Илса Бик
Пепел (22)

21.

Той стоеше сред дърветата, почти на същото място, където се бяха появили кучетата. Беше с къса коса, подстригана по войнишки, и много мръсен: с окъсани дрехи и покрита с чернилка и кръв кожа. От него се носеше воня на смърт и разложение.

Дивите кучета бяха ужасени. Алекс надушваше страха им. Помиярът се бе шмугнал в гората, ала колито продължаваше да стои на високия бряг едва на двайсет стъпки от мъжа. С ниско приведена глава и оголени зъби, кучето се бе оттеглило досами реката, ала нямаше накъде повече да отстъпва. А на дървото, само на десет стъпки от Ели, овчарката стоеше като истукан.

Ели заговори първа:

— Помогнете ни! Моля ви, помогнете!

Мъжът отвори уста и за един кратък миг Алекс реши, че всичко може да се оправи — надежда, която бързо се изпари.

От устата му се разнесе неопределен рев, който звучеше толкова примитивно, че косъмчетата по гърба на Алекс настръхнаха. И тогава той тръгна напред, нападаше, с протегнати ръце, с хищнически извити пръсти и с онзи ужасен рев, който изобщо не спираше.

Алекс успя да си помисли само: „Божичко, не. Ели!“

Мъжът се спусна право към колито. Беше невъобразимо бърз и гъвкав като пантера. Колито незабавно отскочи вдясно, при което се озова на самия ръб. Едната от задните му лапи пропадна надолу и кучето се подхлъзна. В следния миг ръката на мъжа се стрелна напред и сграбчи сплъстената козина на животното. От гърлото на колито се изтръгна висок, смразяващ кръвта вой, когато четирите лапи се отделиха от земята и мъжът започна да го засилва, да завърта безпомощното животно около себе си, като използваше собствената му тежест по начина, по който гюлетласкачите набират скорост.

Тогава той запрати кучето право в едно дърво. Чу се ужасяващ тътен, след което животното издаде едно глухо „ъгх“ и се строполи в безжизнена купчина като чувал с брашно. С пяна на уста побеснелият мъж се изправи за миг над зашеметеното животно. После се наведе, улови с ръце двете челюсти на животното и дръпна свирепо, с което ги разчекна.

Костта изхрущя, звучаща като раздиране на парче плат. Кучето издаде дълбок, гърлен писък, когато челюстта му се строши на две.

Ели изпищя.

С вледенено от ужас сърце Алекс видя как мъжът се навежда над зашеметеното кървящо животно. За миг й хрумна откачената мисъл, че се кани да го целуне. Ала вместо това той вдигна животното в своята огромна мечешка прегръдка — буквално го долепи към гърдите си — и стисна.

След серия от звуци на пукане и трошене ребрата на кучето бяха изпочупени. Огромни мехури аленочервена кръв избиха на устната на животното, ала то не издаде нито звук, нито дори стон, тъй като не бе в състояние. Мъжът изцеждаше от него последните глътки живот, изкарвайки въздуха от смазаните му бели дробове.

Най-неочаквано мъжът се засмя. Смехът му беше радостен и налудничав и от него по гърба на Алекс полазиха ледени тръпки. Като продължаваше да се смее, мъжът бръкна в устата на колито и изтръгна езика му.

— Алекс? — извика Ели с треперещ глас, опитвайки се да се обърне на мястото си. — Алеееекс?

Не можеше да се обади — не смееше. Притиснала се към нея, Мина трепереше. Алекс видя как мъжът заби зъби в стегнатия мускул, от който все още капеше кръв, откъсна едно парче и задъвка, а после мигновено го изплю.

А когато Ели нададе писък на ужас и погнуса, Алекс си помисли: „Не, не, скъпа, пази тишина!“.

На дървото над Ели овчарката се размърда. Опита се да се върне заднишком по клона, ала под въздействие на паниката се движеше прекалено бързо. Алекс чу как ноктите й дращят силно по дървото, след което овчарката се подхлъзна странично. Кучето полетя надолу, отскачайки от един заоблен камък наблизо, преди ефектно да се пльосне по корем във водата. Миг по-късно главата му изскочи на повърхността и то заплува с все сили към далечния бряг на реката, въпреки че течението го теглеше надолу, към Алекс и Мина.

Шумът от плясъка във водата накара обезумелия мъж да вдигне поглед. На гърдите му се бе образувала яка от кръв. На брадата му лъщяха още незасъхнали петна. Алекс не смееше да помръдне; сега вече разбираше защо зайците стояха толкова неподвижно. „Не бива да ме вижда, не бива да ме забелязва.“ Тогава видя, че мъжът отправя поглед надолу по течението към овчарката, която бе излязла на брега на по-малко от десет стъпки от самата нея. В краката й Мина издаде предупредително ръмжене, при което тревога скова сърцето й. Но овчарката, която в момента мислеше само как да избяга, се изкатери по брега, без да им обръща никакво внимание, и се изгуби в гората.

