Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (23)

23

Киз Райдър седеше в чакалнята на съдия Ан Демчак. По пътя Бош бе попаднал в натоварения следобеден трафик от Ван Найс към центъра и се опасяваше, че може да изпусне срещата. Райдър четеше списание и първата мисъл на Хари беше, че в този момент от развитието на следствието той не е в състояние спокойно да прелиства някакво развлекателно четиво. Цялото му внимание бе насочено само към едно нещо. По някакъв странен начин той го оприличаваше с карането на сърф, занимание, което не си беше позволявал от лятото на 1964-та, годината на бягството му от приемното семейство. Тогава бе живял на плажа. Беше минало много време, но още помнеше водния тунел. Целта бе да се вмъкнеш в тръбата, където водата те обгръща отвсякъде, където няма нищо друго, освен водата и плъзгането. В момента се намираше в тунела. Не съществуваше нищо друго освен следствието.

— Откога чакаш? — попита той.

Райдър си погледна часовника.

— От четирийсетина минути.

— И тя оттогава не е излизала, така ли?

— Не.

— Тревожиш ли се?

— Не. И преди съм идвала при нея. По един случай в Холивуд, след като ти напусна. Просто е подробна. Чете всяка страница. Отнема време, обаче тя е добър съдия.

— Ще публикуват статията утре. Трябва да ни подпише заповедта още днес.

— Знам, Хари. Спокойно. Седни.

Той остана прав. Съдиите се редуваха да разглеждат исканията за подслушване. Демчак им се беше паднала съвсем случайно.

— Никога не съм я виждал — каза Бош. — В прокуратурата ли е работила?

— Не. На противниковата страна. Обществен защитник.

Той изпъшка. От опит знаеше, че адвокатите по наказателни дела, които стават съдии, запазват поне сянката на верността си към подзащитните.

— Сега я загазихме.

— Не сме. Всичко ще е наред. Седни, моля те. Нервираш ме.

— Джуди Шампейн още ли е съдия? Може би ще успеем Да отидем при нея.

Джуди Шампейн бе бивша прокурорка, омъжена за бивше ченге. Бош винаги ходеше при нея, за да му разписва съдебните заповеди. Не защото беше благосклонна към ченгетата. Напротив. Просто бе абсолютно справедлива и можеше да се разчита на това.

— Още е съдия, обаче не можем да разнасяме заповедите насам-натам из сградата. Наясно си с това, Хари. Ще седнеш ли най-после? Искам да ти покажа нещо.

Бош седна на стола до нея.

— Какво?

— Досието на Бъркхарт след условното му освобождаване.

Извади една папка от чантата си, разтвори я на масичката пред него и посочи с показалец един ред от формуляра за освобождаване. Хари се наведе да го прочете.

— Освободен от „Уейсайд“ на първи юли хиляда деветстотин осемдесет и осма. Регистриран в службата за условно освобождаване във Ван Найс на пети юли.

— Значи Бъркхарт е в играта.

— Категорично. Арестували са го за оскверняването на синагогата на двайсет и шести януари. Не е излизал под гаранция и след пет месеца условно са го освободили от „Уейсайд“. Категорично е в играта, Хари.

Като че ли всичко се напасваше.

— Добре, хубаво. Поправи ли заповедта, за да включиш и него?

— Включих го, но без да подчертавам значението му. Маки продължава да е пряката връзка, заради оръжието.

Хари кимна и хвърли поглед към празното бюро, където обикновено седеше секретарката на съдията. Там пишеше „Кати Кржановски“ и Бош се зачуди къде ли е. После реши да не се опитва да мисли за онова, което става в кабинета на съдията, и попита:

— Искаш ли да чуеш за новините от комисар Гарсия?

Райдър прибираше папката в чантата си.

— Естествено.

През следващите десет минути Хари й разказа за пребиваването си в офиса на комисаря, за интервюто за вестника 0 за признанията на Гарсия.

— Смяташ ли, че ти е казал всичко? — попита тя.

— За това какво знае за случилото се ли? Не. Обаче няма да успеем да измъкнем повече от него.

— Според мен е участвал в сделката. Не виждам как единият партньор може да сключи сделка, без другият да знае. Не и такава сделка.

— Ако е участвал, защо се е обадил на Прат да му каже да пусне ДНК пробата през база данните на правосъдното министерство? Нямаше ли да си трае, както е правил седемнайсет години?

