Марк Твен
Приключенията на Том Сойер (10)

Глава 9

Същата вечер в девет и половина както обикновено пратиха Том и Сид да си лягат. Те си казаха молитвите и скоро Сид заспа. Том лежеше буден и чакаше — не го свърташе от нетърпение. Вече му се струваше, че ей сега ще съмне, и чу, че часовникът отброи десет удара! Обзе го отчаяние. Дори не можеше да се върти и да се мята от нерви, защото се боеше, че ще събуди Сид, затова лежеше, без да мърда, вторачен в тъмното. Наоколо цареше мрачен покой. Постепенно сред тишината започнаха да се открояват слаби, едва доловими звуци. Тиктакането на часовника стана по-отчетливо, старите греди започнаха тайнствено да пукат, стълбите едва чуто скърцаха. Очевидно из къщата бродеха привидения. Откъм стаята на леля Поли се носеше глухо равномерно хъркане. После се разнесе досадното цвърчене на щурец, ала не бе по силите на човешката находчивост да установи откъде идеше това цвърчене. След това призрачното цъкане на бръмбара, наричан със зловещото име „мъртво часовниче“, се разнесе откъм стената до възглавниците и Том потръпна — то означаваше, че дните на някого са преброени. След това далечният вой на куче огласи нощния въздух. Отвърна му друг глъхнещ вой, който идеше от още по-далече. Том се гърчеше в агония. Най-сетне реши, че времето е спряло и е започнала вечността и против волята си задряма. Часовникът удари единайсет, но той не чу. И после в просъница до слуха му стигна покъртително котешко мяукане. Един съседски прозорец се отвори и шумът го стресна. Разнесе се вик: „Псст, проклетнице!“ и една бутилка се разби с трясък в стената на лелината му барака за дърва. Том се ококори и само след минутка, вече облечен, изскочи навън през прозореца и запълзя на четири крака по покрива на пристройката. Докато лазеше, измяука предпазливо два-три пъти, после скочи върху бараката за дърва и оттам — на земята. Чакаше го Хъкълбери Фин с умрялата котка. Момчетата тръгнаха и се стопиха в мрака. След половин час вече газеха из високата трева на гробището.

Това гробище беше от старите, каквито ги има на запад. Намираше се на склона на един хълм на миля и половина от града. Бе оградено с разнебитена тараба, на места вдадена навътре, а на други накривена навън, но никъде изправена. Цялото бе обрасло с треволяк и бурени. Всички стари гробове се бяха слегнали и нямаше ни една надгробна плоча. Над гробовете стърчаха проядени от червеи кръстове, килнали се в напразно търсене на опора. Някога върху тях е било изписано „Вечна памет на еди-кой си“, но повечето надписи вече не личаха дори на дневна светлина.

Лек ветрец стенеше в клоните на дърветата и Том се уплаши, че това може да са духовете на мъртвите, които се жалваха, че ги безпокоят. Момчетата разговаряха много малко и само шепнешком, защото и времето, и мястото, и царящата тук тишина и тържественост ги потискаше. Намериха прясната островърха купчина пръст, която търсеха, и се спотаиха зад трите големи бряста, растящи един до друг недалеч от гроба.

После зачакаха мълчаливо и, както им се стори, твърде продължително. Бухането на далечен бухал бе единственият звук, разтревожил нощното мъртвило. Все по-тягостни мисли налягаха Том. Трябваше да се поразведри с някакъв разговор и затова прошепна:

— Хъки, мислиш ли, че на умрелите им харесва, дето сме дошли тук?

Хъки пошушна в отговор:

— Де да знам! Тук е ужасно тържествено, нали?

— И още как!

Последва продължително мълчание — момчетата размишляваха по въпроса. После Том прошепна:

— Абе, Хъки, мислиш ли, че старият Хос Уилямс ни чува, като приказваме?

— То е ясно. Духът му поне ни чува.

След малко Том се обади:

— По-добре да бях казал „господин Уилямс“. Нищо лошо не съм искал да кажа! На него всички си му викат Хос.

— Том, като се приказва за умрели, трябва много да се внимава!

Това уби желанието на Том за приказки и разговорът отново замря.

