Марк Твен
Приключенията на Том Сойер (33)

Глава 32

Вторникът си отиваше и вече започваше да се смрачава. Градчето Сейнт Питърсбърг все още оплакваше загубените деца, които така и не се намериха. В църквата всички се молеха за тях, а мнозина се молеха и насаме, влагайки в молитвата цялата си душа, ала от пещерата не идваха никакви добри новини. Повечето от мъжете се отказаха от търсенето и се върнаха към ежедневните си занимания, убедени, че децата никога няма да се намерят. Госпожа Тачър беше много болна и почти не спираше да бълнува. Хората казваха, че направо им се къса сърцето, като я чуват как вика рожбата си, надига глава и цяла минута се ослушва, а после отново се отпуска изнемощяла със стон. Леля Поли бе изпаднала в дълбока тъга, а прошарената си коса съвсем побеля. Във вторник вечер градчето си легна тъжно и отчаяно.

Посред нощ изведнъж градските камбани забиха като луди. Само след миг улиците се изпълниха с обезумели полуоблечени хора, които крещяха: „Излизайте! Излизайте! Намериха се! Намериха се!“. Врявата стана още по-голяма, защото започнаха да дрънчат с тигани и да тръбят с тръби. Цялото население на града се събра и се завтече към реката да посрещне децата. Возеха ги в открит файтон, теглен от граждани, които надаваха радостни викове. Народът се скупчи около файтона и тръгна да ги изпроводи у дома. Шествието пое величествено по главната улица с викове „ура!“

Целият град бе осветен. Никой не искаше да си ляга. По-велика нощ градчето не помнеше. През първия половин час през дома на съдия Тачър се изреди цяла върволица от граждани — те прегръщаха спасените, целуваха ги, стискаха ръката на госпожа Тачър, опитваха се да кажат нещо, ала не можеха и се оттегляха, като ронеха сълзи навсякъде.

Леля Поли бе напълно щастлива. Госпожа Тачър — почти: щастието си щеше да бъде пълно, когато куриерът, изпратен в пещерата да занесе голямата новина, я съобщеше на съпруга си. Том лежеше на едно канапе, а наоколо му се бе насъбрала развълнувана аудитория. Той разказваше историята на удивителното им приключение, като я украсяваше със смайващи измислици. В заключение разказа как оставил Беки и поел на изследователска експедиция, как проучил две галерии, докъдето свършва връвта, проучил и трета и когато вече стигнал края на връвта и смятал да се връща, мярнал в далечината светло петънце, прилично на дневна светлина. Той захвърлил връвта и тръгнал пипнешком нататък, проврял главата и раменете си през една малка дупка и видял да се плиска широката река Мисисипи! А ако случайно беше нощ, нямаше да види светлото петънце и да тръгне по този коридор! Разказа как се върнал при Беки и си съобщил радостната новина, а тя му казала да не я баламосва, защото била съвсем изнемощяла, чувствала, че ще умре, искала да умре. Той описа с каква мъка успял да я убеди и как тя едва не умряла от радост, когато се добрала до мястото, откъдето се виждало синьото петънце дневна светлина; как той се измъкнал навън през дупката, а после помогнал и на нея да се измъкне; как седнали и заплакали от радост; как някакви хора минавали оттам с лодка и Том им извикал, а после разказал за неволите им и че умират от глад. Отначало хората не повярвали на този налудничав разказ, защото, както му казали, „вие се намирате на пет мили надолу по реката под долината с пещерата“ — а после ги натоварили на лодката, закарали ги в някаква къща, дали им да вечерят, оставили ги да си починат два-три часа след мръкване и най-сетне ги докарали у дома.

Призори откриха в пещерата съдия Тачър и шепата хора с него по въжетата, с които се бяха завързали, и им съобщиха голямата новина.

Трите дни и нощи, прекарани в глад и неволи в пещерата, не можеха да останат без последици, както скоро разбраха Том и Беки. Срядата и четвъртъка те прекараха на легло и сякаш с всеки час се чувстваха все по-изтощени и отпаднали. В четвъртък Том се вдигна за малко от леглото, в петък излезе из града, а в събота вече почти нищо му нямаше. Но Беки излезе от стаята си чак в неделя, а и тогава изглеждаше все едно е прекарала тежка болест.

Том научи, че Хък боледува и в петък отиде да го види, ала не го пуснаха в стаята му. Не го пуснаха и в събота, и в неделя. След това започнаха да го пускат всеки ден, но го предупредиха да си мълчи за приключението и да не засяга никакви теми, предизвикващи силно вълнение. Вдовицата Дъглас оставаше с него, за да следи дали Том се подчинява на нареждането. Вкъщи Том научи за произшествието на хълма Кардиф, а също и че намерили тялото на „дрипльото“ в реката, близо до параходното пристанище — вероятно се бе удавил, докато се е опитвал да избяга.

Около две седмици след своето избавление от пещерата Том отиде да посети Хък, който вече бе заякнал достатъчно, за да разговаря на вълнуващи теми. А Том имаше какво да разкаже на Хък и смяташе, че ще му е интересно. Къщата на съдия Тачър му беше на път и той се отби да види Беки. Съдията и приятелите му заприказваха Том и някой го подпита насмешливо дали не му се иска пак да отиде в пещерата. Том отвърна, че нямал нищо против.

— Е, Том, не се и съмнявам, че има и други като теб, дето им се ходи — каза съдията. — Но ние взехме мерки. Вече никой няма да се изгуби в тази пещера.

— Защо?

— Защото преди две седмици наредих входната врата да бъде обкована с желязо и заключена с три катинара. Ключовете са у мен.

Том пребледня като платно.

— Но какво ти става, момчето ми? Хей, бързо донесете вода!

Донесоха водата и наплискаха лицето на Том.

— Ето, мина ти вече. Но какво ти стана, Том?

— Ох, господин съдия… Индианеца Джо е в пещерата!