— Не непременно. Гузната съвест действа странно, Хари. Това може да го е измъчвало и да е решил да се обади на Прат, за да му олекне. Освен това навремето е сключил сделката с Ървинг. След като новият началник изтика Ървинг настрани, Гарсия може да се е почувствал в безопасност.

Бош се замисли за реакцията на Гарсия, когато му беше казал, че Грийн може да е бил измъчван от онези, които е оставил да се измъкнат. Комисарят може да се беше ядосал, защото всъщност измъчваният е бил той.

— Не знам — отвърна Хари. — Може…

Мобилният му телефон иззвъня и Райдър го предупреди:

— По-добре го изключи, преди да влезем. Съдия Демчак не обича в кабинета й да звънят мобифони. Даже конфискувала мобифона на един прокурор.

Бош кимна и отвори телефона.

— Детектив Бош?

— Да.

— Обажда се Тара Уд. Нали се уговорихме да…

Още преди тя да довърши изречението, Бош се сети, че 6 забравил за срещата Си Би Ес и за чорбата от бамя, с бе възнамерявал да обядва. Изобщо не беше имал вре-за обяд.

— Много се извинявам, Тара. Появи се нещо и се наложи да се заемем с него. Трябваше да ви се обадя, обаче ми се изплъзна от ума. Ще трябва да си уговорим нова среща, ако все още сте готова да разговаряте с мен след всичко това.

— Хм, естествено, няма проблем. Просто бях повикала двама сценаристи от сериала. Искаха да поговорят с вас.

— Какъв сериал?

— „Студени досиета“. Спомняте ли си, казах ви, че…

— А, да, сериалът. Хм, извинявам се.

Бош престана да изпитва угризения. Тя се бе опитала да използва уговорката им за среща за свои служебни цели. Зачуди се дали Тара Уд все още изпитва някакви чувства към Ребека Верлорън. Като че ли прочела мислите му, тя го попита за случая.

— Как върви следствието? Открихте ли нещо? Затова ли не успяхте да дойдете?

— Нещо такова. Напредваме, обаче в момента не мога да ви кажа нищо… всъщност има нещо. Помислихте ли си за името, което ви споменах снощи? Роланд Маки? Говори ли ви нещо?

— Не.

— Имам още едно име. Уилям Бъркхарт. Или може би Били Бъркхарт.

Последва дълго мълчание: Уд ровеше в паметта си.

— Не, съжалявам.

— Ами Били Блицкрига?

— Били Блицкрига ли? Шегувате се, нали?

— Не, защо. Познавате ли го?

— Просто звучи като име на хевиметал или нещо подобно.

— Не е такъв, но все пак сигурна ли сте, че нито едно от имената не ви говори нищо?

— Съжалявам, не.

Бош вдигна очи и видя, че от отворената врата на офиса ги вика някаква жена. Райдър го погледна и прекара показалец през гърлото си.

— Вижте, Тара, трябва да затварям. Веднага щом мога ще ви се обадя, за да се уговорим за нова среща. Още веднъж се извинявам. Благодаря ви.

Затвори телефона, преди Уд да успее да отговори, и го изключи. После влезе след Райдър в кабинета. Жената, която държеше вратата отворена, навярно беше Кати Кржановски.

Щорите на френските прозорци в дъното на стаята бяха спуснати. Светеше само настолната лампа на бюрото. Зад него седеше жена, изглеждаше близо седемдесетгодишна. Имаше благо лице, което изпълни Бош с надежда, че ще излязат от кабинета с нейното одобрение за телефонното подслушване.

— Заповядайте, седнете — покани ги тя. — Извинявайте, че се наложи да ме почакате.

— Няма нищо, ваша чест — отвърна Райдър. — Благодаря ви, че обръщате сериозно внимание на искането ни.

Бош и Райдър седнаха на столовете пред бюрото. Съдията не носеше черната си тога — Хари я забеляза да виси на закачалка в ъгъла. До нея на стената имаше фотография на Демчак с известен либерал от щатския върховен съд. Стомахът на Бош се сви. После видя две снимки на бюрото. На едната имаше възрастен мъж и момче със стикове за голф. Може би съпругът и внукът й. На другата имаше девет-десетгодишно момиченце, което се люлееше на люлка. Цветовете бяха избледнели. Снимката беше стара. Може да бе дъщеря й. Бош си помисли, че връзката с децата променя всичко.

— Изглежда, доста бързате с подслушването — каза съдията. — Има ли конкретна причина?

