Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Closers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 62 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

МАЙКЪЛ КОНЪЛИ

ХОРЪТ НА ЗАБРАВЕНИТЕ ГЛАСОВЕ

Американска, първо издание

Превод Крум Бъчваров

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД: Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 22

ISBN 954-585-653-1

ИК „БАРД“ ООД — София 1124, „Яворов“, бл. 12-А, вх. 2. тел. 943 76 59, 943 76 89. http://www.bard.bg

 

Hieronymus, Inc., 2005

История

  1. — Добавяне

15

Райдър беше писателката. С еднаква лекота боравеше с компютъра и правната терминология. Бош я бе виждал да използва тези умения в няколко предишни следствия. Затова нямаше смисъл да го обсъждат. Тя щеше да напише заповедите за следене на Роланд Маки и подслушване на мобифона му, служебния телефон в сервиза, където работеше, и домашния му телефон, ако имаше такъв. Това изискваше усърден ТРУД — Киз трябваше да изложи аргументите срещу заподозрения, да се погрижи в логическата верига и вероятната причина да няма слаби звена. Документите първо трябваше да убедят Прат, след това капитан Норона, после прокурора, който следеше местните органи на реда да не погазват гражданските свободи, и накрая съдията, който имаше същите задължения, но освен това отговаряше пред избирателите, ако допуснеше грешка с взривоопасни последици. Имаха само един шанс и не биваше да го провалят. По-точно, Райдър не биваше да го провали.

Но всичко това щеше да дойде едва след като успееха да открият телефонните номера на Маки, без да предупредят заподозрения за разследването, което се водеше около него.

Започнаха от „Тампа Тоуинг“. Компанията имаше половин страница реклама в телефонния указател, плюс два денонощни телефонни номера. След това се обадиха в телефонни услуги и установиха, че на името на Маки не е регистриран частен телефонен номер. Това означаваше, че или няма домашен телефон, или живее на място с телефон, регистриран на друго име. Можеха да продължат с това по-късно, когато откриеха адреса му.

Последен и най-сложен бе проблемът с мобилния му телефон. Телефонните услуги не предоставяха номера на мобифони. Проверката на всички мобилни оператори можеше да отнеме дни, дори седмици, защото повечето искаха съдебна заповед, за да разкрият частен номер на свой клиент. Затова следователите обикновено използваха трикове, за да се доберат до нужните им номера — например оставяха безобидни съобщения на работните места на наблюдаваните обекти, като обещаваха награди за първите сто обадили се, и така засичаха телефоните им. Райдър и Бош обаче бързаха, защото бяха пуснали името на Маки в публичното пространство. Трябваше да постигнат целта си незабавно.

— Не се бой — каза Хари. — Имам план.

— Тогава просто ще стоя със скръстени ръце и ще наблюдавам учителя.

Тъй като знаеше, че Маки е на работа в сервиза, Бош просто се обади там и каза, че имат нужда от пътна помощ. Отговориха му да почака и след малко чу глас, който най-вероятно бе на Роланд Маки.

— Пътна помощ ли ти трябва?

— Не мога да запаля колата.

— Къде си?

— На паркинга на Албъртсън. На Топанга до Девъншир.

— Ние сме чак в Тампа. Можеш да повикаш някой по-отблизо.

— Знам, обаче живея близо до вас. На Роско, зад болницата.

— Добре тогава. Каква е колата ти?

Бош си спомни колата, в която бяха видели Маки, и реши да я използва, за да го накара да смъкне защитната си стена.

— Камаро седемдесет и втора.

— Регенерирана ли?

— Работя по въпроса.

— Би трябвало да пристигна след петнайсетина минути.

— Добре, върхът. Как ти е името?

— Ро.

— Ро ли?

— От Роланд бе, готин. Идвам.

И затвори. Бош и Райдър изчакаха пет минути и през това време Хари й обясни целия си план и нейната роля в него. Тя имаше две цели: мобилния номер на Маки и мобилния му оператор, за да могат да им представят заповедта за подслушване.

Като следваше инструкциите на Бош, Райдър се обади в „Шеврън“ и започна да се уговаря за ремонт в сервиза-подробно описваше скърцането на спирачките си. През това време Хари позвъни по втората линия, посочена в телефонния указател. Както очакваше, служителят включи Райдър на изчакване.