После Том изведнъж сграбчи другаря си за ръката:

— Шшшт!

— Какво има, Том?

Двамата се притиснаха един до друг с разтуптени сърца.

— Шшшт! Ето на, пак! Не го ли чу?

— Аз…

— Опа! Сега го чуваш.

— Божичко, Том, те идат! Идат! Какво да правим?

— Хич не знам. Според теб те виждат ли ни?

— Ох, Том, те виждат в тъмното също като котките. Защо ли ми трябваше да идвам!

— Не се бой. Според мен няма да ни закачат. Ние нищо лошо не правим. Ако си седим тук и не мърдаме, може и изобщо да не ни забележат.

— Ще се помъча, Том, ама целият треперя!

— Чуй!

Момчетата прилепиха глави. Не смееха да дишат. Откъм далечния край на гробището се носеше приглушен говор.

— Виж ето там! — прошепна Том. — Какво ли е това?

— Адски огън. Ох, Том, ужас!

В мрака изплуваха неясни фигури — те размахваха един старовремски тенекиен фенер, който разсипваше по земята безброй светлинки, също като лунички. След малко Хък прошепна разтреперан:

— Това са дяволите, няма кой да е! Цели трима! Леле Божке, Том, дотука бяхме! Ти знаеш ли молитви?

— Ще се помъча да се сетя, но ти не се бой. Нищо лошо няма да ни направят. „Господи Боже мой, сега, когато лягам да спя, аз…“

— Шшт!

— Какво има, Хък?

— Хора са! Поне единият от тях. Гласът му е на стария Мъф Потър.

— Не… не може да бъде!

— Бас държа. Не мърдай и не шавай! Хич няма и да ни забележи. Къркан е както винаги, пияндето му дърто!

— Добре, ще си трая. Спряха. Търсят нещо и не могат да го намерят. Ето ги на, идват пак. Топло… студено. Пак топло. Горещо! Този път вървят право насам. Ей, Хък, познах гласа и на другия — това е Индианеца Джо!

— Той е, мелезът му неден! По-добре да бяха дяволи, да му се не види! Какво ли са намислили?

Шепотът заглъхна — тримата мъже бяха стигнали до гроба и стояха на няколко крачки от скривалището на момчетата.

— Тук е — обади се третият глас. Говорещият вдигна фенера и той освети лицето му. Беше младият доктор Робинсън.

Потър и Индианеца Джо мъкнеха носилка, върху която имаше въже и две лопати. Захвърлиха товара си и се заловиха да разравят гроба. Лекарят сложи фенера в горния край на гроба, седна и се облегна на един от големите брястове. Беше толкова близо до момчетата, че можеха да го пипнат.

— По-бързо, хора! — подкани ги той приглушено. — Луната ще изгрее всеки миг!

Те изръмжаха нещо в отговор и продължиха да копаят. Известно време не се чуваше никакъв шум освен стърженето на лопатите, изсипващи изринатата пръст. Най-сетне едната от тях глухо се удари о дърво — беше се натъкнала на ковчега. Само след минути мъжете вече го вадеха от гроба. Откъртиха капака с лопатите, извадиха трупа и го захвърлиха на земята. Луната се показа иззад облаците и освети бледото лице на мъртвеца. Сложиха трупа на приготвената носилка, покриха го с одеяло и го завързаха с въжето. Потър извади голям нож, отряза с него увисналия край на въжето и каза:

— Хайде, свършихме я тая проклетия. Ей, касапино, дай сега още петарка, инак тук ще си останем.

— Тъй то! — потвърди Индианеца Джо.

— Чакайте, какво означава това? — възкликна докторът. — Вие си поискахте парите предварително и аз ви платих!

— Да, но има и още нещо — Индианеца Джо се приближи до доктора, който се беше изправил. — Преди пет години една вечер дойдох да си поискам нещо за ядене и ти ме изгони от кухнята на баща си, каза ми да не стъпвам повече там за нищо на света! А като се заклех да ти го върна, та ако ще да е след сто години, баща ти ме тикна в затвора за скитничество. Да не мислиш, че съм забравил? Ненапразно имам индианска кръв! Сега те пипнах и трябва да си уредим сметките, да знаеш!

