Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Closers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 62 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

МАЙКЪЛ КОНЪЛИ

ХОРЪТ НА ЗАБРАВЕНИТЕ ГЛАСОВЕ

Американска, първо издание

Превод Крум Бъчваров

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД: Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 22

ISBN 954-585-653-1

ИК „БАРД“ ООД — София 1124, „Яворов“, бл. 12-А, вх. 2. тел. 943 76 59, 943 76 89. http://www.bard.bg

 

Hieronymus, Inc., 2005

История

  1. — Добавяне

16

Ейбъл Прат излезе от кабинета си по сако. Бош седеше в нишата и пишеше с два пръста доклад за телефонния разговор с Мюриъл Верлорън. Готовите доклади за разговорите с Грейс Танака и Даниъл Кочоф бяха на бюрото.

— Къде е Киз? — попита Прат.

— Работи по заповедта вкъщи. Там мисли по-добре.

— Аз пък не мога да мисля, когато се прибера вкъщи. Мога само да реагирам. Имам две момчета.

— Успех.

— Да, ще имам нужда. И аз си тръгвам. До утре, Хари.

— До утре.

Но Прат не си отиде. Бош вдигна поглед от пишещата машина. Помисли си, че нещо не е наред. Може би пишещата машина.

— Намерих я на едно бюро от другата страна — поясни Хари. — Не изглеждаше някой да я използва.

— Никой не я използва. Повечето хора вече пишат на компютър. Ти определено си от старата школа, Хари.

— Сигурно. Киз обикновено пише докладите, обаче имам да убия известно време.

— Извънредна работа, а?

— Ще ходя до Пета улица.

— Какво ще правиш там?

— Ще потърся бащата на нашата жертва.

Прат се навъси и поклати глава.

— Поредният. Някои хора просто не издържат.

Бош кимна.

— Последиците.

— Да, последиците — съгласи се Прат.

Хари си помисли дали да не му предложи да излязат заедно, да си поговорят и да се поопознаят, ала мобилният му телефон иззвъня. Той го откачи от колана си и видя на дисплея името на Сам Уайс.

— Трябва да се обадя.

— Добре, Хари. Внимавай, като отидеш там.

— Благодаря, шефе. Той отвори телефона.

— Детектив Бош.

— Детектив?

Бош си спомни, че не е оставил информация в съобщението си до Уайс.

— Господин Уайс, казвам се Хари Бош. Детектив съм от ЛАПУ. Бих искал да ви задам няколко въпроса във връзка със следствието, което провеждам.

— На ваше разположение съм, детектив. За моето оръжие ли се отнася?

Въпросът смути Бош.

— Защо смятате така?

— Ами, защото знам, че е използвано в убийство, чийто извършител така и не е разкрит. И не се сещам за нищо друго, за което могат да ме разпитват от ЛАПУ.

— Да, господин Уайс, отнася се за оръжието. Може ли да поговорим за това?

— Ако се опитвате да откриете кой е убил онова момиче, можете да ме питате каквото пожелаете.

— Благодаря. Първо искам да ми разкажете как и кога сте узнали или са ви съобщили, че откраднатото от вас оръжие е използвано в убийство.

— Пишеше го във вестниците, за убийството, и веднага събрах две и две. Обадих се на детектива, който се занимаваше с обира, попитах го и получих отговора, който се бях надявал да не получа.

— Защо, господин Уайс?

— Защото трябваше да продължа да живея както преди.

— Но вие не сте извършили нищо нередно.

— Знам, обаче човек не се чувства по-добре от това. Купих пистолета, защото имах проблеми с шайка хулигани. Имах нужда от защита. После с това оръжие убиха момичето. Не мислете, че не съм си представял алтернативна история. Искам да кажа, ами ако не бях толкова упорит? Ако просто се бях преместил да живея другаде, вместо да купя оня проклет колт? Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да.

— Какво друго мога да ви кажа, детектив?

— Имам само няколко въпроса. Като ви се обадих, просто стрелях наслуки. Мислех си, че може би ще е по-лесно, отколкото да се опитам да се ровя в полицейска бумащина отпреди седемнайсет години. Имам оригиналния доклад за обира и посоченото име на следователя е Джон Маклелан. Помните ли го?