— Ро има ли номер, на който да се свържа с него? — попита Бош. — Той идва насам да ме изтегли, а пък аз успях запаля.

— Позвъни му на мобифона — отвърна колегата на Маки, даде му номера и Бош вдигна палци към Райдър. Без да прекъсва театъра, тя довърши разговора си и затвори.

— Едно на нула за мен — каза Хари.

— Твоята част беше по-лесна.

Тя взе номера на Маки, набра го, докато партньорът й слушаше по другия телефон, и с безразличен бюрократичен глас започна да обяснява на Маки, който навярно търсеше повредено камаро модел седемдесет и втора, че се обажда от мобилния му оператор „АТ & Т“ и има невероятна оферта за икономичен тарифен план.

— Дрън-дрън — прекъсна я той по средата на речта й.

— Моля?

— Казах дрън-дрън — повтори Маки. — Това е някакъв номер, за да ме накарате да се прехвърля.

— Не ви разбирам, господине. Вписан сте като клиент на „АТ & Т“. Не е ли така?

— Не е така, мама му стара. Аз съм в „Спринт“. Те ми харесват и не искам никакви икономични тарифни планове. Майната ви. Добре ли ме чувате?

Той затвори и Райдър се разсмя.

— Имаме си работа с един много ядосан тип.

— Е, нали току-що е прекосил целия Чатсуърт за нищо — отвърна Бош. — И аз щях да съм ядосан.

— Той е в „Спринт“. Готова съм да се заема със заповедите. Но може би трябва да му се обадиш, за да не заподозре нещо, когато колегата му в сервиза му предаде, че си искал номера му.

Бош кимна и набра номера на Маки. Добре, че се включи гласовата поща — Маки сигурно сърдито обясняваше на служителя в сервиза, че не може да намери колата, която трябва да извлече. Хари остави съобщение, че съжалява, но успял да запали и се опитвал да се прибере вкъщи.

Обсъдиха плановете си и решиха вечерта и на другия ден да работят изключително по заповедите и после да се погрижат да получат одобрение на различните равнища. Киз каза, че искала Бош да е с нея, когато ги занесе за окончателно одобрение. Присъствието и на двамата членове на екипа в офиса на съдията щяло да спомогне за успешния край. Дотогава Хари щеше да продължава да действа на терен, да издирва останалите имена от списъка им с хора, които трябва да бъдат разпитани, и да раздвижи нещата със статията във вестника. Проблемът щеше да е разчетът на времето. Не биваше да публикуват материала, докато не уредят подслушването на телефоните. Регулирането на всички елементи щеше да изисква изключително маневриране.

— Прибирам се вкъщи, Хари — накрая въздъхна Райдър. — Мога да започна да работя на лаптопа си.

— Приятна вечер.

— А ти какво ще правиш?

— Искам да свърша някои неща. Може би ще се разходя до Квартала на играчките.

— Сам ли?

— Те са обикновени бездомници.

— Да бе, и осемдесет процента от тях са бездомни, защото им е изгоряла жицата. Внимавай. Защо не се обадиш в Централния участък да видиш дали не могат да ти пратят кола? Може да ти отделят една подводница.

„Подводница“ наричаха кола с един полицай, действащ като момче за всичко на дежурния в управлението. Ала Бош смяташе, че няма нужда от придружител. Отговори на Райдър, че ще се оправи, само я помоли да му покаже как се използва системата АвтоТрек.

— Първо трябва да имаш компютър, Хари. Аз я отварям направо през лаптопа си.

Той заобиколи откъм нейната страна. Киз влезе в уебсайта на АвтоТрек, въведе паролата и стигна до бланка за поименно търсене.

— С какво искаш да започнеш?

— Да речем, с Робърт Верлорън.

Партньорката му набра името и установи параметрите на търсене.

— Колко бързо работи тая система? — поинтересува се Бош.

— Доста бързо.

