Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Closers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 62 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

МАЙКЪЛ КОНЪЛИ

ХОРЪТ НА ЗАБРАВЕНИТЕ ГЛАСОВЕ

Американска, първо издание

Превод Крум Бъчваров

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД: Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 22

ISBN 954-585-653-1

ИК „БАРД“ ООД — София 1124, „Яворов“, бл. 12-А, вх. 2. тел. 943 76 59, 943 76 89. http://www.bard.bg

 

Hieronymus, Inc., 2005

История

  1. — Добавяне

ВТОРА ЧАСТ
КОРУПЦИЯ

20

В 7:50 на другия ден Бош се върна в Квартала на играчките. Наблюдаваше опашката за храна в приюта на Метро и държеше под око Робърт Верлорън в кухнята зад масите. Беше извадил късмет. Рано сутринта сякаш бе застъпила нова смяна бездомни. Хората, които бяха патрулирали по улиците в мрака, спяха след нощните си провали. Бяха ги сменили други, достатъчно благоразумни, за да се махнат от улицата през нощта. Бош беше възнамерявал да започне пак от големите центрове, ала на влизане в зоната на бездомните, след като отново паркира в японския квартал, реши да покаже снимката на Верлорън на по-нормалните от скитниците, които срещаше, и почти незабавно получи резултат. Хората от дневната смяна познаваха Верлорън. Някои казваха, че били виждали човека от снимката, обаче сега бил много по-стар. Накрая се натъкна на мъж, който безразлично отвърна: „Да, това е главният готвач“ и насочи Бош към приюта на Метро.

Метро бе един от по-малките сателитни приюти, нароени около Армията на спасението и Лосанджелиската мисия и предназначени да поемат притока от скитници, особено през зимните месеци, когато по-топлото време в Лос Анджелис привличаше цели вълни бездомници от по-студените места на север. Тези по-малки центрове не разполагаха със средства да осигуряват по три хранения дневно и по уговорка се специализираха в едно хранене. Приютът на Метро осигуряваше закуска, която започваше в седем сутринта. Когато стигна там, Бош видя дълга опашка клатушкащи се чорлави мъже и жени. Редиците сгъваеми маси бяха заети — всички казваха, че в Метро дават най-хубавата закуска в Квартала на играчките.

Бош се легитимира на входа, проправи си път навътре и бързо забеляза Верлорън в кухнята зад масите. Мъжът като че ли нямаше конкретна задача, по-скоро наблюдаваше готвенето на няколко неща. Явно ръководеше другите. Носеше чиста бяла работна риза, тъмен панталон, безупречно чиста престилка, която му стигаше до под коленете, и висока бяла готварска шапка.

Закуската се състоеше от бъркани яйца с червени и зелени пиперки, пържени картофи, овесена каша и наденички. Храната изглеждаше и миришеше вкусно и Бош преглътна — бе излязъл, без да закуси, защото искаше да започне по-рано. Надясно от опашката имаше два големи термоса с кафе и лавици с чаши от дебел порцелан, олющен и пожълтял от времето. Хари си взе чаша, напълни я с парещо черно кафе и зачака, като от време на време отпиваше по глътка. След малко Верлорън се приближи до масите за сервиране — държеше с края на престилката си горещ тежък тиган с яйца и Бош надвика тракането на черпаците и гласовете:

— Ей, готвачо.

Верлорън го погледна и веднага определи, че не е от неговите „клиенти“. Както и предишната нощ, Хари носеше спортни дрехи, ала мъжът най-вероятно се досети, че е ченге. Приближи се към Бош. Но не докрай. Сякаш на пода имаше някаква невидима граница, демаркационна линия между кухнята и трапезарията. Верлорън не я пресече, а спря пред нея. Все така държеше с престилка вече празния тиган.

— Какво обичате?

— Може ли за момент? Искам да поговоря с вас.

— Не мога. Зает съм със закуската.

— Отнася се за дъщеря ви.

Бош видя колебание в очите на Верлорън. Те се сведоха за миг, после пак се впериха в него.

— От полицията ли сте?

Хари кимна.

— Може ли само да мине навалицата? Тъкмо готвим последните порции.

— Няма проблем.

— Искате ли да хапнете? Изглеждате ми гладен.

