Илса Бик
Пепел (66)

65.

Трябваше да се махне, въпреки Крис, въпреки онова, което се случваше помежду им. Просто трябваше да се махне от тук.

Грег беше казал, че останалите се намират на един ден път от града. А това означаваше, че Крис и Питър ще бъдат тук съвсем скоро.

Така че трябваше да се махне, преди Крис да се е върнал, въпреки че не беше сигурна защо това е толкова важно. Като си спомни онази внезапна страст и глада, който бяха изпитали един за друг, стомахът й се преобърна от страх. Дали нямаше да изгуби кураж, ако го видеше отново? Не, не, това беше лудост. Би било истинска лудост да не се възползва от шанса да избяга още сега. Каквото и да имаше помежду им… всъщност не беше сигурна какво е то, нито пък искаше да разбере.

Трябваше да избяга. Да избяга.

Кинкейд беше напълно изтощени не разсъждаваше логично, иначе никога не би й разрешил да вземе коня му и да се върне сама в града. Оставаха цели два часа до зазоряване, нощта беше плътна и мразовита със зелена и голяма колкото нокътя на палец луна. Когато напусна хосписа, тя махна весело с ръка на стражаря, който седеше увит в един намачкан поларен спален чувал зад двойната врата на фоайето. Стражарят, пенсиониран миньор, който не бе толкова немощен и възрастен като своите болни приятели, в отговор извика нещо, което тя не можа да разбере, но предположи, че най-вероятно е било „До скоро“.

— Разбира се! — извиси глас тя, но наум си рече: „Не бих се обзаложила на това“.

Ако имаше подходящ момент за бягство, той беше сега, преди Крис и останалите да са се върнали. Стражарите се сменяха в седем, но това не беше проблем. Конят на Кинкейд беше много по-едър и по-силен от Хъни и вероятно щеше да е и по-бърз от нея. Но тя трябваше да постъпи умно. Да избяга от града с празни ръце, би било чиста глупост, така че трябваше да събере, каквото можеше.

Тя докосна якето си и напипа дръжката на медицинския трион, който бе отмъкнала, преди да повика Кинкейд, както и тънките очертания на стоманения скалпел. Трионът не ставаше за оръжие, освен ако не възнамеряваше да удуши някого с него, но със скалпела лесно можеше да клъцне нечий нос. Разполагаше и с ножа за ботуш. Кинкейд имаше оръжие, но то беше в кабинета му. Къде би могла в момента да потърси нещо друго? Май никъде. Нямаше намерение да прониква с взлом в затвора, освен това познаваше само няколко улици в града и домовете на шепа хора. Сега като се замислеше, не знаеше дори къде живее Крис, което беше много жалко, защото в момента него го нямаше. Грег бе споменал, че всички мъже разполагат с по няколко оръжия, така че не смееше да си помисли какво можеше да намери в дома на Крис. Но нямаше смисъл да се терзае за нещо, което не би могла да промени.

Не беше толкова трудно да се язди нощем, колкото бе предполагала. Снегът блестеше като сребриста панделка, а гората бе обгърната в призрачна светлина, която й позволяваше да различи силуетите на отделни дървета. Въпреки това трябваше да внимава. Най-вече какво се криеше под снега — дънери на повалени дървета, къпинови храсти. Последното, от което имаше нужда в момента, беше кон със счупен крак.

Югозападната част на града беше най-добрата й възможност. Грег беше казал, че там не патрулират много стражари, въпреки че според Сара в гората имало стражари, някои от които на постове в короните на дърветата. Да, но тя разполагаше с едно предимство. Можеше да надуши миризмата им и по този начин да ги избегне. Ако имаха кучета, вероятно щеше да загази, но не виждаше с какво би могло да е полезно едно куче на високите наблюдателници сред короните на дърветата.

Но в такъв случай щеше да се наложи да остави коня. Един кон би вдигнал твърде много шум, а и нощта беше много тиха без обичайната стрелба. Даже обирджиите не смееха да рискуват в такава нощ.

Не биваше да пренебрегва и Променените, който изобщо не бяха глупави. Йегър можеше да ги нарича животни, колкото си иска, но те знаеха за какво служат дрехите и я очакваха някъде там. Питаше се дали вече не са разбрали за огъня. Защо не? Джим, приятелят на Том, знаеше добре как да се прикрива, а онова момиче от бензиностанцията си служеше със сопа. А ако някое от тези деца се научеше да използва оръжие…

„Стига, това е прекалено. Една неприятност е достатъчна.“

Когато свърна към площада, там имаше неколцина мъже, които я изгледаха продължително. Тя залепи на лицето си веселия и жизнерадостен израз, с който сякаш казваше „просто си върша работата“, и продължи нататък…

— Ей ти, спри за малко.

„По дяволите.“ За част от секундата през главата й мина мисълта да пришпори коня в бесен галоп, но въпреки това спря и зачака приближаващия се към нея ездач. Беше набит, с ръце като на Попай и без никаква шия. Алекс познаваше мъжа, беше го виждала в кметството, но не успя да изрови името му от паметта си.

— Не бива да яздиш сама — каза той. Дори звучеше подобно на Попай. — Това е конят на Док.

— Да, но, моля ви, не казвайте на никого — отвърна тя с изморена и благодарна усмивка или поне така се надяваше. — Док ми позволи да го взема. Цяла нощ бяхме на крак и накрая просто трябваше да се махна оттам. — Което беше самата истина.