След няколко минути бяха проследили поредица адреси на бащата на Ребека Верлорън. Само че дирята свършваше с къщата в Чатсуърт. През последните десет години Робърт Верлорън не бе актуализирал шофьорската си книжка, не беше купувал имоти, не се бе регистрирал за гласоподавател, нямаше кредитни карти, нито сметки в комунални услуги. Просто беше изчезнал — поне от електронната система.

— Сигурно продължава да е на улицата — заключи Райдър.

— Ако още е жив.

Тя въведе имената на Тара Уд и Даниъл Кочоф и получи множество съответствия, но като използва приблизителната им възраст и се съсредоточи върху Хаваите и Калифорния, успя да ограничи търсенето до две групи адреси, които според двамата с Бош принадлежаха на интересуващите ги хора. Уд може да не бе отишла на годишнината от завършване на училище, но не и защото се бе преместила много далеч. Беше се прехвърлила зад хълмовете в Санта Моника. Изглеждаше също, че Даниъл Кочоф отдавна се е върнал от Хаваите, няколко години е живял във Венис и после пак е заминал за Мауи, където се намираше настоящият му адрес.

Накрая Бош даде на Райдър да провери още едно име в системата — Сам Уайс, жертвата на обир, с чийто пистолет бяха убили Ребека Верлорън. Въпреки че имаше стотици хора с това име, лесно откриха нужния им Сам Уайс. Той никога не беше напускал къщата, в която бе извършен обирът. Даже имаше същия телефонен номер. Явно беше човек с навици.

Киз принтира цялата информация и даде на Бош номера на Грейс Танака, който бяха получили от Бейли Сейбъл. След това събра всичко, което щеше дай трябва, за да подготви вкъщи заповедите за подслушване.

— Ако ти потрябвам, повикай ме по пейджъра — каза, докато прибираше лаптопа в чантата си.

Когато партньорката му си тръгна, Бош погледна часовника над вратата на Прат и видя, че тъкмо минава шест. Реши да прекара около час в проверка на имената, преди да потегли към Квартала на играчките, за да потърси Робърт Верлорън. Знаеше, че само се опитва да отложи отиването си в страната на човешките отрепки, което със сигурност щеше да го потисне. Затова пак погледна часовника и си обеща, че ще отдели за телефонни разговори не повече от час.

Първо позвъни на местните, но скоро удари на камък. Тара Уд и Сам Уайс не отговаряха, включиха се телефонни секретари. Той остави съобщение на Уд, като се представи, даде номера на мобилния си телефон и спомена, че се обажда във връзка с Беки Верлорън. Надяваше се, че името на приятелката й ще е достатъчно, за да предизвика реакция, На Уайс остави само името и номера си, тъй като не искаше предварително да го предупреждава, че обаждането е свързано със събитие, което можеше да е източник на угризения за човека, непряко осигурил оръжието за убийството на едно шестнайсетгодишно момиче.

После набра номера на Грейс Танака в Хейуърд и тя вдигна след шестото иззвъняване. Отначало обаждането като че, ли я подразни, сякаш той прекъсваше нещо важно, но сърдитият й глас омекна още щом Бош каза, че се обажда за (Ребека Верлорън.

— Боже Господи, какво е станало? — попита жената.

— Управлението проявява засилен интерес към преразглеждането на случая — отвърна Хари. — Изскочи едно име. Става въпрос за човек, който може да е бил замесен през хиляда деветстотин осемдесет и осма, и се опитваме да проверим дали по някакъв начин е бил свързан с Беки или нейните приятели.

— Как се казва?

— Роланд Маки. Бил е две години по-голям от Беки. Не е учил в „Хилсайд“, обаче живеел в Чатсуърт. Името говори ли ви нещо?

— Не. Не се сещам. Каква е връзката? Той ли е?

— В смисъл?

— От полицията казаха, че е била бременна.

— Не, не знаем дали връзката е такава. Значи името не ви говори нищо, така ли?

— Не.

— Викат му Ро.

— Не го познавам.

— И казвате, че не сте знаели за бременността, нали така?

— Не знаех. Никоя от нас не знаеше. Искам да кажа, от приятелките й.

Бош кимна, макар да знаеше, че тя не го вижда. Не каза нищо: надяваше се Грейс Танака да се почувства неловко от мълчанието и да каже нещо, което да му е от полза.

