дъхави ябълки я накара да се почувства замаяна и премаляла.

Целувката продължи сякаш цяла вечност. В действителност беше само за миг. Не беше сигурна кой от тях я прекъсна. Може би и двамата едновременно или пък никой.

Тогава той я пусна.

— Съжалявам. Боже, толкова съжалявам — изрече той с пресипнал глас. — Моля те, не ме намразвай. Аз просто…

— Няма нищо — отвърна тя. Отпечатъкът от ръката й личеше като алена дамга на бузата му. Усещаше устните си натъртени и подпухнали — Не трябваше да те предизвиквам. Просто бях откачила.

— Когато… — Крис се облегна назад, а гърдите му продължаваха да се надигат и отпускат тежко. — Когато се върна, ще бъде най-добре да стоя далече от теб. Не мога да мисля. Когато съм извън града, не мисля за нищо друго освен да съм тук… с теб. Искам само… божичко, Алекс, искам само да те пазя.

Автоматичната й реакция беше: „Нямам нужда от закрилата ти“ — но тя стисна зъби и преглътна жлъчния отговор. Крис беше искрен, долавяше го по миризмата му. Като онзи път, когато й бе дал слънчевите очила, само че сега тя пазеше чувствата му отпечатани върху дланите си.

— Знаеш ли какво ме тревожи? Тревожи ме това, че когато замина, ще откриеш някаква вратичка, нещо, което сме пропуснали, и когато се върна, ти ще си избягала, а аз не мисля, че бих могъл… — Крис затвори очи — Моля те, кажи нещо.

— Толкова съжалявам. — Тя протегна ръка към лицето му и докосна отпечатъка, който бе оставила там. — Не те мразя, Крис.

— Но и не ме обичаш — отвърна той с тъжна полуусмивка.

— Отвърнах на целувката ти.

— Защото те хванах неподготвена, накарах те насила…

— Не. Не беше насила. Мисля, че… — Тя пое дъх на пресекулки. — Мисля, че се страхувам да те обикна.

Изненадата и надеждата, изписали се на лицето му, изглеждаха толкова болезнени, че тя прехапа устни, за да не се разплаче. Той постави ръка върху нейната, която все още лежеше на бузата му, и попита:

— Но защо?

От устните й едва не се изтръгна едно ридание.

— Защото това значи да се предам. Значи, че си затворил всички врати и няма къде другаде да отида.

— Но, Алекс, правилата не съществуват без причина. Тях ги има, за да си в безопасност.

— Тогава защо Джес смята, че правилата трябва да се променят?

— Алекс. — Той се премести по-близо до нея и я взе в прегръдките си, но тя не се възпротиви. — Искам само да те пазя. Искам да се грижа за теб. Нима ще бъде толкова лошо, ако останеш?

Тя вкопчи ръце в палтото му и отвърна:

— Не.

През остатъка от пътя се возиха в мълчание, но въпреки това тя седеше близо до него, като кракът й се опираше в неговия, а ръката й лежеше в свивката на лакътя му. Снегът се беше усилил и докато стигнат до хосписа, вятърът вече го носеше на спирали. Когато шейната най-сетне спря, Алекс не побърза да слезе. От другата страна на стъклените врати тя зърна стражаря, който ги наблюдаваше, поставил ръка на напречната дръжка, готов да я пропусне вътре.

Тя се обърна към Крис.

— Кога мислиш, че ще се върнеш?

— След известно време. Може би след две-три седмици. — Устата му се изкриви в напрегната и несигурна усмивка. Снежинките се трупаха по черната му коса. — Не се тревожи. Ще се погрижа да има кой да те придружава.

— Не се тревожа за себе си. — Тя пое ръката му и пръстите им се сплетоха. — Когато се върнеш…

— Да — рече той.

Този път, щом се целунаха, тя усети единствено уханието на ябълки: сладко, свежо и истинско.

Този следобед една от сестрите изхвърча от манипулационната, за да вземе нещо, оставяйки цял куп нови инструменти, подредени върху една табла. Единият беше медицински трион — метална тел, която можеше да отреже кост, дърво, или човешки врат. Трионът имаше дължина четиридесет сантиметра и две дръжки. Ако го навие, ще може да го скрие в дънките си. Трион като този щеше да бъде от голяма полза за едно момиче, тръгнало да бяга само.

Тя остави инструмента там, където си беше.