Илса Бик
Пепел (27)

26.

Гърмежът беше оглушителен, толкова силен, че Алекс си помисли, че главата й ще се пръсне. Ушите й писнаха от болка. Свистящият куршум разсече въздуха точно на мястото, където бе стояла само преди секунда. Гърлото й се стегна от задушливата миризма на изгорял барут, обгорен плат и силно нагорещен метал, устата й се напълни със слюнка, от очите й потекоха сълзи. С тялото си усети ледения хлад на бетона. През ума й мина мисълта, че Ели крещи, но звукът стигаше до нея някак притъпен; беше почти оглушала и едва си поемаше въздух. Том я бе блъснал в гръб, поваляйки я на земята, и сега лежеше проснат върху нея. И не мърдаше.

— Том? — Не чу гласа си, но усети как думата вибрира в гърлото й. Все още полузашеметена от гърмежа, тя се опита да се обърне. „Боже, дано не е мъртъв!“ — Том? — В следния миг той постави ръка върху нейната и в гърдите й нахлу вълна на облекчение. Долови ниското боботене на гласа му, но не можа да различи думите. — Какво?

— Бомба капан. — Устните му бяха на ухото й. — Добре ли си?

— Да, така мисля. Ами ти?

— Добре съм.

Усети как тежестта на тялото му изчезва. Звънтенето в ушите й бе изтъняло до високо пищене, което й позволи да долови лая на кучето от спалнята над главите им. Главата й щеше да се пръсне от болка, а когато седна на пода, мракът наоколо се завъртя.

Том насочи лъча на фенерчето си към нея.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Да. — Тя заслони очите си с ръка от силната светлина и тогава съзря Ели, която седеше свита на няколко крачки от нея с широко отворена уста и стичащи се по страните й сълзи.

— Алекс, добре ли си? — Момичето плачеше и крещеше едновременно. — Добре ли си?

— Тя е добре. — Том вдигна Ели на ръце и я притисна към гърдите си. — Шшшт, спокойно скъпа.

— Но тя едва не умря! — кресна Ели. Тя сграбчи с ръце ризата на Том и зарева: — Щеше да умре заради мен! Ако не бях толкова любопитна, ако ви бях изчакала, тя нямаше да…

— Ели, вината не е твоя — отвърна Том. — Не ти докосна сейфа. А Алекс. Не си направила нищо лошо. Освен това Алекс е добре. Ето, виж!

Алекс си помисли, че бе извадила голям късмет. Силният гърмеж бе разместил покривалото, разкривайки ловната пушка, закрепена между две кутии с насочено към сейфа дуло. Искрата от изстрела бе запалила плата, който все още изпускаше миризма на изгоряла вълна. Тъй като вече знаеше какво търси, Алекс с лекота забеляза свързаната със спусъка жица и я проследи до капана за мишки. Втора жица, изрязана от намотката на талашитеното табло, се виеше от задействания вече капан нагоре по тухлената стена, после по голите греди на тавана и накрая към горната панта на вратата на сейфа. А когато я бе отворила докрай, навитата около пантата жица се бе обтегнала, освобождавайки предпазното резе на капана, след което лостът на капана бе щракнал, а рязко опънатата жица бе задействала спусъка.

Алекс усети ръката на Том на рамото си й се обърна.

— Какво ще кажеш да се качим горе и да отпразнуваме факта, че сме живи? — каза той.

Когато Алекс най-сетне се появи в кухнята заедно с Ели, Том бе приготвил угощението: хамбургери с всички възможни гарнитури, огромна салата и пържени картофки.

— Еха — рече Алекс. — Мислех, че умееш да правиш само ракун. Къде си се научил да готвиш?

— За твое сведение обичам да готвя — ухили се той. — Майка ми е фантастичен готвач, също както и баща ми.

— Но едва ли си предвидил десерт.

— Всъщност… — Той извади кутията с бисквити „Орео“, която криеше зад гърба си. — Та-дам! Открих ги зад един чувал с кучешка храна. Има още една кутия, както и пакет „Маломарс“. Май някой не е искал да дели с другите.

— Имали са куче? — учуди се Алекс й се запита: „Какво ли се е случило с него?“.