— Хм, имате ли снимка на тоя човек? — попита тя накрая.

Целта му не бе такава.

— Да — отвърна той. — Ще трябва да измисля как да ви я пратя, за да видим дали няма да ви подсети за нещо.

— Не може ли просто да я сканирате и да ми я пратите по мейла?

Бош разбираше какво му говори и въпреки че не можеше да го направи сам, предполагаше, че Киз Райдър сигурно няма да се затрудни с това.

— Мисля, че можем да го уредим. Моята партньорка е компютърният специалист в екипа, само че в момента не е тук.

— Ще ви дам имейл адреса си и тя може да ми прати снимката веднага щом пристигне.

Бош записа в тефтерчето си адреса, който му продиктува Грейс Танака, и й обеща да й пратят имейла още на другата сутрин.

— Има ли нещо друго, детектив?

Той знаеше, че може да приключи разговора и да прехвърли топката на Райдър, за дай даде възможност да се сближи с Грейс Танака, след като й пратеха снимката. Ала реши да не пропуска шанса да събуди чувства и спомени. От това можеше да излезе нещо.

— Имам само още няколко въпроса. Хм, онова лято… как бихте характеризирали връзката си с Беки?

— Какво искате да кажете? Бяхме приятелки. Познавах я от първи курс.

— Ясно, но… хм, вие ли бяхте най-близка с нея, как смятате?

— Не, мисля, че беше по-близка с Тара.

Поредното потвърждение, че накрая Тара Уд е била най-близка приятелка на Беки.

— Значи не е споделила с вас, когато е открила, че е бременна.

— Не, вече ви казах, не знаех за това, преди да я убият.

— Ами вие? Споделяхте ли с нея?

— Разбира се.

— Всичко ли?

— Какво точно ви интересува, детектив?

— Тя знаеше ли, че сте лесбийка?

— Какво общо има това?

— Просто се опитвам да придобия представа за групата. Котешкия клуб, нали така сте се наричали четирите…

— Не — рязко го прекъсна Грейс Танака. — Тя не знаеше. Никоя от другите не знаеше. Струва ми се, че и самата аз не знаех по онова време. Това стига ли ви?

— Съжалявам, госпожо Танака. Просто се опитвам да си съставя колкото може по-пълна картина. Оценявам искреността ви. Още един последен въпрос. Ако Беки е абортирала в клиника и е имала нужда някой да я закара вкъщи, защото се е съмнявала, че може да шофира в това състояние, кого смятате, че е щяла да повика?

Последва дълго мълчание, преди Грейс Танака да отговори.

— Не знам. Ще ми се да беше повикала мен. Ще ми се да вярвам, че съм й била такава приятелка. Обаче явно е бил някой друг.

— Тара Уд ли?

— Трябва да питате нея. Лека нощ, детектив Бош.

Тя затвори и Бош взе годишника, за да погледне снимката й. Дребната азиатка от фотографията, направена толкова отдавна, сякаш нямаше нищо общо със сърдития глас от телефона.

Хари написа бележка на Райдър с имейл адреса и инструкции да сканира и изпрати снимката на Маки. Освен това накратко я предупреди за съпротивата на Танака по въпроса за сексуалната й ориентация. После остави листа на бюрото й, за да го види на сутринта.

Предстоеше му още един разговор, с Даниъл Кочоф, който според АвтоТрек живееше на Мауи. Там беше три часа по-рано.

Набра номера и му отговори жена, която се представи като съпруга на Даниъл Кочоф. Каза му, че мъжът й бил на работа в хотел „Фор Сизънс“, където бил организатор. Бош се обади на номера, който му даде жената, и го свързаха с Даниъл Кочоф. Даниъл каза, че можел да говори само няколко минути, и включи Бош на изчакване в продължение на пет от тях, докато отиде на по-спокойно място. Когато най-после се обади, разговорът започна безрезултатно. Също като Грейс Танака, той не бил чувал за Роланд Маки. Освен това, изглежда, приемаше обаждането като досадно или смущаващо. Даниъл обясни, че бил женен, имал три деца и вече рядко си мислел за Беки Верлорън. Напомни на Бош, че с родителите си е напуснал континента година преди смъртта й.