— Заради момчето, което намериха близо до Орен? — Погледна я, присвил едното си око също като Попай. — Да, чух за това. Как е то?

— Умря. — Беше толкова изморена, че очите й се наляха със сълзи и тя заплака наистина. — Цяла нощ бяхме на крак. Беше… много зле.

— Хей, успокой се. — Опита се да я потупа нескопосано по рамото, но тъй като явно не искаше да я докосва, накрая потупа само въздуха. — Ти си добро дете. Ще видиш, че всичко ще се оправи. Просто си изтощена.

— Наистина съм много изморена — отвърна тя, бършейки сълзите с опакото на ръката си. — Имам нужда да се наспя.

— Разбира се, разбира се. — Той се изпъна в седлото, озърна се през рамо и накрая отново я погледна. — Слушай, бих те изпратил лично до вкъщи, но се налага да тръгвам, тъй като трябва да посрещна момчетата, които се завръщат… Ще се оправиш ли сама през останалата част от пътя?

— Аха — отвърна тя и кихна. Избърса носа си в якето. — Ще се оправя. Просто трябва да се наспя.

— Да, това е добра идея. Наспи се хубаво. — После обърна коня си и я остави да продължи по пътя си.

Докато препускаше към дома на Джес, тя мислеше за проблема с Лена.

От всички, които познаваше, Лена единствена бе стигала толкова далеч в опитите си да избяга от града и освен това беше от Орен. Тя щеше да знае най-бързия път до там и от какво да се пазят. А и починалото момче може би имаше някаква връзка с нея.

Но от мисълта да я вземе със себе си или дори само да говори с нея, направо й се повдигаше. Освен че я беше видяла с Крис, а оттогава Лена я отбягваше, Алекс въобще не я познаваше добре. А онова, което знаеше за нея, изобщо не й харесваше. Последното, от което се нуждаеше, беше спътница, която по-скоро би убила, отколкото да й позволи да й пази гърба, и разбира се, оставаше проблемът как да се промъкне незабелязано в къщата, което беше почти невъзможно…

„Призрак.“

От устата й се изтръгна тих стон заедно с малко облаче пара. Щеше да се наложи да го остави. От тази мисъл сърцето й се сви. Трябваше да има начин да си прибере кучето. Всичко беше толкова нечестно. Защо трябваше винаги да губи…

Изведнъж тя се сепна. „По дяволите, по дяволите.“

Пепелта на родителите й.

Двете пакетчета бяха на горния етаж, в същия онзи несесер, на бюрото в нейната стая.

Не можеше да се добере до тях. Не можеше да ги вземе.

„Не, не, не, не отново, не отново, не отново.“

„Мамо.“ Гърлото й се сви и тя заплака беззвучно, като съвсем малко детенце. „Татко… тате…“

Напълно бе забравила за глупавия стражар.

Кучето на Нейтън се хвърли да й се умилква като отдавна изгубен роднина. На мъжа тя пробута същата история за Кинкейд, след което му каза, че иска да отведе коня в гаража в края на задънената уличка, където държеше Хъни. Дори да бе заподозрял нещо, Нейтън изобщо не се издаде. Мъжът повлече кучето със себе си и й махна да продължи по пътя си.

За всеки случай тя прекоси улицата и пое по тротоара, където снегът беше достатъчно дълбок, за да заглуши тропота от копитата на Апалуза. Къщата на Джес изглеждаше напълно притихнала, пердетата бяха плътно спуснати. Но така или иначе всички спални се намираха от задната страна. А и толкова рано никой нямаше да е станал, нито дори Джес.

Хъни изцвили, когато тя заведе Апалуза в гаража.

— Аз също се радвам да те видя — прошепна тя и погали кобилата по носа. — Но ти не можеш да дойдеш с мен, момиче.

Тя се покатери върху наредените една върху друга кутии, протегна ръка и опипом намери кофата, след което я свали от напречните греди на тавана. Запасите й бяха мизерни, не бе успяла да приготви никаква друга храна освен фъстъчено масло, няколко енергийни десерта и четири станали на камък ролца, които предишната седмица бе измъкнала от кухнята увити в салфетки. Тя напълни малко овес в дисагите, преметна ги през седлото и ги завърза.

Тогава погледът й попадна на една дървена дръжка, която стърчеше от купата със сено, и тя изпита силно вълнение: „Да!“ Алекс издърпа сърпа от сеното. Острието беше изключително остро, а самият сърп бе с първокачествена изработка. Усети дъха му на бял лед, а студеновалцованата стомана беше дебела колкото палеца й. Бялата чиста миризма на стоманата беше толкова завладяваща и…

Бяла ли?

„Я почакай — помисли си тя. — Това не е възможно. Мирисът на стоманата не е бял. Стоманата мирише на метал. А не на ослепително бял лед.“

Само едно нещо, един човек миришеше по този начин.

Нямаше да позволи да я върнат без бой. Дланите й се свиха около дървената дръжка на сърпа. Не, за нищо на света нямаше да се върне там.

„Ще се бия. — Тя се завъртя със сърпа в ръка и си рече мислено: — Ще се бия. Ще се бия.“

— Е — обади се Джес и насочи пушката към нея, — крайно време беше!