Хари погледна Райдър и тя се наведе напред, за да отговори. Тук водеше тя. Бош я придружаваше само за подкрепа и да покаже на съдията, че случаят е важен. Ченгетата понякога трябваше да са и лобисти.

— Да, ваша чест, има две причини — започна Киз. — Основната е, че според нас утре в „Дейли Нюз“ ще излезе една статия. Тя може да накара главния ни заподозрян, Роланд Маки, да се свърже с други заподозрени, един от които е посочен в заповедта, и да разговарят за убийството. Както виждате от заповедта, ние смятаме, че в това престъпление не е участвал само един човек, но само Маки е пряко свързан с него. Ако го подслушваме, когато излезе статията, може би ще успеем да идентифицираме другите по телефонните му разговори.

Съдията кимна, но без да ги погледне. Очите й бяха забити в заповедта и формулярите за подслушване. Лицето й бе сериозно и Бош започна да изпитва лошо предчувствие.

— А другата причина за бързането ви? — след кратко мълчание попита възрастната жена.

— А, да — привидно забравила, отвърна Райдър. — Другата причина е, че според нас Роланд Маки все още може да участва в престъпна дейност. Не знаем точно какво са замислили тоя път, но колкото по-бързо започнем да подслушваме разговорите му, толкова по-скоро ще узнаем и ще можем да спасим нарочената жертва. Както виждате от заповедта, известно ни е, че той е бил замесен най-малко в едно убийство. Смятаме, че не бива да губим време.

Бош се възхити на реакцията на Райдър. Този грижливо подготвен отговор щеше да подтикне съдията да подпише заповедта. В края на краищата нейната длъжност беше изборна. Трябваше да мисли за последиците от отказа си да разреши подслушването. Ако Маки извършеше престъпление, което би могло да бъде предотвратено от полицията чрез подслушване на телефонните му разговори, избирателите можеха да потърсят отговорност на съдията, без да ги е грижа, че тя се е опитвала да защити личните му права.

— Разбирам — студено каза Демчак. — И каква е причината да смятате, че в момента той е замесен в престъпна дейност, след като не можете да назовете конкретно престъпление?

— Причините са няколко, ваша чест. Преди година господин Маки е изтърпял условна присъда и незабавно се е преместил на нов адрес, където името му не е вписано в договор за наем. Не е оставил адрес за връзка на предишния си хазяин, нито в пощата. Живее при бивш затворник, с когото доказано е бил замесен в престъпна дейност. Това е Уилям Бъркхарт, също вписан в заповедта. И както виждате от нея, той използва телефон, който не е регистриран на негово име. Явно лети под радара, ваша чест. Всички тия неща го характеризират като човек, който взима предпазни мерки, за да скрие участието си в престъпна дейност.

— Или просто не желае държавата да му се натрапва — възрази съдията. — Все още е неубедително, детектив. Имате ли нещо друго?

Райдър хвърли поглед към Бош. Самоувереността от чакалнята я напускаше. Хари знаеше, че е вписала всичко в заповедта. Какво оставаше? Той се прокашля и се наведе напред.

— Престъпната дейност, в която по-рано е участвал заедно с човека, при когото живее сега, са престъпления от омраза, ваша чест. Заподозрените са причинили телесни повреди и са заплашвали много хора. Много хора.

Отпусна се назад с надеждата, че везните най-после са натежали в тяхна полза.

— И преди колко време са извършени тези престъпления? — попита съдията.

— Обвиненията са повдигнати в края на осемдесетте — отвърна той. — Но кой знае колко са продължили? Връзката между двамата явно е продължила.

Демчак замълча за около минута — препрочиташе обобщението в заповедта. Отстрани на бюрото светна червена лампичка. Това означаваше, че делото, насрочено в нейната съдебна зала, започва. Бяха пристигнали всички страни.

Накрая съдия Демчак поклати глава.

— Просто смятам, че нямате доказателства. Свързали сте го с оръжието, но не на местопрестъплението. Може да е Държал пистолета дни или седмици преди убийството.

Тя презрително махна с ръка към документите, пръснати на бюрото й.

— Това, че е обрал автокино, където обичали да ходят жертвата и нейните приятелки, меко казано, е неубедително. Наистина искате от мен прекалено много, като настоявате да подпиша въз основа на нещо, което просто го няма.

— Има го — заяви Бош. — Сигурни сме, че го има.

