Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (10)

10

Сградата на гимназията „Хилсайд“ беше в испански стил, сгушена в подножието на Портър Ранч сред разкошни зелени морави. Планината сякаш закрилнически прегръщаше училището. Бош си каза, че всеки родител би искал детето му да учи на такова място. Замисли се за собствената си дъщеря, която само след година също щеше да тръгне на училище. И той би искал училището на детето му да прилича на това — поне външно.

Двамата с Райдър последваха табелите, които ги отведоха в канцеларията. На входа Бош се легитимира и обясни, че искат да проверят дали в „Хилсайд“ е учил някой си Роланд Маки. Служителката изчезна в задния офис и скоро оттам се появи мъж — най-характерните му черти бяха шкембе с големина на баскетболна топка и дебели очила, над които надвисваха рунтави вежди. На челото му се спускаше идеалният бретон на перука.

— Аз съм Гордън Стодард, директорът на „Хилсайд“. Госпожа Аткинс ми каза, че сте детективи. Помолих я да провери за този Маки. Това име не ми говори нищо, а аз съм от близо двайсет и пет години. Знаете ли точно кога е бил ученик? Това може дай помогне в търсенето.

Бош се изненада. Стодард изглеждаше на около четирийсет и пет. Да не беше постъпил в „Хилсайд“ направо след училище? Нямаше представа дали това подсказва колко плащат на преподавателите тук, или говори за всеотдайността на директора към училището. Все пак се съмняваше, че е заради заплатата.

— Става въпрос за осемдесетте години, ако изобщо е учил тук. Това е било доста отдавна, за да си го спомняте.

— Да, обаче помня завършилите ученици. Повечето. Не съм директор от двайсет и пет години. Първо бях учител. Преподавах естествознание, след това станах заместник-директор по учебната част.

— Спомняте ли си Ребека Верлорън? — попита Райдър.

Стодард пребледня.

— Да, спомням си я. Преподавах й естествознание. Това ли е проблемът? Арестували ли сте това момче, Маки? Искам да кажа, предполагам, че вече е мъж. Той ли е?

— Не знаем, господин Стодард — побърза да го прекъсне Бош. — Преразглеждаме делото и изскочи неговото име, така че трябва да го проверим. Нищо повече.

— Видяхте ли плочата? — попита директорът.

— Моля?

— На стената в централния коридор. Има паметна плоча на Ребека. Учениците от нейния клас събраха парите и я поставиха. Много е мило, но естествено, също е и много тъжно. Обаче си изпълнява целта. Трябва да помним Ребека Верлорън.

— Не сме я забелязали. На излизане ще обърнем внимание.

— Много хора още я помнят. Тук заплатите може да не са големи и повечето преподаватели трябва да работят на две места, за да свързват двата края, но въпреки това са много лоялни. Останали са неколцина от учителите на Ребека. Една от учителките, госпожа Сейбъл, даже й беше съученичка и после се върна да преподава при нас. Всъщност Бейли беше една от най-добрите й приятелки, струва ми се.

Бош хвърли поглед към Райдър и тя вдигна вежди. Бяха обсъждали как да потърсят приятелите на Беки Верлорън, но тук възможността им се откриваше сама. Хари си спомняше името Бейли. Едно от трите момичета, с които Ребека бе пренощувала, преди да изчезне — Бейли Костър.

Знаеше, че това е нещо повече от възможност да разпитат свидетел. Ако сега не отидеха при госпожа Сейбъл, тя сигурно щеше да научи за Роланд Маки от Стодард. Бош не искаше да стане така. Искаше да ограничи информацията до участниците в случая.

— Тя тук ли е днес? — попита той. — Може ли да поговорим с нея?

Директорът погледна часовника на стената до масата.

— Ами, в момента е в час, обаче той свършва след двайсетина минути. Сигурен съм, че ако изчакате, ще можете да разговаряте с нея.

— Няма проблем.

— Добре, ще пратя съобщение в класната й стая и ще я помоля след часа да дойде в канцеларията.

На вратата се появи госпожа Аткинс.

