Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (28)

28

Киз Райдър вече го чакаше. Бош слезе от мерцедеса, пренесе следственото дело и другите папки в нейната кола, безличен „Торъс“, и попита:

— Имаш ли място в багажника?

— Празен е. Защо?

— Вдигни капака. Забравих да оставя резервната гума вкъщи.

Върна се при автомобила си, извади гумата и я прехвърли в багажника на Райдър. После свали регистрационните номера и ги сложи при гумата, качи се и потеглиха по Там-па към площадчето, на което се намираше сервизът на Маки. Дневната смяна, Марсия и Джексън, чакаха на паркинга.

Мястото до тях беше свободно и Райдър паркира. Отвори прозорците, за да поговорят и да прехвърлят двете радиостанции, без да слизат. Бош ги взе, макар да знаеше, че с Киз няма да ги използват.

— Е?

— Ами, нищо — отвърна Джексън. — Май висим напразно, Хари.

— Съвсем нищо ли? — попита Райдър.

— Нямаше абсолютно никакви признаци, че е видял вестника или че го е видял някой негов познат. Преди двайсет минути се свързахме с аудиозалата. Никой не му се е обаждал, камо ли по тоя въпрос. Откакто е дошъл на работа, даже не са го викали да изтегли някого.

Бош кимна. Това не го безпокоеше. Понякога нещата имаха нужда от известно насърчение и той бе готов да се погрижи за това.

— Надявам се, че планът ти го бива, Хари — подметна Марсия.

— Искате ли да поостанете? — попита Бош. — Няма смисъл да се бавим, щом не е имало никакво раздвижване. Аз съм готов.

— Нямам нищо против — каза Джексън. — Ще ти трябва ли подкрепление?

— Съмнявам се. Само ще хвърля въдицата. Обаче нищо не се знае. Няма да е излишно.

— Добре. Така или иначе ще внимаваме. За всеки случай, какъв ще е сигналът ти?

Бош не се бе замислял какъв сигнал ще прати, ако нещо се обърка и се наложи да повика подкрепление.

— Ами, ще натисна клаксона. Или ще чуете изстрелите.

И се усмихна.

Райдър излезе на заден и потеглиха обратно по Тампа към неговата кола.

— Сигурен ли си? — попита тя, когато спря до мерцедеса.

— Абсолютно.

На идване беше забелязал, че партньорката му е сложила някаква дебела папка между седалките, и сега попита:

— Какво има вътре?

— След като ме събуди рано, реших да поработя. Проследих другите петима членове на Чатсуъртските осмици.

— Браво. Някой от тях живее ли още тук?

— Двама. Обаче явно са надживели така наречените си младежки прегрешения. Нямат досиета. Имат прилична работа.

— Ами другите?

— Единственият, който още е фанатик, се казва Франк Симънс. Преселва се от Орегон, когато е в гимназията. След две години постъпва в Осмиците. Сега живее във Фресно. Излежал е две години в „Обиспо“ за продажба на автомати.

— Може да използвам тая информация. Кога е лежал?

— Чакай малко.

Тя отвори папката, порови в нея и извади тънък плик с името на Франк Симънс. Измъкна от него затворническа снимка и му я подаде.

— Преди шест години. Излязъл е преди шест години.

Бош разгледа внимателно снимката, за да запомня лицето на Симънс — къса тъмна коса и тъмни очи, изключително светла кожа със следи от акне. Беше се опитал да ги скрие с брада катинарче, което му придаваше опасен вид.

— Къде е бил случаят, тук ли?

— Не, всъщност във Фресно. Явно се е преселил след неприятностите си там.

— На кого е продавал автоматите?

— Обадих се в тамошния клон на ФБР и разговарях с агента. Не искаше да ми съдейства, докато не ме провери. Още чакам да ми се обади.

— Върхът.

— Имам чувството, че господин Симънс още е от активен интерес за ФБР и агентът няма да ни съобщи нищо.

Бош кимна.

— Къде е живеел Симънс по време на убийството на Верлорън?

— Не знам. Той е от по-младите, затова сигурно е живеел при родителите си. АвтоТрек го проследи само до деветдесета. Обаче след това е бил във Фресно.

— Значи, ако родителите му не са се преселили след случая, сигурно е бил в Долината.

— Възможно е.

— Добре. Браво, Киз. Може да използвам тия данни. Следвай ме до върха на Балбоа Парк при Удли. Мисля, че мястото е подходящо. Там има игрище за голф с паркинг. Сигурно има много коли. Ще можете да паркирате там. Става ли?

— Става.

— Кажи на другите.

Той извади портфейла със значката си, белезниците и служебния си пистолет и ги остави на пода на колата.

— Имаш ли друго оръжие, Хари?

— Имам теб.

— Говоря сериозно.

— Да, Киз, нося си малкия патлак на глезена. Не се бой за мен.

Слезе и се прехвърли в мерцедеса. По пътя до парка преговори плана си. Обзе го вълнение.

След десет минути отби, угаси мотора и слезе. Заобиколи отпред, клекна до дясната гума и изпусна въздуха. Тъй като знаеше, че някои влекачи имат компресори, отвори джобното си ножче и преряза тръбичката на вентила. Гумата трябваше да се ремонтира, не да се надуе.

Вече бе готов за действие. Извади мобилния си телефон и се обади в сервиза, където работеше Маки. Каза, че има нужда от пътна помощ, и го включиха на изчакване. Изтече цяла минута, преди да се разнесе друг глас:

— Какво е станало?

— Трябва ми влекач. Спуках гума и май че се е вентилът.

— Каква е колата?

— Черен мерцедес.

— Нямаш ли резервна?

— Гепи ми я някакво нег… Гепиха ми я миналата седмица в Южния квартал.

— Жалко. Не е трябвало да ходиш там.

— Нямах избор. Ще ме изтеглиш ли?

— Добре де, добре. Къде си?

Бош му обясни. Този път бе наблизо и Маки не се опита да го убеди да се обади в друг сервиз.

— Ще пристигна до десетина минути. Чакай в колата.

— Няма къде да се дяна.

Бош изключи мобилния си телефон, отвори задната врата на колата, съблече си ризата и я хвърли отзад. Новите му татуировки отчасти се подаваха от тениската. Седна на задния капак и зачака. След две минути мобифонът му иззвъня. Обаждаше се Райдър.

— Прехвърлиха ми разговора от ЛисънТек. Доста убедителен беше.

— Хубаво.

— Току-що се чух с момчетата. Маки е тръгнал. Следят го.

— Добре, готов съм.

— Ще ми се да ти бяхме сложили подслушвателно устройство. Не се знае какво ще ти каже той.

— Прекалено е рисковано, само по тениска съм. Пък и вероятността да каже на непознат, че е убил момичето от статията във вестника, сигурно е по-малка от това да спечеля от лотарията, без да си купя билет.

— Прав си.

— Да свършваме, Киз.

— Успех, Хари. Внимавай.

— Винаги внимавам.