Марк Твен
Приключенията на Том Сойер (5)

Глава 4

Слънцето се издигна над притихналия свят и огря мирния градец като благослов. След закуска леля Поли проведе семейно богослужение. То започна с молитва, въздигната върху здрава основа от библейски цитати, споени с редкия хоросан на собствените си разсъждения. От този връх като от Синайската планина тя мрачно прочете една глава от Мойсеевия закон.

После Том, така да се каже, „препаса слабините си“ — както библейските герои се подготвят за бой — и се залови да наизустява стихове от Библията. Сид си бе научил урока още преди няколко дни. Том вложи цялата си енергия в наизустяването на зададените пет стиха — избра си част от Проповедта на планината, защото по-къси стихове не можа да намери. След половинчасови усилия Том бе добил някаква смътна представа за урока си, но само толкова — умът му лъкатушеше из цялото поле на човешката мисъл, а ръцете му току си намираха занимавка и го разсейваха. Мери му взе книгата, за да го изпита, и той слепешката си запроправя път в гъстата мъгла:

— Блажени са… ъъ… ъ…

— Бедните…

— Да… бедните… блажени са бедните… ъъ…

— Духом…

— Духом… Блажени са бедните духом, защото те… те…

— Тяхно…

— Защото тяхно… Блажени са бедните духом, защото тяхно е царството небесно. Блажени са плачещите, защото те… те…

— Ще…

— Те ще… ъъ…

— Щъ, е, съ…

— Защото те щъ… е… съ… ох, не мога да се сетя!

— Ще се!

— Да бе, ще се! Защото те ще се… ще се… ъъ… ъъ… ще плачат… блажени са тия, дето ще… тия, дето… ъъ… дето ще плачат, защото те ще… ъъ… ще какво? Защо не ми подскажеш, Мери? Защо си толкова лоша?

— Ох, Том, клета дървена главо, не искам да те дразня! За нищо на света не бих те дразнила! Трябва пак да го научиш. Но не падай духом, Том, ще се справиш — а ако се справиш, ще ти подаря нещо страшно хубаво! Хайде, бъди добро момче!

— Добре! Но само ми кажи какво ще ми подариш, Мери!

— Бъди спокоен, Том. Нали знаеш — щом съм казала, че е хубаво, значи е хубаво.

— Не се съмнявам в теб, Мери. Добре, пак залягам над стиховете!

И наистина залегна здравата — под двойния натиск на любопитството и предвкусваната изгода той вложи такова старание, че постигна бляскав успех. За награда Мери му подари чисто ново ножче марка „Барлоу“, което струваше дванайсет цента и половина. Обзе го такъв радостен потрес, че го разтърси из основи. Наистина, ножчето изобщо не можеше да реже, но си беше „чистак-бърсак“ марка „Барлоу“ и това му придаваше невъобразимо величие. Макар че поради що момчетата от Запада си въобразяваха, че някой ще се хване да подправя тези ножчета (дето и без това за нищо не ставаха), си беше велика загадка, която вероятно така и ще си остане неразгадана. Все пак Том се изхитри да изподраска с него целия бюфет и вече се точеше и на скрина, но тъкмо тогава го извикаха да се облича за неделното училище.

Мери му даде леген с вода и сапун. Той излезе навън и сложи легена на една пейка. После топна сапуна във водата и го остави настрана. Запретна ръкави, изля внимателно водата на земята, върна се в кухнята и започна прилежно да бърше лицето си с окачената на вратата кърпа.

Но Мери му взе кърпата и го сгълча:

— Как не те е срам, Том! Бива ли да си толкова лош! От водата нищо няма да ти стане!