— Но ми казаха, че след като сте се преселили на Хаваите, сте продължили често да се чувате по телефона — отбеляза Хари.

— Не знам кой ви го е казал. Хм, да, чувахме се. Особено отначало. Аз й се обаждах, щото тя каза, че родителите й твърдели, че било много скъпо да ми звъни. Според мен това беше номер, те просто искаха да ме разкарат. Затова трябваше да се обаждам аз, обаче нали разбирате, какъв смисъл имаше? Аз бях на Хавай, тя беше в Лос Анджелис. Всичко беше приключило. И съвсем скоро си намерих гадже тук — всъщност тя вече ми е жена — и престанах да звъня на Бек. После научих за случилото се и детективът ми се обади.

— Знаехте ли за смъртта й, преди той да ви потърси?

— Да, знаех. Госпожа Верлорън се обади на баща ми и той ми каза. Освен това ми се обадиха някои стари приятели. Беше странно момичето, което познавах, да изчезне просто ей така.

— Да.

Бош се замисли какво още да го пита. Във версията на Кочоф имаше някои дребни противоречия с казаното от Мюриъл Верлорън. Знаеше, че по някое време ще се наложи да ги изясни. Освен това продължаваше да го смущава алибито на Даниъл.

— Вижте, вече трябва да затварям — каза Кочоф. — На работа съм. Има ли още нещо?

— Само още няколко въпроса. Помните ли колко време преди смъртта на Ребека престанахте да й се обаждате?

— Хм, не знам. Някъде към края на първото лято. Нещо такова. Мина доста време, почти година.

Бош реши да се опита да обърка Кочоф, за да види какво ще излезе. Предпочиташе да прави такива неща лично, обаче нямаше нито време, нито пари за командировка на Хаваите.

— Значи по време на смъртта й връзката ви вече е била окончателно приключила, така ли?

— Да, окончателно.

Хари си помисли, че няма много голяма вероятност да получи сведения за телефонните разговори от онова време.

— Когато още й се обаждахте, винаги ли звъняхте в точно определено време? Нали разбирате, нещо като уговорка?

— Горе-долу. Заради разликата във времето не можех да звъня много късно. Обикновено се обаждах веднага след вечеря, преди тя да си легне. Но както казах, това не продължи много.

— Добре. Сега трябва да ви питам нещо лично. Правихте ли секс с Ребека Верлорън?

Последва мълчание.

— Какво общо има това?

— Не мога да ви го обясня, Дан. Но това е част от следствието и може да има връзка със случая. Бихте ли ми отговорили?

— Не.

Бош зачака, но Кочоф не каза нищо друго.

— Това ли е отговорът ви? — накрая попита Хари. — Никога ли не сте правили секс с нея?

— Никога. Тя каза, че не била готова, и аз не настоявах. Вижте, трябва да затварям.

— Добре, Дан, само още минутка. Сигурен съм, че искате да заловим човека, който го е извършил, нали?

— Да, естествено, просто съм на работа.

— Това вече го казахте. Кога за последен път видяхте Ребека?

— Не си спомням точната дата, обаче трябва да е било в деня, в който заминахме. Когато се сбогувахме. Оная сутрин.

— Значи след като семейството ви се е преселило, изобщо не сте се връщали от Хаваите, така ли?

— Не, отначало не. Искам да кажа, после съм се връщал. След като завърших училище, няколко години живях във Венис, но после пак дойдох тук.

— Но не сте се връщали, след като родителите ви са се преселили там и преди убийството на Ребека. Това ли искате да кажете?

— Да, точно така.

— Другата свидетелка, с която приказвах, твърди, че ви е видяла в града оня уикенд на Четвърти юли точно преди изчезването на Ребека. Сигурно греши, така ли?

— Да, греши. Вижте, каква е тая работа? Нали ви казвам. Изобщо не съм се връщал. Хванах си ново гадже. Искам да кажа, не се върнах даже за погребението. Кой ви е казал, че ме е видял? Грейс ли? Тя никога не ме е харесвала, тая обратна. Все се опитваше да ме скара с Бек.

— Не мога да ви кажа кой е, Дан. Просто, ако искате да споделите с мен нещо, ще уважа решението ви.