— Ами…

Бош се огледа. Не знаеше къде да седне. Безплатните трапезарии си имаха същите неписани закони като затворите. Като се прибавеше и големият процент психически заболявания сред бездомниците, човек можеше да прекоси някаква граница дори просто като седне на място по свой избор.

— Елате с мен — каза Верлорън. — Имаме маса отзад.

Бош се обърна към него, но главният готвач вече се връщаше към кухнята. Хари го последва през зоната за готвене до една стая, където имаше празна стоманена маса с поднос отгоре.

— Седнете.

Верлорън вдигна подноса и го хвана зад гърба си. Не че го криеше. Стоеше като келнер или метрдотел. Бош му благодари и седна.

— Веднага се връщам.

След по-малко от минута Верлорън донесе чиния, пълна с всички неща, които детективът беше видял на масата за сервиране. Докато я оставяше, Бош забеляза, че ръцете му треперят.

— Благодаря, но си мислех, ще има ли достатъчно? Нали разбирате, за хората, които идват тук?

— Никого няма да върнем. Не и ако дойдат навреме. Как е кафето?

— Чудесно, благодаря. Нали разбирате, не че не исках да седна с тях. Просто не знаех къде да седна.

— Разбирам. Няма нужда да ми обяснявате. Нека изнеса последните порции и ще поговорим. Арестуван ли е някой?

Бош впери очи в него. Верлорън го гледаше обнадеждено, дори умоляващо.

— Още не. Но се приближаваме към нещо.

— Ще дойда колкото може по-скоро. Нахранете се. Наричам това блюдо „Мешана закуска Малибу“.

Хари погледна чинията си. Верлорън се върна в кухнята.

Яйцата бяха вкусни. И изобщо цялата закуска. Нямаше препечен хляб, но пък той май искаше прекалено много. Стаята за отдих, в която се намираше, беше между кухнята и голямото помещение, в което двама мъже зареждаха огромна съдомиялна машина. Бе шумно и звуците от двете посоки отекваха между облицованите със сиви плочки стени. Двойна врата водеше към задната уличка. Едното крило беше отворено и вътре нахлуваше прохладен въздух, а парата от съдомиялната и топлината от кухнята излизаха навън.

След като омете чинията си и проми храната с остатъка от кафето, Бош се изправи и излезе на улицата да се обади по телефона на спокойствие. И веднага видя, че уличката е превърната в бивак. Почти от край до край до задните стени на мисиите от едната страна и складовете за играчки от другата бяха пръснати заслони от кашони и брезент. Цареше тишина. Това сигурно бяха импровизираните убежища на нощната смяна. Не че нямаше място за тях в спалните на мисиите. Тези легла обаче вървяха заедно със строги закони и хората на улицата не желаеха да им се подчиняват.

Обади се на мобилния телефон на Киз Райдър и тя отговори веднага. Вече беше в стая 503 и тъкмо бе внесла искането за телефонно подслушване. Бош тихо каза:

— Открих бащата.

— Браво, Хари. Още те бива. Какво ти каза? Позна ли Маки?

— Още не съм разговарял с него.

Обясни й ситуацията и попита дали при нея има нещо ново.

— Заповедите са на бюрото на капитана. Ако не се обадят до десет, Ейбъл ще го натисне и документите ще тръгнат нагоре по каналите.

— Рано ли отиде на работа?

— Искам да свърша бързо.

— Снощи успя ли да прочетеш дневника на момичето?

— Да, прочетох го в леглото. Няма да ни е от голяма полза. Типичен таен дневник на гимназистка. Несподелена любов, всяка седмица ново влюбване, такива неща. МВЛ се споменава, обаче няма нито намек кой се крие зад тия букви. Възможно е даже да е измислена фигура, както го описва колко бил готин. Мисля, че Гарсия е постъпил правилно, като го е върнал на майката. Няма да ни помогне много.

— Каза „готин“. Мъж ли е?

— Хмм, точен въпрос, Хари. Просто така си помислих. Дневникът е при мен, ще проверя. Знаеш ли нещо, което не ми е известно?

— Не, просто покривам всички възможности. Ами Дани Кочоф? Пише ли за него?

— Отначало. Споменава го по име. После прекъсва и го замества с това загадъчно МВЛ.