Том се посмути. Напълниха отново легена. Този път той постоя надвесен над него, докато събере кураж, пое дълбоко дъх и започна да се мие. След малко се върна в кухнята, стиснал очи, и затърси пипнешком кърпата. Водата и сапунената пяна, стичащи се от лицето му, бяха честни и почтени доказателства, че се е измил. Но щом се подаде изпод кърпата, оказа се, че пак я е свършил криво-ляво — измитото свършваше до брадичката и челюстите и стоеше като маска. Под тази черта се бе ширнал мрачен, капка невидял чернозем, който покриваше врата му и отпред, и отзад. Тогава Мери пое нещата в свои ръце и когато най-сетне приключи, той съвсем бе заприличал на бял човек. Мократа му коса бе сресана гладко, а лимбите му бяха подредени изискано и симетрично. (Той веднага започна скришом да опъва усилно къдриците и да приглажда косата си плътно, защото смяташе, че къдрите са само за момичетата и това, че е къдрав, му вгорчаваше живота.)

После Мери извади дрехите, които той от две години обличаше само за празник — наричаха ги просто „другите дрехи“, от което разбираме с какъв богат гардероб разполагаше Том. След като той се облече, момичето се зае съвсем да го издокара — закопча спретнатото му сако чак догоре, извади широката яка на ризата му и я разстла върху раменете, изчетка го и увенча главата му с пъстра сламена шапка. Сега видът му бе къде-къде по-добър, ала му беше ужасно неудобно. И наистина, Том се чувстваше толкова неловко, че си личеше — спретнатите дрешки и чистотата му налагаха ограничения и това го дразнеше. Надяваше се, че Мери ще забрави за обувките, но, уви, надеждите му бяха прекършени — тя ги намаза с лой, какъвто беше обичаят, и му ги даде. Той кипна и заропта, че вечно го карат да върши онова, което не иска. Но Мери го помоли настоятелно:

— Моля ти се, Том… Бъди добро момче!

И така, той с ръмжене нахлузи обувките си. Скоро и Мери се приготви и трите деца тръгнаха към неделното училище — място, което Том мразеше с цялата си душа, но Сид и Мери го обичаха.

Занятията в неделното училище продължаваха от девет до десет и половина, а след това се провеждаше църковната служба. Две от тези три деца винаги оставаха по свое желание да слушат проповедта, а третото също оставаше, но по далеч по-основателни причини. Твърдите пейки с високи облегалки в църквата побираха около триста души. Сградата беше малка и скромна, а на покрива стърчеше нещо като сандък от чамови дъски — това бе камбанарията. На вратата Том поизостана и заговори един свой приятел, също издокаран в празнични дрехи:

— Ей, Били, да имаш жълто билетче?

— Имам.

— Какво искаш за него?

— А ти какво даваш?

— Бонбон и кукичка за риболов.

— Я да видя.

Том ги извади — биваше си ги, и имуществото бе разменено. После Том смени две бели топчета за три червени билетчета и още разни джунджурии за две сини. Още десетина-петнайсет минути той причакваше момчетата на влизане и купуваше билетчета с различни цветове. После влезе в църквата заедно с цял рояк чисти и спретнати, шумни момчета и момичета, седна на мястото си и начаса се впусна в караница с първото изпречило му се момче. Учителят — сериозен човек на възраст — се намеси. После само за миг му обърна гръб и Том оскуба едно момче от съседната пейка, но когато то се извърна, той вече се бе задълбочил в книгата си. После убоде с карфица друго момче само за да чуе как ще каже „Ох“, и учителят пак го сгълча. Целият клас на Том беше като ваден по калъп — шумни пакостници, дето не ги свърта на едно място. Когато дойде ред да си изпеят урока, никой не си беше научил стиховете както трябва, та се налагаше непрекъснато да им се подсказва. Но както и да е, криво-ляво успяха да избутат урока и всички бяха възнаградени с малки сини билетчета, върху които бяха отпечатани цитати от Библията. Синьото билетче бе награда за два наизустени стиха. Десет сини билетчета бяха равни на едно червено и се разменяха срещу такова. Десет червени билетчета се равняваха на едно жълто, а за десет жълти билетчета директорът на училището връчваше на ученика Библия в скромна подвързия, която в онези щедри времена струваше четирийсет цента. Колко от моите читатели биха проявили такова прилежание и усърдие, че да наизустят две хиляди библейски стиха, та ако ще наградата да е Библия с илюстрации от Доре? Ала ето на, Мери бе спечелила цели две библии по този начин за две години упорит труд, а пък едно момче от немски произход — даже четири или пет! Веднъж то издекламира три хиляди стиха, без да се запъне нито веднъж. Но умственото напрежение явно му дойде в повече и от този ден нататък той се видиоти — тежко нещастие за училището, защото преди това, по тържествени поводи, директорът винаги изкарваше това момче отпред „да дрънка врели-некипели“, както се изразяваше Том. Само по-големите ученици успяваха да съберат билетчета и да упорстват с досадното зубрене, докато получат Библия и затова връчването на тази награда бе рядко и забележително събитие. В такъв ден награденият ставаше най-голямата знаменитост в училището и във всяко ученическо сърце пламваше устрем, който нерядко не стихваше цели две седмици! Може би духът на Том никога не бе жадувал тъкмо за тая награда, но цялото му същество несъмнено отдавна копнееше за съпровождащите я слава и блясък.

