Марк Твен
Приключенията на Том Сойер (8)

Глава 7

Колкото по-упорито се стараеше Том да се вглъби в учебника, толкова повече блуждаеше мисълта му. Най-сетне той въздъхна, прозя се и заряза старанията. Струваше му се, че обедната почивка никога няма да дойде. Беше ужасно задушно, във въздуха не се усещаше никакъв полъх. От всички сънливи дни този беше най-сънливият. Приспивното мънкане на двадесет и пет прилежни ученици успокояваше душата като жуженето на пчели. Далеч навън под палещите слънчеви лъчи се издигаха меките зелени склонове на хълма Кардиф, забулени от трепкащия воал на маранята. Далечината ги обагряше с пурпурни оттенъци. Няколко птички се рееха лениво във въздуха. Никаква друга жива твар не се виждаше освен няколко крави, а и те дремеха. Сърцето на Том копнееше за свобода или за някакво интересно занимание, та да може да избута някак това отегчително време! Той бръкна в джоба си и лицето му се озари — той благодареше на Бога, макар и несъзнателно. После кутийката от фишеци бе извадена скришом. Том извади кърлежа и го сложи на дългия, равен чин. Буболечката също възсия от радост и благодари на Бога, но бе избързала да се радва — когато, преизпълнена с благодарност, тя си хвана пътя, Том я преобърна с една карфица и я накара да поеме в друга посока.

Най-близкият приятел на Том седеше до него и споделяше страданията му. Забавлението начаса предизвика у него дълбок и радостен интерес. Въпросният най-близък приятел беше Джо Харпър. Двете момчета цяла седмица бяха най-сърдечни другари, а в събота — заклети врагове, които водеха войни помежду си. Джо също свали една карфица от ревера си и започна да помага в обучението на пленника. Играта ставаше все по-забавна. Не след дълго Том заяви, че си пречат и никой от тях не може да се възползва докрай от кърлежа. После сложи плочата на Джо на чина и я разполови с черта от горе до долу.

— Виж сега — каза му той. — Когато кърлежът е в твоята половина, разигравай го ти, аз няма да го пипам. Но оставиш ли го да ти се изплъзне и да мине в моята половина, няма да го пипаш, докато не ми се изплъзне на мен.

— Добре — давай, пускай го!

Кърлежът скоро избяга от Том и пресече екватора. Джо се залови да го тормози, после кърлежът му се измъкна и се върна при Том. Тези преходи започнаха да се повтарят доста често. Докато едното от момчетата мъчеше кърлежа с всепоглъщащо увлечение, другото зяпаше с не по-малък интерес. Двете глави се скланяха над плочата, а нищо друго на света не можеше да затрогне двете души. Най-сетне като че късметът твърдо мина на страната на Джо. Кърлежът се мяташе насам и натам, не по-малко възбуден и развълнуван от самите момчета, ала точно когато победата беше кажи-речи в кърпа вързана на Том и пръстите му тръпнеха в очакване, карфицата на Джо сръчно отклоняваше буболечката от курса и тя оставаше в негова власт. Това вече не се търпеше. Изкушението бе твърде силно. Том се пресегна и подбутна кърлежа с карфицата си. Джо начаса се разсърди и каза:

— Не го пипай, Том.

— Исках само да го поразмърдам малко, Джо.

— Не, сър, така не е честно! Остави го на мира!

— Ех, пък и ти! Аз само мъничко да го побутна!

— Остави го на мира, ти казвам.

— Няма пък!

— Трябва да го оставиш — той е от моята страна.

— Виж какво, Джо Харпър, чий е този кърлеж?

— Не ме интересува чий е — щом е от моята страна, не бива да го пипаш!

— Ще го пипам и още как! Кърлежът си е мой и да пукна, ако не мога да правя с него каквото си искам!

Изведнъж мощен удар се стовари върху плещите на Том, а след това и върху плещите на Джо. В продължение на две минути от двете сака хвърчеше прах и цялото училище се радваше на гледката. Момчетата се бяха вглъбили в заниманието си и не забелязаха възцарилата се в класната стая тишина, докато учителят се приближи на пръсти и се надвеси над тях. Бе проследил голяма част от представлението, преди да внесе в него известно разнообразие.

В дванайсет започна обедната почивка. Том изтича при Беки Тачър и си прошепна на ухото:

— Сложи си шапката и се престори, че си тръгваш. Когато стигнеш до ъгъла, се измъкни от другите, свърни в уличката и се върни тук. Аз ще мина по другия път, също ще се измъкна от другите и ще дойда.

И така, той си тръгна с една група ученици, а тя с друга. След малко двамата се срещнаха в края на уличката и се върнаха в училището, останало сега изцяло на тяхно разположение. Седнаха заедно и сложиха плоча за писане пред тях. Том подаде калема на Беки, хвана ръката си и започна да я води по плочата и така сътвори още една поразителна къщичка. Когато интересът им към изкуството поотслабна, двамата се разприказваха. Том плуваше в блаженство. Той попита:

— Обичаш ли плъхове?

— Не! Мразя ги!

— Е, аз също ги мразя — живите. Но аз ти говоря за умрелите плъхове, дето можеш да ги вържеш на връвчица и да ги въртиш над главата си.

— Не, не обичам особено плъховете. Аз обичам дъвка.

— И аз много я обичам! Де да имах сега!

— Искаш ли? Аз имам. Ще ти дам да подъвчеш, а после ще ми я върнеш.

Това ги устройваше и двамата започнаха да дъвчат поред и да си клатят краката, доволни и предоволни.

