Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Tom Sawyer, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
Дарко

Източник: http://bezmonitor.com

История

  1. — Добавяне

Глава 12

Една от причините тайните грижи да не измъчват вече толкова Том бе, че го налегнаха нови тегоби. Беки Тачър спря да идва на училище. Няколко дни Том се бори с гордостта си и се мъчи да избие това момиче от главата си, ала не успя. Вечер започна да се навърта около бащината си къща и се чувстваше много нещастен. Тя беше болна. Ами ако умре! Тази мисъл го докарваше до умопомрачение. Войните вече не го вълнуваха, дори и пиратството! Очарованието на живота си бе отишло, остана само мрачна пустота. Той заряза обръча и пръчката — никаква радост не му доставяха вече. Леля му се разтревожи и започна да изпробва върху него всевъзможни лечения — тя беше от хората, влюбени в патентованите лекарства и във всякакви новоизмъдрени методи за възстановяване и укрепване на здравето. В тези работи тя бе неуморен експериментатор. Колчем се пръкнеше нещо ново по тази линия, треска я тресеше да го пробва — не върху себе си, защото тя никога не боледуваше, а върху всеки, който си паднеше подръка. Беше абонирана за всички здравни издания и лъженаучни френологически брошурки. Помпозното невежество, с което бяха тъпкани те, за нея беше като свеж въздух. Всичките им тъпоумия за проветряването на стаите, за това как да лягаш и да ставаш, какво да ядеш и какво да пиеш, колко гимнастика да правиш, какво състояние на духа да поддържаш и що за дрехи да носиш за нея си бяха същинско Евангелие. Тя изобщо не забелязваше, че списанията всеки месец громят всичко онова, което бяха препоръчали предишния. Беше простодушна и честна, затова лесно им ставаше жертва. Събираше всичките шарлатански списания и шарлатански лекове и така, въоръжена до зъби, яздеше сивия си кон, метафорично казано, и адът следваше подире си. Но дори не подозираше, че за страдащите си ближни тя съвсем не е предрешен ангел изцелител и ханаански балсам.

В момента най-новата мода беше водолечението и унинието на Том си дойде като неочаквано щастие. Всяка сутрин тя го извеждаше навън призори, закарваше го в бараката за дърва и изсипваше върху му цял потоп от ледена вода, а после, за да се съвземе, го бършеше с кърпа, която дращеше като ренде. Сетне го увиваше в мокър чаршаф и го завиваше с одеяла, докато дори и душата му се изпотеше и, както казваше Том, „жълтите петна по нея не избиеха през порите“.

Ала въпреки всичко това момчето ставаше все по-кахърно и все по-бледо, и все повече отпадаше духом. Тя прибави към досегашните процедури и горещи вани, седящи вани, душове и потапяния. Момчето си оставаше скръбно като катафалка. За да помогне на водолечението, тя му приложи и диета с рядка овесена каша и пластири за обриви. Изчисли колко може да поеме Том, все едно че беше гърне, и всеки ден го наливаше с всевъзможни фалшиви цярове.

Том вече се отнасяше напълно безучастно към тези изтезания, което изпълни сърцето на старата жена с ужас. Това безразличие трябваше да бъде сломено на всяка цена. Точно тогава тя чу за първи път за пенкилера и веднага поръча огромни количества. Опита го и душата си се изпълни с благодарност. Това бе просто огън в течна форма. Заряза и водолечение, и всичко и вложи цялата си вяра в новия цяр. Даде на Том една чаена лъжичка и с дълбока загриженост зачака резултата. Тревогите си мигом стихнаха и душата си отново намери покой, защото „безразличието“ бе пропъдено. Момчето не би проявило такъв буен и възторжен дух дори и ако го беше турила да седне върху жив огън.

Том почувства, че е време да се събуди от летаргията — да, този живот бе романтичен и чудесно пасваше на унинието му, но в него вече имаше твърде малко чувства и твърде много разсейващо разнообразие. Затова той почна да крои най-различни планове как да се отърве и накрая му хрумна да се престори, че пенкилерът много му харесва. Започна толкова често да иска да му дават от него, че това дотегна на леля му и тя му каза да си налива сам и да престане да си досажда. Ако беше Сид, никакви опасения нямаше да помрачат радостта си, но тъй като ставаше дума за Том, тя започна тайничко да наблюдава бутилката. Откри, че лекарството наистина намалява, но изобщо не си хрумна, че момчето всъщност укрепва здравето на една цепнатина на пода във всекидневната.

 

Един ден Том тъкмо даваше поредната доза на цепнатината, когато дойде жълтият котарак на леля му. Той взе да мърка, вперил лаком поглед в лъжичката, и се заумилква да му дадат да опита.

— Питър, недей да се молиш, ако не искаш! — рече му Том.

Но Питър даде да се разбере, че иска.

— Ама сигурен ли си?

