Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (24)

24

Не си проговориха, докато не излязоха от съда. Като че ли се бояха да не урочасат успеха си, сякаш ако кажеха дори само една дума за случилото се, гласовете им можеха да отекнат през стените на сградата и да накарат съдията да промени решението си. След като имаха подписа й под формулярите, единствената им мисъл беше да задвижат нещата.

Щом стъпиха на тротоара, Бош погледна Райдър и се усмихна.

— За малко.

Тя също се усмихна.

— Последици, а? Стигна точно до червената линия. Вече а мислех, че ще се наложи да те освобождавам под гаранция.

Тръгнаха към Паркър Сентър. Бош извади мобилния си телефон и го включи.

— Да, още малко оставаше — съгласи се той. — Искаш ли да кажеш на Ейбъл да организира съвещанието?

— Ще му кажа. Просто исках да изчакам, докато стигнем там.

Бош си провери мобифона и видя, че има едно пропуснато повикване и съобщение. Не позна номера, ала кодът бе 818 — Долината. Отвори съобщението и чу глас, който не искаше да чуе.

— Детектив Бош, обажда се Маккензи Уърд от „Нюз“. Трябва колкото може по-скоро да говоря с вас за Роланд Маки. Искам да ви чуя, иначе може да се наложи да задържа репортажа. Обадете ми се.

— Мамка му! — изруга Бош и изтри съобщението.

— Какво има?

— Репортерката. Казах на Мюриъл Верлорън да ней споменава за Маки. Обаче явно се е изпуснала. Или репортерката е приказвала с някой друг.

— Мамка му.

— Нали и аз това казвам.

Продължиха да вървят, без да разговарят. Бош си мислеше как да се справи с Уърд. Не биваше да споменават за Маки в статията, иначе той сигурно просто щеше да избяга, без да се обади на никого.

— Какво ще правим? — попита накрая Райдър.

— Не знам. Ще се опитам да я разубедя. Ще я излъжа, ако се наложи. Не бива да споменава за него.

— Обаче трябва да пусне материала, Хари. Имаме само седемдесет и два часа.

— Знам. Остави ме да помисля.

Отвори мобилния си телефон, обади се на Мюриъл Верлорън и я попита как е минал разговорът. Тя каза, че всичко било наред и че се радвала, че е свършил.

— Правиха ли снимки?

— Да, искаха да снимат спалнята на Беки. Това не ми хареса, да я показвам на журналисти, обаче се съгласих.

— Разбирам. Благодаря ви. Спомнете си, че статията те ни помогне. Близо сме, Мюриъл, и материалът във вестника ще ускори нещата. Признателен съм ви за съдействието.

— Ако помогне, ще се радвам, че съм го направила.

— Добре. Искам да ви питам още нещо. Споменахте ли на репортерката за Роланд Маки?

— Не, нали ми казахте да мълча. Нищо не съм й казала.

— Сигурна ли сте?

— Повече от сигурна. Тя ме попита какво сте ми казали, но аз не споменах нищо за него. Защо?

— Просто исках да се уверя, нищо повече. Благодаря ви, Мюриъл. Ще ви се обадя веднага щом узнаем нещо ново.

Затвори. Съмняваше се, че Мюриъл Верлорън ще го излъже. Репортерката явно имаше друг източник.

— Какво става? — попита Райдър.

— Не й е казала.

— Тогава кой?

— Точно това е въпросът.

Мобифонът завибрира и зазвъня в шепата му. Той погледна дисплея и позна номера.

— Тя е — репортерката. Трябва да говоря с нея.

Отвори телефона.

— Детектив Бош, аз съм Маккензи Уърд. Гоня срок и трябва да поговорим.

— Добре. Току-що получих съобщението ви. Мобифонът ми беше изключен, защото бях в съда.

— Защо не ми казахте за Роланд Маки?

— За какво говорите?

— За Роланд Маки. Съобщиха ми, че вече имате заподозрян — Роланд Маки.

— Кой ви съобщи?

— Не е важно. Важното е, че криете съществена информация от мен. Роланд Маки ли е главният ви заподозрян? Чакайте да позная. Играете и с двете страни и давате тая информация на „Таймс“.

Бош трябваше да разсъждава бързо. Репортерката явно беше ядосана. Един ядосан репортер можеше да създаде проблеми. Трябваше да успокои топката и в същото време да извади Маки от репортажа. Това, че тя не бе споменала за ДНК връзката между Маки и пистолета, можеше да помогне — навеждаше го на заключението, че източникът й е извън управлението. Някой с ограничена информация.

— Първо, нищо не съм съобщил на „Таймс“. Стига утре да пуснете статията, единствено вие имате историята. Второ, има значение откъде сте научили това име, защото информацията ви е грешна. Опитвам се да ви помогна, Маккензи. Ще допуснете огромна грешка, ако включите името в статията. Може даже да ви съдят.

— Тогава кой е той?

— Кой е източникът ви?

— Знаете, че не мога да ви го разкрия.

— Защо?

Бош печелеше време, за да обмисли положението. Докато репортерката дуднеше обичайния отговор за законите, защитаващи източниците, той прехвърляше имената на хората извън управлението, с които двамата с Райдър бяха разговаряли за Маки. Това бяха трите приятелки на Ребека Верлорън — Тара Уд, Бейли Сейбъл и Грейс Танака. Освен това Робърт Верлорън, Дани Кочоф, Телма Кибъл, инспекторката от службата за условно освобождаване, и директорът Гордън Стодард, както и госпожа Аткинс, секретарката, която бе търсила името на Маки в училищния архив.