— Ти ходила ли си на цирк? — попита Том.

— Да, и татко обеща пак да ме заведе, ако съм послушна.

— Аз съм ходил на цирк три-четири пъти… много пъти! Църквата изобщо не може да се мери с цирка — в цирка непрекъснато стават разни работи! Като порасна, ще стана цирков клоун.

— О, така ли? Много хубаво. Те са прекрасни, целите са шарени!

— Да, и освен това печелят луди пари — по цял долар на ден! Така каза Бен Роджърс. Хей, Беки, ти била ли си някога сгодена?

— Какво значи това?

— Ами че сгодена, за да се омъжиш.

— Не съм.

— А искаш ли да се сгодиш?

— Ами сигурно. Не знам. Как става?

— Как става ли? Нищо работа. Казваш на някое момче, че никога, ама никога няма да вземеш друг освен него, и после се целувате и толкова! Всеки го може.

— Целуват ли се? Ама защо се целуват?

— Ами то е, такова де, за да… то всички така правят.

— Всички ли?

— Да, всички, които са влюбени. Помниш ли какво написах на плочата?

— Д-да.

— Какво пишеше там?

— Няма да кажа.

— Тогава нека аз да ти го кажа!

— Д-да… ама друг път.

— Не, сега!

— Не, не сега… хайде да е утре!

— О, не, нека бъде сега! Моля те, Беки! Ще ти го прошепна, съвсем тихичко ще ти го прошепна!

Беки се колебаеше и Том прие мълчанието си за съгласие. Той я прегърна през кръста и прошепна признанието съвсем тихичко, долепил устни до ухото си, а после додаде:

— А сега ти ми прошепни същото.

Отначало тя се противеше, но накрая каза:

— Извърни си лицето, за да не ме виждаш, и ще ти го кажа. Но не бива да го казваш на никого… нали, Том? Нали няма да го кажеш на никого?

— Разбира се, че няма да го кажа на никого! Хайде, Беки.

Той извърна лице. Беки се наведе боязливо, дъхът си разроши къдриците му и тя прошепна:

— Оби… обичам те!

После скочи и побягна между чиновете и пейките, а Том хукна подире си. Най-сетне тя се стаи в ъгъла и скри лице зад бялата си престилчица. Том я прегърна през врата и започна да си се моли:

— Хайде, Беки, всичко свърши вече — остана само целувката! Не се бой, то това не е нищо! Моля те, Беки! — и той задърпа ръцете и престилката си.

Малко по малко тя се предаде, отпусна ръце и покорно му подложи зачервеното си от боричкането лице. Том целуна алените си устни и рече:

— Ето, Беки, готово. Сега вече ти не бива да обичаш никой друг освен мен и няма да се омъжиш за друг освен за мен, никога, ама никога! Съгласна ли си?

— Да, Том — няма да обичам друг освен тебе и никога няма да се омъжа за друг освен за теб… но и ти също няма да се ожениш за никоя друга!

— Много ясно! Разбира се! То си влиза в уговорката! И винаги на идване и на връщане от училище ще вървиш с мен, като няма кой да ни гледа. А на забавите ти ще избираш мен, а аз ще избирам тебе, защото така се прави, когато си сгоден.

— Каква прелест! Никога досега не бях чувала за това!

— О, страшно е весело! Когато аз и Ейми Лорънс…

Ококореният поглед на Беки подсказа на Том, че е допуснал ужасен гаф и той млъкна сконфузено.

— О, Том! Значи не съм първата, за която си се годявал!

Момиченцето се разплака.

— Беки, не плачи, моля те! — възкликна Том. — Аз вече не я обичам!

— Том, обичаш я! Знаеш много добре, че я обичаш!

Том се опита да я прегърне през врата, но тя го бутна, извърна лице към стената и продължи да плаче. Том отново се опита да я прегърне, мълвейки утешителни слова, ала пак бе отблъснат. Тогава гордостта му проговори и с наперена походка той излезе навън. Постоя там неспокоен и притеснен, като току поглеждаше към вратата с надеждата, че тя ще се разкае и ще излезе да го търси. Но тя не излизаше. Тогава му стана чоглаво и започна да се усеща, че сбъркалият е той. Тежка борба води със себе си, докато се принуди да направи първата крачка към помирението, ала най-сетне събра кураж и влезе. Тя все така стоеше в ъгъла с лице към стената и плачеше. Сърцето на Том се късаше. Той отиде при нея и постоя така — не знаеше как точно да започне. После каза колебливо:

— Беки, аз… аз не обичам никоя друга освен тебе!

Никакъв отговор — само ридания.

— Беки… — рече той умолително. — Беки, няма ли да кажеш нещо?

Пак ридания.

Том извади най-голямата си скъпоценност — пиринчена топка от решетката на камина, протегна я отпред, така че тя да я види, и каза:

— Моля те, Беки, вземи я!

Тя бутна топката на пода. И тогава Том излезе и се запъти към хълмовете, далече-далече — този ден той нямаше да се върне повече в училище. Не след дълго Беки бе обзета от подозрение. Тя се втурна към вратата, но Том не се виждаше никакъв. После изтича на площадката за игри, но и там го нямаше. И тогава тя извика:

— Том! Върни се, Том!

Заслуша се напрегнато, но отговор не дойде. Тишината и самотата бяха единствената си компания. Тя седна отново да плаче и да се кори. Когато учениците започнаха пак да се събират, тя трябваше да скрие тъгата си, да усмири разбитото си сърце и да поеме тегобата на протяжния, скучен, мъчителен следобед, сред чужди хора, без да има с кого да сподели скръбта си.