— Всъщност, ако не възразявате, предпочитаме да се срещнем с нея в класната й стая — обади се Райдър. — Не искаме да се чувства неудобно.

Бош кимна. Райдър беше на същата честота. Госпожа Сейбъл не биваше да получи никакво съобщение. Не трябваше да мисли за Беки Верлорън, преди да могат да я наблюдават и слушат.

— Както желаете — съгласи се директорът.

После забеляза, че госпожа Аткинс е застанала зад него, и я помоли да съобщи какво е открила.

— Нямаме данни тук да е учил Роланд Маки — каза тя.

— Натъкнахте ли се на някого с тая фамилия? — попита Райдър.

— Да, някой си Грегъри Маки е учил тук две години, хиляда деветстотин деветдесет и шеста и деветдесет и седма.

Имаше някаква далечна възможност това да е по-малък брат или братовчед на заподозрения. Можеше да се наложи да проверят това име.

— Бихте ли погледнали дали има адрес или номер за връзка с него?

Госпожа Аткинс се обърна към Стодард за разрешение, той й кимна и тя отиде да донесе желаната информация. Бош вдигна поглед към стенния часовник. Имаха да убият почти двайсет минути.

— Господин Стодард, може ли да прегледаме годишниците от края на осемдесетте години, докато чакаме госпожа Сейбъл? — попита той.

— Да, естествено. Ще ви заведа в библиотеката и ще ви ги дам.

На път за библиотеката директорът им показа паметната плоча на Ребека Верлорън в централния коридор. На плочата имаше простичко посвещение с нейното име, годините на раждането и смъртта й и младежкото обещание „Вечно ще те помним“.

— Беше много мило дете — каза Стодард. — И много емоционална. И семейството й. Ужасна трагедия.

После избърса с ръкав праха от ламинираната фотография на усмихнатата Беки Верлорън.

Библиотеката се намираше зад ъгъла. Неколцина ученици седяха до масите или обикаляха стелажите. Наближаваше краят на учебния ден. Стодард шепнешком ги покани да седнат на една маса и се изгуби между лавиците. След минута се върна с три дебели годишника и ги остави пред тях. На кориците пишеше „Veritas“1 и съответната година. Директорът им беше донесъл годишниците за 1986-а, 1987-а и 1988-а.

— Това са последните три години — поясни той. — Тя учи тук още от първи курс, така че ако искате и предишните, само кажете. Те са на лавицата.

Хари поклати глава.

— Засега това ни стига. Преди да си тръгнем, ще се отбием в канцеларията. И без това трябва да получим оная информация от госпожа Аткинс.

— Добре. Ще ви оставя да си вършите работата.

— А, можете ли да ни упътите към класната стая на госпожа Сейбъл?

Стодард им даде номера на стаята и им обясни как да стигнат дотам, после се извини и каза, че се връща в канцеларията. Преди да излезе, прошепна няколко думи на момчетата, които седяха на масата до вратата. Учениците се наведоха и вдигнаха раниците си, които бяха захвърлили на пода, за да не пречат на придвижването между масите. Нещо в небрежно стоварените на пода раници напомни на Бош за Виетнам — през войната момчетата пускаха мешките си там, където спираха, без да ги е грижа за нищо друго, освен да смъкнат товара от плещите си.

Щом директорът излезе, учениците направиха физиономии към вратата.

Райдър изпревари Бош и взе годишника за 1988-а. Хари се задоволи с 1986-а. Не очакваше да открие нищо ценно, след като госпожа Аткинс беше опровергала теорията му, че Роланд Маки по някое време е учил в „Хилсайд“, но е напуснал преди убийството. Вече се бе примирил с мисълта, че връзката между Маки и Беки Верлорън се крие другаде, ако изобщо беше съществувала.

Пресметна наум и прелисти страниците, докато стигна до снимките на осми курс. Бързо намери снимката на Беки Верлорън. Момичето имаше плитки и зъбни шини. Усмихваше се, но изглежда, тъкмо започваше онзи период на пуберска тромавост. Бош се съмняваше, че е била доволна от вида си в годишника. Прегледа груповите снимки с различните кръжоци и организации на випуска и така проследи извънкласните й дейности. Беки бе играла футбол, имаше я на снимките на кръжоците по естествознание и изобразително изкуство и беше участвала в ученическото ръководство. На всички снимки стоеше на задния ред или отстрани. Хари се зачуди дали там я е поставял фотографът, или просто така се е чувствала по-добре.