— Която и да е, тя е лъжкиня, мама му стара — пискливо заяви Кочоф. — Абсолютна лъжа! Проверете си в архива! Имам алиби. В деня на отвличането й бях на работа, на другия ден също. Как може да съм дошъл там и да съм се върнал? Който ви го е казал, е долен измамник!

— Измамно може да е алибито ви, Дан. Вашият старец може да е накарал шефа ви да излъже. Нищо по-лесно.

По линията отново се възцари мълчание.

— Не знам за какво говорите — накрая отвърна Кочоф. — Баща ми не е принуждавал никого да лъже и това е факт, по дяволите. Пазехме работните картони и шефът ми говори с полицията. С това се приключи. Сега след седемнайсет години идвате вие и ми изтърсвате тая глупост?! Банамбите ли се с мен?

— Добре, Дан, успокойте се. Понякога хората грешат. Особено когато е за нещо отпреди толкова време.

— Само това ми трябва, да ме въвличате в убийство. Мама му стара, аз имам семейство.

— Казах да се успокоите. В нищо не ви въвличам. Това е просто телефонен разговор. Просто си приказваме, нали така? Искате ли да ми кажете още нещо, което може да ми е от полза?

— Не. Казах ви всичко, каквото знам, с други думи — нищо. И трябва да затварям. Тоя път говоря сериозно.

— Значи сте се разстроили, когато Ребека ви е казала, че е бременна, и сте знаели, че е от друг мъж.

Не последва отговор и Бош се опита да го попритисне.

— Особено защото не е искала да имате сексуални контакти, когато сте били заедно.

Разбра, че е прекалил. Кочоф се бе досетил, че детективът едновременно играе ролята на доброто и лошото ченге, и когато отговори, гласът му звучеше спокойно.

— Тя изобщо не ми каза. Узнах едва много по-късно. — Нима? Кой ви съобщи?

— Не си спомням. Сигурно някой от приятелите ми.

— Наистина ли? Защото Ребека е водил а дневник. И навсякъде пише за вас. Че ви е казала и вие не сте се зарадвали особено.

Сега вече Кочоф се Засмя и Бош разбра, че окончателно се е издънил.

— Дрънкате глупости, детектив. Всъщност вие сте лъжецът. Слабо изпълнение готин. Искам да кажа, и аз гледам „Ред и закон“, Нали разбирате.

— Да не би да гледате и специализирани полицейски предавания?

— Да, и какво от Това?

— Ами, имаме ДНК на убиеца. Ако го идентифицираме, ще го осъдят. ДНК е абсолютно доказателство.

— Добре, проверете моята ДНК и може би веднъж завинаги ще ме избавите от тоя кошмар.

Бош знаеше, че се налага да отстъпи и да приключи разговора.

— Добре тогава, Дан ще ви съобщим. Засега ви благодаря за съдействието. Един последен въпрос. Какво организирате?

— В хотела ли имате предвид? Грижа се за големите партита, конференции и сватби, такива неща. Гледам всичко да върви гладко, когато пристигат големи групи.

— Добре, ще поддържаме връзка. Приятен ден.

Бош затвори и се замисли за разговора. Срамуваше се, че е изпуснал преимуществото си Знаеше, че през последните три години не е използвал способностите си за водене на разпит, ала това не променяше нищо. Трябваше да влезе във форма, при това скоро.

Иначе, имаше да анализира много неща. Сърдитата реакция на Кочоф към съобщението, че са го видели в Лос Анджелис точно преди убийството, не му подсказваше почти нищо. В края на краищата Бош беше изфабрикувал свидетелката и отношението на Даниъл навярно бе оправдано. Важното беше, че гневът му се бе насочил към Грейс Танака. Може би си струваше да проучи отношенията помежду им, например чрез Киз Райдър.

Замисли се и за Твърдението на Кочоф, че не знаел за бременността на Ребека Верлорън. Инстинктивно му вярваше. В крайна сметка това не го изваждаше от списъка на заподозрените, но поне го преместваше на по-задно място. Щеше да обсъди всички отговори на Кочоф с Райдър и да види дали е съгласна с него.