— Много мило от твоя страна, Том — рече Ели с приглушен глас. Лицето й беше доста бледо.

Никакви уверения от страна на Алекс не бяха помогнали; детето винеше единствено себе си за случилото се в мазето. Не бе продумала почти нищо, докато Алекс я съблече, изкъпа в дървеното корито, което бяха замъкнали в една от задните спални, и накрая й облече една дамска памучна блуза и навити до прасците дънки. — Но май не съм много гладна.

— Аз пък умирам от глад. — Алекс се отпусна в един стол, взе си хамбургер и загреба пълна лъжица с майонеза.

Том се ухили.

— Нищо не възбужда апетита така добре, както едно преживяване на косъм от смъртта. Ели, вземи си, каквото пожелаеш.

— Не съм гладна — повтори Ели. Момичето наблюдаваше неуверено Мина, която се бе спуснала към купата, оставена на пода от Том, и сега буквално засмукваше храната през носа си. — Май е най-добре да си легна.

— Както искаш, скъпа. — Том сложи маруля и домат в хамбургера си, след което изцеди отгоре щедро количество кетчуп. — Можеш да правиш, каквото пожелаеш. Алекс, би ли подала майонезата?

— Разбира се — отвърна Алекс, опитвайки се да сдържи усмивката си. Но уловила предупредителния поглед на Том, тя се постара да си наложи най-безизразната физиономия, на която бе способна. Можеше веднага да познае, когато някой използва методите на реверсивната психология; не напразно бе зяпала толкова време килима на психиатъра си. Алекс постави бургера си върху щедро количество маруля и тогава видя, че Ели се отпусна в един стол.

— Горчица — рече тихичко детето. — И малко сос, моля.

— Една или две лъжици? — попита Том.

— Две.

Том й отсипа пестеливо от соса.

— Ще ти сложа и малко домат… Ето, стана добре. Опитай. Там, откъдето го взех, има и още.

Продължиха да се хранят мълчаливо, което я изпълни с такова спокойствие и почти трогателно усещане, защото това беше нещо толкова естествено, и Алекс си помисли, че Том беше напълно прав. Храната беше изключително важна. След като толкова дълго бяха гладували, сега вкусването на храна — с всичките й аромати и възбуждащи апетита вкусове — беше истински празник.

Тишината й даде възможност да обмисли случилото се в мазето. Като оставим настрана глупостта, която бе проявила — перспективата за допълнително оръжие бе пресушила дори последната капка здрав разум у нея — вонята на смърт, колкото и слаба да бе тя, имаше две възможни обяснения. Или рейнджърите бяха претърпели промяна, или долу бе тършувал някой друг засегнат от Енергийния срив смахнат. И в двата случая ставаше ясно защо рейнджърите бяха изчезнали толкова бързо от тук.

Но защо им беше да залагат капан? Тя отхапа от хамбургера си и започна бавно да дъвче, обмисляйки въпроса от всички страни. В капана би могъл да се хване само човек, който знае къде се намира сейфът с оръжието. Том го бе пропуснал, а Ели бе открила избата по чиста случайност. Затова може да се предположи, че само някой от рейнджърите ще знае за местонахождението на сейфа и изобщо за съществуването на избата.

Да допуснем, че рейнджърите са били двама. В такъв случай единият може да се е променил, а другият не. Тогава дали капанът не беше заложен от онзи, който е останал нормален, с надеждата да убие другия, който се е променил? Или…

„Един момент. Том спомена, че Джим е запазил отчасти същността си, след като е откачил. Ами ако полуделият рейнджър е заложил капана, за да спипа другия, който е останал нормален?“

— Вкусен ли е бургерът? — попита Том.

— Моля? — Алекс вдигна поглед, осъзнала, че е спряла да дъвче. — Супер е — рече тя с пълна уста и преглътна.

След това се замисли отново: „Онези подивели деца се бяха променили още първия ден. Джим беше по-голям на възраст и се е променил на втория ден, но се беше превърнал в същото чудовище като тях. А сега към сметката вероятно щеше да се добави и един рейнджър, като по този начин ставаха четирима души, претърпели промяна“.

Всъщност петима. Защото и тя се бе променила, макар и не по същия начин като другите.

Все още не.