— Естествено, че го помня.

— Той откри ли извършителя?

— Не, доколкото знам. Отначало смяташе, че може да е свързано с хулиганите, които ме бяха заплашвали.

— А какво се оказа?

— После ми обясни, че не били те. Обаче не ме убеди. Крадците бяха обърнали апартамента ми нагоре с краката. Като че ли всъщност не бяха търсили да откраднат нещо. Просто бяха съсипали всичко наред.

— Защо казвате „крадците“? Полицията смяташе ли, че са повече от един?

— Джон предполагаше, че са поне двама-трима. Беше ме нямало само около час — отидох до магазина. Сам човек не може да е направил толкова много поразии за толкова малко време.

— В доклада е посочено, че липсвали пистолетът, колекция от монети и пари. После установихте ли още липси?

— Не, нямаше повече. И това стигаше. Поне ми върнаха монетите, те бяха най-ценното. Баща ми ги беше събирал от дете.

— Как ви ги върнаха?

— Джон Маклелан ми ги донесе след две седмици.

— Каза ли къде ги е открил?

— В заложна къща в Западен Холивуд. И после, естествено, разбрахме какво се е случило с пистолета. Обаче него не ми го върнаха. И без това нямаше да го взема.

— Разбирам. Детектив Маклелан каза ли ви кой смята, че е обрал дома ви? Имаше ли някакви теории?

— Според него просто били други хулигани. Не Чатсуъртските осмици.

Споменаването на Чатсуъртските осмици говореше нещо на Бош, ала той не се сещаше точно какво.

— Господин Уайс, представете си, че не знам нищо. Кои са Чатсуъртските осмици?

— Една от бандите в Долината. Всички бяха бели хлапаци. Скинари. През осемдесет и осма извършиха много престъпления в района. Престъпления от омраза. Така ги наричаха във вестниците. По онова време това беше ново понятие за престъпления, мотивирани от расова или религиозна нетърпимост.

— И вие попаднахте под ударите на тая банда, така ли?

— Да, започнаха да ми се обаждат по телефона. „Убийте евреите“, такива неща.

— Но после от полицията са ви казали, че Осмиците не са извършили обира.

— Точно така.

— Странно, нали? Не са открили никаква връзка.

— И аз така си помислих навремето, но той беше детективът, не аз.

— Защо Осмиците са се насочили към вас, господин Уайс? Знам, че сте евреин, но какво ги е накарало да ви нарочат?

— Много просто. Едно от ония лайна, Били Бъркхарт, живееше в моя квартал, през четири къщи от мен. На Ханука поставих седем свещника на прозореца си и тогава започна всичко.

— Какво стана с Бъркхарт?

— Отиде в затвора. Не за онова, което направи с мен, а с други. Пипнаха него и останалите за други престъпления. Бяха изгорили кръст на няколко преки от мен. Пред къщата на чернокожо семейство. Извършиха и други неща. Гадни неща, вандализъм. Опитаха се да изгорят и един храм.

— Но не и за обира във вашата къща?

— Не. Поне така ми казаха от полицията. Разбирате ли, нямаше графити, никакъв намек за религиозни мотиви. Просто всичко беше обърнато надолу с главата, затова не определиха обира като престъпление от омраза.

Бош се поколеба; чудеше се още какво да попита. Реши, че не знае достатъчно, за да задава хитри въпроси.

— Добре, господин Уайс, благодаря, че ми отделихте от времето си. Извинявайте, че събудих лоши спомени.

— Не мислете за това, детектив. Повярвайте ми, те не бяха заспали.

Бош затвори телефона. Опита се да измисли на кого да се обади за всичко това. Не познаваше Джон Маклелан и след седемнайсет години имаше голяма вероятност той вече да не работи в Девънширския участък. И тогава го осени: Джери Едгар. Предишният му партньор в Холивудския участък по-рано бе работил с девънширски детективи. През 1988-а трябваше да е бил там.

Бош набра номера на холивудския отдел „Убийства“, но се включи телефонен секретар. Всички си бяха тръгнали рано. Обади се в детективското бюро и попита дали Едгар е там. Служителят отговори, че си е отишъл.