— Господин Хикс…

— Виж, след минутка се качвам на шестия. Ще се погрижа да получим достъп до старите материали, за които приказвахме.

Бош забеляза, че тя не споменава за ОБ. Зачуди се дали наблизо е Прат или някой друг и партньорката му взима предпазни мерки да не я подслушват.

— Има ли някой при тебе, Киз?

— Да.

— Взимаш всички предпазни мерки, а?

— Позна.

— Добре. Успех. Между другото, има ли телефон на Мариано?

— Да. Има един телефон, на името на Уилям Бъркхарт. Трябва да му е съквартирант. Тоя тип е само няколко години по-голям от Маки и в досието му има престъпление от омраза. Нищо през последните години, обаче въпросното престъпление е от осемдесет и осма.

— И знаеш ли, той също е бил съсед на Сам Уайс — прибави Бош. — Май пропуснах да ти го кажа снощи.

— Приижда прекалено много информация.

— Да. Знаеш ли, чудех се нещо. Как така мобифонът на Маки не се появи в АвтоТрек?

— По тоя въпрос съм по-напред от теб. Проверих номера и се оказа, че не е негов. На името на Белинда Месиър е. Нейният адрес е на Мелба, също в Удланд Хилс. Досието й е чисто, освен някакви пътнотранспортни нарушения. Може да му е гадже.

— Може.

— Когато имам време, ще се опитам да я проследя. Надушвам нещо тук, Хари. Всичко води към едно място. Всичко е свързано с осемдесет и осма. Опитах се да изискам материалите за престъпленията от омраза, обаче…

— Обществените безредици ли?

— Точно така. И тъкмо затова се качвам на шестия.

— Добре, нещо друго?

— Първо проверих в СВД. Още не са намерили кашона. Още нямаме пистолета. Питам се дали не са го сложили на грешно място. А може и да е откраднат.

— Да. — Бош си мислеше същото. Ако случаят водеше към управлението, веществените доказателства можеха нарочно и завинаги да са изгубени. — Добре. Преди да проведа тоя разговор, хайде да се върнем към дневника. Има ли нещо за бременността?

— Не, не е писала за това. Записките й имат дати и е престанала да пише в края на април. Може тогава да е научила. Мисля, че е спряла да пише в случай, че родителите й тайно го четат.

— Споменава ли за някакви свърталища? Нали разбираш, места, където е ходела?

— Споменава за много филми — отвърна Райдър. — Не пише с кого, само че е гледала конкретни филми и какво е мнението й за тях. Какво мислиш?

Трябваше да установят къде може да са се пресекли пътищата на Маки и Ребека Верлорън. Това беше празнота в следствието, каквито и да бяха мотивите. Къде Маки бе влязъл в контакт с Верлорън, за да я нарочи?

— Кината — отвърна той. — Може да са се засекли там.

— Точно така. Доколкото знам обаче, всички кина в Долината са в търговските центрове. Това още повече разширява контактната зона.

— Струва си да се помисли върху това.

Бош каза, че ще отиде в службата, след като разговаря с Робърт Верлорън, и затвори. Върна се вътре и шумът на съдомиялната му се стори още по-силен. Закуската почти приключваше. Детективът отново седна на масата. Някой бе отнесъл празната му чиния. Опита се да се съсредоточи върху разговора с Райдър. Знаеше, че търговските центрове са огромни кръстопътища, места, където младеж като Маки спокойно можеше да се засече с момиче като Ребека Верлорън. Зачуди се дали престъплението може да е резултат от случайна среща — Маки да е видял момиче от очевидно смесен брак. Дали това можеше да го е разярило до такава степен, че да я е проследил до дома й и по-късно да се е върнал сам или с други, за да я отвлече и убие?

Почти нищо не потвърждаваше това предположение, ала повечето теории започваха без много доказателства. Замисли се за първоначалното следствие и вероятността то да е било опорочено от самото управление. В следственото дело нямаше абсолютно нищо, което да загатва, че престъплението има расистки мотиви. Но през 1988-а в полицията бяха полагали всички усилия да замазват расовите проблеми. През онази година под повърхността бе гноила расова омраза, ала управлението и градските власти се бяха правили, че не забелязват. Циреят се беше пукнал след няколко години и бе разтърсил града с тридневни бунтове, най-опасните в страната през последния четвърт век. Бош трябваше да има предвид, че разследването на убийството на Ребека Верлорън може да е било опорочено в опит да не позволят на гнойта да излезе на повърхността.