Той размахваше заплашително юмрук под носа на доктора. Ненадейно докторът замахна и просна главореза на земята. Потър изтърва ножа и кресна:

— Ей, няма да ми биеш другаря! — и в следващия миг двамата с доктора се вкопчиха един в друг и се сбориха здравата, като мачкаха тревата, а изпод петите им хвърчеше пръст. Индианеца Джо скочи на крака с пламнал от ярост поглед, грабна ножа на Потър и се запрокрадва като котка около двамата биещи се, дебнейки възможност за нападение. Ненадейно докторът се изтръгна от хватката на противника, сграбчи тежката дъска от гроба на Уилямс и така халоса Потър, че онзи се просна на земята. В същия миг метисът се възползва от шанса и заби ножа чак до дръжката в гърдите на младия мъж. Той се олюля, падна върху Потър и го обля в кръв. В същия миг облаците затулиха луната и скриха ужасната гледка, а двете уплашени момчета хукнаха да бягат в тъмното.

След малко, когато луната отново изплува, Индианеца Джо бе застанал до двете тела и ги разглеждаше замислено. Докторът измънка нещо несвързано, въздъхна продължително веднъж, два пъти и притихна.

— Разчистихме си сметките, проклет да си — измърмори метисът.

После пребърка трупа, сложи смъртоносния нож в разтворената длан на Потър и приседна върху празния ковчег. Изминаха три, четири, пет минути. Потър се размърда и започна да пъшка. Ръката му стисна ножа, той го вдигна, погледна го, потръпна и го изтърва. После се надигна, бутна мъртвото тяло от себе си, облещи се насреща му, а после се огледа озадачено и срещна погледа на Джо.

— Божичко, как стана това, Джо? — попита той.

— Мръсна работа — отвърна Джо, без да се помръдне. — Защо го направи?

— Аз ли?! Не съм го направил аз!

— Виж какво, тези приказки няма да минат!

Потър се разтрепера и пребледня.

— Мислех си, че ще изтрезнея. Що ли ми трябваше да пия тая вечер! Още ми се мае главата, даже по-зле, отколкото като тръгнахме насам. Съвсем ми е като в мъгла — нищо не си спомням, ама нищичко. Кажи ми, Джо… кажи ми честно, стари друже… аз ли го направих? Аз без да искам, Джо… кълна се в честта си и в душата си, не съм искал! Кажи ми как стана, Джо! Боже, какъв ужас… той беше толкова млад и кадърен…

— Вие двамата се счепкахте, той те цапардоса с дъската и те просна на земята. После ти се надигна замаян, залиташе, сграбчи ножа и му го заби тъкмо когато той пак те халоса здравата. Ти допреди малко лежеше тук като дърво.

— Изобщо не съм знаел какви ги върша! Да пукна на място, ако съм знаел! Всичкото е заради уискито и от нерви, тъй мисля аз. През живота си не съм барвал оръжие, Джо! Бил съм се, ама никога с оръжие! Всеки ще ти го каже. Не казвай на никого, Джо! Обещай, че няма да кажеш на никого… ти си свестен човек, Джо! Винаги съм те обичал, пък и съм те защитавал. Не помниш ли? Няма да ме издадеш, нали, Джо? — и клетникът падна на колене пред хладнокръвния убиец и сключи умолително длани.

— Така си е, Мъф Потър, ти винаги си се държал добре с мен, затова няма да те издам. Давам ти честната си дума.

— О, Джо, ти си ангел! Ще те благославям за това, докато съм жив! — и Потър се разплака.

— Хайде, хайде, стига вече. Не му е времето да хленчиш. Ти хващай оня път, аз ще хвана тоя. Хайде, по-живо, и не оставяй никакви следи!

Потър припна в тръс, който бързо премина в отчаян бяг. Метисът, загледан подире му, промърмори:

— Ако е толкова замаян от удара и насмукан с ром, както ми се видя, хич няма да се сети за ножа, а ако се сети, вече ще е толкова далече, че ще го е страх да се върне самичък на такова място… Страхливец!

Две или три минути по-късно единствено луната съзерцаваше убития, завития с одеяло труп, ковчега с откъртения капак и зейналия гроб. Отново бе настанало глухо безмълвие.