Тогава позвъни на мобилния му телефон. Някогашният му партньор веднага отговори.

— Рано си тръгвате в Холивуд — каза Бош.

— Кой се обажда, по дяволите… Ти ли си, Хари?

— Аз съм. Как я караш, Джери?

— Чудех се кога ще те чуя. Днес ли започна?

— Най-старият новобранец на света. И вече работя по гореща следа. С Киз разследваме един случай.

Едгар не отговори и Бош разбра, че е сбъркал, като е споменал Райдър. Пропастта помежду им не само че още съществуваше, но и явно беше покрита с лед.

— Както и да е, имам нужда от съдържанието на великия ти мозък. Става въпрос за дните на Девънширския клуб.

— Да, за кога точно?

— Хиляда деветстотин осемдесет и осма. Чатсуъртските осмици. Помниш ли ги?

Едгар се замисли и след кратко мълчание отговори:

— Да, помня Осмиците. Шайка бели пикльовци, които си мислеха, че бръснатите глави и татуировки ги правят мъже. Направиха много бели, после ги спипаха. Не просъществуваха дълго.

— Помниш ли някой си Роланд Маки? Тогава трябва да е бил осемнайсетинагодишен.

След нова пауза Едгар отвърна, че името не му говори нищо.

— Кой работеше по Осмиците? — попита Бош.

— Не беше от Девънширския клуб. Всичко, свързано с тях, отиваше направо в зайчарника.

— В ОБ ли?

— Позна.

Отделът за обществени безредици. Полусекретно звено в Паркър Сентър, което беше събирало данни и разузнавателни сведения за заговори, но почти без да предава случаи на прокуратурата. През 1988-а ОБ трябваше да е бил под ръководството на тогавашния комисар Ървин Ървинг. Отделът вече не съществуваше. Когато бе станал заместник-началник, Ървинг го беше разформировал и мнозина в управлението бяха решили, че го прави, за да скрие нещо и да се дистанцира от неговата дейност.

— Това няма да ми е от полза — каза Бош.

— Съжалявам. По какво работиш?

— Убийство на момиче в подножието на Оут.

— Онова, дето го бяха отвлекли от вкъщи ли?

— Да.

— Помня го. Не съм работил по него — тъкмо бях постъпил в отдел „Убийства“. Но си го спомням. Та казваш, че са били замесени Осмиците, така ли?

— Не. Просто изскочи едно име, което може да е свързано с Осмиците. Какво означава името им, каквото си мисля ли?

— Да, „Хайл Хитлер“.

Бош си помисли, че Киз Райдър е била права — годината на престъплението навярно имаше значение. Убийството и останалите престъпления на Чатсуъртските осмици бяха извършени през 1988-а. Всички тези привидно дребни неща обаче като че ли бяха свързани. А сега към всичко това се прибавяха Ървин Ървинг и ОБ. Случайното разкритие, свързващо ДНК пробата с неудачник, който караше влекач, за да се изхранва, прерастваше в нещо много по-голямо.

— Джери, помниш ли някой си Джон Маклелан? Работил е в Девъншир?

— Джон Маклелан ли? Не, не си го спомням. По какво е работил?

— Попаднах на името му в един доклад за обир.

— Не, определено не е бил в „Грабежи“. Работих в „Грабежи“, преди да ме прехвърлят в „Убийства“. В „Грабежи“ нямаше Джон Маклелан. Кой е той?

— Нали ти казах, просто попаднах на името му в един доклад. Ще се оправя.

Това означаваше, че Маклелан най-вероятно е бил от ОБ и че разследването на обира в дома на Сам Уайс е било част от разследването на Чатсуъртските осмици. Нямаше желание да го обсъжда с Едгар.

— Значи по онова време си бил нов в „Убийства“, а, Джери?

— Да.

— Добре ли познаваш Грийн и Гарсия?

— Не особено. Аз току-що бях постъпил там, а те не се задържаха дълго. Грийн го пенсионираха, а година след това Гарсия го направиха лейтенант.

— Какво е мнението ти за тях?

— В какъв смисъл?