Райдър бавно разглеждаше годишника от 1988-а, обръщаше внимание на всяка страница и по някое време побутна тома към Бош — беше стигнала до учителите. Посочи му снимката на младия Гордън Стодард. Косата му бе много по-дълга и не носеше очила. Освен това беше по-слаб и изглеждаше по-як.

— Погледни го — каза Киз. — Никой не бива да остарява.

— Но всеки трябва да получи шанс.

Бош продължи с годишника от 1987-а. Хубостта на Беки Верлорън очевидно тъкмо разцъфтяваше. Усмивката й бе по-широка, по-уверена. Даже още да беше с шини, не се забелязваха. На груповите снимки се беше преместила по-напред и към центъра. На снимките на ученическото ръководство вече не бе председател на класа, но ръцете й бяха скръстени в решителна поза. Спокойно отправеният й към обектива поглед му подсказваше, че момичето вече ходи насам-натам. Само че някой го беше спрял.

Прелисти още няколко страници и затвори годишника. Чакаше звънецът да бие, за да могат да разговарят с Бейли Костър-Сейбъл.

— Нищо ли няма? — попита Райдър.

— Нищо ценно — отвърна Бош. — Обаче не беше излишно да я видим. В контекст. В нейната среда.

— Да. Погледни тук.

Двамата седяха един срещу друг. Тя обърна годишника от 1988-а наопаки, за да му го покаже. Беше стигнала до груповите снимки. В горната половина на дясната страница имаше фотография на момче и четири момичета, позиращи пред стената на входа на ученическия паркинг. Едното Момиче беше Беки Верлорън. Над снимката пишеше „Ученическо ръководство“. Отдолу бяха посочени имената и длъжностите на всички. Беки Верлорън беше „член на ученическия съвет“, а Бейли Костър — „председател на класа“.

Райдър понечи да завърти тома пак към себе си, но Бош я задържа за момент, вторачен в снимката. Позата и стилът му показваха, че Беки Верлорън е оставила тийнейджърската неловкост зад гърба си. Не можеше да нарече ученичката на снимката „момиче“. Тя беше на път да се превърне в привлекателна и самоуверена млада жена. Детективът пусна годишника и Киз го придърпа към себе си.

— Щяла е да разбива мъжките сърца — подметка Бош.

— Може вече да ги е разбивала. Може да е избрала неподходящия човек, чието сърце да разбие.

— При теб има ли нещо друго?

— Погледни.

Тя отново обърна тома към него. На двете страници имаше снимки от екскурзия на кръжока по изобразително изкуство във Франция от предишното лято: двайсетина ученици, момчета и момичета, както и неколцина родители или учители, застанали пред Нотър Дам, в двора на Лувъра и на туристическо корабче по Сена. Райдър посочи Ребека Верлорън на една от снимките.

— Значи е ходила във Франция — рече Хари. — И какво от това?

— Може да се е запознала с някого там. В тая история може да има чуждестранна връзка. Може да се наложи да идем там и да проверим.

Опитваше се да скрие усмивката си.

— Да — отвърна Бош. — Попълни командировъчните. Прати ги на шестия етаж.

— Божичко, Хари, май че чувството ти за хумор си е останало в пенсия.

— Сигурно.

Училищният звънец би и сложи край както на часовете, така и на дискусията. Бош и Райдър станаха, оставиха годишниците на масата, излязоха от библиотеката и следвайки упътванията на Стодард, се запътиха към класната стая на Бейли Сейбъл, като се пазеха от бързащите към изхода ученици. Момичетата носеха карирани полички и бели блузи, а момчетата — тъмнозелени панталони с бяло поло.