— Готов ли сте?

Той вдигна глава и видя, че Робърт Верлорън стои до него. Лицето му беше потно от напрежение. Държеше готварската си шапка в ръка — ръката му все така леко трепереше.

— Да, разбира се. Стига вие да сте готов.

Верлорън се настани срещу него.

— Винаги ли е така? — попита Бош. — Толкова препълнено?

— Всяка сутрин. Днес сервирахме сто шейсет и две чинии. Много хора разчитат на нас. Не, чакайте, сто шейсет и три. Забравих за вас. Как беше?

— Адски вкусно. Благодаря ви, имах нужда да се подкрепя.

— Моят специалитет.

— Малко е по-различно от това да готвите за Джони Карсън и хората в Малибу, а?

— Да, но това не ми липсва. Изобщо. Просто отклонение от пътя, за да открия къде ми е мястото. Но сега съм тук, благодарение на Господ, и тук искам да бъда.

Бош кимна. Неволно или не, Верлорън му съобщаваше, че новият му живот е постигнат чрез намесата на вярата. Често установяваше, че хората, които най-много говорят за нея, имат най-малко вяра.

— Как ме намерихте? — попита Верлорън.

— С партньорката ми вчера разговаряхме с жена ви и тя ни каза, че когато за последен път чула за вас, сте били тук. Снощи започнах да ви търся.

— Не бих се мотал по тия улици нощем, ако бях на ваше място.

В гласа му се долавяше слаб карибски акцент, поизгладен от времето.

— Мислех, че ще ви заваря на някоя опашка, а не в кухнята.

— Е, до не толкова отдавна стоях на опашката. Трябваше да мина през нея, за да стигна на мястото, където съм сега.

Бош беше слушал много такива мантри.

— Откога не пиете?

Верлорън се усмихна.

— Последният път ли? Малко повече от три години.

— Вижте, не искам да ви принуждавам да преживеете травмата отпреди седемнайсет години, обаче възобновихме следствието.

— Няма нищо, детектив. Аз преживявам травмата всяка вечер, когато затворя очи, и всяка сутрин, когато се моля на Господ.

Хари кимна за пореден път.

— Тук ли искате да поговорим, да се поразходим навън или да отидем в Паркър Сентър, където можем да седнем в някоя тиха стая?

— Тук става. Чувствам се добре тук.

— Чудесно. Значи накратко ще ви обясня какво става. Аз работя в отдел „Неприключени следствия“. В момента преразглеждаме убийството на дъщеря ви, защото имаме нова информация.

— Каква информация?

Бош възприе друг подход. Бе скрил информацията от майката, но сега реши да я разкрие на бащата.

— Имаме съответствие между кръвта, открита по оръжието на убийството, и човек, който по онова време е живял в Чатсуърт. ДНК съответствие. Знаете ли какво е това?

Верлорън кимна.

— Знам. Като в случая с О’Джей Симпсън.

— Това съответствие не означава, че лицето е убиецът на Ребека, а че е било близо до престъплението и по тоя начин приближава и нас.

— Кой е този човек?

— След малко ще стигна и до това. Но първо искам да ви задам няколко въпроса, свързани с вас и случая, господин Верлорън.

— Какво ви интересува за мен?

Бош усети, че събеседникът му се напряга. Осъзна, че навярно е проявил неблагоразумие с този човек, като погрешно е взел мястото му в кухнята за признак, че е здрав, и е забравил предупреждението на Райдър за особеностите на бездомниците.

— Бих искал да науча някои неща за случилото се с вас през годините след убийството на Ребека.

— Какво общо има това?

— Може би нищо, но искам да знам.

— Случи се това, че се препънах и паднах в черна дупка. Отне ми много време да видя светлината и спасението. Имате ли деца?

— Едно. Момиче.

— Тогава разбирате какво искам да кажа. Изгубвате детето си така, както аз изгубих своето, и толкова, приятелю. Край. Вие сте като празно шише, хвърлено през прозореца. Влакът си продължава, обаче вие лежите до релсите. На парчета.