— Като детективи.

— Е, по онова време бях новак, Хари. Искам да кажа, какво съм разбирал? Още се учех. Обаче имах чувството, че Грийн командва парада. Гарсия беше домакинята. Хората казваха за Гарсия, че не можел да намери и лайно в мустаците си, даже с огледало и гребен.

Бош не отговори. Като наричаше Гарсия „домакиня“, Едгар искаше да каже, че във всичко е слушал партньора си. Грийн беше истинското ченге, а Гарсия му бе помагал с бумащината. Много партньори установяваха такъв род отношения. Кучето водач и неговият помощник.

— Е, предполагам, че не му се е налагало — рече Едгар.

— Какво не му се е налагало?

— Да търси лайно в мустаците си. Направиха го лейтенант и го прехвърлиха. Знаеш ли, че в момента е заместник-началник в Долината?

— Да, знам. Всъщност, ако го видиш, може би не бива да споменаваш тая работа с мустаците.

— Сигурно.

Бош продължи да мисли какво би могло да означава това за делото Верлорън. Под повърхността се движеше тънка цепнатина.

— Това ли е, Хари?

— Чух, че Грийн налапал патлака скоро след като се пенсионирал.

— Да, и аз го чух. Помня, че не се изненадах. Той винаги ми се е струвал прекалено емоционален. Ще провериш ли връзката с ОБ, Хари? Нали знаеш, че това беше отделението на Ървинг?

— Да, Джери, знам. Съмнявам се, че ще се насоча натам.

— Ако се наложи, внимавай, мой човек.

Бош искаше да смени темата, преди да затвори. Едгар бе известен клюкар и той нямаше желание някогашният му партньор да се раздрънка, че Бош е нарочил Ървинг, след като се е върнал в управлението.

— Е, как е в Холивуд? — попита той.

— Тъкмо се нанесохме пак в бюрото след ремонта. За около година ни бяха натикали горе.

— И как е сега?

— Като офис на застрахователна фирма. Имаме прегради и звукоизолиращи филтри между бюрата. Всичко е издържано в бюрократично сиво. Чисто е, но не е същото.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Е, какви са плановете ти за бъдещето, Джери?

— Какви са плановете ми ли? Ще я карам като сега. Раз-карай ми се от главата и върви да тропаш по хорските врати.

— Готово, готин.

— Пази си гърба, Хари.

— Винаги.

След като затвори, Бош известно време остана неподвижен — премисляше разговора и значението му за случая. Ако имаше връзка с ОБ, играта коренно се променяше.

Погледна следственото дело, все още разтворено на доклада за обира, и се вторачи в подписа на Джон Маклелан. Вдигна слушалката, обади се в Оперативния отдел в Паркър Сентър и помоли дежурния офицер да провери къде работи детектив Джон Маклелан, като продиктува номера му от доклада. Превключиха го на изчакване. Най-вероятно щяха да му съобщят, че Маклелан отдавна се е пенсионирал. Бяха минали седемнайсет години все пак.

Ала когато се върна на телефона, дежурният му каза, че полицай Джон Маклелан със съответния личен номер сега е лейтенант в Службата за стратегическо планиране. Колелцата в главата на Бош започнаха да се въртят. Преди седемнайсет години Маклелан беше работил при Ървинг в ОБ. Сега чинът и длъжността му бяха други, но продължаваше да работи при него. И Ървинг съвсем случайно се бе натъкнал на Бош в барчето в Паркър Сентър, при това точно в деня, в който Хари се беше заел със случая.

Подобно на завиващ боен кораб, случаят бавно, сигурно и безвъзвратно поемаше в нова посока. Бош се замисли за съвпадението, че Ървинг му е пресякъл пътя. Ако беше съвпадение. Зачуди се дали заместник-началникът вече е знаел по кой случай са улучили джакпота и докъде ще ги отведе той.

Управлението ежедневно погребваше тайни. Това бе факт. Ала преди седемнайсет години кой би могъл да си помисли, че химически тест, проведен някой ден в лабораторията на правосъдното министерство в Сакраменто, ще забие лопата в калната пръст и ще извади миналото на бял свят?