Най-интересното сведение, получено от телефонния разговор, бяха противоречията между спомените на Кочоф и Мюриъл Верлорън, майката на жертвата. Мюриъл беше казала, че Даниъл с фанатична страст се обаждал на дъщеря й чак до нейната смърт. Кочоф заявяваше, че няма такова нещо, и Бош не виждаше причина да лъже. В такъв случай паметта на Мюриъл Верлорън не бе наред. Или пък дъщеря й беше лъгала и някой друг й се бе обаждал всяка вечер преди лягане. Тъй като момичето беше крило връзката си и дошлата от нея бременност, най-вероятно всяка вечер наистина бе разговаряло по телефона, само че не с Кочоф. А с някой друг, някой, за когото Бош започваше да мисли като за господин Хикс.

Намери телефонния номер на Мюриъл Верлорън в следственото дело и й се обади. Извини се за натрапването и каза, че имал няколко изясняващи въпроса. Мюриъл отговори, че изобщо не я смущава.

— Какво искате да ме питате?

— Видях телефона на нощното шкафче до леглото на дъщеря ви. Дериват ли е, или е имала самостоятелен номер?

— Самостоятелен. Личен.

— Значи, когато Даниъл Кочоф й е звънял вечер, тя е вдигала слушалката, нали?

— Да, в своята стая. Нямаше дериват.

— С други думи, вие сте знаели, че я търси Дани, защото ви го е казвала тя.

— Не, понякога чувах телефона да звъни. Той наистина я търсеше.

— Искам да кажа, госпожо Верлорън, че вие никога не сте вдигали телефона и не сте разговаряли с Дани Кочоф, нали така?

— Точно така. Телефонът си беше неин.

— Значи, когато телефонът е звънял и тя е разговаряла с някого, вие всъщност не сте знаели кой се обажда и сте приемали това, което ви е казвала тя.

— Хм, да. Искате да кажете, че не я е търсил Дани, така ли?

— Още не съм сигурен. Обаче разговарях с Дани на Хаваите и той твърди, че престанал да се обажда на дъщеря ви много преди да я отвлекат. Имал ново гадже, нали разбирате. На Хаваите.

Тази информация бе посрещната с дълго мълчание. Накрая Бош заговори, за да запълни празнотата.

— Имате ли представа с кого може да е разговаряла, госпожо Верлорън?

След нова пауза Мюриъл Верлорън предложи неубедителен отговор:

— Сигурно с някоя от приятелките си.

— Възможно е. Сещате ли се за някой друг?

— Това не ми харесва — бързо отвърна тя. — Като че ли пак започвам да научавам разни неща.

— Съжалявам, госпожо Верлорън. Ще се опитам да не ви занимавам с това, ако не се налага. Но се боя, че сега се налага. Със съпруга си стигнахте ли до някакво заключение за бременността?

— Какво искате да кажете? Ние научихме за това много по-късно.

— Знам. Искам да кажа, как смятате, дали е било резултат от тайна връзка, или просто някой ден е допуснала грешка с някого, нали разбирате, някой, с когото всъщност не е имала връзка?

— Такова ли ви е мнението за дъщеря ми?

— Не, госпожо, не е такова. Просто ви задавам въпроси. Не искам да ви разстройвам, обаче искам да открия човека, който е убил Ребека. И трябва да знам абсолютно всичко.

— Така и не можахме да си го обясним — студено отвърна тя. — Нея вече я нямаше и решихме да не ровим в това. Оставихме всичко на полицията и просто се опитахме да запомним дъщеря си такава, каквато я познавахме и обичахме. Казахте, че имате дъщеря. Надявам се, че разбирате.

— Струва ми се, че разбирам. Благодаря за отговорите. Още един последен въпрос — без да настоявам. Бихте ли желали да разговаряте с репортер за дъщеря си и случая?

— Защо? И навремето не го направих. Не вярвам в публичното излагане на такива неща.

— Уважавам позицията ви. Но този път искам да го направите, защото може да ни помогне да подплашим пилето.

— Искате да кажете, че това може да накара убиеца да се разкрие, така ли?

— Точно така.

— Тогава нямам никакви колебания.

— Благодаря ви, госпожо Верлорън. Ще ви се обадя.