Питър беше сигурен.

— Е, щом толкова искаш, ще ти дам, защото не ми се свиди, но ако не ти хареса, сам си си виновен!

Питър се съгласи. Том отвори устата му и наля пенкилер вътре. Питър подскочи на два метра във въздуха, нададе боен вик и се юрна из стаята, като се блъскаше в мебелите, обръщаше саксии и изобщо всяваше неразбория. После се изправи на задните си крака и се впусна в лудешки танц, обзет от безумна радост, отметнал глава настрана, като изразяваше мощно на глас своето безмерно щастие. После отново се замята из къщата, сеейки по пътя си хаос и разрушение. Леля Поли влезе тъкмо навреме, за да го види как извъртя две двойни салта, нададе мощно ура за финал и изхвърча навън през прозореца, като повлече със себе си досега оцелелите саксии. Старицата се вкамени от почуда и заоглежда стаята над очила. Том лежеше на пода и издъхваше от смях.

— Том, какво го е прихванало котарака, да му се не види?

— Не знам, лельо — едва успя да отвърне Том.

— Никога не съм виждала нищо подобно! Защо ли е пощурял така?

— Наистина не знам, лельо Поли. Котараците са си такива, когато се радват.

— Ами, така ли? — в тона си имаше някаква нотка, която накара Том да застане нащрек.

— Да, госпожо. Поне аз така мисля, де.

— Ти си мислиш значи?

— Да, госпожо.

Старицата се наведе. Том я гледаше с интерес, усилен от тревога. Твърде късно той се досети накъде бие тя. Издайническата дръжка на лъжичката стърчеше изпод покривката на леглото. Леля Поли я вдигна и я размаха. Том трепна и сведе очи. Леля Поли го хвана за обичайната дръжка — ухото му — и го чукна здравата по главата с напръстника.

— Е, сър, защо ви бе да причинявате това на горката безсловесна твар?

— От жал към него, та нали той си няма леля!

— Нямал бил леля! Дръвник такъв! Какво общо има това?

— Ужасно много общо! Защото ако имаше леля, тя щеше да му изгори всички вътрешности! Щеше да му опече червата, без да мисли, все едно че е човек!

Изведнъж леля Поли я обзеха угризения. Това поставяше всичко в съвсем нова светлина — което беше жестоко за котката, можеше да е жестоко и за момчето. Тя омекна и си дожаля. Очите си се насълзиха, тя постави ръка на главата на Том и каза нежно:

— Аз го правех за твое добро, Том… и то наистина ти се отрази добре.

Том я погледна в очите. Зад сериозната му физиономия едва-едва прозираше усмивчица.

— Знам, че си го правила за мое добро, лельо — също както аз направих добро на Питър. Не съм го виждал да припка така от…

— О, стига вече, Том, преди пак да си ме ядосал. Опитай се поне веднъж да бъдеш послушен и няма да ти давам повече лекарство.

Том пристигна в училище по-рано от необходимото. Биеше на очи, че, странно, напоследък това се случва всеки ден. И днес както винаги напоследък той се мотаеше около училищната порта, вместо да играе с другарите си. Каза, че бил болен и наистина изглеждаше така. Преструваше се, че гледа другаде, но всъщност гледаше към пътя. След малко се зададе Джеф Тачър и лицето на Том светна. Той се загледа нататък, ала после печално се извърна. Когато Джеф дойде, Том го заприказва и взе предпазливо да извърта разговора към Беки, но този празноглавец така и не захапваше стръвта. Том гледаше ли гледаше и се изпълваше с надежда винаги когато пред очите му се развееше някоя рокличка, но щом видеше, че не е момичето, което той очакваше, намразваше веднага онази, която носеше рокличката. Най-сетне рокличките престанаха да се появяват и Том потъна в униние. Влезе в празното училище, седна и застрада. Тогава на входа се появи още една рокличка и сърцето на Том подскочи. В следващия миг той изхвърча навън и се разбесува като индианец: крещеше, смееше се, гонеше момчетата, прескачаше оградата с риск за живота и крайниците си, правеше цигански колела и челни стойки — изобщо извършваше всички геройства, които му хрумваха, като непрекъснато хвърляше крадешком погледи да провери дали Беки Тачър го е забелязала. Но тя сякаш нищичко не забелязваше — дори не го поглеждаше. Възможно ли бе изобщо да не го е видяла? Той започна да извършва подвизите си съвсем близо до нея — обикаляше я с бойни викове на уста, грабна шапката на едно момче и я метна на покрива на училището, вмъкна се в една група момчета, като ги насъбаря във всички посоки и сам се просна под носа на Беки, като едва не повали и нея. Тя се врътна, вирна нос и той я чу да казва:

— Хм! Някои хора се мислят за голяма работа и вечно се перчат!

Бузите на Том пламнаха. Той стана от земята и се изниза, смазан и съкрушен.