Бош кимна. Знаеше всичко това. Водеше живот на мъчителна уязвимост: разбираше, че онова, което се случва в един далечен град, определя дали той ще живее, дали ще умре, или ще пропадне в същата черна дупка като Верлорън.

— След смъртта на дъщеря си сте изгубили ресторанта, нали?

— Да. Това беше най-хубавото нещо, което можеше да се случи. Имах нужда от това, за да открия кой съм всъщност. И да намеря пътя си дотук.

Хари знаеше, че такива емоционални защитни средства не са стабилни. По логиката на Верлорън можеше да се каже, че смъртта на дъщеря му е най-хубавото нещо, което е можело да се случи, защото е довела до загубата на ресторанта, която е станала причина за всичките му прекрасни открития за себе си. Това бяха пълни глупости и двамата го разбираха. Просто единият не можеше да го признае.

— Разказвайте, господин Верлорън — рече Бош. — Оставете всички проповеди за срещите си и за дрипльовците на опашката. Разкажете ми как сте се препънали. Разкажете ми как сте паднали в оная черна дупка.

— Току-що го направих.

— Не всеки, който изгуби детето си, пада в дупката. Вие не сте единственият, с когото се е случило такова нещо, господин Верлорън. Някои хора излизат по телевизията, други се кандидатират за Конгреса. И не ми казвайте, че е защото сте обичали дъщеря си повече от тях. Всички обичаме децата си.

Верлорън се умълча и силно стисна устни. Бош виждаше, че го е разгневил. Това и целеше. Трябваше да го притисне.

— Добре — накрая въздъхна бащата. — Добре.

И толкова. Мускулите на долната му челюст се стегнаха. Мъката от тези седемнайсет години се беше отпечатала на лицето му. Хари можеше да я прочете като меню. Мезета, основни ястия, десерти. Разочарование, гняв, безнадеждна скръб.

— Кое е добре, господин Верлорън?

Верлорън кимна и свали и последната стена.

— Бих могъл да обвинявам вас, обаче трябва да обвиня себе си. Аз изоставих дъщеря си в смъртта, детектив. И тогава единственото място, където можех да се скрия от предателството, беше бутилката. Бутилката отваря черната дупка. Разбирате ли?

— Опитвам се. Обяснете ми какво значи „да обвинявам вас“. Ченгетата ли имате предвид? Или белите?

— Имам предвид всичко.

Верлорън се завъртя на стола си и опря гръб на стената до масата. Взря се във вратата, която водеше към уличката. Не гледаше Бош. На детектива му се искаше да вижда очите му, ала бе готов да остави нещата на течението, стига бащата да продължи да говори.

— Тогава да започнем с ченгетата. Защо обвинявате ченгетата? Какво са направили?

— Нима очаквате аз да ви кажа какво сте направили вие?

Бош внимателно помисли, преди да отговори. Усещаше, че това е преломният момент в разговора, и предчувстваше, че този човек има да сподели нещо важно.

— Да започнем с факта, че сте обичали дъщеря си, какво ще кажете?

— Разбира се.

— Случилото се с нея изобщо не е трябвало да се случва, господин Верлорън. Аз не мога да променя нищо. Но мога да се опитам да говоря от нейно име. Ето защо съм тук. Няма да направя същото като ченгетата преди седемнайсет години. Ако още обичате дъщеря си, ако ви е скъпа нейната памет, ще ми разкажете историята. Ще ми помогнете да говоря от нейно име. Това е единственият начин да изкупите онова, което сте направили тогава.

Верлорън закима още по средата на речта на Бош. Детективът разбра, че го е спечелил, че бащата ще разкрие душата си. Ставаше въпрос за изкупление.

По лявата буза на Верлорън се търкулна самотна сълза, почти незабележима на фона на тъмната му кожа. Някакъв мъж в мръсни кухненски бели дрехи влезе в стаята с бележник в ръка, но Бош побърза да му даде знак да се махне. Зачака и Верлорън най-после заговори.

— Предпочетох себе си пред нея и накрая така или иначе се изгубих.

— Как се случи това?

Бащата притисна устата си с длан, сякаш в опит да попречи на тайните да се излеят. После отпусна ръката си.