Надникнаха през отворената врата на стая Б-6. Жената на катедрата не вдигна поглед от тестовете, които оценяваше. Бейли Сейбъл. Почти не приличаше на председателката на класа, чиято снимка бяха видели в ученическия годишник. Косата й беше по-тъмна и по-къса, тялото й — по-широко и по-тежко. Също като Стодард, носеше очила. Бош знаеше, че е само трийсет и две — трийсет и три годишна, ала изглеждаше по-възрастна.

В стаята имаше и една ученичка, хубавко русокосо момиче, което прибираше учебниците в раницата си. Когато свърши и дръпна ципа, тръгна към вратата и каза:

— Довиждане, госпожо Сейбъл.

— Довиждане, Кейтлин.

Ученичката пътьом любопитно изгледа Бош и Райдър. Те влязоха в класната стая и Бош затвори вратата. Това накара Бейли Сейбъл да вдигне поглед от тестовете.

— Какво обичате?

Хари пое инициативата.

— Господин Стодард каза, че може да дойдем при вас.

И се приближи към бюрото. Учителката го погледна предпазливо.

— Родители ли сте?

— Не, ние сме детективи, госпожо Сейбъл. Казвам се Хари Бош, а това е Кизмин Райдър. Искаме да ви зададем няколко въпроса за Беки Верлорън.

Тя реагира така, сякаш са я ударили в корема. След толкова години мъката все още бе точно под повърхността.

— Боже Господи!

— Съжаляваме, че идваме така неочаквано — каза Бош.

— Какво е станало? Открихте ли кой…

Не довърши.

— Просто пак работим по случая. И вие можете да ни помогнете.

— С какво?

Бош бръкна в джоба си и извади полицейската снимка от досието на Роланд Маки в службата за условно освобождаване — снимка на осемнайсетгодишен крадец на коли. Сложи я върху най-горния тест и учителката я погледна.

— Познавате ли човека на снимката? — попита Хари.

— Направена е преди седемнайсет години — прибави Райдър. — Приблизително по времето на смъртта на Беки.

Бейли Сейбъл се взираше в предизвикателно отправените към обектива очи на Маки. Дълго не каза нищо. Бош се обърна към партньорката си и кимна — знак, че може би трябва да поеме разпита.

— Прилича ли ви на някого, с когото вие, Беки или някоя ваша приятелка може да сте се срещали? — попита Киз.

— Тук ли е учил? — най-после проговори Сейбъл.

— Едва ли. Обаче знаем, че е живял в квартала.

— Той ли е убиецът?

— Не знаем. Просто проверяваме дали е имало връзка между него и Беки.

— Как се казва?

Райдър хвърли поглед към Бош и той отново кимна.

— Казва се Роланд Маки. Изглежда ли ви познат?

— Не. Трудно ми е да си спомня. Да си спомня лица на непознати, искам да кажа.

— Значи определено не го познавате, така ли?

— Определено.

— Смятате ли, че Беки може да го е познавала, без вие да знаете?

Тя дълго мисли.

— Ами, възможно е. Нали разбирате, оказа се, че е била бременна. Аз не подозирах за това и предполагам, че може да не съм знаела и за него. Той ли е…

— Не знаем.

Учителката сама бе насочила разпита към следващата група въпроси на Бош.

— Госпожо Сейбъл, оттогава са минали много години. Ако тогава сте мълчали заради приятелката си, ще ви разберем. Но ако знаете още нещо, сега можете да ни го кажете. Това сигурно е последният опит да разгадаем загадката.

— Бременността й ли имате предвид? Наистина не знаех. Съжалявам. И аз бях също толкова изумена, колкото и всички останали, когато полицията започна да разпитва за това.

— Ако Беки е искала да сподели с някого, това нямаше ли да сте вие?

Тя отново не отговори веднага.

— Не знам. Бяхме много близки, обаче тя беше близка и с други момичета. Четири приятелки бяхме тук още от първи курс. Бяхме се кръстили Котешкия клуб, защото всички имахме котенца. В различни периоди и години всяка от нас беше по-близка с една от другите, това постоянно се променяше. Но като група винаги се държахме заедно.

Бош кимна.

— Онова лято, когато отвлякоха Беки, коя беше най-близка с нея?

— Сигурно Тара. Тя го понесе най-тежко.

