Илса Бик
Пепел (48)

47.

По главния коридор на кметството имаше редица офиси, някои от които отворени, а други плътно залостени. Във въздуха се носеше страх. Цял куп стражари и кучета държаха под око дълга върволица от мръсни възрастни бегълци. Алекс бе забила поглед в гърба на Кинкейд, но въпреки това чу изпълнения с омраза шепот, когато минаваха покрай тях. Тогава един от мъжете каза достатъчно отчетливо:

— Оставете ме насаме с нея и ще ви покажа какво заслужава.

Последва вълна от груб злобен смях. Кучетата изскимтяха неспокойно. Алекс очакваше Кинкейд да каже нещо, ала той продължи напред.

Когато зад тях отекна дрънчене на чинии, тя се обърна и видя две жени, които бутаха метална количка за сервиране, каквито използваха в болниците, за да разнасят храна на пациентите. В случая свръхчовешкото й обоняние се оказа излишно, защото беконът си беше бекон.

Носещият се наоколо аромат накара някой от редицата хора да простене. Всички бегълци проследиха с хлътнали очи двете жени, които дотътриха количката до дебела дървена врата, снабдена с напречен лост за отваряне и подсилено стъкло. Едната от жените почука и няколко секунди по-късно вратата се отвори отвътре. Алекс зърна гърба на още един стражар, а когато жените се скриха от погледа й, усети едва доловима миризма, идеща от другата страна на вратата. Не беше вонята на мъртва плът. Въпреки че очакваше да я надуши от мига, в който влязоха. Тази миризма обаче беше различна. И някак позната — долавяла я бе и друг път: тютюн, развалени зъби и вкиснато уиски.

„Познавам тази миризма. Но кой…“

От дъното на коридора долетя силен, пронизителен крясък и Алекс се сепна, изтръгната от мислите си. Бегълците замлъкнаха, а кучетата заскимтяха, някои дори започнаха да лаят. Крясъкът отекна отново и тогава иззад ъгъла на коридора се появиха двама стражари, които влачеха помежду си един хленчещ и съпротивляващ се възрастен мъж.

— Не, не, нямате право! — проплака мъжът, който беше много стар, почти съсухрен, с ръце като вейки и завързан на възел канап около кръста, за да не се свлекат панталоните му. С внезапен прилив на сили мъжът се изтръгна от ръцете на стражарите и се спусна към един офис. Кучетата изопнаха поводите си докрай, заджафкаха и заритаха с лапи във въздуха. Старецът сграбчи бравата и я завъртя, ала вратата се оказа заключена. По изпитото му лице премина израз на пълно отчаяние, а когато двамата стражари се приближиха към него, той заплака. Старецът се свлече на колене, като костеливите му пръсти останаха впити в неумолимия метал.

— Не можете да ме изхвърлите навън! Нямам си никого, няма къде да отида! — умоляваше ги той, докато стражарите се мъчеха да освободят хватката му. Ала старецът се държеше с непреклонната решителност на пиявица; ужасът бе влял в мишците му неподозирани сили и изнурените мускули на ръцете му се бяха изопнали до скъсване. — Все още мога да работя, все още ме бива за нещо. Моля ви, недейте!

Сред оживения кучешки лай още един стражар се спусна на помощ на своите. С дружни усилия тримата успяха да откопчат ръцете на стареца от бравата, след което поведоха борещия се и крещящ мъж по дългия коридор и за всеобщо облекчение накрая се изгубиха зад ъгъла.

— Божичко — въздъхна мъжът, който бе предложил да покаже на всички какво заслужава тя. Той стрелна Алекс с враждебен поглед. А на Кинкейд рече сопнато: — Трябва да се срамувате от себе си. Той е един от нас, а вие спасявате онези. Какво, по дяволите, я прави толкова специална?

— На първо място — изрече кротко Кинкейд — тя умее да си държи езика зад зъбите.

В края на Т-образния коридор свиха надясно. Тъй като прозорците гледаха на юг, тази част от коридора беше много по-светла. Тук имаше още повече стражари — бе започнала да свиква с вида на тези старци с камуфлажно облекло и пушки — но тогава Кинкейд я поведе към затворената двойна врата вдясно. На табелка от лявата й страна пишеше СЪДЕБНА ЗАЛА.