Алекс премести поглед назад — и тогава усети как й призлява. Мъжът беше отново нащрек. Ели, която продължаваше да виси на дървото, най-сетне проумя ситуацията. Вече се стараеше да изглежда незабележима, розова и неподвижна, ала напразно. Мъжът знаеше, че тя е там, и Алекс светкавично прозря намерението му да се докопа до момичето.

Нямаше да успее да се добере до брега навреме. А беше прекалено далече, за да хвърли камък по него. Затова стори единственото възможно нещо.

— Ехо! — Тя прецапа през плитчините, излезе на левия бряг на реката и заизкачва баира. — Ехо, насам, ехо!

Планът успя. Мъжът завъртя към нея своите плувнали в кръвоизливи очи и вонята на леш и горещо лято отново заля Алекс. Лицето му се изопна и той тръгна към нея с разтворена уста, със засъхнала кръв и остатъци от плът между зъбите.

Мина се изстреля от мястото си с бързина, каквато Алекс не бе очаквала от куче, разполагащо само с три здрави крака — ей сега беше тук, а вече е там. Кучето направи скок и увисна на дясната ръка на мъжа. Надавайки силен рев, той разтърси животното, което никак не беше малко, повдигайки го от земята. С нестихващ вой мъжът се изви първо на едната, а после на другата страна, но Мина се държеше упорито, докато тялото й се мяташе насам-натам като знаме на силен вятър. Мъжът изпъна назад свитата си в юмрук лява ръка и с дивашки рев се готвеше да опише удар в широка дъга. Целеше се в главата на Мина, ала кучето забеляза опасността и пусна дясната ръка на мъжа. В мига, в който задните й крака докоснаха земята, с едно почти неуловимо движение Мина отскочи отново, разтворила широко челюсти, и увисна на лявата му ръка. Захапало китката на мъжа, кучето стисна с все сила зъби и тогава се чу рязко хрущене.

Мъжът издаде висок хриплив крясък и заотстъпва бързо назад — блъсна се в едно дърво, извиваше се, мяташе се и се въртеше в някакъв безумен, паникьосан танц.

В следващия миг Алекс чу непогрешимия пукот на изстрел, последван от властна заповед:

— Повикай кучето си!

Отвъд реката Алекс зърна още един мъж, който излизаше от гората с вдигната нагоре пушка. Този беше доста по-млад, по-близо до нейната възраст, с лице, покрито с мръсотия, и мазни кестеняви къдрици, залепнали за челото.

— Повикай го! Направи го веднага! Побързай!

— Мина! — извика Алекс, след което додаде отчаяно: — Мина, ела тук, пусни, пусни!

Невероятно, но свърши работа. Мина отскочи назад и се спусна към нея, след което се обърна и се притисна към Алекс, сякаш искаше да застане между нея и разбеснелия се мъж. Алекс се отпусна на колене и прегърна кучето, сключвайки ръце на тила му.

— Добро момиче, стой тук, стой!

Подивелият мъж изрева. Чертите му се изопнаха, от окървавеното лице очите светеха като фарове, неземни и безумни.

— Джим! — изкрещя мъжът с пушката. — Джим, ела тук, насам!

Подивелият мъж — Джим — се обърна рязко към него. Миризмата на смърт и умопомрачение се излъчваше от всяка пора на тялото му и го обгръщаше с плътна и душна воня, осезаема като дим. Джим отметна глава назад и нададе свръхестествен, зловещ вой, който я прониза чак до мозъка на костите: звук, който никога нямаше да забрави.

— Боже, прости ми — рече младият мъж и натисна спусъка.

Куршумът улучи Джим между очите и изскочи от другата страна в миш-маш от кръв, мозък и кости. Ръцете на Джим се отпуснаха сковано и безжизнено от двете му страни, сякаш беше марионетка, останала внезапно без своя кукловод, след това краката му се подгънаха и той полетя от брега на реката. Главата му се удари в един камък, след което течението подхвана тялото и го повлече надолу. И ако кракът му не бе попаднал сред потока от камъни, носен от реката, водата сигурно щеше да го изхвърли в плитчините. А когато няколко мига по-късно водата пламна във виненочервен въртоп, който прерасна в огромен черен водовъртеж, зрението на Алекс се замъгли, а мислите й се разбъркаха.

— Алекс? — Гласът на Ели звучеше, сякаш идваше от много далече. — Алекс, добре ли си?

„Не, не, май не съм.“ Алекс започна да пропада във водовъртежа, който я засмукваше и теглеше все по-надолу и по-надолу. „Мисля, че губя съз…“