Когато му дойде времето, директорът застана на катедрата със затворен сборник с псалми в ръка, пъхнал пръст между страниците, и призова за внимание. Когато директорът на неделно училище произнася обичайната си кратка реч, сборникът с псалми в ръката му е също толкова необходим, колкото и неизбежният нотен лист в ръката на певец, застанал на сцената да пее соло. Защо ли — това е загадка: страдалецът никога не поглежда нито в сборника, нито в нотния лист.

Директорът беше хилав човечец на трийсет и пет години с рижава козя брадичка и къса рижава коса. Ръбът на колосаната му яка стигаше почти до ушите му, а острите си върхове бяха завити нагоре и стигаха до ъгълчетата на устата му — ограда, която му налагаше да гледа право напред и да се извръща с цяло тяло, когато трябва да погледне настрани. Широка вратовръзка подпираше брадичката му, голяма колкото банкнота и с ресни по краищата. Върховете на обувките му бяха силно извити нагоре по тогавашната мода и приличаха на плъзгачи на шейна — ефект, който младите хора постигаха с труд и търпение, като часове наред седяха, притиснали върховете на обувките си о стената. Господин Уолтърс на външен вид бе много сериозен, а по душа — искрен и честен. Към свещените предмети и места той питаеше такова благоговение и дотолкова ги отделяше от земното и материалното, че, без той сам да се усеща, гласът му по време на занятията в неделното училище добиваше една особена интонация, която напълно липсваше в делнични дни. Той започна по следния начин:

— Сега, деца, искам да изправите гърбове и да кротувате, колкото можете, за една-две минути — и да ме слушате много внимателно! Ето, готово. Точно така трябва да се държат добрите момченца и момиченца. Виждам, че едно момиченце гледа през прозореца. Тя, опасявам се, сигурно си мисли, че аз съм там, навън — покачил съм се на някой клон да държа реч на птичките (одобрителен кикот). Искам да ви споделя колко ми е приятно да видя толкова чисти, светнали личица, събрани на подобно място, за да се учат на добрина и праведност.

И така нататък, и прочие. Няма нужда словото му да бъде цитирано докрай. То бе съставено по образец, който никога не се изменя и е познат на всички ни.

Последната трета на речта бе помрачена от сбивания и разни други забавления, които си намираха лошите момчета, а въртенето на място и шушукането се разпростря надлъж и нашир и започна да подкопава дори основите на такива самотни и непоклатими скали като Сид и Мери. Но когато директорът понижи глас, изведнъж всеки шум стихна и завършекът на речта му бе приветстван с взрив от безмълвна благодарност.

Шушукането до голяма степен бе предизвикано от едно събитие, което, общо взето, си беше рядкост — появата на посетители: адвокатът Тачър, придружен от един кекав старец, един представителен закръглен господин на средна възраст с прошарена тъмна коса и една важна дама — без съмнение жена му. Дамата водеше за ръка дете. Том не го свърташе и бе изпълнен с яд и огорчение. А и съвестта го гризеше — не смееше да погледне Ейми Лорънс в очите, не би понесъл нежния си поглед. Ала щом видя влязлото момиченце, в душата му в миг лумна блаженство. И в следващия миг той вече се перчеше с всичка сила — блъскаше с юмруци момчетата, скубеше коси, кривеше лице — казано накратко, вкарваше в употреба всички изкуства, които могат да очароват едно момиче и да спечелят одобрението му. Възторгът му обаче бе леко помрачен от спомена за преживяното унижение в градината на този ангел — но като дума, написана върху пясък, обливащите го вълни на щастие бързо го изтриха.