— Трябва да почакаме тук няколко минути — рече Кинкейд, след което се отпусна с въздишка в един стол с права облегалка.

Алекс остана права. Устата й бе пресъхнала, но дланите й бяха потни.

— Защо трябва да се срещам със Съвета и с Преподобния? Как е възможно да взимат решение за всеки поотделно? Това са прекалено много хора.

— Има-няма петстотин души. Но те не се срещат очи в очи с всеки. С това се занимават командирите, на които са поверени ключовете.

— Ключове ли? Такива, които отварят врати?

— Не, не в прекия смисъл на думата. Свързано е с Библията, с Евангелието на Матей: „и ще ти дам ключовете за небесното царство; и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“. Същото схващане като при мормоните само дето ние не сме мормони. Свежда се до това, че Съветът отдава правомощия на определени хора, които могат да взимат решения в конкретни области, като например: ферми, боеприпаси, снабдяване, хигиена. Питър е от Ърнстови — една от петте фамилии — така че той е командир на милицията. Той е човекът, който решава какви мисии ще бъдат проведени, колко мъже ще участват и всякакви такива неща. Именно той ще се срещне с новопристигналите; ще прецени дали са подходящи за стражарска служба и дали умеят да се бият.

— Значи хората в коридора чакат за среща с командирите?

— Или с техните представители и лейтенанти — хора като Крис.

Веждите й се сключиха в смръщена гримаса.

— Но нали Крис е внук на Преподобния? Защо и той няма ключ? Как така не е станал командир?

Кинкейд сви устни и отвърна:

— Ами — започна той предпазливо — проблемът е в това, че Крис не е чист гражданин на Рул, роден и отраснал тук. Той е носител на кръвната линия, но родителите му не са… част от града. Те заминаха от тук и историята им е малко… мъглява. Докато Питър е израснал в Рул, по-голям е и има повече опит в тези неща. Това не са единствените причини, но и те стигат.

Откърмен в Рул. Кръвни линии. Изглежда, че Рул беше доста по-затворено и авторитарно място, отколкото бе предполагала.

— Тогава кого приема Съветът?

— Пощадените — деца като теб — както и граничните случаи: хора, които могат да са полезни на града, но командирите не са напълно сигурни. Затова ги изпращат пред Съвета, който трябва да вземе крайното решение. Освен това Съветът приема и хората, които, така да се каже, не се приспособяват много добре.

Тя си спомни заканата на Джес.

— Това ли имаше предвид Джес, когато каза, че щяла да помоли Преподобния да преразгледа решението си?

Кинкейд кимна и рече:

— Преподобният винаги има последната дума, що се отнася до отлъчването.

— Отлъчване ли? — По гърба й полазиха ледени тръпки. — Тоест, прогонване?

— Нещо такова. — Кинкейд постави ръка на рамото й. — Слушай, в момента това е най-малкият ти проблем. Най-добре се съсредоточи и се постарай да се представиш във възможно най-добра светлина и недей да лъжеш. И бездруго Преподобния веднага ще познае.

Хм, това беше любопитно.

— А ако излъжеш, ще те, ъ-ъ, отлъчат ли?

— Не, не веднага. Но някои деца не успяват да се адаптират. Просто не могат да свикнат.

— Като Лена ли?

— Има много труден характер, това поне е сигурно.

— Защо не я оставите тогава да си тръгне?

— Ами, ние… стараем се да задържим Пощадените при нас. За тях тук е най-безопасно.

— Но не трябва ли решението да бъде нейно? — „А също и мое?“ — Къде остава свободната воля?

— Свободната воля ли? — отвърна Кинкейд. — Помисли само докъде доведе тя Адам.

Едната врата на съдебната зала се отвори и един рахитичен старец, на около сто и деветдесет, подаде глава навън.

— Преподобния ще ви приеме — обяви той вяло.

— Точно когато взе да ми става удобно — изсумтя Кинкейд, след което се надигна с гримаса, а коленете му изпукаха. — Трябваше да ги сменя, когато имах възможност.

— Не ме занимавай с проклетите си колене — отвърна рахитичният старец. Той раздвижи челюсти и Алекс чу тракането на протези. — Искам да знам само кой ще ми оправи проклетите зъби?