И накрая Ан Демчак — но Бош се съмняваше, че е тя. Уърд беше оставила съобщението си на телефона му, докато двамата с Райдър бяха разговаряли със съдията. Не можеше да става и дума Демчак да е вдигнала телефона, за да се обади на репортерката, докато се бе запознавала с документите в кабинета си. Тя изобщо не беше знаела за предстоящото отпечатване на статията, камо ли за репортерката, която я пише.

Предположи, че поради кратките срокове, Уърд просто се е върнала в редакцията и е позвънила тук-там, за да дооформи материала си. Бе получила името на Роланд Маки от някой, на когото се беше обаждала. Бош се съмняваше, че може да е намерила или даже да се е свързала с Робърт Верлорън през няколкото часа след интервюто. Освен това задраска Грейс Танака и Дани Кочоф, защото не бяха тукашни. Без името на Маки нямаше връзка с Кибъл. Оставаше Тара Уд и училището — Стодард, Сейбъл или секретарката. Най-очевидният отговор бе училището, защото бе най-лесната връзка за Уърд. Хари се поотпусна и реши, че може да си спести заплахите.

— Чувате ли ме, детектив?

— Да, извинявайте. Все пак шофирам.

— И какъв е отговорът ви? Кой е Роланд Маки?

— Никой. Задънена улица.

— По-точно?

— Вижте, ние наследихме случая от други следователи, нали ви казах? Е, през годините следственото дело е било прибирано, вадено и така нататък. Нещата са се объркали. Та нашата задача отчасти беше да го поизчистим от излишни неща. Трябваше да го сложим в ред. Открихме снимка на тоя Роланд Маки в делото и не бяхме сигурни какъв е и каква е връзката с него. Докато разпитвахме контактите си и се запознавахме с участниците в историята, показахме снимката му на няколко души, за да видим дали знаят кой е и каква роля е играл. Никога не сме казвали на никого, че това е главният ни заподозрян, Маккензи. Честно. Така че преувеличавате или вие, или вашият източник.

Последва мълчание и Бош предположи, че репортерката преглежда разговора, от който е получила името на Маки.

— Тогава кой е той? — накрая попита Уърд.

— Просто човек с криминално досие като малолетен, който навремето живеел в Чатсуърт. Мотаел се в старото автокино уинетка, а това било любимото място на Ребека и нейните приятелки. Оказа се, че през осемдесет и осма от него е всякакво подозрение. Само че ние го установихме как след като показахме снимката му на няколко души.

Отговорът му представляваше смесица от истина и полуистини. Репортерката мълчеше — обмисляше думите му.

— Кой ви каза за него, Гордън Стодард или Бейли Сейбъл? — попита Бош. — Занесохме снимката му в училището, за да видим дали е учил там, и се оказа, че не е. После престанахме да се занимаваме с него.

— Сигурен ли сте?

— Вижте, правете каквото щете, обаче ако пуснете името на тоя човек във вестника просто защото сме разпитвали за него, може да ви се обади адвокатът му. Ние разпитваме за много хора, Маккензи. Такава ни е работата.

Репортерката отново се умълча. Бош си помисли, че е успял да обезвреди бомбата.

— Отидохме в училището да прегледаме годишника и да преснимаме някои фотографии от него — накрая каза Уърд. — И установихме, че сте взели единствения брой от осемдесет и осма, който се пази в библиотеката.

С това потвърждаваше правотата на Хари, ала не издаваше източника си.

— Съжалявам — отвърна Бош. — Годишникът е на бюрото ми. Не знам с колко време разполагате, обаче можете да пратите човек да го вземе, ако искате.

— Не, нямам време. Снимахме паметната плоча на стената в училището. Ще свърши работа. Освен това открих снимка на жертвата в нашия архив. Ще използваме нея.

— И аз видях паметната плоча.

— Те много се гордеят с нея.

— Значи се разбрахме, нали, Маккензи?

— Да. Просто малко се ядосах, защото си помислих, че криете нещо голямо.

— Нямам нищо голямо. Засега.

— Добре, тогава най-добре да довърша историята.

— Ще я пуснете в утрешния прозорец, нали?

— Стига да я довърша. Обадете ми се утре да ми какво мислите.

— Непременно.

Бош затвори, погледна Райдър и въздъхна:

— Надявам се, че се измъкнахме.

— Божичко, Хари, днес наистина си във вихъра си. Изкусният мошеник. Сигурно си способен да уговориш и зебра да се откаже от белите си райета, ако се наложи.

Детективът се усмихна. После хвърли поглед към прие-тройката на градския съвет на Спринг Стрийт. Прогонен от Паркър Сентър, сега Ървин Ървинг действаше от пристройката. Бош се зачуди дали Мистър Мускуло сега ги гледа иззад някой огледален прозорец на Службата за стратегическо планиране. Внезапно се сети за нещо.

— Киз?

— Да?

— Познаваш ли Маклелан?

— Не много.

— Но знаеш как изглежда, нали?

— Естествено. Виждала съм го на щабни съвещания. Щом се изнесе в пристройката, Ървинг престана да идва и обикновено пращаше Маклелан като свой представител.

— Но ще можеш да го познаеш, нали?

— Да. За какво става дума, Хари?

— Може би трябва да отидем при него, да го подплашим и да пратим послание по канала до Ървинг.

— Още сега ли?

— Защо не? И без това сме тук. Той посочи пристройката.

— Нямаме време, Хари. Освен това, защо да влизаме в схватка, която можем да избегнем? Хайде да не се пречкаме на Ървинг, докато не се наложи.

— Добре, Киз. Но ще се наложи да се спречкаме с него. Убеден съм.