— Не го виждам, детектив — отвърна Демчак. — Искате да ви помогна. Нямате достатъчно убедителна причина и искате аз да ви я измисля. Не мога да го направя.

— Ваша чест — обади се Райдър. — Ако не получим заповед, ще пропуснем възможността със статията в „Дейли Нюз“.

Съдията й се усмихна.

— Това няма нищо общо с мен и моята задача, детектив. Известно ви е. Аз не съм служител на полицейското управление. Независима съм и трябва да разглеждам фактите по случая така, както ми се представят.

— Жертвата е от смесена раса — осведоми я Бош. — Тоя тип е доказан расист. Той е откраднал пистолета и оръжието е било използвано в убийството на момиче от смесена раса. Ето ви я връзката.

— Нямате доказателствена връзка, детектив.

Бош се вторачи в нея за момент, после попита:

— Имате ли деца, госпожо?

Тя се изчерви.

— Какво общо има това?

— Пак ще дойдем, ваша чест, когато намерим повече доказателства — намеси се Райдър.

— Не — отсече Бош. — Няма да идваме пак. Заповедта ни трябва сега. Тоя тип е на свобода седемнайсет години. Ами ако беше вашата дъщеря? Тогава щяхте ли да можете да обърнете гръб? Ребека Верлорън е била единственото дете на родителите си.

Погледът на съдия Демчак помръкна. Когато заговори, в гласа й едновременно се долавяха невъзмутимост и гняв.

— На нищо не обръщам гръб, детектив. Аз съм единствената тук, която разглежда случая внимателно. И мога да прибавя, че ако продължите да обиждате съда и да оспорваме решенията му, ще ви пратя в ареста за оскърбление. Мога да повикам пристава за секунди. Така ще можете да използвате времето в килията, за да обмислите недостатъците на това, което ми носите.

Бош непоколебимо продължи да настоява.

— Майка й още живее в къщата. Стаята, от която е била отвлечена Ребека, още е като в деня на убийството й. Същата покривка на леглото, същите възглавници, всичко е същото. Стаята — и майката — са замръзнали във времето.

— Тези факти нямат никаква връзка с въпроса.

— Баща й се пропил. Изгубил бизнеса си, после жена си и дома си. Тая заран го открих на Пета улица. Там живее сега. Знам, че и това няма връзка, обаче си помислих, че може би трябва да го знаете. Предполагам, че нямаме достатъчно факти за вас, но имаме много последици, ваша чест.

Съдията се втренчи в него и Бош разбра, че или ще влезе в затвора, или ще си тръгне с подписана заповед. След миг видя в очите й мъчителен блясък.

— Добре, детектив — въздъхна тя.

Подписа се на последната страница, после попълни графите, в които се посочваше продължителността на подслушването, и заяви строго:

— Но все пак не съм убедена. Затова ви давам седемдесет и два часа.

— Ваша чест… — почна Бош.

Ала Райдър отново постави длан върху ръката му, за да му попречи да превърне положителния отговор в отрицателен. И заговори тя.

— Ваша чест, седемдесет и два часа са много малко време. Надявахме се да ни дадете поне седмица.

— Нали казахте, че статията излиза утре? — попита Демчак.

— Да, ваша чест, би трябвало, но…

— Тогава значи скоро ще научите нещо. Ако решите, че се налага да удължим срока, елате в петък и се опитайте да ме убедите. Седемдесет и два часа, и всяка сутрин искащ ежедневни сводки. Ако не ги получа, ще ви задържа и двамата за оскърбление на съда. Няма да ви позволя да ловите риба в мътна вода. Ако съдържанието на сводките не е по същество, предсрочно ще прекратя подслушването. Ясно ли е всичко това?

— Да, ваша чест — хорово отговориха Бош и Райдър.

— Добре. Сега имам работа в съдебната зала. Вървете си и ме оставете да работя.

Райдър събра документите и двамата благодариха на съдията. Когато тръгнаха към вратата, Демчак подвикна:

— Детектив Бош?

Хари се обърна и я погледна.

— Да, ваша чест?

— Видяхте снимката, нали? — попита тя. — На дъщеря ми. Досетили сте се, че имам само едно дете.

Той продължи да я гледа, после кимна.

— И аз имам само едно. Знам какво е.

Съдията за миг задържа погледа му, после въздъхва:

— Е, можете да си вървите.

Бош кимна пак и последва Райдър навън.