— Един ден прочетох във вестника, че дъщеря ми е била убита с пистолет, който идвал от обир. Грийн и Гарсия не ми го бяха казали. Затова попитах детектив Грийн и той ми каза, че мъжът с пистолета го бил купил, защото го било страх. Бил евреин и го заплашвали. Помислих си…

Верлорън млъкна и се наложи Бош да го окуражи.

— Помислили сте си, че Ребека е била нарочена заради смесената си раса, така ли? Защото баща й е чернокож?

Бащата кимна.

— Да, помислих си го, защото от време на време имаше подмятания и такива неща. Не всички виждаха красотата в нея. Не като нас. Аз исках да живеем в Уестсайд, обаче Мюриъл беше оттам. Там беше домът й.

— Какво ви каза Грийн?

— Каза ми: не, не било това. Били проверили и нямало такава вероятност. Това не ми се… не ми се струваше вярно. Струваше ми се, че пренебрегват тая възможност. Продължих да се обаждам и да питам. Притисках ги. Накрая отидох при един клиент от ресторанта, който беше член на полицейската комисия. Разказах му за това и той обеща да провери нещата.

Верлорън кимна, по-скоро на себе си, отколкото на Бош. Явно укрепваше вярата в действията си като баща, търсещ справедливост за дъщеря си.

— И какво стана? — насърчи го Хари.

— Посетиха ме двама полицаи.

— Грийн и Гарсия ли?

— Не, не те. Други. Дойдоха в ресторанта ми.

— Как се казваха?

Верлорън поклати глава.

— Така и не ми се представиха. Само ми показаха значките си. Бяха детективи, струва ми се. Казаха ми, че не бивало да притискам Грийн. Казаха ми да престана, защото само съм мътел водата. Точно така се изразиха, мътел съм водата. Като че ли ставаше въпрос за мен, а не за дъщеря ми.

Той тръсна глава. Гневът му още кипеше след толкова много години. Бош му зададе очевиден въпрос, очевиден, защото отлично знаеше как са работили в ЛАПУ по онова време.

— Заплашваха ли ви?

— Да, заплашваха ме — изсумтя Верлорън. — Знаели, че дъщеря ми била бременна, обаче не можели да открият клиниката, където отишла да абортира. Така че нямало тъкан, която да използват, за да идентифицират бащата. Нямало как да се определи кой е. Казаха, че само трябвало да зададат няколко въпроса за мен и нея, като с моя клиент в полицейската комисия, и щели да плъзнат слухове. Казаха, че само няколко въпроса където трябва, и съвсем скоро хората щели да си мислят, че съм аз.

Бош не го прекъсна. Собственият му гняв започваше да стяга гърлото му.

— Казаха, че щяло да ми е трудно да запазя бизнеса си, ако всички си мислят, че съм… че съм извършил това с дъщеря си…

По тъмно му лице потекоха още сълзи. Той не направи нищо, за да ги спре.

— И затова постъпих така, както искаха. Престанах и се отказах. Повече не мътих водата. Казах си, че няма значение, че това няма да ни върне Беки. Затова повече не се обадих на детектив Грийн… и те така и не разкриха убиеца. След известно време започнах да пия, за да забравя какво съм изгубил и какво съм направил, за да забравя, че съм поставил себе си, гордостта, репутацията и бизнеса си пред дъщеря си. И съвсем скоро, преди да се усетя, стигнах до оная черна дупка, за която ви разправях. Паднах в нея и още се опитвам да се измъкна.

След малко Верлорън се успокои и погледна Бош.

— Какво ще кажете за тая история, детектив?

— Съжалявам, господин Верлорън. Съжалявам за случилото се. За всичко.

— Тая история ли искахте да чуете?

— Просто исках да узная истината. Ако щете вярвайте, това ще ми помогне. Ще ми помогне да говоря от нейно име. Можете ли да ми опишете ония двамата, които са дошли при вас?

Верлорън поклати глава.

— Беше отдавна. Сигурно няма да ги позная, ако ги видя. Винаги съм мислил за единия като за Мистър Мускуло, защото главата му беше обръсната и стоеше със скръстени ръце като човечето от рекламата.

Бош кимна и стисна зъби от гняв. Знаеше кой е Мистър Мускуло. Постара се обаче въпросът му да прозвучи спокойно.