Настаниха гостите на най-почетните места и след като господин Уолтърс приключи с речта си, той ги представи на учениците. Мъжът на средна възраст се оказа важна личност — не беше друг, ами окръжният съдия! Тези деца никога не бяха виждали човек с такъв величествен сан. Те се чудеха от какво ли е направен и донякъде им се искаше да го чуят как реве като лъв, а в същото време ги беше страх, че току-виж го направил. Той беше от Константинопол, град, който се намираше на дванайсет мили от техния — значи бе пътувал и видял много свят, а същите тези очи са виждали окръжния съд, който, както разправяха, имал ламаринен покрив. За благоговението, внушавано от тези размисли, свидетелстваха дълбокото мълчание и редиците от втренчени очи. Това бе великият съдия Тачър, брат на тукашния адвокат. Джеф Тачър начаса излезе напред, за да се покаже колко близки са с големеца, та цялото училище да му завиди. Ако можеше да чуе какво си шепнат учениците, това би било музика за душата му:

— Виж го, Джим! Той отива при тях. Виж го само! Той ще се ръкува с него… ето, ръкува се! Леле мале! Не ти ли се иска да си на мястото на Джеф?

Господин Уолтърс също започна да се перчи — засуети се и се впусна в официалности. Раздаваше заповеди, изказваше преценки и сипеше указания наляво, надясно и накъдето свари. Библиотекарят също се перчеше — търчеше насам-натам, нарамил купища книги, и вдигаше врява и суетня (както знаем, това е същинска наслада за недотам важните клечки). Младите учителки също се перчеха — навеждаха се нежно над децата, на които преди малко раздаваха плесници, заплашваха с пръст лошите момчета и галеха добрите по главиците. Младите учители пък се перчеха, като демонстрираха власт с гълчане, забележки и усилно внедряване на дисциплина. Повечето учители, и от двата пола, изведнъж си намериха някаква работа в шкафа с книги до катедрата, и то все работа, заради която трябваше да се притичва на два, на три пъти дотам с много нервен вид. Момиченцата се перчеха по най-различни начини, а момченцата — с такова усърдие, че въздухът се изпълни с хвърчащи топки от смачкана хартия и шум от боричкане. А над всичко това се извисяваше великият човек, който озаряваше всички с царствената си усмивка и се грееше на лъчите на собственото си величие — той също се перчеше по своему.

Едно-единствено нещо липсваше, за да бъде пълен възторгът на господин Уолтърс — възможността да се похвали с дете-чудо и да връчи някому Библията. Неколцина ученици притежаваха жълти билетчета, но никой не разполагаше с достатъчно на брой — той вече беше разпитал звездите на училището. Целия свят би пожертвал, стига да можеше да си върне германчето с непокътнат разсъдък!

И точно в този миг, когато всяка надежда угасна, Том Сойер излезе напред с девет жълти, девет червени и десет сини билетчета и си поиска Библията! Беше гръм от ясно небе. Уолтърс бе сигурен, че и десет години да минат, надали точно Том би му отправил подобна молба! Но нямаше как да се измъкне — билетчетата, тези своеобразни чекове, бяха представени и сега трябваше да се осребрят. Поради това накараха Том да се качи на трибуната, където седяха съдията и другите избраници, и височайшето командване огласи великата новина. Това бе най-поразителната изненада на десетилетието и предизвика такъв потрес, че издигна новия герой до висините, в които се рееше прочутият съдия, и сега училището се дивеше на две чудеса вместо на едно. Всичките момчета се изяждаха от яд, но най-сурови бяха мъките на онези, които твърде късно осъзнаха, че сами са допринесли за това ненавистно величие, като бяха продали билетчетата на Том срещу богатствата, събрани от него в замяна на правото да побоядисват оградата. Те се презираха за това, че така лесно се бяха оставили да ги избудалка този коварен измамник, тази хитра змия изкусителка.