Хари погледна Райдър. Мъчеше се да си спомни имената на момичетата, с които Беки бе пренощувала два дни преди смъртта си.

— Тара Уд ли? — попита партньорката му.

— Да. Онова лято двете се мотаеха много заедно, защото бащата на Беки имаше ресторант в Малибу и те работеха там. Деляха си едно място. Като че ли не говореха за нищо Друго.

— Какво говореха? — продължи Райдър.

— А, нали знаете — кои звезди ходели там. Хора като Шон Пен и Чарли Шийн. Понякога говореха и за хората, Които работели в ресторанта, обсъждаха кои били готини. Нищо особено интересно за мен, защото не работех там.

— Обръщаха ли особено внимание на някого?

— Не, поне не си спомням. Просто обичаха да си приказват, защото бяха толкова различни, сърфистки и бъдещи актриси. Тара и Беки бяха калифорнийски момичета. За тях това беше нещо като културен бунт.

— Тя ходеше ли с някого от ресторанта? — попита Бош.

— Поне аз не знам. Но както казах, нямах представа за бременността, така че явно в живота й е имало някой, за когото не съм подозирала. Пазила го е в тайна.

— Завиждахте ли им, че работят там? — обади се Райдър.

— Не. Изобщо. Нямаше нужда да работя и това много ме радваше.

Киз насочваше разговора нанякъде, затова Бош я остави да продължи.

— С какво се забавлявахте, когато бяхте заедно? — попита тя.

— Ами… с обичайните неща. Ходехме заедно на пазар, на кино, такива работи.

— Кои от вас имаха коли?

— Ние с Тара. Тара имаше кабрио. Ходехме…

Сейбъл млъкна: спомняше си за миналото.

— Да? — подкани я Райдър.

— Просто си спомних, че след училище често ходехме в Лаймкилн Кениън. Тара имаше хладилник в багажника и баща й не забелязваше, че отмъква бира от вкъщи. Веднъж ни спря полицейска кола. Скрихме бирите под униформените си поли. Свършиха идеална работа. Полицаят не забеляза. — Тя се усмихна. — Естествено, откакто преподавам тук, внимавам за такива неща. Униформата още си е същата.

— Ами преди Беки да започне работа в ресторанта? — Бош искаше да върне разговора към Беки Верлорън. — Веднага след края на учебната година е била болна една седмица. Отидохте ли да я видите, обадихте ли й се по телефона?

— Сигурна съм, че съм й се обаждала. Това беше, когато казаха, че сигурно е абортирала. Значи всъщност не е била болна. Просто се е възстановявала. Обаче аз не знаех. Мислила съм си, че е болна. Не си спомням дали сме разговаряли точно оная седмица.

— Навремето детективите зададоха ли ви всички тия въпроси?

— Да.

— Къде би отишло момиче от гимназията „Хилсайд“, ако забременее? — попита Райдър. — По онова време, искам да кажа.

— Имате предвид клиника или лекар?

— Да.

Шията на Бейли Сейбъл се изчерви. Въпросът я засрамваше. Тя поклати глава.

— Не знам. Това беше също толкова смайващо, нали разбирате, колкото и убийството на Беки. Накара ни да си помислим, че всъщност не сме познавали приятелката си. Беше много тъжно, защото осъзнах, че тя не ми се е доверявала достатъчно, за да споделя тия неща. Знаете ли, още си го мисля, когато си спомням за едно време.

— Тя имаше ли гаджета, за които сте знаели? — попита Бош.

— Онова лято — не. По-рано имаше гадже, но той се пресели на Хаваите с родителите си. Това беше предишното лято. После си мислех, че през цялата учебна година е била сама. Нали разбирате, не ходеше на танци и мачове с момчета. Обаче явно съм сбъркала.

— Заради бременността — вметна Райдър.

— Ами да. Това е очевидно, нали?

— Кой е бил мъжът? — Бош се надяваше, че директният въпрос може да предизвика реакция, която да проследи.

Ала Сейбъл сви рамене.

— Нямам представа. Винаги съм се питала същото.

Той кимна. Не бе постигнал нищо.

— Раздялата с момчето, което се е преселило на Хаваите — как го преживя Беки?