— Жена ви знаеше ли за всичко това?

Верлорън отново поклати глава.

— Мюриъл не знаеше абсолютно нищо. Криех го от нея. Това беше моето бреме.

Избърса лицето си и като че ли изпита известно облекчение, след като най-после бе разказал цялата история.

Бош бръкна в задния си джоб, извади старата снимка на Роланд Маки и я сложи на масата пред бащата.

— Познавате ли това момче?

Верлорън дълго гледа снимката, после поклати глава отрицателно.

— Трябва ли? Кой е той?

— Казва се Роланд Маки. През осемдесет и осма е бил с две години по-голям от дъщеря ви. Не е учил в „Хилсайд“, но е живеел в Чатсуърт.

Зачака отговор, ала не получи. Верлорън просто се взираше в снимката на масата.

— Това е полицейска фотография. Какво е извършил?

— Откраднал кола. Обаче има досие, което го свързва с бели екстремисти. В и извън затвора. Името говори ли ви нещо?

— Не. Трябва ли?

— Не знам. Само питам. Спомняте ли си дали дъщеря ви някога е споменавала името му, или може би името Ро? Опитваме се да установим дали пътищата им не са се пресекли някъде. Долината е доста голяма. Може да са…

— Къде е учил?

— В чатсуъртската гимназия, но не е завършил.

— Ребека ходи в чатсуъртската гимназия на шофьорски курсове през лятото, преди да я убият.

— Искате да кажете през осемдесет и седма ли?

Верлорън кимна.

— Ще проверя.

Но се съмняваше, че тази следа ще го отведе донякъде. Маки бе напуснал преди лятото на 1987-а и се беше върнал, за да вземе диплома, чак през 1988-а. И все пак си струваше да покрият и тази възможност.

— Ами кино? Тя ходеше ли на кино и в търговските центрове?

Бащата сви рамене.

— Тя беше шестнайсетгодишна. Естествено, че обичаше кино. Повечето й приятелки имаха коли. Щом навършиха шестнайсет и седнаха зад волана, започнаха да ходят навсякъде. Жена ми мърмореше, че само това ги интересувало — кино, търговски центрове и Мадона.

— Кои търговски центрове? Кои кина?

— Ходеха в Нортридж Мол, защото беше наблизо, нали разбирате. Също обичаха да ходят в автокиното на Уинетка. Така можеха да седят в колата и да си приказват по време на филма. Едно от момичетата имаше кабрио и най обичаха да ходят с него.

Бош се съсредоточи върху автокиното. Беше го забравил, когато с Райдър бяха разговаряли за кината. Но един от арестите на Роланд Маки бе свързан с обир в същото автокино на Уинетка. Това го превръщаше в главна възможност като място, където да са се пресекли пътищата им.

— Ребека и приятелките й често ли ходеха в автокиното?

— Ходеха в петък вечер, когато пускаха новите филми.

— Срещаха ли се с момчета там?

— Предполагам. Нали разбирате, всичко това са само догадки. Нямаше нищо нередно или неестествено в това дъщеря ни да ходи на кино с приятелките си, да се среща с момчета и така нататък. Едва след като се случи най-страшното, хората питат: „Защо не сте знаели с кого е?“ Мислехме си, че всичко е наред. Пратихме я в най-доброто училище, което намерихме. Приятелките й бяха от добри семейства. Не можехме да бдим над нея всеки момент. В петък вечер — по дяволите, почти всяка вечер — работех до късно в ресторанта.

— Разбирам. Не ви осъждам като родител, господин Верлорън. Не виждам нищо нередно в това. Просто хвърлям мрежа. Събирам колкото може повече информация, защото човек никога не знае какво може да се окаже важно.

— Да бе! Тая мрежа се закачи за камък и се скъса преди много години.

— Може и да не е.

— Значи смятате, че тоя Маки е убиецът, така ли?

— Той е свързан по някакъв начин, засега сме сигурни само в това. Съвсем скоро ще знаем повече. Обещавам ви.

Верлорън се обърна и за пръв път по време на разговора погледна Бош право в очите.

— Когато стигнете до това, ще говорите от нейно име, нали, детектив?

Бош бавно кимна. Струваше му се, че знае какво го пита бащата.

— Да, ще говоря от нейно име.