Наградата бе връчена на Том с всичките помпозни словоизлияния, които директорът успя да изцеди от себе си при тези обстоятелства, но им липсваше неподправеното чувство, защото инстинктът на клетника му подсказваше, че тук има някаква тъмна работа, която сигурно не би издържала излагане на светло. Да се предположи, че това момче е струпало в главата си две хиляди снопа библейска мъдрост, бе просто нелепо — несъмнено там нямаше как да се побере дори и жалка дузина от тях.

Ейми Лорънс бе преизпълнена с гордост и радост и се опитваше да накара и Том да го забележи по лицето си, но той дори не я поглеждаше. Тя се зачуди, а после в душата си се прокрадна капчица тревога. После се промъкна и смътно подозрение — дойде и си отиде, ала пак се върна. Тя се загледа… един поглед, хвърлен крадешком, си издаде всичко и сърцето си бе разбито. Тя ревнуваше и се кахъреше, сълзите си напираха и мразеше всички, а най-много Том (така поне си мислеше).

Представиха Том на съдията. Ала езикът му се бе вързал на възел, едва дишаше, сърцето му тупкаше учестено — отчасти защото този човек бе така ужасно велик, но главно защото той бе неин баща. Би паднал на колене пред него и би му се кланял, ако беше тъмно. Съдията положи длан на главата на Том, нарече го прекрасно момче и го попита как се казва. Той се запъна, зяпна и най-сетне изпелтечи:

— Том.

— О, не, не Том, а…

— Томас.

— Аха, Томас значи. Така си и мислех, че името ти сигурно ще е малко по-дълго. Много хубаво, много! Но не се съмнявам, че имаш и фамилия и ще ми кажеш и нея, нали така?

— Кажи на господина фамилното си име, Томас — подкани го господин Уолтърс. — И помни, че трябва да добавиш „сър“. Не забравяй добрите обноски.

— Томас Сойер… сър.

— Ето на, това се казва добро момче! Чудесно момче. Чудесен малък храбрец! Две хиляди стиха са много, невероятно много! И ти никога няма да съжаляваш за старанието, което си положил, за да ги научиш, защото на света няма нищо по-ценно от знанието. Тъкмо то прави човека велик и добродетелен. Някой ден ти самият ще станеш велик и добродетелен човек, Томас, и тогава ще се обърнеш назад и ще си речеш: „Всичко това дължа на безценната чест да ходя на неделно училище като малък и на скъпите си учители, които ми внушиха да се уча, и на добрия директор, който ме насърчаваше, грижеше се за мен и ми даде една хубава Библия, великолепна, изящна Библия, за да си имам собствена Библия и никога да не се разделям с нея. Всичко дължа на това, че са ме възпитали правилно!“ Така ще си кажеш, Томас. Ти, разбира се, за никакви пари не би дал тези две хиляди стиха — не, за никакви! А сега ще бъдеш ли така любезен да издекламираш на мен и на тази госпожа нещо от наученото… Не, зная, че няма да ми откажеш, защото ние много се гордеем с малките ученолюбиви момчета! Безспорно ти знаеш имената на дванайсетте апостоли. Не би ли ни казал имената на първите двама?

Том дърпаше илика на едно от копчетата си и гледаше тъповато. После се изчерви и сведе очи. Сърцето на господин Уолтърс се сви. Той си каза, че е невъзможно това момче да отговори и на най-простия въпрос — какво ли му трябваше на съдията да го пита? Но все пак се чувстваше длъжен да се намеси и се обади:

— Отговори на господина, Томас — не се бой!

Том продължаваше да пристъпва от крак на крак.

— Знам, че на мен ще кажеш — обади се дамата. — Имената на първите двама апостоли са…

— Давид и Голиат!

Нека милостиво спуснем завесата преди края на тази сцена.