— Ами, струваше ми се, че това й е разбило сърцето. Наистина го понесе тежко. Бяха като Ромео и Жулиета.

— Защо?

— Разделиха ги родителите им.

— Искате да кажете, че родителите им не са искали двамата да ходят заедно?

— Не, баща му си намери работа или нещо подобно на Хаваите. Трябваше да се преселят и това ги раздели.

Бош отново кимна. Не знаеше дали тези сведения ще са им от полза, но разбираше, че е важно да хвърли колкото може по-широка мрежа.

— Знаете ли къде е сега Тара Уд?

Сейбъл поклати глава.

— Не дойде на десетата годишнина от завършването ни. Изгубих връзка с нея. Още се чуваме с Грейс Танака от време на време. Обаче тя живее в Залива и не се виждаме често.

— Можете ли да ни дадете номера й?

— Естествено.

Тя се наведе, изтегли едно от чекмеджетата на бюрото и извади чантичката си. Докато търсеше бележника си, Бош вдигна снимката на Маки от бюрото и я прибра в джоба си. Сейбъл продиктува телефонния номер и Райдър го записа в тефтерчето си.

— Пет десет — каза Киз. — Къде е това, в Оукланд ли?

— Тя живее в Хейуърд. Иска да се пресели в Сан Франциско, но там е прекалено скъпо за нейните доходи.

— С какво се занимава?

— Скулпторка е, работи с метал.

— Фамилията й още ли е Танака?

— Да. Така и не се омъжи. Тя…

— Да?

— Оказа се лесбийка.

— Как се оказа?

— Ами, имам предвид, че ние не знаехме. Тя криеше от нас. Пресели се там и веднъж преди осем години й отидох на гости. Тогава разбрах.

— Толкова очевидно ли беше?

— Да.

— Тя дойде ли на десетата годишнина от завършване на училище?

— Да, дойде. Забавлявахме се, обаче стана и тъжничко, защото хората говореха за Беки, за това, че убиецът така и не е разкрит. Предполагам, че Тара затова я нямаше. Не е искала да си припомня случилото се с Беки.

— Е, може да направим нещо по тоя въпрос до двайсетата ви годишнина — подметка Бош и веднага съжали за лекомислената си забележка. — Извинявайте, не биваше да го казвам.

— Надявам се да направите нещо. Постоянно си мисля за нея. Все се питам кои са го направили и защо не са разкрити. Всеки ден, когато идвам на училище, гледам снимката й на паметната плоча. Странно е. Аз участвах в събирането на пари за тая паметна плоча, когато бях председателка на класа.

— Кои са го извършили ли?

— Моля?

— Използвахте множествено число.

— Не знам. Той, тя, какво значение има?

Бош кимна.

— Благодаря, че ни отделихте от времето си, госпожо Сейбъл. Бихте ли ни направили услугата да не разговаряте за това с никого? Не искаме хората да са подготвени за въпросите ни, нали ме разбирате?

— Като с мен ли?

— Точно така. И ако се сетите за още нещо, каквото и да било, за което искате да поговорим, партньорката ми ще ви Даде визитка с нашите номера.

— Добре.

Мислите й като че ли се бяха отнесли в миналото. Детективите се сбогуваха и я оставиха с купчината й тестове. Бош си помисли, че учителката сигурно си спомня времето, когато четири момичета са били най-добри приятелки и бъдещето е искряло пред тях като океан.

Преди да напуснат училището, се отбиха в канцеларията, за да видят дали в училищния архив има актуална информация за връзка с бившата ученичка Тара Уд. Гордън Стодард бе помолил госпожа Аткинс да провери, ала резултатът се оказа отрицателен. Бош попита дали може да преснимат снимките от годишника за 1988-а и директорът се съгласи.

— Тъкмо си тръгвам — каза той. — Ще ви изпратя.

Докато вървяха към библиотеката, приказваха за общи неща. Стодард им даде годишника, после още веднъж спря с тях — пред паметната плоча. Бош прокара пръсти по релефните букви. Забеляза, че ръбовете са се изгладили през годините — безброй ученици бяха правили същото.